Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торнтън
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Duke, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 88 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
maskara (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина
Допълнителна корекция
orlinaw (2013)

Издание:

Андреа Кейн. Последният херцог

Американска. Първо издание

Редактор: Камелия Вълова

Коректор: Анахид Аждерян

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от orlinaw

7

Пиърс нямаше представа колко пъти екипажът му обиколи Лондон, нито пък колко време бе изминало, откакто бе излетял като ураган от кантората на Холингсби. Спря само за да купи бутилка уиски и се качи в каретата, като нареди на кочияша да кара около претъпканите с народ лондонски улици докато не получи друго нареждане. След това Пиърс се промъкна в далечния край на седалката и започна методично да изпразва съдържанието на шишето, като гледаше мрачно през прозореца, а мислите блъскаха в главата му като с чук.

Той? Херцог? Никога. Никога.

Да върви по дяволите Маркам. По дяволите и титлата му, и парите му, и името му. Да върви по дяволите с…

Неговият баща.

Пиърс се подсили с още една глътка уиски, опитвайки се да се справи със ситуацията и последствията от нея.

Херцог Маркам му бил баща.

Всичко съвпадаше: разказът на майка му за любимия й, който бил благородник, настойчивите, макар и необясними посещения на Маркам в приюта, биографичните данни, които му бе съобщил Холингсби.

Историята беше вярна. Инстинктът на Пиърс го потвърждаваше безпрекословно. И не всичко го бе изненадало. В крайна сметка той отдавна знаеше за знатния си произход и се бе досетил за причините, накарали неговия родител да се откаже от него и да изостави Кара. Не бе очаквал някога да научи името на онзи, който го бе създал, но в този момент от живота му това вече не беше от значение.

Объркващото в случая бе, че името имаше и лице, особено пък това на Маркам. Колко живо си спомняше онези замислени очи, онзи сдържан вид. Господ да му е на помощ, дори виждаше приликата помежду им. Да, сега, след като знаеше истината, Пиърс си даде сметка, че приликата между него и Маркам бе наистина поразителна. И дори това му се стори поносимо.

Най-непоносимото, безскрупулното, невъзможното бе онова, което арогантното копеле искаше сега от него. След като до този момент го бе отхвърлял, сега искаше от него да му стане син. Да стане херцог, при положение, че не може да понася благородническото съсловие.

Някакви викове привлякоха вниманието му. Погледна и видя едно мръсно, около дванадесетгодишно момче, което се спусна надолу по „Риджънт стрийт“, като си проправяше път между пешеходците и екипажите, стиснало портфейл в ръката си. Зад него някакъв изискан сивокос джентълмен размахваше бясно юмрук, като крещеше по адрес на властите и призоваваше групичката изпълнени със симпатия наблюдатели да хванат виновника.

„Никога няма да го хванат — помисли си Пиърс, като наум прецени разстоянието между момчето и спусналата се след него тълпа. — Стига, разбира се, да е добър. Ако знае какво върши, точно след дванайсет крачки ще трябва да завие по «Къндит стрийт» и после да поеме по уличката непосредствено след завоя. Тя е толкова тясна, че никой добре охранен човек не би се побрал в нея. По времето, по което преследвачите му се откажат да го гонят повече, той вече ще е изкачил ниската стена в края на уличката и ще бъде далеч.“

В този момент малчуганът свърна по „Къндит стрийт“ и пет стъпки по-нататък прилепи слабата си фигурка до тухлената стена и се плъзна към невидимата оттук улица.

Секунди по-късно, когато каретата на Пиърс мина по кръстовището, ядосаната тълпа все още стоеше край входа на уличката, давайки нареждане на момчето да излезе с откраднатия портфейл.

Детето беше в безопасност — този път.

Пиърс отново отпусна глава назад върху меката облегалка. Колко подобни случая имаше в неговия живот? Колко пъти беше бягал по същите тези улици, а сърцето му тупкаше така бясно, че се страхуваше да не се пръсне. Колко много „почти“ имаше, когато едва успяваше да се отърве.

През двете години след бягството му от приюта беше живял на улицата, като се изхранваше чрез джебчийство, правеше леглото си от купчина парцали и в ранните часове преди зазоряване крадеше корички хляб от Ковънт Гардън. Колко нощи бе лежал буден, отслабнал и изтощен почти до загуба на съзнание, като трепереше така силно от студ, самота и страх, че би посрещнал с радост смъртта.

Но животът бе взел връх. Поне за него. Той винаги е бил истински комарджия, воден от верния си инстинкт, като се хващаше на бас за какво ли не, като се започне например от това кога ще падне първият сняг през еди-коя си зима, та до това кой ще бъде следващият, когото Барингс ще нашиба с камшик. В приюта залозите се правеха с храна. На улицата се превърнаха в пари. Там вече не ставаше въпрос просто за нещо допълнително, а за оцеляване.

И той действително бе оцелял, като бе удвоявал и утроявал с всеки успешен залог откраднатите лири, бе спечелил уважението на известните лондонски крадци, освобождавайки ги от плячката им, като постепенно се издигаше нагоре в обществото.

Но никога не забрави, че други не бяха имали неговия късмет. Колко деца бяха умрели и все още умираха из оживените лондонски улици? Боже, ако можеше да им помогне да избегнат подобна съдба?

Но дори откраднатите от Бандита на тенекиената чаша бижута и наскоро придобитото богатство на Пиърс не бяха достатъчни. Бяха нужни стотици хиляди лири, за да могат да достигнат до многобройните гладуващи хора. Това беше наистина отчайващо. Ако само имаше по-голямо богатство, по-голямо влияние, достъп до по-…

Действителността му припомни за себе си, подобно на топовен гръм. Но той имаше всичко това. Или по-скоро, щеше да го има като херцог Маркам.

Внезапно всички заричания за „никога“ избледняха пред тази истина. В продължение на години бе търсил начин да помогне. И сега тази възможност му бе предложена само срещу няколко отегчителни условия, с които трябваше да се съобрази. А той бе обърнал гръб на всичко това? Трябва да беше луд.

Без да обръща внимание на горчивите протести, които се надигнаха в него, Пиърс си наложи да прецени фактите с възможно най-голяма обективност.

Бяха му предложили херцогска титла, с всички произтичащи от това привилегии. Отказът му бе породен преди всичко от гордост и дълбоко скрит в него гняв. Както и от отвращението му към подобен начин на живот. А къде беше писано, че трябва да води същия начин на живот?

Ако бе научил нещо по време на годините, прекарани в бедност, то бе, че титулуваните богаташи сами създават своите правила. Следователно, ако новият херцог Маркам реши да общува с нисшето съсловие, да скандализира останалите, като отказва поканите на високопоставени лица и пръска парите си по неортодоксален начин, никой не би се осмелил да оспори неговата ексцентричност.

Колкото до гордостта и гнева, нямаше ли да успокои и двете, ако приемеше завещанието? В крайна сметка като херцог Маркам щяха да го приемат в същите къщи, които ограбваше и така да бъде в течение на последните придобивки на аристократите и за това, кои са най-ценните им бижута. Щеше да разполага с информация от първа ръка за това, кой е спечелил при последните конни надбягвания, кой е играл с най-високи залози в казиното, кой е инвестирал най-удачно и т.н.

В резултат на това Бандита на тенекиената чаша можеше да увеличи броя на грабежите и приходите от тях и доста да накърни богатствата на висшето общество. А като съчетаеше средствата от кражбите на Бандита с десетте хиляди лири седмична издръжка, Пиърс можеше да осигури процъфтяването на английските приюти.

Да не говорим каква радост би му доставило да покоси Трагмор с новината за новопридобития си статус на представител на хората със синя кръв и да напомни на този мерзавец, че титлата на херцога превъзхожда тази на маркиза.

Да, крайната победа определено щеше да бъде на Пиърс. И какво трябваше да даде, за да получи всичко това? Две години от живота си. Две години, през които трябваше да живее в проклетото имение на Маркам, да се занимава с делата му, да управлява прислугата. Две години, през които да направи така, че инвестициите му да се умножат.

Младият мъж отпусна замислено бутилката с уиски. Тази задача не поставяше особени проблеми пред него. В крайна сметка финансовите спекулации бяха най-силната му страна. Беше развил способностите си да инвестира през дългите гладни години и в крайна сметка бе успял сам да спечели порядъчна сума. С негова помощ проклетото наследство на Маркам щеше да процъфти. Само след две години авоарите на покойния херцог щяха да достигнат най-високите си стойности и това щеше да задоволи и собствения му ангажимент.

Не беше точно така, припомни си младият мъж. За да придобие завинаги достъп до богатството на Маркам, той трябваше да създаде и наследник. Законен наследник. Което пък означаваше да си вземе съпруга.

Пиърс се намръщи. Тази мисъл определено не му се нравеше. Имаше нужда да остане свободен заради двойната си самоличност и незаконните си действия. Нещо повече, желаеше тази свобода. Така че която и жена да избереше за своя херцогиня, тя трябваше да толерира независимостта му, поне в продължение на две години.

Две години? Пиърс изправи рязко гръбнак. Бракът не можеше да се анулира така лесно, както спекулациите в бизнеса. Дори, ако съпругата му бе съгласна да си живее живота както си иска, след като изпълнеше задачата си, тя щеше да бъде свързана с него завинаги, защото щеше да носи не само името му, а и неговото дете.

Дафни.

Образът й се намести съвсем естествено край него. За първи път, откакто бе започнала цялата лудост през този ден, младият мъж усети, че му става леко. Дафни — негова съпруга, негова херцогиня, майка на детето му. Устните му се разтегнаха в усмивка. Може би в крайна сметка бракът все пак не беше нещо чак толкова неприятно, размишляваше той, преценявайки тази нова, пълна с очарование възможност. Щом трябваше да се свърже завинаги с някоя жена, никоя друга, освен Дафни, не би могла да изпълни тази роля.

Но дали тя би пожелала? Привличането помежду им наистина бе изключително силно, но все пак беше твърде рано за нея да се замисли върху нещо толкова сериозно като сключването на брак. И докато Пиърс бе достатъчно зрял, за да може да прецени колко рядко бе това, което се бе породило между тях, Дафни бе прекалено млада и неопитна, за да го осъзнае. Затова как би могъл да очаква от нея да разбере значимостта на това, което ставаше, когато се срещаха, говореха и се докосваха?

Бе сигурен, че му вярваше и се стремеше към него поради ред причини, прекалено сложни, за да се обяснят с думи. Тя дори се бе доближила неуверено с няколко стъпки по-близо до огъня, който се разгоря, докато беше в обятията му. Но това все още не бе достатъчно.

Да, как ли щеше да реагира при мисълта да му стане съпруга? Още сега. Незабавно. Щеше да бъде шокирана, нямаше никакво съмнение. Но след като смайването преминеше и имаше време да размисли, тогава какво? Дали щеше да откаже предложението му или щеше да приеме да стане мисис Пиърс Торнтън?

Ами Трагмор? Как щеше да постъпи той? Усмивката на младия мъж стана по-широка. Кучият син щеше да побеснее. Щеше да загуби разсъдъка си. Гневът му щеше да бъде безграничен. И как щеше да се излее? Дали върху Пиърс или Дафни?

Младият мъж настръхна цял само при мисълта, че маркизът може да докосне Дафни с гнусните си ръце. Той стисна юмруци и изруга на глас. Като се оженеше за нея, щеше да я спаси от грубостта на баща й. Беше готов да го стори на мига, със или без съгласието на Трагмор, стига само да беше сигурен, че Дафни също желаеше това.

„Никога не бих взел нещо, което не ми даваш по своя воля.“ Бе се зарекъл в това едва вчера, когато за пръв път бе прегърнал Дафни. И не мислеше да нарушава даденото обещание. Нито сега, нито когато и да било. Тя трябваше сама да реши дали да му стане съпруга.

Но дали крехките чувства, които се зараждаха помежду им, щяха да бъдат достатъчно силни? Дали любимата му щеше да намери достатъчно сили, за да предизвика баща си, като знаеше колко много той мразеше Пиърс?

Не. Още не. Още не бяха имали достатъчно възможност да бъдат заедно. Но, дявол да го вземе, щяха да имат.

Младият мъж се наклони рязко напред.

— Рейкинс! — извика на кочияша си той. — Тръгвай веднага към кантората на Холингсби.

* * *

— Мистър Торнтън. Не можете да влизате просто така. Мистър Холингсби е зает човек — опита се за последен път да препречи пътя му мършавият секретар.

Пиърс се промуши покрай разперените ръце, отвори припряно вратата към кабинета на адвоката и влезе вътре.

— Не обвинявайте секретаря си, Холингсби — обяви той, като се отпусна на един стол. — Исках да ви видя незабавно. И нищо, и никой не можеха да ме спрат.

— Разбирам. — Холингсби вече бе скочил на крака, а сега започна буйно да лъска очилата си. — Можете да ни оставите, Картър — обърна се към секретаря си той.

— Да, сър. — Картър изтри челото си, погледна към Пиърс и напусна помещението.

— Не очаквах да ви видя пак, мистър Торнтън — постави обратно на мястото им очилата си адвокатът. — Особено пък толкова скоро.

— Сигурен съм, че не сте. — Младият мъж кръстоса ръце зад главата си и започна да говори без заобикалки. — Имам няколко въпроса. Първо, откъде знаеше Маркам, че ще мога да се справя с делата му?

Очите на Холингсби се разшириха от изненада, но отговори, без да се колебае.

— Покойният херцог знаеше много неща за вас. Проследяваше всички подробности от живота ви, разбира се, от дискретно разстояние. Така че беше запознат както с великолепния начин, по който влагахте средствата си, така и с блестящия ви мозък. Когато ме накара да направя промяната в завещанието, той бе абсолютно сигурен, че имението му остава във възможно най-добрите ръце.

— Колко ласкателно. Следващ въпрос. Споменахте, че щом изпълня задълженията си, ще имам достъп в рамките на разумното до всички средства на Маркам. Обяснете „в рамките на разумното“.

Долната челюст на адвоката увисна.

— Това означава ли, че сте премислил и сте решил…

— Просто ми отговорете на въпроса.

— Добре. Единствената причина, поради която вашият баща… ъ-ъ, покойният херцог добави тази фраза е, за да бъде сигурен, че семейното име и богатства ще останат невредими и за внука му.

— Неговият внук. Искате да кажете, моя син?

— Да.

— С други думи, Маркам се опасяваше, че умишлено ще опетня името и ще похарча парите му?

— Подобна възможност му мина през ума, така е.

— Което пък на свой ред би обрекло сина ми на мизерия, точно както Маркам обрече мен на времето, прав ли съм, Холингсби?

Адвокатът отмести поглед и пристъпи от крак на крак.

— Нямало е защо да се притеснява — продължи с леден глас Пиърс. — Може да съм нищожество и копеле, но имам много по-високи принципи от тези на Негово Височество. Ще направя всичко възможно, да дам колкото се може по-голяма сигурност на сина си, както във финансово, така и в емоционално отношение. Нещо, което моят създател ми отказа. Имението Маркам и името Ашфорд ще останат непокътнати.

— Следователно променяте първоначалното си решение.

— Точно така.

— Мога ли да попитам защо?

— Поради много причини, малко, от които бихте разбрали. Достатъчно е да кажа, че съвестта ми не прие отстъплението.

— Нали разбрахте условията, които ви изложих?

— Разбрах ги. И ги приемам. А за да улесня задачата ви, предлагам да оглеждате добре всяка една инвестиция, която ще правя за в бъдеще. И ще се убедите, че всички те ще бъдат напълно приемливи. — В очите му проблеснаха светлинки. — В това отношение Маркам е бил наистина прав. Дяволски добър съм в това, което върша.

— Не се и съмнявам. — Очевидното облекчение на адвоката бе примесено с известно възхищение. — А моят надзор няма да бъде нужен, макар че ви благодаря за предложението. Тъй като ще се виждаме всяка седмица, за да ви давам вашите десет хиляди лири, тогава ще можем да обсъждаме и инвестициите ви.

— Както желаете — изправи се младият мъж. — Имам една молба.

— Каква?

— Правото сам да съобщя за промяната в общественото ми положение.

— Молите ме да не казвам нищо?

— Точно така. Само за ден-два, докато открия подходящи обстановка и условия, за да го обявя.

Холингсби трябваше да положи усилия, за да не се засмее на глас.

— Много добре, мистър… простете ми… Ваше Височество. Макар че, честно казано, не бих искал да пропусна официалното провъзгласяване.

— В такъв случай не го пропускайте. Всъщност, тъй като съм новак във всичко това, не бих се отказал и от някой съвет. Кога трябва да бъде следващото голямо парти?

— Граф Гантри ще прави огромно събиране на висшето общество, комбинирано с лов на лисици и бал. Започва вдругиден, а един Бог знае докога ще продължи.

— Жалко, че нямам покана — повдигна едната си вежда Пиърс и погледна адвоката.

Този път възрастният мъж вече се засмя на глас.

— Възхищавам се на смелостта ви, сър. Аз обаче имам покана. И би ми било много приятно да дойдете с мен като мой гост. Това би ли ви заинтересувало?

— Графът, предполагам, няма да има нищо против?

— Разбира се. Поне не, след като узнае кой сте.

— Това се подразбира от само себе си. — Пиърс взе едно перо от бюрото. — Приемам любезната ви покана. Така, а сега предполагам, че ще трябва да подпиша някои документи.

— Абсолютно вярно.

— Тогава да не губим време — усмихна се развеселен младият мъж. — Трябва да се грижа за наследството си.