Мишел Жори
Празникът на промяната (4)

Подземният град Натилондия имаше точно хиляда и един изхода. Може би това бе символично… Сол Вали излезе от квартал „Синьото слънце“ (наречен така заради световодите с призматична избирателност), мина с раница на гърба по улица „Болонди“, която представляваше зле осветен коридор, дълъг сто метра, след това пресече улица „Лудите“, където ставаше голямата размяна на новости, и се изкачи по стълбата „Венцеслас Вернер“, чийто парапет бе направен от стеблата на жива лоза. Накрая излезе на повърхността през изхода „Лукавия паяк“. Пред погледа му се откриха брястова горичка, извор, статуи на изчезнали животни, сред които разпозна елен, кукумявка и гълъб — не, не гълъб, защото все още имаше гълъби; това трябваше да е тривяк. Наоколо стърчаха приематели, подобни на уши и ръце, които представляваха очите на града… На пътя се появи момиче с гола гръд и се затича към него. Белксан!

— Чаках те — каза тя.

 

Боро и Лайна излязоха през изхода „Ловката змия“. В Теагриондия имаше хиляда седемстотин и деветдесет изхода… Слънчевите приематели се издигаха сред най-гъсто населения квартал на наземния град. Всъщност това бе стар жилищен район, запазен почти изцяло и превърнат в театър. Тук постоянно се играеше някоя драма — или десет, или сто… Боро и Лайна се появиха от преддверие, обрасло с глицинии и нарове. Трупа актьори играеха нещо като хоро около пресъхнал извор. Сцената се наблюдаваше от прелестно червенокосо момиче, което бе седнало странично на бронзов кон и повдигаше с ръце голите си гърди. Боро и Лайна се включиха в играта. Кой ли не е актьор във Вариана? Пък и това бе предвкусване на празника… Скоро обаче ги разкриха, че са кандидати за промяна. Хорото ги отблъсна любезно, но твърдо и двайсет гласа подвикнаха сърдечно и насмешливо:

— До Силбоа! До Садиал! До Абодокару! Лайна махна предизвикателно:

— До Юдерна! До Мара! Продължиха по пътя, хванати за ръка.

 

Сия Тарас, правачка на маски в Театриондия, и Гам Симла, извънреден пратеник на Република Миябад, се познаваха от тази сутрин благодарение на Абдан Юру, мъдреца от пустинята, който ги представи един на друг и им препоръча да тръгнат заедно. Те напуснаха подземния град през вратата „Маскирания гълъб“. Около изхода имаше голям пазар за плодове и зеленчуци. Помагачите и търговците от квартала „Лира“ пълнеха големи плетени кошници и ги струпваха на товароподемник. Сия направи знак на Гам Симла:

— Трябва да вземем някакви провизии за из път.

Пратеникът на Република Миябад се съгласи и машинално посегна към вътрешния джоб на туниката си. Сия се усмихна иронично. Във Вариана няма нужда от пари. Приближи се до една сергия под сянката на отрупано с плод ябълково дръвче, обслужваха я две деца: съвсем голо момченце и момиченце с дълга рокля. Момчето се покатери на някакво столче, за да може Сия да се полюбува на младежкото му телосложение и загара на млад дивак.

— Аз съм на единайсет години — каза гой сериозно — и това е първият ми ден на преданост към кралица Йемена!

— Ние отиваме на празника — отговори Сия, — Какво можеш да ни дадеш? Детето се замисли.

— Не знам. Още съм нов в търговията. Но ще извикам Лони, тя е на тринайсет години. Тя знае.

 

Абдан Юру, мъдрият негър, маранецът, маскиран като велик помагач от пустинята, излезе от изхода „Хищния гущер“. Кварталът бе занаятчийски, със слънчева централа, дестилационна пещ с дървени въглища, парни машини, и вятърни централи. Към небето се издигаха множество струйки светъл дим, а от време на време долиташе тихото ръмжене на моторите и острото свирене на механичните триони.

Абдан свърна към една телефонна кабина, в която млада помагачка бе потънала в четене на „Седмичен алманах“. Той повика зижен зебра в Юдерна и след няколко минути получи връзка. Бе неспокоен. Различни пътници разпространяваха тревожни слухове за придвижване на подразделения в Гълф Юниън.

— Тръгвам за Силбоа. Смятам да не изпускам от поглед пратеника на Република Миябад.

 

Дълъг е пътят от Театриондия до Силбоа, братя поклонници.

Измитото от дъжда небе опасваше хълмовете с яркосиня ивица. Цивилизацията вече не храчеше газове и пушеци над тази спокойна страна, където никой не препускаше към бъдещето и всички се оставяха по течението на вечното настояще и приказното минало.

Лек полъх на вятъра донесе горчивия мирис на мокри листа. Гам Симла, тръпнещ от напрежение, се вслушваше в шепота на гората, а сърцето му се бе свило. Както винаги той се луташе между болезнения страх и детинската надежда. Такива бяха всички хора извън Вариана. Това душевно състояние ги преследваше от най-ранна младост до смъртта им…

— Как човек става извънреден пратеник? — попита Сия.

— Това е формулировка, наследена от старите времена. Всъщност аз съм съвсем обикновен пратеник. Стотният или хилядният от век насам. А как се става правачка на маски?

— Правач на маски не е професия, Гам — обясни младата жена. — Както и носач на маски и играч на роли. Това е, ако щеш, общият знаменател на моите вкусове и дарби, на моите предпочитани дейности. Всъщност — беше. Дори не бих могла да ти кажа с какво точно ще се занимавам в Театриондия. Всичко се замъглява в паметта ми: действителността и мечтата, сегашният период от живота ми и предишните, когато бях… Ох, вече не знам. Това е промяната. Наистина силно желая да бъда друга. Ако промяната не съществуваше — ако живеех в общество, в което промяната не съществува — щях да съм болна, отчаяна… може би щях да полудея! Щях да стигна до омразата, презрението, жестокостта, отмъщението… Бог знае докъде! Знаеш ли, че щастливите хора имат много проблеми? Но може би те отегчавам?

— Не. С теб съм, за да присъствам на празника на промяната, и искам да разбера какво става в главата ти. Защото разбирам, че истинският празник е в главите на хората. Абдан Юру ми каза…

Мъдрецът от Юдерна беше посъветвал пратеника на Миябад да открие обществото на Вариана и неговите две най-типични проявления: празника на промяната и въображаемата война. Гам Симла се бе учудил — щяха ли да го оставят да отиде навсякъде и да види всичко, което пожелае? А кой ще ви попречи, приятелю? Гам Симла не знаеше точно. Властите? Но нямаше власти. Поне в градовете нямаше. В Сюджазан бе малко по-различно, защото трябваше да се играе сериозно играта на война. Но Абдан Юру бе обещал препоръчително писмо до двайсет и третия Алазимун.

— Значи сте готови да ми покажете всичките си тайни?

— Във Вариана няма тайни. Има само загадки.

Хубав отговор. И много точен. Човекът от Републиката започваше вече да си дава сметка, че нищо не крият от него. Във Вариана нямаше тайни. Тя представляваше един напълно отворен свят, но в много отношения и напълно неразбираем. Всичко опираше до основателя, гениалния Ослобо Маслорово, чиято воля, станала закон, обясняваше всички обичаи на Вариана. Но Абдан Юру го бе предупредил: твърде вероятно е Ослобо Маслорово да е мит, един удобен мит и нищо повече. Други се позоваваха на общността, на желанието на народа, на емпатията и на какво ли не друго. Как да разбере човек?

Гам Симла желаеше да изучи най-вече две явления, които го занимаваха постоянно: военните миражи, използвани от армията в Сюджазан, и психологическите и физиологически механизми на промяната. Той бе социолог и историк, притежаваше всеобхватно университетско образование и вкус към големите духовни приключения, което не бе рядкост за неговата страна по това време. Но сега вече се съмняваше, че всичко това ще му е достатъчно, за да изпълни задачата, пред която хиляди извънредни пратеници от всички страни на света се бяха провалили повече или по-малко от началото на века насам. Може би Вариана не можеше да бъде разбрана отвън. Може би най-напред трябваше да се слее с нейното население, поемайки всички възможни рискове. Република Миябад се радваше на твърде либерален и уважаващ равенството режим, но там все още съществуваше престъплението „измяна на родината“. А също така и неговото наказание: смърт или доживотна присъда във военен затвор. Миябад бе малка държава, обградена от големи съседи с дълги зъби. Тя трябваше да е нащрек. Ако Гам Симла успееше да отнесе тайната на пушките за миражи, защитата на границите щеше да бъде значително усилена. Но нямаше кой знае какви надежди. Абдан Юру бе обещал да му помогне, но Гам вече бе сигурен, че оръжията за миражи не могат да бъдат използвани извън Вариана.

Разбирането минава през покръстването — това е стар духовен закон. За да възприеме някои технически средства от Вариана, Миябад трябваше да приеме и нейния манталитет, философия, начин на живот и мислене, което бе изключено. Ако успея, ще остана тук. Това е ясно. Ще стана човек от Вариана. Какво ще направи тогава Републиката? Ще изпрати някой да ме търси със задачата да ме върне или убие… Може би мъдреците от пустинята ще успеят да ме скрият в Юдерна или в Мара (ако Мара съществува). С ужас забеляза, че вече наполовина е предал страната си. Изведнъж пожела силно: ако можех и аз да се променя! Веднага се убеди, че това е неговата съдба. Не напразно Абдан Юру ме запозна с тази жена, Сия, която ще се променя за трети път. Сигурно си е наумил нещо за нас. Може би се надява, че присъствието на Сия ще ми се отрази много дълбоко. Нещо като зараза, която в момента се осъществява. Усещам го. Този човек е… Не, във Вариана няма нито проповедници, нито магьосници, нито началници — въпреки че Юру, мъдрецът от Юдерна, е от всичко по малко. Не мога повече да живея в кожата си. Гам Симла, извънреден пратеник на Република Миябад — това име и длъжност ме ужасяват. Прости ми, Републико! Не исках да стане така. Не, наистина не исках. Само го желаех, но не мислех, че моето желание може да се осъществи. Не съм виновен… Пък и всичко стана толкова бързо. Нещо неописуемо. Това ли е промяната? Сигурно има нещо общо с онова, което моите спътници се готвят да преживеят. Но за мен е много по-силно и несъмнено по-ограничено. Сега горе-долу съм човек от Вариана. Преобразяването вече е напреднало много и продължава все по-дълбоко. Усещам го. Може би е започнало много преди сам да разбера. Може би то се е зародило тайно в мен още преди да напусна за първи път Република Миябад. Желанието ми да опозная Вариана, заради което многократно съм бил пратеник на Републиката в Ондия, всъщност е било, без да си давам сметка, желание за промяна…

Значи ще стана Гам Симла от Театриондия или Натилондия. Мисля, че Театриондия ще ми допадне повече. Ще видим. Абдан Юру ще определи. Ще бъда може би мечтател или водач на игра, помагач или предан на кралицата… Ще бъда това, което съм. Такава била тайната. Или по-скоро загадката. Ще се осъществя. Нищо по-просто от това. Съдбата ме зове. Извънреден пратеник! Смешно е, много е смешно. Пратеник беше другият. Той трябваше най-сетне да пристигне — аз съм този, който пристигна. И сега разбирам по-добре същността на промяната — няма нищо чак толкова загадъчно. Достатъчно е да си при благоприятни условия, в атмосферата на свобода и желание и да се оставиш да те носи своеобразният колективен устрем или по-скоро да влееш собствения си устрем в този на всички същества, тръгнали за вълнуващия празник. Да дадеш малко: колективното си желание. И в замяна получаваш цяла река… Човек не може да се промени освен в света на промяната. Не може да бъде свободен освен в света на свободата. Не може да бъде щастлив освен в света на щастието. Велики Ава! Изходът е да не се съпротивляваш на устрема: всичко е възможно, всичко е просто…

Спокойна несигурност. Съвсем ново чувство за мен. Откъде ли идва? Като че ли отново се свързвам с дълбоката си същност. Като че ли съм сигурен в хармонията си с… нещата. С Вселената или с бога? Отново излишни думи. Но това е без значение. Думите са болест на Републиката. Тук не страдат от тях. Тази свобода… жителите на Вариана са се освободили от езика. Усещам го! Затова е толкова труден диалогът с тях, когато идваш от едно все още затворническо общество… В момента трябва да се изпълня с увереност. Да си спомня, че идвам от света на неувереността и несигурността. Да си спомня, че напуснах този свят, че съм спасен, че мъките ми свършиха. Да се уверя, че спечелих правото на увереност и сигурност.

Напуснах Миябад убеден в пацифистичните си чувства и в омразата си към войната, но осъзнах факта, че всъщност отивам да търся оръжия, за да помогна на Републиката да се защитава от съседите си. Това противоречие ме измъчваше, но и в известна степен ме въодушевяваше. Всичко свърши. Сега вече притежавам оръжията. Да, имам ги. Просто те не са това, което си мислех. Ще отида на въображаема война и ако се наложи, ще защитавам по един или друг начин Вариана от нейните истински врагове. В мен няма вече противоречия.

Поклонниците на Силбоа вървяха между редица източени тополи и стръмен, безводен бряг, в чиито голи камъни се бяха вкопчили жалки храсти. Снопчета опърлена трева криеха пожълтелите си глави из дупките на скалите. Отдясно се простираше гора от изродени дъбове и хилави борове, сред които отколешен пожар бе оставил дълги, ръждивочерни петна. На върха на брега се виждаха няколко букета от ели. Отляво се разкриваше тясна, плодородна долина с царевица, тютюн, овошки, блестящи на слънцето стърнища и синкави ливади. Тясна, невероятно тясна. Защото в тази страна природата или онова, което бе останало от нея, беше много оскъдно.

От няколко дни бяха напуснали Йемена и пресекли пътя за Натилондия и Алтаире. Поклонници от двата града се присъединяваха към групата на Сия и Гам Симла. Вървяха. На празника на промяната трябва да се отиде пеш. Но от време на време някои се качваха на електрическите автобуси или камиони, отиващи за Силбоа, защото искаха да пристигнат по-бързо. Не беше забранено. Кой ли би могъл да го забрани?

Вече бяха около хиляда души. Следваха ги други подобни групи. Други пък вървяха пред тях. Групите се сгъстяваха или се разтягаха и разделяха. Някои поклонници, които изобщо не бързаха, се шляеха из горите и полетата, полягваха в подножието на възвишенията, за да си починат и да почакат процесът на промяната да се активизира в тях. Общата чувствителност се смесваше с инстинкта на всеки и наоколо имаше много помагачи, за да посъветват тези, които се колебаеха: уморен си, спри.

Пий, яж, слушай, чакай. Чакането е велика тайна, която никога няма да научим докрай.

Във Вариана нямало тайни ли? Е, поне тази съществува.

Понякога групата се свиваше, ставаше компактна. Лекият шум от обутите в алфа или корк нозе, докосващи земята, се превръщаше в ритмично потропване. За момент разпръснатата подвижна маса на поклонници за Силбоа заприличваше на вечната, позната от всички времена тълпа. Беше вълнуващо, но не траеше дълго. Ритъмът отново се нарушаваше. Течения се раждаха, отклоняваха, разливаха… Своеобразно брауново движение придаваше на кортежа вид на ритуален балет, програмиран от някакъв демиург и игран от леко дрогирани танцьори.

Дрогирани. Някога Гам Симла мислеше, че поклонниците за празника са повече или по-малко дрогирани и че голяма част от илюзиите и надеждите им са почерпани от халюциногенните пушеци. Сега знаеше, че се е лъгал и че ако има народ на света, който не се нуждае от наркотици, то това е народът на Вариана. И най-сложните психотропи, произведени в лабораториите на Г.Ю., не можеха да дадат на хората от околните републики онова, което им липсваше и навремето бе липсвало на западните и всички индустриални страни, но което хората на Вариана явно притежаваха благодарение на някакво незнайно чудо, произволен избор на бога, историческо развитие, научно откритие или щастлива случайност. Дарбата за истинност, силата да съществуваш, свободата, мощта, владеенето на вътрешното време. Присъствието или отсъствието. Могъществото или нежността. Наслаждението…

В групата от около хиляда човека, поели бавно към Силбоа, имаше поклонници от двете Ондии и неколцина, които идваха от Сюджазан и градовете на пустинята. Сол Вали и Белксан, съпровождащата го помагачка, идваха от Натилондия. Боро Уругало живееше в Натилондия, но заедно с приятелката си Лайна идваше от Сюджазан през Театри. Сия Тарас и представителят на Република Миябад също бяха напуснали Театри, ала пет дни по-рано. Абдан Юру, велик помагач от пустинята, бе в същата група. Въпреки че не бе носач на маски, той така умело се бе дегизирал сред поклонниците, че ако Гам Симла, Сия и Лайна го зърнеха, никога не биха го познали и дори може би Джизана щеше да се подвоуми. Неколцина мъдреци от Юдерна — а те всъщност бяха маранци, както беше отгатнал Гам, както се съмняваше Боро и както всеки жител на Вариана предчувстваше тайно и без да го признава — му бяха помогнали да събере четиримата поклонници, които искаше да наблюдава по пътя и по време на празника. Сия Тарас, кандидат за трета промяна, бъдеща пълноправна маранка; Гам Симла от него малко се пазеше, но много очакваше; Боро Уругало, за когото Лайна и Джизана бяха поискали преждевременно приемане в Мара; и накрая интересния психологически случай Сол Вали, препоръчан му от маранеца Ханг Ковалдес.

 

Центърът на Вариана представляваше просторен оазис, пресечен от три големи реки — Оралонд, Арбалета и Итала — и разделен на равни квадрати от широки пътища, които преданите на кралицата поддържаха с помощта на пътниците и поклонниците, тръгнали за Силбоа, Садиал, Абодокару, Юдерна или връщащи се от тези градове с нова, силна индивидуалност, готови да изразходват в тежка физическа работа кипящата енергия, която им бе влял празникът на промяната.

Наоколо се виждаха реки, извори, езера и ливади, където пасяха многобройни стада овце, кози и крави. Селяни със светли абуди и яркоцветни тюрбани обработваха чернозема с биволи, коне и няколко трактора с газгенератори, по-рядко с електрически машини, предоставени от помагачите в Юдерна, които притежаваха известно влечение към механиката. Безброй вятърни генератори издигаха разноцветните си ръце по възвишенията и платата: между Силбоа и Театриондия бяха пет хиляди. Това бе една от най-богатите области, тоест най-малко бедната на Вариана… Малките надземни къщички, боядисани в бяло, в охра или в кафяво, често кръгли, бяха разпръснали между дърветата остъклените си в черно фасади и покривите резервоари. От време на време огледалата на слънчевите централи мятаха тъмни отблясъци, прилични на навити влечуги; но по краищата на световодите, отворени досами земята като хиляди жадни усти, можеше да се отгатне наличието на подземни селища… Голяма част от завръщащите се поклонници, изкушени, се спираха за месец или за година. Във Вариана нямаше занаяти. Ала дейността на селяните се приближаваше най-много до стария смисъл на думата професия. Случваше се дори някои хора в продължение на години да посветят цялото си време на земеделието и скотовъдството. Дълбоко в себе си всички жители на Вариана бяха селяни.

 

Абуди, уники, дати, жабаружи и далма във всички цветове; шапки и тюрбани — поклонниците за Силбоа сега крачеха под обедното слънце. Шарена тълпа, едновременно спокойна и шумна, трескава и радостна, жива; племе на път.

Мъжете и жените бяха от всички раси и възрасти, но преобладаваха тези между трийсет и петдесет години — средиземноморския, арабският и африканският местен тип. Между тях се виждаха и млади помагачи, повечето от които руси…

Сол Вали — търсач на неща, готов за промяна по милостта на кралица Алтаире!

Белксан — придворна помагачка, съпровождаща го в това върховно изпитание и бдяща над него, за да се изпълни волята на кралицата.

— Сега съм точно на четирийсет години и една седмица — каза Сол.

— Това е добре отговори Белксан. — Знаеш, че има мъже и жени, които за първи път познават промяната след четирийсет и пет години. А някои дори след петдесет.

— О, аз не бих чакал толкова дълго. Щях да опитам всичко възможно Ако трябваше, денонощно щях да моля кралицата, за да ми помогне.

— Щастлив ли си?

— Щастлив съм. Белксан. Благодарение на теб. Почти всичко забравих. Сега съм като дете. Радвам се, че си до мен. Съжалявам тези, които отиват самотни на празника на промяната.

— Не е вярно, че си забравил всичко; само така ти се струва. Просто си твърде развълнуван. А освен това никой не е сам, погледни — ние сме хиляди.

— Не е същото. Тях не ги познавам. Мисля, че щях да се страхувам. А пък и не съм съвсем кат о другите. На четирийсет години съм и никога не съм се променял. Бях болен, кралицата ме излекува, но това ми причини ужасен шок.

— Кралицата не те е излекувала. Тя те събуди. Наистина доведе те до шоково състояние, но за да разбереш, че можеш и сам да се излекуваш.

— Може би… Искам по-бързо да стигна до Силбоа.

— Можем да се качим на някой камион, ако желаеш. Ще спечелим два-три дни.

— Не, не. Нямам право.

— Напротив. Имаш право. Всеки има право да стигне по-бързо за празника.

— Другите може би, но не и аз. Аз не съм като другите. Кралицата ме излекува, за да отида пеша до Силбоа; както трябва да се стигне дотам. Ако ме види да се качвам на камион, тя ще ме презре. Но ако искаш, ти можеш да се качиш. Там ще се срещнем.

— Дойдох, за да бъда с теб. Няма да те оставя.

— Добър ден заговори ги възрастен мъж, облечен в дълга далма, димяща от влажни изпарения след скорошния дъжд. — Казвам се Ослобо Селендо. Мога ли да вървя с вас?

— Казвам се Сол Вали, а тя — Белксан. Ние сме от Нагилондия. А ти?

— Аз съм от Театри.

— Върви с нас. Искаш ли да си говорим?

— Да. Аз съм сам.

— Никой не е сам — каза Белксан.

— Аз съм сам — настоя Ослобо. — Защото съм стар.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Белксан. — Аз съм помагачка от двореца на кралицата. Придружавам Сол, но мога и на теб да помогна.

— Не знам. Всъщност човек винаги има нужда от помощ. На петдесет и девет години съм и това е втората ми промяна. Вече не я очаквах. За първи път се промених на трийсет и шест години. Стар съм. И със здравето не съм съвсем добре. Малко се страхувам.

— Страхуваш се? Не си стар и нямаш вид на болен — каза Белксан. — При всички положения промяната е най-добрият лек за болките на тялото и душата.

— Не вярвам. Нямах желание да се променям. Страхувах се, че ще умра, ако не отида на празника.

— Не искаше да се промениш? — учуди се Сол. — Странен човек си. Не знаех, че има хора, които не искат да се променят, когато им е дошло времето. Аз съм на четирийсет години и ще се променя за първи път благодарение на кралицата. Бях болен, разбираш ли, и кралицата ме излекува. Защо не поиска аудиенция при кралица Йемена? Не вярвам да е толкова могъща като Алтаире, но щеше да те излекува…

— Вярваш ли, че щеше да ме излекува от ревматизма? Малко ме съмнява. А освен това и сърцето ми е изморено. Не мисля, че Йемена би могла да направи нещо за мен. Във всеки случай това пътуване е тежко изпитание. Иска ми се да замина някъде другаде. Във Вариана няма добри лекари. Искам да отида в някоя клиника на Гълф Юниън.

— Странна приумица! — отговори Сол. — Клиника в Гълф Юниън! Това е най-шантавото нещо, което съм чувал. Е, скоро ще се промениш и всичко ще изхвърчи от главата ти.

— Не бъди толкова строг с нашия приятел — намеси се Белксан. — Всеки понякога има странни хрумвания.

— Страдам — простена Ослобо. — Можеш ли да ми помогнеш?

— Не съм много веща в медицината — отговори Белксан. — Ще потърся помагач лекар. А ако искаш, мога да ти направя масаж.

— Благодаря. Аз също ще потърся. Той се отдалечи прегърбен, накуцвайки с дървения си крак.

Абдан Юру (с маската на Ослобо Селендо) се присъедини към Лайна и Боро.

— Казвам се Ослобо Селендо. Мога ли да вървя с вас?

— Всеки може да върви с когото си иска — отговори Боро. — Надявам се, че го знаеш. Имаш хубаво име, като на Основателя.

— Не вярвам в Основателя — каза Ослобо. — Той е мит.

— Кой знае? Понякога митовете са по-истински, отколкото хората от плът и кръв.

Старецът вървеше между Лайна и Боро, а до тях — съвсем млада руса жена, която се казваше Йемена. Идваше от Натилондия и отиваше в Силбоа за първата си промяна.

Пет пари не давам за Основателя и митовете — каза тя. — Ще се променям и съм щастлива!

— Бих искал да знам как се казвате?!—попита Ослобо.

Боро, Лайна и Йемeна се представиха.

— Не вървете толкова бързо! — помоли Ослобо. — Мъчи ме ревматизъм, трудно вървя и затова губя всичките си спътници един след друг. Сам съм и се страхувам от промяната. Вече съм на седемдесет и една години — твърде стар, за да се променям. Трябваше да си остана вкъщи.

— Човек може да се променя на всяка възраст — каза Боро. Не трябва да се отказват подаръците на живота, а промяната е точно това, повярвай ми. Ще се подмладиш. Между другото не бих ти дал седемдесет и една години. Всичките ти страдания ще изчезнат, поне за известно време. И половите ти способности ще бъдат пълноценно възстановени, поне за известно време. Ще бъдеш щастлив както никога не си бил, поне за известно време. Ето защо промяната е празник. Така пожела да бъде Ослобо Маслорово. Няма никакво значение дали някога е съществувал. Какво мислите за това всички вие?

Щастлива съм повтори Йемена. — И съм само на двайсет и шест години!

— Промяната не е самоцел — добави Лайна. — Но все пак е едно хубаво приключение. Съжалявам, че този път няма да участвам.

Малката групичка сега съобразяваше крачката си с Ослобо Абдан и много поклонници, които вървяха по-бързо, ги задминаваха. Спря ги помагач и попита дали биха искали да работят едни ден по ремонта на пътя с бригада от мъже и жени, които се връщаха от Силбоа. Отивате на празника на промяната — каза им той. Не дължите нищо на кралицата и можете да продължите съвсем спокойно. Но от друга страна — справедливо е поклонниците да поддържат пътя за Силбоа, Понеже ми се струва, че не бързате… Нека тези, които могат и желаят, да дойдат с нас!

Без да се наговарят, Боро и Лайна последваха помагача към строежа. Йемена се поколеба.

— Бързам да стигна в Силбоа — каза тя на мъдреца от Юдерна. Усещам, че промяната ми се ускорява.

— Върви — каза Абдан. — Ти нямаш време за губене.

— Но трябва да те изчакам; другите заминаха да работят. Не искам да те оставя сам.

— Върви. Върви и не мисли за мен. Това е заповед на стар човек. Сполука!