Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Preţul secant al genunii, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от румънски
- Веселина Георгиева, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Адриан Рогоз. Цената на бездната
Сборник научнофантастични разкази и новели
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982
Библиотека „Галактика“, №39
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Спаска Кануркова
Преведе от румънски: Веселина Георгиева
Редактор: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Жулиета Койчева
Румънска, I издание
Дадена за печат на 6.VI.1982 г. Подписана за печат на 15.X.1982 г.
Излязла от печат месец 19.XI.1982 г. Формат 70×100/32 Изд. №1596
Печ. коли 22,50. Изд. коли 14,57. УИК 13,98. Цена 2 лв.
Страници: 360. ЕКП 95364 21531 5627–45–82
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Ч 859–32
© Веселина Георгиева, преводач, 1982
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1982
© Adrian Rogoz, „Preţul secant al genunii“
Editura „Albatros“, 1974
REPUBLICA SOCIALISTA ROMANIA
История
- — Добавяне
След смъртта на баща си, Дав изпита чувството, че е изхвърлен в небитието. Едва сега усети колко много го е обичал. По силата на някакви странни разсъждения, които все пак бяха допустими за един млад човек, той разбра, че единственото наследство, което му оставаше от Грегори Богар, беше именно шахматният талант. Вродената му скромност и научната подготовка не му позволяваха да си приписва някаква заслуга в това отношение; то беше чисто и просто последица от съчетанието на гените; феноменалната памет на бащата беше преминала в него по-висша форма и се изразяваше в абстрактната тъкан на умствената игра. Да, тези странни наследствени качества ще продължават да ги свързват неразривно. Както и неумолимото упорство да доведат докрай всяко свое решение. Докато продължи да играе шах, нещо съществено от Грегори Богар ще се запази в Дав. Но да играе шахмат в истинския смисъл на думата за него вече не беше забавление. Колко безсилни са думите да опишат такова необикновено състояние! Според разбиранията на Дав изразът „игра на шах“ беше абсурден, или пък тогава всичко беше игра: и животът, и времето, и самата Вселена.
Но засега всичко това плуваше неясно в душата му, покрусена от мъка. С мрачно настроение изпълняваше обичайните си задачи и само Умна успяваше да го поободри с удивителните си планове за бъдещето. Може би и тези проекти, по-голямата част от които бяха свързани с триумфални турнири по планетите, го тласнаха към очакващата го съдба. Но все пак важна роля щеше да изиграе Ларн, чийто гняв на звезден лъв, затворен в клетка, се превърна в желание да разказва страшните си пиратски приключения. Дав го слушаше омаян, обаче друга беше причината, която го водеше все по-често в кабината на пленника: преследваше го мисълта, че някъде из Космоса има шахматист, който би могъл да го победи.
Най накрая, когато само няколко седмици оставаха до заминаването му за Струве, забелязвайки, че главатарят на разбойниците престана да споменава за необикновения съперник, Дав се реши да попита:
— Веднъж ми каза, че познаваш някакъв човек, който би ме победил…
— Пошегувах се — разсеяно отвърна Ларн, обаче в очите му блеснаха странни пламъчета.
— Не ти вярвам — спокойно отговори Дав.
— Толкова ли много държиш да бъдеш победен? — с известна ирония попита пленникът.
— Не държа да бъда победен, а и не вярвам, че твоят човек би могъл…
— Щеше да може…
— Видя ли, че ме излъга!
— Винаги прибързваш, момче! Аз казах, „щеше да може“, не че сега може… В същност не знам дали е още жив…
— Аха! И какво те кара да смяташ, че щеше да може?
— Когато се запознах с Гутрие — така се нарича човекът, — той се беше превърнал в помпа за смучене на згромб. И твърдеше, че се пропил именно поради патилата си в шахмата. Казваше, че попаднал на една планета, в чиито глъбини съществувала шахматна машина… някакво чудовище, което, ако не го победиш, те убива. Гутрие победил.
— Интересно! — продума Дав.
— Можеш ли да повярваш в подобни глупости!? — рече Ларн, но не със скептичен глас, а сякаш искаше да проумее какво мисли другият.
Дав си спомни за Варалаунис, за легендарния Ким Кфим от Муре и повярва, обаче отговори предпазливо:
— Сега съм убеден, че си ми казал истината. Но ще трябва да поговоря и с Гутрие… Къде си се запознал с него?
Ларн помълча известно време, като си играеше с „Комбинаторна топология“, дадена му назаем от Дав, после се обърна към него, погледна в дъното на очите му и попита авторитетно, както учител пита ученик:
— Какво ще ми дадеш в замяна?
— Един гвоздей[1] и възможността да избягаш — отвърна Дав, без да мигне.
— Шегуваш ли се?
— Съвсем не.
— Капитанът ще те удуши…
— Той ще загуби повече от мене… или поне така му се струва — подметка Дав и съобрази, че не може да сподели плана, зародил се в ума му.
— Няма ли да дойдеш с мене?
— Не. Няма да се поберем и двамата… И така, къде си попаднал на Гутрие?
— Ами ако пак ме измамиш, както вече го стори веднъж?
— Никога не съм те мамил. Нищо не знаех за плана на Муни. И освен това трябва да ми имаш доверие, защото и без това си в цугцванг[2]. Къде намери Гутрие?
— На Дриан от системата Пракса или Бета близнаци, както я наричате вие — бързо изрече Ларн. След това му беше необходим още четвърт час да опише мястото на кръчмата „Пронизаното око“ върху планетата. В заключение каза: — Помисли си, аз го срещнах преди шест години, а оттогава е могъл да пукне сто пъти, или пък когато стигнеш там, той да се намира на другия край на Галактиката…
— Не вярвам. Човек като него доизживява дните си на едно място.
— Говориш като мъдър старец, момче! — викна Ларн и се опита да прикрие вълнението си.
— Остави тези приказки! — прекъсна го Дав. — Знаеш ли името на планетата, където е попаднал Гутрие?
— Не. Виждаш ли, че си на път да направиш най-мизерната сделка, каквато никой никога не е постигнал?
Дав погледна Ларн и му се стори, че пред него стои Грегори Богар. Отвърна усмихнато:
— Засега ти сключи мизерна сделка. — Стана и се запъти към вратата: — Моята изисква още работа.
— В същност какво смяташ да направиш? Дав почувствува, че се изчервява.
— Тези дни ще ти съобщя кога ще нанесем удара — добави той, без да се обръща към Ларн.
Въпросът на пленника смути Дав, защото, като намисли бягството, той залагаше на помощта на Умна. Щеше да поиска от нея само да спре или да повреди алармената система. Останалото щеше да се уреди лесно, защото Ларн познаваше всичките помещения на кораба, който за известно време беше под негова власт.
Правилно ли постъпваше, като намесваше Умна в тази история? Дав се колебаеше, но се и боеше сам да посрещне гнева на капитана; ако се скара с Муни, ще трябва да напусне „Сперанца“ и да се раздели с Умна. Но ако предположи, че бъде открито съучастието на момичето, нямаше ли да стигне до същия резултат? Да не би да го е заслепило желанието да не загуби любимата си? Или по-скритото му намерение беше да я постави на изпитание? Както и да е, но за да вземе решение, беше наложителен открит разговор между него и нея.
— Мила моя — подхвана той направо основния въпрос, — реших да осъществя плановете, които ти изгради през последно време…
— Какво те прихваща? — зачуди се момичето, усетило някаква опасност.
— Мечтаеше за великолепни турнири. Ще ги имаш.
— И за това нещо необходимо ли е да правиш физиономия на щангист, който вдига някаква тежест?
— Ако трудностите на шахмата можеха да се измерят в килограми, сравнението ти би загубило от иронията си. И аз по някакъв начин съм щангист.
— Предавам се. — Тя се доближи до него, прегърна го и го целуна. — Значи, ще завладеем света, мили!
— Точно това исках да ти кажа — нежно я отстрани от себе си той. — Щом пристигнем на Струве, ще тръгнем да завладяваме ако не целия свят, то поне част от него.
— Щастлива съм, Дав — прошепна тя. — Колко ще се зарадва баща ми!
— Е, в това не съм много убеден.
— Как можеш да се съмняваш? Откога чака той да заиграеш сериозно!
— Сериозно ли? Иска да каже, че досега съм играл лекомислено… В същност прав е Кап (така наричаше капитана). Шахматът трябва да се превърне в цел на живота ми. Ето какъв вариант ти предлагам за започването, мечтано от тебе: щом стигнем на Струве, ще организирам състезание за цялата звездна система Касиопея. Ще спечелим много пари… или може би няма да играя за пари. Но при всички случаи ще си набавя двуместен космически кораб, за тебе и за мене. С него ще обиколим Галактиката, защото ще поискам свръхсветлинен кораб…
— Дав, ти обичаш шахмата повече от мене — възмутено рече Умна, сякаш направи някакво откритие.
— Лъжеш се, не го обичам, както не мога да кажа, че обичам дишането. Това е нещо естествено. И макар че моят начин на мислене ми се струва съвсем естествен, заставен съм от досегашния си опит, като имам пред вид статистиката, да направя извода, че умът ми е рядко срещано явление. И именно това нещо ме занимава…
— Значи, не можеш да се откажеш да играеш?
Тъкмо тя ли, която го насърчаваше да играе, сега го караше да се откаже! Колко е непостоянна душата на момичетата!
— Дори и да можех, пак остава в сила въпросът за този ум… ненормален — с неочаквана студенина отговори той. — Сякаш страдам от някаква болест, прикрита, скрита под думата „непобедим“.
— Може би наистина си неизлечим — усмихна се Умна полугальовно, полузлъчно, — щом смяташ понякога ремито за загуба.
— Това е само игра на игра, която измислих, за да развия въображението си, но е истина, че никой не може да ме победи.
— В края на краищата какво искаш?
— Казах ти вече: въпросът за шахмата за мен е въпрос за ума, който ми е даден. Ако открия някъде човек с ум като моя или даже по-силен, ще имам доказателство, че не притежавам чудовищен мозък…
— Сега разбрах… — промълви Умна и пребледня. — С други думи, търсиш някого, който да те победи. Гориш от нетърпение да го намериш.
— Донякъде — уклончиво отговори Дав. Грубият начин, по който момичето изрази мисълта си, му причини почти физическа болка. Изведнъж я почувствува чужда, та даже и себе си, и продължи: — Обаче ти свеждаш най-важния проблем в живота ми до някакви външни явления…
— Външни ли? — възмутено възкликна Умна. — Аз за тебе външно явление ли съм?
— Мила моя, казал ли съм такова нещо — внезапно се върна той към действителността, сякаш повикан от странното поведение на любимата си.
— Даде ми да подразбера. Моята мечта е да те виждам винаги победител, а ти се стремиш да те победят. И трябва да знаеш още нещо: обичам те, живота си бих дала за тебе, но не можеш да ме заставиш да не обичам баща си и да се разделя с него. Единственото, което искам, е да живеем заедно…
Дав прегърна Умна и скри лицето си в къдравите й коси. Освен смъртта на баща му нищо друго не беше го огорчило така силно, както нейните думи. Сега проумя, че целият му план е погрешен. Приложен в живота, шахматът сякаш се подчиняваше на други закони, ставаше абсурден… „Следователно трябва да се разделим“ — помисли си той натъжен, но устните му прошепнаха други думи, посветени на Умна, които бяха лишени от смисъл:
— Любима, ти не ме разбра. Не желая да бъда победен, защото с това би се доказало, че шахматът е случайна игра, а това моят ум не може да възприеме.
Момичето се отскубна от прегръдката, погледна лицето му, върху което видя горчива усмивка, и заплака. А той изведнъж разбра, че привързаността й е причина за нейните, а може би и за неговите вълнения и че тя никога досега не беше усещала любовта си по-силна и по-властна.
Дав стоеше в командната кабина и се опитваше да изгради плана си. Ларн трябваше да бъде освободен; нали му беше обещал. Умна излезе от играта, защото не желаеше да се раздели с Кап. В същност така беше по-добре. Дори да беше последвала Дав в неговото скитничество, можеше ли той да я заведе на планетата на Гутрие?
Мислите му трудно се нижеха, постоянно смущавани от враждебния образ на Умна. Все едно че я беше загубил и душата му страдаше от мъка по нея. Дразнеха го и движенията на Фери, който работеше нещо на съседния компютър. Фери беше симпатично момче, играеше нелошо шах и дори беше успял да му изтръгне две равни игри. Казваше, че не го интересува дали ще загуби, или ще спечели. „Спомням си — рече той веднъж — че в детските си години нагазих в една рекичка. Това е най-хубавият ми спомен от Земята. И когато седя пред шахматната дъска, сякаш пак съм дете и потапям краката си в същия извор. Както и да играя, да нападам или да се браня, да се извисявам към върховете на необикновени комбинации или да чезна в търсенето на позиционни решения, усещам свежестта на земната рекичка.“ „Ти си роден интегралист“ — каза му Дав, като използва един израз от таблото КК[3]. Той обичаше Фери, защото виждаше в него същия талант, независим от силата на другия. И все пак сега Фери успя да го ядоса. Работеше съсредоточено на компютъра, не говореше, но подвижната мозайка на светлинките пречеше на Дав да мисли. „Толкова задълбочено върши работата си, току виж, че и сега се почувствува като в реката!“ — помисли си Дав.
— Какво изчисляваш там, Фери? — попита той по едно време. Впрочем знаеше, но беше загубил търпение. Наближаваше Денят на предаванията и Фери се подготвяше за събитието, когато „Сперанца“ ще приеме съобщенията от Струве, а почти всички пътници ще изпратят своите. По онова време, когато в съобщителната техника още не бяха въведени „транссветлинните приемници“, дните за предаване се смятаха за големи празници, по-важни дори от Нова година, превърнала се за тази система от много светове в незначителен ден.
— Подготвям 28-то предаване — отговори Фери. — Съжалявам, че ти досаждам с моите илюминации, но трябва да повторя първите 27 схеми.
Върху огромното табло-макет на кораба, поставено до компютъра, припламваха осем вълшебни очи, но всеки път по различен начин. Ако не пречеше на размишленията му, това представление би се сторило на Дав интересно.
— Дълго ли ще продължи?
— Не. Вече съм на деветнадесетата схема.
Дав се опита да свърже нишката на мислите си, но непрекъснато вниманието му се насочваше към осемте светлинки, които всеки път образуваха нови съзвездия. „Дали са разпределени според някакъв закон?“ — разсеяно се запита той. Несъзнателно (правеше го по навик) мисълта му изостави толкова важния план, с който бе заета, и се прехвърли на таблото-макет. В ума му затрептя нова мисъл. „Сякаш и аз съм нагазил в река“ — присмя се той на себе си. Веднага щом Фери привърши работата си и излезе от залата, Дав се запъти към компютъра и го включи. Започна операциите отначало и напрегнато наблюдаваше начина, по който се изградиха първите дванадесет „съзвездия“, после се опита да отгатне тринадесетата: резултатът съответстваше на положението, необходимо за предстоящото предаване. Пристъпи към четиринадесетата схема и я изгради точно. Макар че новата игра беше по-проста от шахмата, му създаде приблизително същото удоволствие. Даже го завладя до такава степен, че през ума му започнаха да се нижат решения, които не му бяха необходими в момента. „Ето какво не може да разбере Умна!“ — рече си усмихнат той, когато стигна до тридесет и първата схема за предаване, която щеше да се използва едва след години, когато той навярно вече няма да е на кораба „Сперанца“. След това, без да усети, като под въздействието на някакво силно впечатление, той си спомни за Гутрие, за невероятната му планета и за бягството на Ларн. И в един миг абстрактните фигури на досегашната игра се изпълниха с действително съдържание: цифрата 62 от двадесет и девета схема служеше за алармената система… Въпросът, който го вълнуваше, можеше да се реши! Ах, рекичката! И наистина за предаванията на големи разстояния главният компютър отнемаше от енергията на различни отделения в кораба. Във връзка с предаванията се избираха от няколкото десетки числа на спомагателните отделения осем, които се включваха и използваха, но винаги бяха различни, не се повтаряха, за да не бъде привилегировано нито едно от тях.
Имаше обаче и едно затруднение, което можеше да попречи на появилата се възможност: списъкът на ограниченията, според който енергетичният програматор изключваше алармената система, беше обозначен за съжаление с числото 29. С една единица повече! Дав беше съблазнен да коригира играта… Но даже ако двадесет и осмото предаване беше съставено от един-единствен знак, паметта на компютъра щеше да го запази, а Кап би се досетил кой е авторът на операцията. При тази брънка от разсъжденията си Дав налучка непогрешимото движение и съсредоточеното му лице просветна от детска усмивка, от усмивка на творец.
— Струва ми се, че нашият пленник е смахнат — каза той на Муни същия ден. — Дали се е побъркал от последното приключение, или по характер си е самохвалко, но не е в ред… Знаеш ли какво твърди? Дав повтори думите на Ларн, но много изразително, за да привлече вниманието на Муни: „Винаги, когато излъча в пространството думата ЛАРН, моите хора ми съобщават дали и къде точно са хванали някаква плячка. Моето име е същинско съкровище.“
— Какъв смисъл има да ти разкрива тайните си? — измърмори капитанът на „Сперанца“. Беше недоверчив, но любопитството клъвна сърцето му.
— Това се питам и аз — скромно отвърна Дав. — Мисля си дали не е някаква уловка.
— Ами, уловка! — разгневи се Муни. — След три седмици ще сме на Струве. Ако наблизо имаше кораб на бандитите, бихме го открили. Мисля, че ти си прав… Ларн Трети е един самохвалко.
Обаче по начина, по който се намръщи, не личеше да е много убеден и в това предположение. Въдицата, хвърлена от Дав, не можеше да не възпламени въображението на капитана, жадно за сделки. Именно поради това следващите дни се сториха на Дав ужасно дълги; колкото пъти останеше сам в кабината си, трескаво разглеждаше изображението върху компютъра. Ала напразно. Кап не се реши да излъчи името-съкровище. Дали не е отгатнал намеренията на помощник-навигатора? Трудно е да се предположи, че предпазливостта му на „космически вълк“ спираше дълбокия му стремеж към баснословно забогатяване.
Въздържането на Муни, породи у Дав тягостно чувство като при шахматна загуба: красивата комбинация се оказа блъф. Не му оставаше нищо друго, освен той сам да извърши междинното предаване. В подходящ момент включи компютъра. И не можеше да повярва на очите си: двадесет и осмата схема на енергийния програматор беше осъществена! Както предположи, Муни не устоя докрай на изкушението!
Членовете на екипажа заедно с пътниците на „Сперанца“ се трупаха в огромната зала за събрания и с нетърпение чакаха да започне винаги вълнуващият ги празник на предаванията. Дълго се бяха готвили за тази цел. Всяка дума на множеството повиквания се обмисляше, защото предаванията струваха много скъпо. Повелята да бъдат кратки беше шлифовала ума им; често пъти посланията приличаха на епиграми, а понякога поради лаконизма си те изглеждаха за неосведомените неразбираеми и от това този тържествен митинг се превръщаше в игра, пълна с хумор, дори абсурдна.
И докато хората в голямата зала следяха напрегнато редуването на посланията, придружавайки ги с коментари, шеги и смехове, които избухваха между чито техническите моменти, Ларн, посъветван от Дав, се промъкваше по коридорите на кораба към спасителния „гвоздей“.
Не е изключено Муни да е бил по-изненадан от бягството, отколкото е бил бандитът в мига на инфразвуковото си заспиване; защото можеш да си обясниш подбудите на една уловка, но не и причините за някакво чудо. Как иначе би се обяснило бягството на Ларн?
Единственото положително нещо беше, че алармената инсталация престана да работи тъкмо на посланията.
— Можеше ли да се предвиди прекъсването на електричеството при числото шестдесет и две? — гневно се обърна Муни към програматора.
— Не — изплашено промълви Фери. — Как да се предвиди? Дори и компютърът не знае предварително как ще изглежда изчисляваната схема. — И за да се оправдае, добави: — Ако не беше извършил двадесет и осмото предаване, числото шестдесет и две нямаше да остане без електрически ток.
В отговора на Фери се долови известна дързост, но Кап не й обърна внимание. В ума му сякаш блесна светлина.
— Все пак не трябваше да те пускам при Ларн — измърмори той, като се обърна към помощник-навигатора, но сякаш произнесе думите за себе си.
— Какво се е случило? — попита Дав, чието лице изразяваше пълна невинност.
— Нищо! — отвърна капитанът и си тръгна. Въпреки гнева си Муни изпита задоволство, че този път неговият ум се оказа по-проницателен от ума на Дав.