Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (12)

12.

Комисар Клод Льобел се върна в кабинета си малко преди шест сутринта и завари инспектор Карон зад бюрото със запретнати ръкави, уморен и измъчен.

Пред него имаше няколко машинописни листа, изпъстрени с нанесени на ръка бележки. В кабинета имаше промени. Върху кантонерките бълбукаше електрическа кафеварка, от която се носеше превъзходен аромат на току-що направено кафе. До нея имаше купчина картонени чаши, кутия прясно мляко и пакет захар. Всичко това бе пристигнало през нощта от стола на партера.

В ъгъла между двете бюра бе поставено ниско легло, покрито с грубо одеяло. Кошчето за хартия бе изпразнено и сложено до креслото край вратата.

Прозорецът бе все още отворен и от него в хладната утрин се стелеше бледата мъглица синкав дим от цигарите на Карон. Първите светли петна на настъпващия ден оцветяваха шпила на черквата „Сен Сюлпис“ отвъд прозореца.

Льобел прекоси стаята и се тръшна на стола пред бюрото. Макар от последното му събуждане да бяха изминали едва двадесет и четири часа, той изглеждаше уморен като Карон.

— Нищо — изрече. — Прехвърлих всичко за последните десет години. Единственият чуждестранен политически убиец, направил опит да действа у нас, е Дегелдр и той е мъртъв. Освен това е членувал в ОАС и сме го регистрирали като такъв. Предполага се, че Роден е наел човек без никакви връзки с ОАС и е постъпил много правилно. През последните десет години само четирима наемни убийци са пробвали занаята си във Франция — като не смятаме самоуките любители, и трима от тях са в ръцете ни. Четвъртият изтърпява доживотна присъда някъде из Африка. А и всички те са гангстери, далеч от равнището, необходимо, за да застреляш президента на Франция.

Ходих при Баржерон от Централния архив и те отново извършват цялостна проверка, но вече подозирам, че този човек не фигурира никъде. Роден при всяко положение би настоял на това, преди да го наеме.

Карон запали още една голоаз, изпусна дима и въздъхна.

— С други думи, трябва да започнем от чужбина.

— Именно. Такъв човек все трябва някъде да е добил своята подготовка и опит. Няма начин да е сред най-добрите в света, ако не може да го докаже с поредица успешни акции. Може би не чак президенти, но важни личности, по-големи от обикновени caids^[1]. Ще рече, че трябва да е привлякъл някъде нечие внимание. С положителност. Какво уредихте?

Карон взе един от листовете и показа списък от имена с цяла колонка часове от лявата страна.

— И седемте са уговорени — каза. — Започвате с началника на Службата за вътрешно разузнаване в седем и десет. Това е един и десет през нощта вашингтонско време. Сложих го на първо място поради късния час в Америка.

След това в седем и половина — Брюксел, Амстердам — в осем без четвърт и Бон — в осем и десет. Връзката с Йоханесбург е уговорена за осем и половина, а със Скотланд Ярд — в девет.

— Все шефовете на „Убийства“ ли? — попита Льобел.

— Или съответните служби. В Скотланд Ярд е мистър Антъни Малинсън, помощник-комисар по криминалните дела. В лондонската полиция, изглежда, нямат специализиран отдел „Убийства“. А иначе да, с изключение на Южна Африка. Изобщо не можах да се добера до Ван Рай, така че ще говорите с помощник-комисар Андерсон.

Льобел се замисли за миг.

— Няма значение. Предпочитам Андерсон. Веднъж работихме заедно по едно дело. Възниква езиковият проблем. Трима от тях говорят английски. Предполагам, че единствено белгиецът говори френски. Останалите почти със сигурност биха могли да говорят на английски, ако се наложи…

— Немецът, Дитрих, говори френски — прекъсна го Карон.

— Добре, тогава с тези двамата ще говоря лично на френски. За останалите петима ще трябва да се включите в линията като преводач. Най-добре да тръгваме. Хайде.

Беше седем без десет, когато полицейската кола с двамата детективи спря пред зелената врата с невинен вид на улица „Пол Валери“, където по онова време се помещаваше Главната квартира на Интерпол.

През следващите три часа Льобел и Карон висяха прегърбени в партерната стая за връзка и разговаряха по телефона с асовете на световната криминална полиция. През привидното таралежово безредие на антените от покрива на сградата високочестотните сигнали се понасяха над три континента, литнали в стратосферата, за да се отразят в йонния слой над нея и да се върнат към земята на хиляди километри оттук, през разположен на друг керемиден покрив алуминиев гъсталак.

В кодираните честоти не можеше да се проникне. Детективите разговаряха един с друг, докато хората по света пиеха утринното си кафе или последната за вечерта чашка алкохол.

При всеки телефонен разговор молбата на Льобел бе една и съща:

— Не, комисаре, засега не съм в състояние да поставя тази молба за вашето съдействие на равнището на официалните отношения между нашите две организации… Естествено, действам в качеството си на официално лице… Просто в момента не сме сигурни, че е налице самото намерение за извършване на престъпление или че е започнала подготовката за извършването му… Става дума просто за рутинна поверителна информация… Ами издирваме един човек, за когото знаем извънредно малко… дори с името му не разполагаме, само бегло описание…

Във всеки отделен случай Льобел даде описанието колкото можеше по-пълно. Най-неприятното идваше накрая, когато чуждестранните му колеги до един задаваха въпроса защо се търси тяхното съдействие и от какви предпоставки биха могли да тръгнат. В този момент от другата страна на линията настъпваше напрегната тишина.

— Само това: който и да е този човек, той трябва да има една отличителна черта — да е един от най-добрите професионални наемни убийци в света… Не, не гангстер, а политически убиец с няколко успешни поръчки зад гърба. За нас е важно да узнаем дали имате подобно лице в архивите, дори и никога да не е действал в страната ви. Или просто ако ви хрумне някое име.

Неизбежно настъпваше продължителна пауза, преди гласът отсреща да се обади отново. Той ставаше по-спокоен и заинтересован.

Льобел не си правеше илюзии, че шефовете на отделите „Убийства“ в най-големите полиции на Западния свят няма да разберат за какво намеква той, но въпреки, това не можеше да им каже. Във Франция имаше само един обект, който би представлявал интерес за политически убиец от А-групата.

Отговорът бе един и същ, без изключение:

— Да, разбира се, ще прегледаме всички архиви. Ще се опитам да ви се обадя още днес. Впрочем желая ви успех, Клод.

Когато остави слушалката на радиотелефона за последен път, Льобел се попита колко ли време ще мине, преди външните министри или дори министър-председателите на седемте държави да бъдат наясно с нещата. Вероятно не много. Дори един полицай е длъжен да докладва на политиците за събитие от такъв мащаб. Той бе напълно сигурен, че министрите ще си затварят устата. В края на краищата хората на властта по целия свят бяха обединени от една връзка, която стоеше високо над политическите различия. Те всички членуваха в един и същ клуб — клуба на властелините. Държаха се един за друг пред лицето на общия враг, а кое би било по-сериозна заплаха за когото и да било от тях от дейността на наемен политически убиец? Все пак Льобел си даваше сметка, че ако разследването стане публично достояние и стигне до печата, новината ще прогърми по целия свят и това би бил неговият край.

Англичаните бяха единствените, които го тревожеха. Ако всичко можеше да си остане между полицаите, той щеше да разчита на Малинсън.

Обаче знаеше, че преди да е изминал денят, нещата трябваше да се придвижат по-високо от Малинсън. Едва седем месеца бяха изтекли, откак Шарл дьо Гол отхвърли британската кандидатура за Общия пазар, а след пресконференцията му от 14 януари лондонският Форин Офис, както бе добре известно дори на така аполитичен човек като Льобел, изпадна почти във въодушевление в нападките си срещу френския президент в статиите на политическите наблюдатели. Дали сега нямаше да се възползуват от възможността да си отмъстят на Стария?

Льобел се загледа за миг в замлъкналия пулт на предавателя пред себе си. Карон го наблюдаваше безмълвно.

— Хайде — каза дребничкият комисар, като се надигна от стола и пое към изхода, — дай да закусим и да опитаме да поспим. В момента друго не можем и да сторим.

 

 

Помощник-комисарят Антъни Малинсън остави слушалката, сключил замислено вежди, и излезе от стаята за връзка, без да отвърне на поздрава на младия полицай, който тъкмо влизаше до поеме сутрешното дежурство. Той бе все тъй смръщен, когато се върна горе в своя просторен, но скромен кабинет с изглед към Темза.

В мислите му нямаше и сянка от съмнение относно естеството на проучванията на Льобел, нито тяхната мотивировка. Френската полиция явно бе получила тайна информация за дейността на наемен убиец от висока класа, която имаше отношение към тях. Както и предположи Льобел, не беше нужна голяма проницателност, за да се стигне до извода кой би могъл да е възможният обект за подобен наемник във Франция през август 1963 година. Помощник-комисарят разглеждаше трудното положение на Льобел от позициите на стар и опитен полицай.

— Горкият — промълви той, загледан надолу към топлите и мудни води на реката, миеща кея под неговия прозорец.

— Моля, сър? — попита личният му помощник, който го бе последвал в кабинета, за да остави върху ореховото му бюро утринната поща.

— Нищо.

Помощникът му излезе, а Малинсън продължи да гледа през прозореца. Каквито и чувства да изпитваше към Клод Льобел и неговата задача да опита да охранява своя президент, без да може да проведе официално издирване, той също си имаше началници. Рано или късно трябваше да им съобщи за молбата на Льобел. След половин час, в десет, се провеждаше всекидневното съвещание на шефовете на отдели. Дали да съобщи тогава?

В края на краищата реши да не го прави. Би било достатъчно да състави официален, но личен доклад до самия комисар, в който да опише естеството на молбата на Льобел. Необходимостта от дискретност щеше впоследствие, ако е необходимо, да обясни защо въпросът не е бил поставен на утринното съвещание. Междувременно нямаше да е зле да започне разследването, без да обяснява защо го прави.

Седна зад бюрото и натисна един от бутоните на интеркома.

— Сър? — дочу от съседното помещение гласа на личния помощник.

— Бихте ли дошли за минутка, Джон?

Облеченият в пепелявосив костюм млад детектив влезе с бележник в ръка.

— Джон, искам да отидете в Централния архив. Говорете с груповия началник Маркъм. Кажете му, че имам лична молба, но засега не съм в състояние да обясня защо я отправям. Помолете го да провери всички налични досиета на живи наемни убийци в страната…

— Наемни убийци ли, сър? — Помощникът погледна така, сякаш Малинсън го бе помолил за рутинна проверка на всички известни на полицията марсианци.

— Да, наемни убийци. Не дребни гангстерчета, способни да вземат някому живота в хода на подмолните им ежби. Политически убийци, Джон, лице или лица, способни да убият за пари добре охраняван политик или държавник.

— Това повече напомня за клиентите на Специалния отдел, сър.

— Да, знам. Искам да им прехвърля цялата работа. Но нека най-напред направим една рутинна проверка. Освен това искам отговора до обяд, какъвто и да е той. Ясно?

— Разбрано, сър, заемам се веднага със задачата.

След петнадесет минути помощник-комисарят Малинсън зае мястото си на сутрешното съвещание.

Когато се върна в кабинета, хвърли един поглед на пощата, бутна я настрана и поръча на помощника си да му донесе пишеща машина. Останал сам, написа кратък доклад до комисаря на Лондонската полиция. В него описа сбито утринното телефонно обаждане у дома си, личния разговор по мрежата на Интерпол в девет часа, както и естеството на отправеното от Льобел запитване. Остави празна долната част на докладния формуляр и го заключи в бюрото си, за да се заеме с текущите дела.

Малко преди дванадесет помощникът му почука и влезе.

— Току-що се обади груповият началник Маркъм от Централния архив — докладва той. — Никой от регистрираните не отговаря на описанието. Седемнадесет известни наемни убийци, сър. Десет в затвора и седем на свобода. Но те до един работят за големите престъпни организации. Било тук, било в другите големи градове. Началникът каза, че никой от тях не става за покушение срещу гостуващ политик. Той също предложи да се отнесем до Специалния отдел, сър.

— Добре, Джон, благодаря ви. Това е всичко.

Освободил помощника, Малинсън извади от чекмеджето до половина изготвения доклад, сложи отново формуляра на машината и дописа отдолу:

 

„На нашето запитване Централният архив отговори, че при тях няма регистрирано лице, отговарящо на описание от рода на предоставеното ни от страна на комисар Клод Льобел. При това положение запитването е препратено към помощник-комисаря, отговарящ за Специалния отдел.“

 

Подписа доклада и взе горните три екземпляра. Останалите отидоха в кошчето за секретни документи, откъдето сетне щяха да бъдат унищожени, превърна ги в милиони малки парченца.

Един екземпляр сгъна в плик, който адресира до комисаря. Втори закопча в папката „Тайна кореспонденция“ и заключи във вградения сейф. Третия сгъна и прибра във вътрешния си джоб.

Нахвърли бележка в настолния си бележник:

 

„До: Комисар Клод Льобел, Заместник-главен директор, Следствена полиция, Париж.

От: Помощник-комисар Антъни Малинсън, Криминална служба, Скотланд Ярд, Лондон.

Съдържание: След ваше запитване днешна дата пълна проверка криминален архив не съдържа известно нам подобно лице точка всяко полезно сведение ще ви се изпраща по най-бърз начин точка Малинсън.

Час на изпращане: 12. 8. 1963.“

 

Беше малко след дванадесет и половина. Вдигна слушалката и когато телефонистката се обади, поиска да го свържат с помощник-комисаря Диксън, началник на Специалния отдел.

— Ало, Алек? Тони Малинсън. Можеш ли да ми отделиш една минута? С удоволствие, но няма как. Ще трябва да огранича обяда си с един сандвич долу. Май ще се окаже от най-напрегнатите дни. Не, само искам да те видя за малко, преди да излезеш. Добре, много добре, идвам веднага.

По пътя остави адресирания до комисаря плик върху бюрото на помощника.

— Отивам за малко догоре при Диксън от Специалния отдел. Бихте ли предали плика в кабинета на комисаря, Джон Р. Лично. И изпратете това съобщение. Напечатайте го сам в необходимата форма.

— Да, сър.

Малинсън остана прав до бюрото, докато детективът прочете бележката. Очите му се разшириха, когато стигна до края.

— Джон…

— Сър?

— И моля да запазите мълчание по въпроса.

— Да, сър.

— Пълно мълчание, Джон.

— Нито дума, сър.

Малинсън му отправи кратка усмивка и излезе от кабинета. Помощникът прочете съобщението за Льобел още един път, спомни си направените тази сутрин по поръка на Малинсън проучвания в Централния архив, свърза двете неща и прошепна: „Дявол да го вземе.“

Малинсън прекара при Диксън двадесет минути и успешно провали насрочения му обяд в клуба. Даде на ръководителя на Специалния отдел последния екземпляр от доклада до комисаря. Когато се надигна, за да тръгне, хвана дръжката на вратата и се извърна:

— Съжалявам, Алек, но това наистина попада повече в твоята област. Ако ме питаш обаче, в тая страна няма човек от този мащаб. Така че една хубава проверка на досиетата, и ще можеш да съобщиш по телекса на Льобел, че не можем с нищо да му помогнем. Да ти призная, тоя път не му завиждам на работата.

Помощник-комисарят Диксън, в чиито задължения влизаше и да държи под око всички откачени във Великобритания, на които би хрумнало да убият някой гостуващ политик, да не говорим за десетките озлобени или ексцентрични чужденци, намерили приют в страната, усети още по-остро нелепото положение, в което Льобел бе изпаднал. Да предпазваш свои и гостуващи политици от посегателства на неуравновесени фанатици, бе само по себе си крайно неприятно, но при тях човек можеше поне да разчита, че като аматьори ще се провалят при сблъсъка с неговия екип професионалисти от класа.

Собственият ти държавен глава да е прицел за посегателствата на вътрешна организация от опитни бивши военни бе още по-лошо. И все пак французите се бяха справили с ОАС. Като професионалист, Диксън им се възхищаваше за това. Наемането на чуждестранен професионален наемник обаче бе нещо различно. От гледна точка на Диксън в този случай имаше само една положителна страна: възможните заподозрени се свеждаха до такъв ограничен брой, че щеше да се окаже, той не хранеше съмнение, че в архивите на Специалния отдел не съществува англичанин от мащабите на лицето, издирвано от Льобел.

След излизането на Малинсън Диксън прочете копието от доклада. После повика собствения си помощник.

— Моля съобщете на старши следователя Томас, че бих искал да го видя в… — той погледна часовника си, пресметна колко би му отнел един доста съкратен обяд — точно в два.

 

 

Чакала кацна на брюкселското летище малко след дванадесет. Заключи трите куфара в автоматичния гардероб на главната сграда и взе със себе си в града само ръчната чанта с личните си вещи, гипса, памука и бинтовете. Освободи таксито пред Централната гара и се отправи към багажния гардероб.

Куфарът с пушката си беше все така на лавицата, където преди седмица видя служителят да го оставя. Представи разписката и си го получи.

Недалеч от гарата откри малък долнопробен хотел от тези, дето, изглежда, съществуват около всички главни гари по света и в които не задават въпроси, но изслушват много лъжи.

Нае единична стая за една нощ, предплати с белгийски банкноти, обменени на летището, и сам отнесе куфара си до стаята. Заключил добре вратата, той напълни леген със студена вода, изтърси гипса и бинтовете върху леглото и се залови за работа.

След като свърши, още два часа отидоха за втвърдяване на гипса. През това време остана седнал, вдигнал натежалия крак на един стол, докато пушеше филтровите си цигари и гледаше навън към мръсната редица покриви, които съставяха гледката от стаята му. От време на време опитваше гипса с палец, но всеки път решаваше да го остави още малко да се втвърди.

Куфарът, в който по-рано се намираше оръжието, лежеше отворен. Останалите бинтове, заедно с малкото излишен гипс, бяха прибрани обратно в чантата с оглед евентуално наложили се поправки. Когато най-после бе готов, пъхна евтиния куфар под леглото, прегледа стаята за издайнически следи, изпразни пепелника през прозореца и се приготви да излезе.

Откри, че с гипса върху крака убедителното накуцване ставаше задължително. Спусна се по стълбите и видя с облекчение, че мърлявият администратор със заспал вид, който при идването му бе на мястото си при гишето, сега се намираше в задното помещение. Беше обяд и той се хранеше, но вратата с матово стъкло, водеща към рецепцията, бе отворена. След като хвърли поглед към входа, за да се убеди, че никой не идва, Чакала притисна чантата към гърдите си, отпусна се на четири крака и бързо и безшумно се промъкна през покрития с плочки под. Поради лятната жега входната врата бе отворена, така че той можа да се изправи върху площадката над трите стъпала към тротоара, вън от полезрението на администратора.

Закуцука с усилие по стъпалата и после по улицата към ъгъла, където започваше главната улица. Едно такси го забеляза след половин минута и той потегли обратно за летището.

Застана пред гишето на АЛИТАЛИЯ с паспорт в ръка. Момичето му се усмихна.

— Мисля, че при вас трябва да има билет за Милано, запазен преди два дни на името Дуган — каза той.

Момичето прегледа списъка за следобедната миланска машина, която трябваше да излети след час и половина.

— Да, има — разцъфна в усмивка служителката. — Мистър Дуган. Билетът е получен, но не е платен. Ще го платите ли?

Чакала отново плати в брой, получи си билета и научи, че ще бъде повикан след час. С помощта на услужлив носач, който съчувствено зацъка при вида на гипсирания крак и силното накуцване, той взе трите си куфара от автомата, предаде ги на АЛИТАЛИЯ, мина през митническия контрол, където се ограничиха само с поглед върху паспорта, тъй като бе заминаващ пътник, и прекара оставащия един час в късен, но приятен обяд в ресторанта до залата за отпътуващи.

Всички, свързани с полета, бяха много мили и внимателни към него поради крака. Помогнаха му да се качи в автобуса и го наблюдаваха със загриженост, докато се изкачваше по стълбичката към входа на самолета. Очарователната италианска стюардеса го приветства с по-широка от обикновеното усмивка и го настани в едно от разположените едно срещу друго кресла в средата на машината. Тук е по-просторно, поясни тя.

Другите пътници полагаха подчертани усилия да не засегнат гипсирания крак, докато заемаха местата си, а Чакала се бе облегнал в креслото и храбро се усмихваше.

В четири и петнадесет самолетът бе на пистата за излитане и скоро след това се понесе на юг към Милано.

 

 

Излезлият малко преди три часа от кабинета на помощник-комисаря старши следовател Томас се чувствуваше отвратително. Не само че лятната му настинка бе от най-тежките и упорити, които го бяха сполитали, но и току-що възложената нова задача направо му съсипа деня.

Всичко тръгна по понеделнишки наопаки: най-напред научи, че член на съветска търговска делегация се е измъкнал от надзора на един от неговите хора, който трябваше да го следи, а късно сутринта получи официален меморандум от МИ–5,^[2] с което вежливо молеха отделът му да не се занимава със съветската делегация — сигурен белег, че според МИ–5 ще е по-добре цялата работа да се предостави на тях.

Понеделнишкият следобед се оказа дори по-лош. Малко неща са по-неприятни за един полицай, независимо дали е от Специален отдел, или не, от призрака на политически убиец. А в случая с искането, току-що получено от неговия началник, не му бяха дали дори име, с което да се захване.

— Име липсва, но затова пък ще падне голямо тичане — гласеше bon mot^[3] на Диксън по въпроса. — Опитайте се до утре да ни махнете това чудо от главите.

— Голямо тичане — изпуфтя Томас, когато стигна кабинета си. Макар че съкратеният списък на известните на полицията подозрителни лица бе излязъл съвсем кратък, той все пак щеше да изисква от него и отдела му дълги часове преглеждане на досиета, отчети за политически смутове, присъди и — за разлика от Криминалния отдел — голи подозрения. Всичко трябваше да се провери. В цялата изнесена от Диксън лекция имаше един-единствен светъл лъч: търсеното лице трябваше да бъде професионалист, а не някой от безбройните дребни риби, които превръщаха в ад живота на Специалния отдел преди и по време на посещението на чужд държавник.

Обади се на двама инспектори, за които знаеше, че в момента се занимават с второстепенна оперативна дейност, нареди им да оставят всичко, както бе сторил и той самият, и да се явят в кабинета му. Неговият инструктаж бе по-кратък от този на Диксън. Ограничи се да им съобщи какво да търсят, но не и защо. Подозренията на френската полиция, че такова лице може да подготвя убийството на генерал Дьо Гол, не трябваше да имат нищо общо с проверката из архивите и документите на Специалния отдел при Скотланд Ярд.

 

 

Самолетът на Чакала се приземи на миланското летище Линате малко след шест. Неуморно услужливата стюардеса му помогна да слезе по стълбичката до твърдата настилка, а една от земния персонал го придружи до главната сграда. При митническия контрол положените изключителни усилия за преместване частите на пушката от куфара в по-малко подозрителни средства за транспорт бяха възнаградени. Паспортната проверка бе чиста формалност, но когато куфарите пристигнаха от багажника, затрополиха по транспортната лента и бяха наредени покрай масите на митничарите, рисковете започнаха да нарастват.

Чакала намери носач, който сложи трите куфара един до друг. Ръчната чанта бе оставена плътно до тях. Като го видя да куцука към масата, един от митничарите бавно се насочи натам.

— Синьор? Това ли е всичкият ви багаж?

— Да, тия три куфара и малката чанта.

— Имате ли нещо за деклариране?

— Не, нищо.

— По работа ли пристигате, синьор?

— Не. Дойдох за почивка, но излиза, че тя трябва да включи и възстановяване. Надявам се да отида горе при езерата.

Това не направи никакво впечатление на митническия служител.

— Може ли да видя паспорта ви, синьор?

Чакала го подаде. Италианецът го прегледа внимателно, след което го върна безмълвно.

— Моля, отворете този.

Посочи един от трите куфара. Чакала извади връзката ключове, избра един и отвори куфара. За да му помогне, носачът го бе сложил да легне. За щастие се оказа куфарът с облеклото на въображаемия датски пастор и американския студент. Докато ровеше из дрехите, митничарят не обърна внимание на тъмносивия костюм, бельото, бялата риза, кецовете, черните туристически обувки, якето и чорапите. Книгата на датски език също не събуди любопитството му. Гланцовата корица представляваше снимка на катедралата „Шартр“, а заглавието, макар на датски, наподобяваше достатъчно много съответните английски думи, за да не прави впечатление. Митничарят не видя внимателно зашития срез в страничната подплата и не намери фалшивите лични документи. При сериозно претърсване би ги открил, но това бе обикновен повърхностен преглед, който би станал внимателен само ако чиновникът намереше нещо съмнително. Частите на цяла снайперска пушка бяха само на метър от него през масата, но той не заподозря нищо. Затвори куфара и направи знак на Чакала да го заключи отново. След това бързо постави по един тебеширен знак върху всички куфари и чантата. Изпълнил задълженията си, италианецът озари лице с усмивка:

— Grazie, signor. Приятна почивка.

Носачът намери такси, получи добър бакшиш и след малко Чакала се носеше към Милано, чиито обикновено шумни улици бяха още по-шумни поради потоците бързащи да се приберат по домовете и склонността на шофьорите да използуват клаксоните си. Поиска да го закарат до Централна гара.

Тук повика друг носач и закуцука подире му към багажния гардероб. В таксито бе прехвърлил стоманените ножици от чантата в джоба на панталоните си. В гардероба остави чантата и два от куфарите, като запази само онзи с дългия френски шинел, в който имаше доста свободно място.

Като освободи носача, влезе с накуцване в мъжката тоалетна и видя, че само един от умивалниците в дългата редица вляво на писоарите се използваше в момента. Остави куфара на пода и старателно се зае да си мие ръцете, докато другият свърши. Щом човекът излезе, той в миг прекоси тоалетната и се заключи в една от кабинките.

Стъпи върху чинията и десет минути мълком ряза гипса, докато той започна да се отделя и под него се подадоха памучните тампони, които бяха придали на крака подутия вид на наистина счупен и гипсиран глезен.

Когато и стъпалото бе най-после освободено от последните остатъци гипс, той отново обу копринения чорап и тънкия кожен мокасин, прилепени към вътрешната страна на прасеца, докато кракът му беше в гипс. Събра остатъците от гипс и памук и ги сложи на дъното на чинията. При първото пускане на водата половината минаха в канала, а при второто всичко потъна.

Положи куфара върху капака на тоалетната чиния и нареди стоманените цилиндри един до друг в сгънатия шинел, докато куфарът се напълни. Завърза вътрешните укрепващи колани и съдържанието вече не можеше да се движи насам-натам. Затвори куфара и хвърли поглед навън. При умивалниците имаше двама души и други двама пред писоарите. Излезе от кабинката, рязко сви към вратата и бързо изкачи стълбите към главната зала, преди някой от четиримата да успее да го зърне, дори и да искаше.

Не можеше да се върне в багажното като здрав и читав човек, след като така скоро го бе напуснал като инвалид, затова повика един носач, обясни му, че бърза, а иска да обмени пари, да си получи багажа и да хване такси колкото е възможно по-скоро. Пъхна квитанцията в ръката на носача заедно с банкнота от хиляда лирети и му махна към багажното. Каза, че той самият ще е в обменното бюро, за да смени английски фунтове в лирети.

Италианецът кимна радостно и отиде за багажа. Чакала смени последните си двадесет фунта в италианска валута и тъкмо когато свърши, носачът се върна с останалите три части от багажа му. След две минути се носеше с опасна скорост в едно такси през Пиаца Дука Даоста към хотел „Континентале“.

На рецепцията в разкошното фоайе на хотела каза на администратора:

— За мен трябва да има запазена стая на името Дуган. Преди два дни се обадих по телефона от Лондон.

Малко преди осем Чакала се наслаждаваше на удоволствието да се избръсне и вземе душ в стаята си. Два от куфарите бяха внимателно заключени в гардероба. Третият със собствените му дрехи бе отворен върху леглото и костюмът за вечерта — морскосин от лек вълнен мохерен плат, висеше окачен на вратата на гардероба, Гълъбовосивият костюм бе предаден на хотелската служба за почистване и изглаждане. Предстояха аперитив, вечеря и ранно лягане, тъй като следващият ден, 13 август, щеше да е много натоварен.