Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (16)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Режисьор-постановчикът сбърчи вежди; две цигулки и три валдхорни изпортиха кресчендото във „Валса на Мюзета“. Краят на действието се провали. За кой ли път.

Записа си какви забележки да направи на диригента, който се усмихваше измъчено, без да усеща дразнещия дисонанс. Това бе обяснимо: слухът на бедния човечец вече не беше така добър.

Вдигна поглед и установи, че осветителят пак дремеше или беше отишъл до тоалетната. За кой ли път. Лъчът на прожектора се бе смъкнал надолу, абсолютно неподвижен, право в трапа на оркестъра и осветяваше един нещастен флейтист вместо Мими на сцената.

Записа си и това.

На сцената забеляза друг проблем. Всъщност два. Летящите врати в кафенето бяха закачени наопаки и празнината под тях разкриваше на публиката какво става зад декора. А там се тътрузеха безброй голи крака на статисти; от скука някои дори се чешеха между пръстите. Вторият проблем бе със стълбите отляво на сцената. Не бяха закрепени както трябва и единият крак на Рудолфо пропадна в празното пространство, а някакъв чеп разпра чорапогащника му чак до чатала.

Режисьор-постановчикът въздъхна и си записа и това.

И това беше редовно представление на „Бохеми“ от Пучини. Mannaggia!

Точно когато изписа три големи удивителни след двайсет и шестата забележка за тази вечер, помощник-касиерът влезе при него в служебната ложа и му подаде някакво листче.

Беше бележка за Гуидо Фрескобалди и понеже му се занимаваше с всичко друго, но не и със спектакъла, режисьор-постановчикът я разгъна и я прочете.

Без да иска, затаи веднага дъх. Старият Фрескобалди щеше да припадне (ако изобщо е възможно Гуидо да припадне). Някакъв вестникар от публиката искаше да се види с Фрескобалди след представлението.

Режисьорът тъжно поклати глава, като си спомни горчивите сълзи и протести на Гуидо след последното (и единствено) свое интервю с журналист. Всъщност репортерите бяха двама: единият от Рим, другият — негов колега от Китай. И двамата — комунисти.

Не интервюто разплака Фрескобалди, а статията, която се появи въз основа на него.

„Беден оперен певец изнемогва в името на народната култура, а братовчед му, папата, си живее в разкош и разточителство на гърба на подтиснатите наемни работници!“

Това можеше да се прочете под заглавието, набрано с едри букви. Самата статия започваше на първа страница в комунистическия вестник „Ло Пополо“. В нея се разказваше как след старателно журналистическо разследване репортери на вестника (който винаги е нащрек за несправедливостите, произтичащи от нечистия съюз между капитализма и институционализираната религия) открили вопиющата неправда, на която бил обречен роднината-двойник на най-силния и най-деспотичен религиозен водач в света. Как един Гуидо Фрескобалди се принасял в жертва заради изкуството, а братовчед му — папа Франческо, крадял от всички. Как Гуидо раздавал големия си талант за доброто на народа, без да очаква материални облаги, задоволявайки се само с мисълта, че творчеството му повдига духа на масите. А Светият отец, толкова различен от братовчед си, не правел нищо друго, освен да измисля нови начини за измъкване на пари от уплашените и подтиснати бедни хора. Гуидо Фрескобалди бил светец на Земята, а неговият братовчед — подъл разбойник, който без съмнение организирал оргии в катакомбите на Ватикана, заобиколен от богатствата на църквата.

Режисьор-постановчикът не знаеше много за братовчеда на Гуидо, не знаеше и какво прави той в катакомбите, но познаваше добре Фрескобалди. А репортерът на „Ло Пополо“ бе обрисувал доста изкривен образ на Гуидо, когото всички от трупата познаваха. Но именно такава представа за Гуидо получи външният свят, след като прочете репортажа. В отделна редакционна статия на същата тема вестникът съобщи, че тази поразяваща история ще бъде препечатана във всички социалистически страни, и дори в Китай.

Как само страдаше Фрескобалди тогава! Протестираше открито и гръмогласно като всеки изигран и объркан човек. Режисьор-постановчикът се надяваше, че ще намери време да му предаде бележката в кратката пауза между двете действия, но в такива моменти Гуидо бе неуловим. А ако я остави в гримьорната му, нямаше да я види.

Защото ролята на Алсиндоро бе повратен момент в оперната кариера на Гуидо Фрескобалди. Личен триумф в живота му, посветен изцяло на любимата музика. Тя бе доказателство, че упоритият труд наистина е нещо повече от таланта.

Гуидо винаги така дълбоко съпреживяваше това, което става на сцената (включително своето собствено изпълнение), че докато траеше суматохата между действията, се разхождаше нервно зад кулисите, като изпаднал в транс, с навлажнени очи и високо вдигната глава, горд, че е дал всичко от себе си за публиката на Ла Скала Минусколо, в петия състав на световноизвестната опера. Това бе едновременно и тренировъчна зала и музикално гробище, като даваше на неопитните възможност да разгърнат вокалните си качества на воля, а на поостарелите певци осигуряваше прехрана и занимание до деня, в който Великият Композитор ги призове на небето.

Режисьор-постановчикът препречете бележката за Гуидо. В залата тази вечер седеше журналистката синьора Грийнбърг, която искаше да поговори с Фрескобалди. Препоръчана бе не от кой да е, а от Информационната служба на въоръжените сили на Съединените щати. И режисьор-постановчикът знаеше защо синьора Грийнбърг споменаваше за тази препоръка. След като комунистите публикуваха онази ужасна статия, Гуидо неизменно отказваше да се среща с журналисти. Дори си пусна огромни мустаци и брада, за да прикрие приликата си със Светия отец.

Комунистите постъпиха глупаво. По навик „Ло Пополо“ влизаше непрекъснато в конфликт с Ватикана, но много скоро разбраха това, което всички знаеха: папа Франческо не можеше да бъде оплют. Не заради друго, ами защото беше прекалено добър човек.

Гуидо Фрескобалди също бе добър човек, мислеше си режисъор-постановчикът. Много нощи бяха прекарали с него на бутилка вино, само двамата, той — подсказвач на реплики на средна възраст, и застаряващият актьор, отдал целия си живот на музиката.

Та действителната история на Гуидо Фрескобалди бе истинска драма! Достойна за перото на самия Пучини!

Първо, той живееше единствено за любимата си опера; всичко останало беше без значение, необходимо само за поддържане на живота в тялото, обладано от духа на музиката. На времето бе женен. Но след шест години брачен живот жена му го напусна и отведе шестте им деца обратно в селския дом на баща си край Падуа, въпреки че материалното положение на Фрескобалди, което по традиция означаваше материалното положение на семейството му, не бе от най-окаяните. А ако приходите му сега не бяха достатъчни дори за него, това не се дължеше на обстоятелствата, а на избора му. Семейство Фрескобалди всъщност бе доста заможно; братовчедите им Бомбалини имаха достатъчно средства, за да позволят на сина си Джовани да стане църковен служител, а Бог знае, че за това са нужни пари.

Но Гуидо обърна гръб и на църквата, и на търговията, и на земеделието. Интересуваше го единствено музиката, неговата любима опера. Придума родителите си да го изпратят в музикалната академия в Рим, където много скоро се разбра, че страстта на Гуидо по операта е далеч по-силна от таланта му.

Фрескобалди имаше гореща кръв и страстна душа, като всеки потомък на латинците, но и доста неверен музикален слух. А татко Фрескобалди започваше да губи търпение, като гледаше с какви хора общува Гуидо — дрехите им издаваха, че са non sono stabile^[1], обличаха се смешно.

И така, когато стана на двайсет и две, старият Фрескобалди му каза да се върне на село. Беше учил в Рим цели осем години, а забележителен напредък нямаше. Не можеше да си намери и работа (поне не такава, свързана с музиката) и нищо не обещаваше синът да преуспее на това поприще в бъдеще.

На Гуидо много-много не му пукаше от това. Нищо извън музиката не можеше да го развълнува. Баща му не можеше да го разбере. Той отказа да плаща за престоя му в Рим и Гуидо се върна на село.

Старият Фрескобалди му каза да се ожени за прекрасната си братовчедка Роза Бомбалини, която срещаше известни трудности с намирането на съпруг. Обеща му, ако го стори, да му купи фонограф за сватбен подарък. Тогава ще може да си слуша каквато иска музика. Обеща му още, ако не се ожени за Роза, да му съдере задника от бой.

И така, цели шест години, през които братовчед му (и вече шурей) отец Джовани Бомбалини учеше във Ватикана и обикаляше света, Гуидо Фрескобалди насила бе принуден да живее със сто и петдесеткилограмовата фурия на име Роза.

В деня на седемгодишнината от сватбата той се отказа. Събуди се с крясъци, изпочупи прозорците и мебелите, разби няколко чинии в стените и заяви на Роза, че тя и шестте й деца са най-отвратителните същества, които е виждал.

Basta!

Повече не можеше да издържа!

Роза си взе децата и избяга при родителите си, а Гуидо отиде в града в магазина за спагети на баща си, грабна една купа с доматен сос, нахлупи я на главата на стария Фрескобалди и напусна Падуа завинаги. Отиде в Милано. Щом светът не му позволяваше да стане велик тенор, можеше поне да бъде близо до големите певци, до голямата музика.

Готов бе да чисти тоалетните, да мете сцените, да шие костюми и да пренася копия и пики. Каквото и да е.

Ще посвети живота си на Ла Скала!

И така минаха четиридесет години от живота на Фрескобалди. Бавно, но с радост се издигна от тоалетните до метлата, от шивач до статист. Докато накрая му дадоха първата реплика на сцената („Не се иска да пееш, Гуидо! Просто изговори думите.“) и искреният ентусиазъм, с който изпълни ролята си, веднага го направи любимец на по-непретенциозните почитатели на операта. В Ла Скала Минусколо. Където билетите бяха по-евтини.

Със своята всеотдайност Фрескобалди бързо спечели симпатиите на колегите от трупата. Не пропускаше репетиция, готов винаги да помогне, да подсказва репликите, да замени някого, който отсъства, а знанията му бяха неизчерпаеми.

През всичките тези години един-единствен път Гуидо създаде неприятности, и то не по своя вина. Става дума, разбира се, за опита на вестник „Ло Пополо“ да се заяде с братовчед му, папата. За щастие, репортерът-комунист не знаеше нищо за брака му със сестрата на Светия отец. Но това трудно можеше да излезе на бял свят, тъй като Роза Бомбалини бе починала от преяждане още преди три десетилетия.

Щом свърши действието, режисьор-постановчикът хукна към гримьорната на Фрескобалди. Но беше закъснял. Дамата, която разговаряше с Гуидо, без съмнение бе синьора Грийнбърг. Изглеждаше съвсем по американски и Бог я бе надарил с великолепни форми. Говореше италиански с малко странен акцент.

Удължаваше думите като в прозявка, но съвсем нямаше вид на заспала.

— Вижте, сеньор Фрескобалди, целта е да опровергаем гадостите, които писаха онези комунисти.

— О, да, направете го, моля ви! — извика Гуидо. — Такива отвратителни неща изписаха за братовчед ми. А няма по-изтънчен човек на света от него, от папата. Плаче ми се, като си спомня какви главоболия му създадох!

— Сигурна съм, че не ви се сърди. За вас говори само хубави неща.

— Да, да, разбира се — отвърна Фрескобалди с насълзени очи. — Като деца играехме заедно из нивите, докато родителите ни си гостуваха едни на други. Джовани… простете, папа Франческо… бе най-добрият от всички братя и братовчеди. Дори като момче бе добър човек. Какви ги плещя? Не знам, разбирате ли ме?

— Той ще се радва да ви види отново — рече синьората. — Не сме уточнили още точната дата, но той се надява да се срещнете, за да ви снимаме заедно.

Гуидо Фрескобалди не можа да се сдържи. Без да загуби и грам достойнство, заплака тихичко, не издаде нито звук, не направи никакъв жест.

— Такъв мил човек. Знаете ли, когато отпечатаха онази гадна статия, той ми изпрати бележка. Саморъчно я написал. Гуидо, братовчеде скъпи и приятелю, вика ми, защо се криеш толкова години от мен? Когато имаш път към Рим, обади ми се, моля те. Може малко да се поборим. Направил съм място в градината. Благославям те во веки веков, Джовани — Фрескобалди попи сълзите в очите си с крайчеца на памуче от пудриерата. — Нито намек, че е разгневен или обиден. Но естествено, че никога не бих посмял да обезпокоя такъв велик човек. Че кой съм аз?

— Той е знаел, че вината не е ваша. Разбирате, че вашият братовчед предпочита да не се разчуе, че подготвяме контрапубликация срещу комунистическата статия. Знаете какво е сега международното положение…

— Нито дума! — прекъсна я Гуидо. — Гроб съм и ще чакам само да ми се обадите кога да дойда в Рим. Ако се наложи — в случай, че имам представление — ще оставя дубльора си да играе вместо мен, но ще дойда. Публиката може да започне да хвърля домати, но за Франческо съм готов на всичко!

— Това ще го трогне.

— Знаете ли — Фрескобалди се наведе напред в креслото и снижи глас, — че лицето под тази брада и мустаци е съвсем същото като на преподобния ми братовчед?

— Настина ли толкова си приличате?

— Още от деца.

— И през ум не ми е минавало. Но сега, като го казахте, наистина започвам да намирам някаква прилика.

Режисьор-постановчикът затвори тихо вратата. Беше леко открехната; не го видяха, а и нямаше смисъл да ги безпокои. Гуидо щеше да се притесни, защото гримьорната му не бе голяма. Значи така — Фрескобалди ще се срещне с братовчед си, папата. Buonissimo!^[2] Навярно щеше да убеди Светия отец да отпусне малко средства за Ла Скала Минусколо. Имаха нужда от пари.

Представлението беше ужасно.

* * *

— Айиии! Ал Фатах! Айиии! Арафат!

С викове палестинските революционери изскочиха през вратата на самолета и се спуснаха по стълбите към бетонната писта на летище „Дар ел Бейда“. Известно време долу се прегръщаха и целуваха, после изчезнаха в нощта с размахани ятагани. В радостната суматоха един от тях без да иска си клъцна пръста, но това не опечали никого. Под водачеството на Мишето око групата хукна към оградата на летището.

Никой не се опита да ги спре. Напротив — от контролната кула обърнаха прожекторите към тях, за да им осветяват пътя, докато прескачат оградата. За властите беше ясно, че е по-добре да оставят тия идиоти да си отидат през нея. Ако минеха през сградата, само щяха да навредят на имиджа им. Колкото по-бързо се разкарат, толкова по-добре. Само пречеха на туризма.

Щом и последният палестинец се измъкна от самолета, Сам се навря в бюфета. Но уви. Дори в моменти на криза „Еър Франс“ запазваше самообладание… и финансова прозорливост. Блестящите метални кутии бяха приготвени за пътниците на обратния полет.

— Но аз съм си платил, за да ме нахраните, ваш’та мама! — изкрещя Сам.

— Съжалявам — отвърна стюардесата с безизразна усмивка. — Забранено е сервирането на храна след приземяване. Пише го в разпоредбите.

— Но, за Бога, нали ни отвлякоха!

— На билета ви е записано „Алжир“. Ето, в Алжир сме. На земята. След приземяване. Не се разрешава храна.

— Това е нечовешко!

— Това е „Еър Франс“, мосю.

Девъро премина алжирския митнически контрол като залиташе от глад. В ръката си държеше четири петдоларови банкноти, разперени като карти за игра. На всяко от четирите гишета проверяващият се усмихваше, прибираше по една банкнота и го пропускаше веднага. Никой не погледна багажа му. Сам грабна куфара си от гумената транспортна лента и хукна да търси ресторант на летището.

Всичко беше затворено. Имаше религиозен празник.

Пътуването с такси от летището до хотел „Алети“ на Рю дьо Ленур ел Хетаби с нищо не успокои нито нервите му, нито агонизиращия му празен стомах. Колата беше допотопна, шофьорът — по-допотопен и от нея, а пътят към града минаваше по стръмен склон и изобилстваше от остри завои.

— Ужасно съжаляваме, мосю Девъро — рече му мургавият служител на рецепцията на идеален английски. — Цял Алжир пости до изгрева на слънцето. Такава е повелята на Мохамед.

Сам се отпусна на мраморния тезгях и едва-едва прошепна:

— Вижте, уважавам правото на всеки да практикува вярата си както иска, но не съм ял от много време, а и имам малко пари…

— Мосю! — прекъсна го служителят и ококори очи, изпъвайки се в цял ръст, който не надхвърляше метър и петдесет. — Повелята на Мохамед! Не предизвиквайте Аллах!

— Боже мили! Да вярвам ли на очите си!? — гласът долетя от другия край на салона. Светлините на високия таван бяха слаби. Фигурата чезнеше в полумрака. Единственото, в което Сам не се съмняваше, бе, че гласът е гърлен и на жена. И то на расова жена. Май и друг път го бе чувал, но не бе много сигурен. Как можеше да е сигурен в нещо в този момент, на това невероятно място, в Алжир, по време на някакъв идиотски религиозен празник и в последните стадии на гладната смърт. Нищо не можеше да е сигурно.

И тогава фигурата излезе от полумрака, предхождана от две огромни цици, които цепеха въздуха с величествеността на ледоразбивачи.

Едри и кръгли. Ама разбира се; защо изобщо си правеше труда да изглежда изненадан? Десет милиона… трийсет милиона, четиридесет милиона долара вече бяха играчка за него. Защо да се стряска от госпожа Макензи Хоукинс номер две?

* * *

Тя притисна студената, влажна кърпа до челото му; Сам лежеше изпружен на леглото. Шест часа преди това тя свали обувките и чорапите му, съблече му ризата и му каза да легне по гръб и да престане да трепери. Всъщност му заповяда да престане да трепери. И да плещи несвързани дивотии за разни нацисти и кокоши курешки и за побъркани араби, които искали да взривяват самолети, защото ги возели точно за където трябва. Дрън-дрън ярина!

Но това беше преди шест часа. През цялото време се опитваше да го разсее, да не мисли за храна, за Макензи Хоукинс, за някакъв шейх на име Азаз-Варак и — о, Господи — за отвличането на папата!

И успя да свие размерите на цялата тази лудост до много по-сбитите пропорции на ужасяващ кошмар.

Казваше се Мадж; това помнеше добре. Седеше на кожената възглавница до него в хола на Реджайна Грийнбърг; и всеки път когато искаше да подчертае нещо, протягаше ръка да го докосне. Това се бе запечатало в съзнанието му, защото щом се наведеше към него, едрите и кръгли гърди понечваха да изскочат от басмяната й блузка, точно както сега заплашително напираха изпод копринената риза.

— Още съвсем, съвсем мъничко — рече му тя с дълбокия си, малко задъхан глас. — Момчето от рецепцията обеща, че първият поднос, който ще излезе от кухнята, е за теб. Само се отпусни.

— Разкажи ми пак.

— Какво съм поръчала за ядене ли?

— Не. За това как се озова тук. Ще отклони мислите ми от глада.

— А, не. Пак ще почнеш да ми дрънкаш разни врели-некипели. Ясно е, че просто не искаш да ми повярваш.

— Може нещо да не съм доразбрал…

— Ставаш досаден — промърмори Мадж и се наведе застрашително над него да оправи кърпата. — Добре. Накратко и по същество. Покойният ми съпруг бе един от най-известните вносители на африканско изкуство по Западното крайбрежие. Галерията му бе най-голямата в Калифорния. Когато почина, остави сто хиляди долара, вложени в статуетки на Мусо Гросаи. Какво по дяволите да правя с петстотин статуетки на голи пигмеи? Кажи де, какво? И ти щеше да постъпиш така. Искам да спра доставките и да си получа парите обратно. Разплащането за Мусо Гросаи става в Алжир… Ама че работа! Пак ли започваш?

Девъро не можеше да се сдържи. От смях по бузите му рукнаха сълзи.

— Съжалявам. Просто това е къде-къде по-убедително от внезапна разходка до Лондон заради затрупан с работа съпруг. Да не говорим пък за готварски курс в Берлин. Това направо е прекрасно! Господи, петстотин голи пигмеи! Ти ли го измисли или Мак?

— Много си подозрителен — Мадж се усмихна нежно и разбиращо и вдигна кърпата от челото му. — Това не е хубаво. Чакай, ей сега ще ти намокря пак кърпата със студена вода. До петнайсет-двайсет минути трябва да ти донесат закуската — Тя стана от леглото и замислено се втренчи навън през прозореца. Оранжевите лъчи на настъпващия ден проникваха през стъклото в стаята. — Слънцето вече се показа.

Девъро не откъсваше от нея очи; утринната светлина обливаше красивото й тяло, придаваше допълнителен блясък на кестенявата коса и озаряваше лицето й. То не бе младо лице, но в него имаше нещо по-хубаво от младостта. Една откритост, която приемаше спокойно годините и дори им се присмиваше. Една прямота, която на Сам му изглеждаше трогателна.

— Страхотна си — промълви той.

— И тебе си те бива — отвърна тя тихо. — Притежаваш, както се изразяваше един мой приятел, лице, което всеки би искал да познава. Очите ти не лъжат. Приятелят ми казваше: „Наблюдавай очите на хората, особено в тълпата, гледай дали слушат“. Всъщност Мак ми го каза. Преди доста време. Очи да слушат — сигурно звучи глупаво.

— Съвсем не е глупаво. — Очите наистина слушат. Имах един приятел, който ходеше по коктейли във Вашингтон и там повтарял една и съща дума — „хамбургер“ — през цялото време. Каквото и да го питат — „хамбургер“, и нищо друго. Кълнеше се, че в деветдесет процента от случаите хората около него отговаряли: „Ах, колко интересно. Ще проверя статистиките по този въпрос“ или „Да не забравите да го споменете пред заместник-министъра“. Той знаел винаги кой ще отговори така, защото очите на тези хора постоянно шарели насам-натам; пък и приятелят ми не беше някоя голяма клечка.

Мадж се разсмя непринудено. Погледите им се срещнаха и тя се усмихна:

— На мен пък ми се струва, че е бил важна личност.

— Освен всичко друго, си и добра.

— Опитвам се да бъда — тя пак загледа през прозореца. — Макензи казваше още, че твърде много хора действат, водени от съвсем естественото желание да са загрижени за околните. Като че ли загрижеността е проява на слабост. Викаше ми: „Майка му стара, Маджи, аз наистина съм загрижен, но само някой да посмее да ми каже, че съм слаб!“ И никой не посмя.

— Мисля, че да проявяваш загриженост е още един начин да бъдеш добър — добави Девъро, дълбоко замислен върху това, което каза.

— При това най-добрият начин — подкрепи го Мадж и отнесе кърпата в банята. — Ей сега се връщам.

Тя затвори вратата зад себе си. Сам си повтори на ум: „Твърде много хора действат, водени от съвсем естественото желание да са загрижени за околните“. Пустият му Макензи се оказваше много по-сложна личност, но на Девъро не му бе сега до психологически анализи. Поне не преди да е дошла закуската.

Вратата на банята се отвори и в рамката й застана Мадж, усмихната предизвикателно и палаво, напълно убедена в ефекта от вида, в който се появи. Беше без пола и риза. Гърдите й опъваха да краен предел дантеления сутиен с цвят на слонова кост. Плитките бикини подчертаваха заобления й ханш и се впиваха в меката бяла плът между бедрата й.

Тя заобиколи леглото и приседна грациозно отстрани, като хвана неподвижната му ръка. Наведе се напред, огромните й цици го притиснаха и наелектризираха цялото му тяло така, че започна да диша учестено. Целуна го по устните. Отдръпна се и разкопча колана му. С бързи, обиграни движения го освободи от панталона.

— Е, майоре, време е това, за което си мислехте, да се…

И гадният алжирски телефон иззвъня.

Всичко отново се завъртя пред очите му. Внезапен порив на истерия прогони здравия разум. Отлетяха по дяволите и сладките мисли, и сутиена, и меката плът. Вместо тях ушите му доловиха арабски писъци и команди, които заплашваха с невероятно насилие, в случай че не им се подчини.

— Ако спреш за миг да крещиш за прасета и кучета, може би ще успея да разбера какво искаш да ми кажеш — отговори Сам, като държеше слушалката колкото може по-далеч от ухото си. — Казах само, че точно сега не мога да сляза долу.

— Аз съм пратеник на шейх Азаз-Варак!

— Това пък що за чудо е?

— Куче!

— Айде бе? Домашно куче ли?

— Млъквай! Азаз-Варак е повелителят на всички ханове! Господар на пустинните ветрове, с око на сокол, с дързостта на всички лъвове от Юдея, цар на гръмотевиците!

— Тогава аз за какво съм му? — колебливо попита Сам и с нежелание си припомни, че името вече го е чувал от Хоукинс. Четвъртият съдружник. С последните десет милиона. Майка му стара! Мисълта за толкова пари вече не го впечатляваше повече отколкото десет кутии с дъвки.

— Трай, куче! Че ще ти отрежа ушите и ще ти ги натикам в оная работа.

— А-а-а, не така! Или ще говориш прилично, или затварям, тук до мен има дама.

— Моля ви, господин Девърооо — рече арабинът с доста по-спокоен и малко протяжен глас. — В името на Аллах, не се опъвайте. Ако не тръгнете с мен, моите уши ще бъдат натикани в оная ми работа. Трябва незабавно да тръгнем за Тизи Узу.

— Тизи… кой?

— Узу, господин Девърооо.

— Узу ли? Това пък къде е?

Изведнъж се случи нещо неочаквано. Без предупреждение Мадж грабна от Сам слушалката.

— Я ми го дай тоя! — изрепчи се тя. — Зная къде е Тизи Узу; със съпруга ми веднъж бях там. Ужасно място!… Слушай, който и да си, надявам се, че имаш основателна причина да каниш приятеля ми в Тизи Узу. В тая забутана дупка няма ни ресторант, ни хотел, за тоалетна да не говорим.

Тя не сваляше слушалката от ухото си и внимателно слушаше какво казва арабинът, като отвреме-навреме кимаше с глава. Воят от другата страна на линията достигаше и до ушите на Сам.

— Остави, Мадж, ще се оправя сам…

— Чакай, този мухльо дори не е алжирец… Да… Да… Добре. Тогава ще слезем двамата заедно!… Щеш, не щеш — това е положението, пустинен плъх такъв… Това, са си твои уши, сладурче… А, и още нещо. Щом пристигнем, искам да видя заредена маса с ядене за моя приятел. Разбра ли ме добре? И никакви бисквити от камилски лайна, ясно ли е? А така. Слизаме след пет минути.

Тя затвори телефона и се усмихна на Девъро, който лежеше съвсем разсъблечен и пребледнял.

— Много мило от твоя страна, но нямаше нужда…

— Не ставай глупав. Не ги знаеш тия какви са. Аз ги познавам много добре. Трябва да си твърд с тях. Съвсем безобидни са. Нищо, че размахват ножове. Освен това не бих могла да се отделя от теб дори за миг. След като зная какво бяхме решили да правим. А и състоянието ти… — тя се наведе и отново го целуна. — Така съм загрижена за теб.

* * *

Девъро допускаше, че от изтощението и глада може да има халюцинации, но двамата араби в дълги бели роби във фоайето на хотела наистина имаха зловещ вид.

Питър Лори и Борис Карлоф^[3]. Доста по-млади от оригиналите на най-новите им снимки, които Сам бе виждал, но иначе си бяха лика-прилика.

Следващите двайсет минути му бяха като сън. Все пак, трябваше да запази способността си да разсъждава. Азаз-Варак — който и да бе той и където и да се намираше — бе последният от инвеститорите. Време бе да се замисли за своята контрастратегия.

Питър Лори седеше на предната седалка до Борис, който караше. Колата препускаше по утринните улици на Алжир и задницата й занасяше опасно на всеки завой. Бяха изминали почти половината от извиващия по стръмния хълм път, когато Девъро се усети, че отиват към летището „Дар ел Бейда“.

— Със самолет ли ще пътуваме? — попита той угрижено.

— Разбира се, скъпи — отговори Мадж. — Тизи Узу е на около двеста мили на изток. Твърде дълго се пътува с кола. Не забравяй, че вече съм била там.

Девъро я погледна. Помълча малко и прошепна:

— Да, помня. Но не мога да разбера защо си тук. Знаеш ли в какво се намесваш? Осъзнаваш ли какво правиш?

— Опитвам се да ти помогна.

— Като Роуз Мери Уудс.

Отвътре хеликоптерът бе малко по-тесен от главната чакалня на гара „Пенсилвания“. Навсякъде бяха разпръснати възглавници, а до всяко място за сядане имаше сложна система от водна помпичка и маркуч, окачен на стената, с нещо като газова горелка отдолу. В дъното отворен коридор водеше към задната част.

Три минути след излитането донесоха на Сам първото хранително вещество от Бог знае колко часа. Купичка с горчива черна течност, чийто мирис едва-едва напомняше на кафе. Миришеше повече на развалена сардина.

Изпи я на един дъх, сбърчи вежди и погледна към дребния арабин, увит в чаршафи, който му я наля. Дребосъкът завъртя няколко колелца на водната помпичка на стената и запали с клечка кибрит горелката отдолу. Откачи гумения маркуч от стената и подаде края му на Сам.

Девъро го взе и се — зачуди какво да го прави. Със сигурност нямаше да му помогне, но поне щеше да сложи нещо в устата си. Нищо вече не можеше да надмине агонията в стомаха му. Пъхна мундщука между зъбите си и всмукна смело.

Не глътна пушек, а по-скоро някаква пара. Едновременно сладка и лютива. И доста приятна. Всъщност прекрасна. И съвсем разсейваща.

Сам дръпна по-силно от мундщука; после пак и пак. Погледна към Мадж, която седеше срещу него върху купчина възглавници.

— Я си хвърли дрешките, мила — чу се да казва. — Ще бъдеш ли така добра?

— Как не, ей сега, чакай ти — отвърна му тя с предизвикателен шепот.

Шептеше ли наистина? Гласът й сякаш достигаше до ушите му някъде отдалеч на приливи и отливи.

— Първо блузката, ако обичаш — пак не бе сигурен, че той самият казва това, което чуваше. — После и поличката, ама си позавърти малко дупето, де. Голям кеф ще е.

— Ти по-добре го извади.

— А, станал ли е вече? — усещаше съвсем ясно парфюма й. Болката в стомаха я нямаше. Вместо нея тялото му се изпълваше с някаква несломима сила, която пулсираше отвътре. Чувстваше се способен на чутовни подвизи; беше се превърнал в — как му викаха арабите? — господар на пустинните ветрове. Повелител на светкавиците и гръмовержец. Събрал в себе си смелостта на всички лъвове от Юдея.

— Това, дето го пушиш, не е „Лъки страйк“, а хашиш.

— Кой?… — думите й достигнаха някакъв отдалечен сектор от мозъка му, който по някаква случайност все още работеше. А бе какви ги вършеше той, мама му стара! Изплю веднага мундщука и се опита да спре люлеенето на хеликоптера; явно машината се люлееше, иначе защо всичко ще му се върти пред очите. Тигърът от Юдея започна да се смалява. Докато не заприлича на пършиво коте.

Тогава чу гласа на Питър Лори, който се връщаше от пилотската кабина:

— Насочваме се на юг-югоизток от Тизи Узу.

— Защо? — попита Мадж, явно разтревожена. — Каза Тизи Узу, нали? Защо отиваме другаде? Внимавай, еднодневка такава, имам приятели на Рю Юсуф! Алжирското правителство още не е забравило услугите, които му е правил покойният ми съпруг!

— Хиляди извинения, мила госпожо, но моето правителство е Азаз-Варак. Моят шейх е шейх на всички шейхове, повелител на всички ханове, с око на сокол и смелост…

— Когато ме повииикаааш, повикааааш, повикааааш! — Сам изведнъж подхвана някаква песен. Поне гласът напомняше неговия. И наистина пееше.

— Млъкни, бе! — изкрещя Мадж.

— Сам-самиииичък в тази нощ, която е само за…

— Престани с тия глупости!

— Песента ми се стори подходяща.

— Къде отиваме? — обърна се тя към арабина, който гледаше Сам така, сякаш американецът трябваше да се наблюдава много отблизо.

— На седемдесет мили югоизточно от Тизи Узу има една пустинна местност, през която минават само бедуини. Много е закътана и става идеално за тайни срещи. Там е издигната шатра за шейха на всички шейхове и господар на всички ханове. Азаз-Варак, великолепният, ще долети от пресвещеното си царство, за да се срещне с онова пършиво куче на име Девъро-о.

— Когато теб зовааа… Девъроо… само теееб…

— Затваряй си устата!