Катрин Каултър
Дивият барон (6)

6

Тя се отдръпна леко назад и повдигна мокрия си пръст, който бе смукала до този момент, за да докосне с него трапчинката на брадичката му.

— Хайде, Мариан, какъв човек?

Все така загледана в трапчинката, тя отвърна:

— Добър човек. Каза, че ще ми позволи да постоя на перваза, ако престана да викам. Каза, че трябва да намери нещо. И че дошъл тук, защото те познавал.

— Той ли отвори прозореца?

Детето кимна.

— И той ли те постави на перваза?

— Не. Сложи един стол до прозореца. Качих се сама.

Мили Боже.

— И ти спря ли да викаш?

Момиченцето се усмихна. Естествено, че бе спряла.

— Мариан, можеш ли да ми кажеш как изглеждаше този човек?

— Да — отговори тя, като притисна средния си пръст в трапчинката на брадичката му. — Приличаше на теб. — Уморено се отпусна на гърдите му. Звукът от смукането на пръста бе единственият, който се чуваше в стаята.

— Мислиш ли, че сега вече ще спи цялата нощ? — попита тихо Роухън.

Сузана успя само да кимне. Стоеше неподвижно, вцепенена от преживения шок, почти толкова ужасена, както през онези часове, които бе прекарала с майка си, измъчвана от жестоки родилни болки. Тогава не бе могла да стори нищо. Сега обаче майката бе тя самата. Мариан бе нейна отговорност. И можеше да умре.

— Сузана? Престани. Детето е в прекрасно състояние. Не чуваш ли как смуче пръсти? Стегни се. Така е по-добре. А сега я вземи и я сложи в леглото. Ще кажа на някоя от слугините да стои при нея дотогава, докато дойдеш да си легнеш. Ако искаш, ще изпратя две слугини?

— Две слугини — отговори младата жена.

— Най-малко — допълни Тоби; беше толкова блед, сякаш всеки момент щеше да повърне. — Нека едната да бъде мъж. С пушка.

В девет часа същата вечер къщата вече бе претърсена из основи, всички врати и прозорци бяха подсилени и бе решено един от лакеите да патрулира през цялата нощ.

Баронът, Сузана и Тоби седяха в гостната — прекрасна стая, която ухаеше на качествена стара коприна, на дъб и на ароматизиран с лимонова есенция восък за лъскане на под.

— Вие ми казахте, сър — обясняваше момчето, — да хвърля един поглед на Мариан, преди да си легна. Е, влизам аз и какво да видя? Тя си седи навън на перваза, пее и си говори сама, докато ме видя. Тогава поиска и аз да отида при нея, за да си играем. Отвърнах й, че не аз ще изляза, а тя трябва да се прибере веднага. Тя обаче не щеше да слуша. Опитах да я дръпна вътре, но малката негодница се измъкна още по-близо до ръба. Едва не ми изскочи сърцето. Съжалявам, сър.

— Не ставай глупав, Тоби. Ти си направил точно каквото трябва. И моето сърце заседна в гърлото, когато я видях. Постъпил си добре.

— Имате ли други братя, милорд, освен викария Тиболт? — попита Сузана.

До този момент тя бе стояла безмълвно, без да изпуска от очи момиченцето. То се бе свило върху един диван в тъмния ъгъл на гостната, заобиколено от едната страна от една камериерка, а от другата — от един лакей.

Роухън кимна бавно.

— Не, само Тиболт. Но той не би сторил нищо лошо на което и да е от Божиите пакостничета, както нарича децата. Изпълнен е с чувство за хумор, макар нашите родители никога да не признаха този факт, и буквално прелива от добра воля. Не, Тиболт не е човекът, отворил прозореца и поставил стола до него, така че Мариан да може да се покачи на перваза.

— Тиболт ли?

— Да, Тоби. Баща ми позволил на нашата майка да измисли името на едно от момчетата, а той измислил на другото. Майка ни избра Джордж. Докато баща ни обича необикновеното, дори изключителното. Доколкото знам, така се е наричал някакъв епископ в древен Константинопол. Може би Джордж ти е казвал, че баща ни беше известен със своята, ъъ, доброкачествена порочност. Това страшно го забавляваше. Естествено искаше Тиболт да бъде порочен като него. Надяваше се тази ирония да го забавлява до последния му час.

— Божичко — възкликна момчето. — Радвам се, че татко не е направил подобно нещо с мен.

— Изглежда в крайна сметка не се е получила никаква ирония — обади се Сузана.

— Точно така.

Тоби се прозя на глас.

— Време е да си лягаш — заяви сестра му.

Той се изправи веднага, но не помръдна, а остана на мястото си, забил поглед в земята.

— Какво има, скъпи? — попита младата жена.

— Може ли да спя във вашата стая, сър — избъбра накрая момчето. — Не, че ме е страх, но…

— Точно се канех да го предложа, Тоби. Струва ми се, че ще се чувствам много по-добре, ако спиш в стаята ми — рече Маунтвейл.

И въздъхна. Едно осемгодишно дете в стаята му? Е, нали вече го бяха правили през последните три нощ. Момчето не хъркаше. Колкото до него самия, дори и да хъркаше, съквартирантът му не се бе оплакал. Баронът се изправи.

— Ще кажа на Фиц да занесе още едно легло в спалнята ми.

— Не ми харесва онова, което стана, сър.

— И на мен. Утре ще опитам да разбера кой е посетил Мариан. Определено не е бил брат ми Тиболт.

Не можеше да е бил Тиболт. Мариан беше само едно малко момиченце. Преценката й, че въпросният човек приличал на него, очевидно бе погрешна.

Погледна към Сузана, докато говореше. Отново видя паника в очите й. И още нещо. Страх? Какво, по дяволите, ставаше тук? Не каза нищо повече, преди Тоби да напусне стаята.

— Сега може би ще ми обясниш какво е търсил този мъж?

Гласът му беше мек и спокоен, такъв, че да накара когото и да било да излее без колебание и най-съкровените си тайни. Младата жена разтърси глава, за да се освободи от въздействието на проклетия му тон. Не знаеше какво да прави. Вдигна спящата си дъщеря и я подпря на рамото си. И излезе от гостната, последвана от своя домакин.

Най-накрая изрече тихо, за да не обезпокои Мариан.

— Има едно нещо, което обаче не виждам какво общо би могло да има със случилото се.

— Защо не позволиш на мен сам да отсъдя?

— Мисля, че се държа като глупачка.

— Кажи ми.

— Звучите като съдия, милорд, строг и уверен — каза тя, докато се изкачваха заедно по главното стълбище.

— Милорд? — Баронът я погледна и изви нагоре дебелите си вежди. — Сега, след като те видях как се качваш на прозореца и пропълзяваш по перваза му — с оголени глезени и открити чак до коленете крака — няма ли да се откажеш от титлите и да започнеш да ме наричаш отново Роухън?

Сузана не го погледна. Спряха пред стаята й. Постави момиченцето на своето легло и то незабавно засмука пръст.

— Кажи ми. Позволи аз да реша дали е глупаво или не.

Наистина нямаше надежда да се справи с него. Всъщност дори желаеше да му разкаже всичко. Не искаше да го таи повече в себе си.

— Първото подобно посещение — започна без предисловия тя, — стана в Мълбъри Хаус непосредствено преди Коледа. Всички бяхме на гости у съседи. Когато се върнахме, открихме навсякъде разхвърляни документи, преобърнати мебели, няколко от дрезденските овчарки на майка ми изпочупени. Като че ли нищо не липсваше. После, два месеца по-късно, се случи същото нещо. Само че този път Тоби се прибрал по-рано от очакваното. Някой го ударил по главата. А последното посещение стана само преди три седмици.

— Но нищо не беше откраднато.

— Не. Който и да е бил посетителят обаче, бе направил страхотна бъркотия и трите пъти. Мисля, че това бе една от причините, поради които приех да дойдем с теб, без да споря много-много. Изпитвах ужас при мисълта, че някой от нас може да си бъде вкъщи, когато крадецът се появи отново. Тогава Тоби не пострада много, но аз се уплаших до смърт.

— Нямаш ли представа кой може да е той?

— Ни най-малка.

— Нямаш ли представа какво е търсил?

— Не.

— Да, след като се е връщал три пъти в Мълбъри Хаус, очевидно не е открил онова, което е искал. Струва ми се съмнително, че го е намерил и третия път. И сега се питаш дали точи човек не ви е проследил дотук, в Маунтвейл?

Сузана се подпря на стената до затворената врата на стаята си. Под нея се виждаше светлината на свещите.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Да, разбира се. От нас се иска само да съобразим какво може да търси тази особа.

— Мислила съм много по този въпрос. Ние имаме толкова малко, нищо, което да бъде от какъвто и да било интерес за когото и да е. Не, нямам никаква представа.

— Може би трябваше все пак да ме предупредиш?

Гласът му прозвуча тихо и меко, но това не я заблуди. Забеляза и силно пулсиращата вена на врата му. Очевидно беше много ядосан.

— Извинявай. Искрено вярвах, че никой не ни е видял, като тръгнахме. Мислех, че всичко ще се промени, след като напуснем Мълбъри Хаус и дойдем да живеем при теб. Изобщо не съм искала да те излагам на опасност. О, Боже, Мариан можеше да падне от перваза.

— Престани. Мариан е добре. Чуваш как си смуче пръстите. Така, сега, след като вече знам какво става, мога да предприема някои стъпки. Ти си уморена, Сузана. Защо не отидеш да легнеш до дъщеря си? — Роухън докосна нежно меките косички на момиченцето. — Не се притеснявай. Утре ще поговорим повече по този въпрос. Не те виня, поне не много. Лека нощ, Сузана.

— Лека нощ, милорд.

Обръщението го накара да се усмихне. Младият мъж се обърна и се запъти към внушителната си спалня. Прикри пламъчето на свещта с длан, за да не смути съня на Тоби, чието легло беше на по-малко от метър от неговото собствено. Стори му се доста блед, както спеше, с паднал върху челото кичур черна коса. Определено красиво момче и, още по-важно, добро и интелигентно. Заслужаваше нещо по-добро от онова, което щеше да му осигури неговият пропаднал баща, а то нямаше да бъде много повече от нищо.

Роухън поклати безмълвно глава. Мили Боже, нима сега трябваше да играе ролята на негов баща? Баронът въздъхна. Та той беше едва на двайсет и пет. На тази възраст от един мъж с неговата репутация се очакваше дори да не е чувал за съществуването на децата.

Животът бе станал прекалено сложен. Прелъстяването на една жена несъмнено беше детска игра в сравнение с всичко това. Дори помисли за момент, че би предпочел да се усамоти в скромното жилище на брат си за една-две седмици, за да свали напрежението от опънатите си нерви. Точно преди да се унесе, се запита защо Тоби не бе споменал за тайнствените посещения в Мълбъри Хаус. Вероятно защото сестра му го бе помолила да не го прави. Трябваше да помисли доста по този въпрос.

През тази нощ момчето хърка.

* * *

На следващата сутрин цялата прислуга се бе наредила в редица във вестибюла, очевидно в очакване на появата му.

Той ги изгледа, докато слизаше по стълбите. И се обърна към иконома по типичния си привидно безгрижен начин:

— Май се очертава бурен ден, Фиц?

— Да, милорд, така изглежда. Може би милорд ще поиска чаша кафе, докато Бен обясни какво е открил край конюшнята? А докато ядете бърканите яйца, мисис Бийт ще разкаже какво е чула посред нощ. И сигурно няма да се откажете от препечените си филийки, когато Елси опише какво знае, ако изобщо знае нещо. Всъщност мисля да не я пускам в салона. Ще минем без нейната история.

Мистър Фиц, иконом у семейство Карингтън от двайсет и пет години, поставил собственоръчно Роухън върху първото му пони, не изглеждаше доволен от всичко, което ставаше. Колкото до мисис Бийт, домакинка на Карингтънови в продължение на повече от двайсет и пет години, дошла в дома им тогава, когато майка му се бе омъжила за баща му, тя го гледаше така, както проповедникът би гледал един грешник, отказал да признае пороците си. Странното обаче бе, че тя гледаше по същия начин и Тиболт, а сам Господ знаеше, че той бе свети човек.

Баронът кимна.

— Добре. Мисис Бийт, когато мисис Карингтън слезе, погрижете се за нуждите на момиченцето й.

— Представяте ли си, милорд — произнесе с мекия си напевен местен акцент домакинката, — господарят Джордж е бил тайно женен през всичките тези години. Такова свенливо, ученолюбиво момче. Мозъкът ми все още не може да го побере.

— И моят.

— Нямаше да повярвам, милорд — обади се със спокойния си глас Фиц, — ако малката не беше копие на господаря Джордж. Прекрасно е, че ни е останало нещо живо от него. Но тя прилича много и на майка ви, и на вас, милорд.

— Да, знам. Така, колкото до Тоби…

— Аз съм тук, сър.

— А, ето те и теб. Когато те оставих все още хъркаше. Изми ли се?

Момчето сведе поглед към върховете на обувките си.

— Е, не съвсем.

— Качвай се горе с Рори. Той ще ти помогне. Иска да стане камериер. Ще се учи с теб. А сега, Фиц, мисис Бийт, да вървим към трапезарията, за да ми разкажете за всичко, случило се през нощта.

Бен бе открил парченце син вълнен плат, закачено на някакъв нисък клон на едно от дърветата край конюшнята.

— Значи мислиш, че някой е яздил прекалено близо до дървото и парченцето плат на клона се е откъснало от горната му дреха, така ли?

Бен кимна.

— Така изглежда, милорд.

— Освен това изглежда е станало съвсем скоро — рече младият мъж, като оглеждаше вълнения плат в дланта си.

Това бе фина, скъпа материя. Очевидно не беше от дрехата на някой обикновен крадец. Такива дрехи носеха само благородниците. Роухън пъхна плата в джоба си.

— А сега, мисис Бийт, обяснете какво сте чула?

— Както знаете, милорд, моите стаи са в далечния край на къщата. Събудих се някъде посред нощ. Дадох си сметка, че бях чула нещо и именно то ме бе събудило. Приближих се до прозореца и погледнах през него. Долу имаше някакъв човек, милорд, скрит в сянката, точно над втората тераса от градината.

— Защо не ни събуди?

— Ами, милорд, първо не можах да повярвам на очите си, толкова бях развълнувана, затова се обърнах и разтърсих глава, преди да погледна отново натам. Но тогава той вече не беше там. Възможно е само да съм си въобразила, като се има предвид как се люлеят цветята на ваше височество дори от най-слабия вятър и какви сенки хвърлят дърветата от близката гора.

— А Елси?

— О, това глупаво момиче — отвърна мисис Бийт. — Тя е нова в Маунтвейл, милорд, и все още не може да разбере, че тук не може да си позволява да играе и преиграва. В Брейсли е била известна с непостоянството си, прекалено склонна към преувеличаване и палячовщини. Приятно й е да бъде в центъра на вниманието, милорд.

— Още е малка — заяви баронът, спомнил си слабото червенокосо момиченце, което го наблюдаваше крадешком иззад една статуя в коридора на третия етаж. — Позволено й е да се вживява толкова в подобни неща, мисис Бийт.

— Да, милорд. И аз така мислех. Всъщност си рекох, че майка ви ще я хареса, затова не обръщам внимание на тези й слабости.

— Много мило от ваша страна, мисис Бийт. А сега, Фиц, какво каза за всичко това Елси?

Икономът се изкашля. Очевидно беше доста смутен.

— Каза, милорд, че видяла някакъв човек в градината. И той не бил сам. С него имало жена с пищна руса коса. Двамата си разменяли интимности, милорд.

— Аха. И какво друго правели, че разбудили подозренията на Елси?

— Ами, тя изглежда решила да се изправи пред тях. Искала да разбере кои са, но когато излязла в градината, те били изчезнали. Това е нейната история, милорд.

— Значи имаме влюбени съседи или прислуга.

Фиц бе напълно шокиран.

Домакинката почервеня като домат.

— Глупости, милорд. Нашите съседи или слуги никога не се влюбват, особено в градината на ваше височество.

Роухън се запита какво би казала за всичко това скъпата му майка. Трябваше да се сети да й разкаже, когато се върнеше от Италия. Надяваше се да се отбие в Маунтвейл. Честно казано, тя предпочиташе Лондон, но понякога отстъпваше пред перспективата за връзки с някой красив провинциален лакей. Младият мъж погледна лакеите в ливреи в яркочервено и слонова кост. Да, ето онзи, Огъстъс от Уелс, можеше да накара майка му да посети Маунтвейл. Беше тъмен като греха, очите му — порочни и тъмнокафяви. Изглеждаше силен, мускулест и очевидно нямаше трийсет години. Баронът поклати глава. Не с упрек. Той беше неин син, както му бе напомняла неведнъж, като го заслепяваше с една от бляскавите си усмивки. Баща му често му бе повтарял този факт, а след това, откакто бе навършил едва четиринайсет години, го удряше юнашки по гърба и го запращаше до отсрещния перваз.

Трябваше му Пулвър. И личният му камериер. Написа набързо писмо до своя секретар и изпрати Огъстъс до Лондон, за да им го занесе. В този момент се сети за леля си Миранда, която живееше в Брайтън. Това бе отговорът на неговите молитви. Тя, разбира се, щеше да бъде щастлива да дойде в Маунтвейл в ролята на компаньонка. В крайна сметка той я издържаше. Надяваше се само, че е още жива.

* * *

Беше се навела над леха с иглики — червени, розови, сини, златистожълти и бели. Наблюдаваше я как докосва леко къдравите им светлозелени листенца. Той самият имаше особена слабост към тези цветя, но никога не го бе споменавал пред своите приятели в Лондон. Но, ако трябваше да говори истината, ярките им цветове стопляха душата му. От двете й страни стояха двама от неговите градинари, Ози и Том Харкър, братя, прекарали на служба в семейството му повече години, отколкото Роухън бе на тази земя. И двамата бяха много високи, много слаби и почти плешиви. Тримата разговаряха оживено. Ако не грешеше, Ози страдаше от нещо. Колкото до брат му, той се беше ухилил до уши. Интересно какво ставаше там.

— Добро утро — провикна се баронът.

Мъжете се изпънаха, но не и тя. Дори започна да си подсвирква. Кимна на Харкърови; те взеха търмъците и мотичките и се запътиха към едно по-отдалечено място от градината.

— Знаеш ли — продължи младият мъж, — че феите се приютяват под листата на игликите по време на дъждовни бури?

— О, да — отвърна Сузана, без да се обърне да го погледне. — А ти знаеш ли, че когато свети Петър изтървал ключовете за небесните порти, те се превърнали в иглики в мига, в който се докоснали до земята?

— О, сега пък аз ще ти кажа нещо, което не си чувала. Знаеш ли, че игликата е символ на разврата?

Този път младата жена се обърна. Не изглеждаше ни най-малко шокирана или възмутена. Нещо повече, усмихваше се.

— Трябваше да очаквам да си осведомен за този факт. Всъщност, единствено поради тази причина изобщо знаеш нещо за игликите, нали?

— Обичаше ли Джордж? — попита баронът, като я гледаше спокойно и открито.

— Мислиш да ме изкараш от равновесие ли? За да излея всичко, което тая, без да се замисля?

— Казват, че съм бил доста добър в това. И бих бил благодарен, ако започнеш да изливаш.

— Ще ти кажа истината, милорд. Няма причина да не го сторя. В началото, да, разбира се, че обичах Джордж. По-късно той усложни всичко. Идваше рядко в Мълбъри Хаус.

— Ще ми обясниш доколко трудни направи нещата за теб по-късно. Мислих за снощното ни приключение. Да речем, че човекът, претърсил на три пъти Мълбъри Хаус, е успял да ни проследи дотук. Да допуснем, че е съумял да открие и вашата стая и да се промъкне в къщата, без никой да го забележи; че е прикоткал Мариан, за да я накара да замълчи. Страхувам се, че точно тогава Тоби е влязъл в спалнята ти. Но не е забелязал човека; той сигурно се е скрил зад вратата. Братчето ти се спуска надолу, за да ни повика. Непознатият успява отново да се измъкне от къщата, без никой да го забележи, но горната му дреха се закача на едно дърво край конюшнята и се скъсва. — Роухън измъкна парченцето син плат от джоба си и й го подаде. — Бен, един от конярите, го открил рано тази сутрин. Предполагам, че не ти е познато.

— Не, не ми е познато. Очевидно не е имал време да направи нещо. Нямаше никаква разтурия, нито разпорени куфари, нито захвърлени по пода книжа. О, Боже, ами ако беше направил нещо на Тоби?

— Но не е направил. Така че забрави за тази възможност.

Младата жена го погледна. Странно, но едва сега го поглеждаше истински. Все още беше толкова уплашена, че мозъкът й почти отказваше да работи; въпреки това се взираше в него, осъзнала факта, че е красив. Беше висок, но не масивен. По-скоро бе слаб и строен, добре оформен; това се виждаше ясно благодарение на стегнатите бричове от еленова кожа. Лицето му сякаш бе дело на гениален скулптор, прекалено хубаво за собственото му добро. А очите… Вероятно погледнеше ли с тях някоя жена, тя губеше способността да му се съпротивлява. Бяха тъмнозелени, студени като зимно небе, когато бе недоволен, и страстни като разбушувало се море, когато се смееше. Или правеше други неща. Интересни други неща. С нея, може би. Сузана се смъмри. Това бе нелепо. Та той бе женкар. Това бяха главните му авоари.

— Би ли ми казала защо ме зяпаш така?

Младата жена поклати глава.

— А, в такъв случай може би ще ми кажеш какво мислиш?

Защо не?

— Мислех, че е добре дето си така красив. Определено един женкар не би имал такъв успех, ако лицето му прилича на размазана кифла.

— Красив? Аз?

Маунтвейл се разсмя. Смехът му ставаше все по-силен и по-силен.

— Милорд! — провикна се от един отворен прозорец на горния етаж мисис Бийт. — Добре ли се чувствате? Може би дробчетата, които ви предложи на закуска готвачката, не са ви се отразили добре?

Баронът се засмя отново. Дори по-силно от преди. Нищо чудно, че домакинката го мислеше за болен.

— Не са се отразили добре — извика в отговор той. — Няма друго обяснение.

— Защо мисис Бийт мисли, че си болен? — заинтересува се Сузана. — На мен ми се струваш напълно здрав. Продължаваш да се усмихваш и не обръщаш никакво внимание на думите ми. Добре тогава. Знаеш ли, че братя Харкър искат да ми дадат породисто котенце за надбягвания? Казаха, че ще ме научат как да го обуча, но трябва да запазя в тайна получените знания. Досега не бях чувала за такива котки, но това може да се окаже интересно. Ти какво мислиш?

Роухън се засмя отново. И изведнъж, съвсем ненадейно, стана сериозен.

— Коте за надбягвания ли? Не, трябва да не си ги разбрала правилно.

— Напротив, точно това ми казаха.

— Не е честно — измърмори баронът, като ритна един камък с върха на ботуша си. — На мен никога не са ми предлагали състезателно коте. А с теб едва са се запознали. Откъде биха могли да знаят, че ще се оправиш с едно от техните състезателни котета? Нищо чудно да провалиш всичко.

— Ще те оставя да обучаваш котето с мен, ако искаш.

Маунтвейл прие предложението, макар то да не му се понрави.

— Много добре — рече най-сетне той; в гласа му младата жена усети недоволство. — Но аз продължавам да искам да си имам свое. Проклети да са.