Уилки Колинс
Жената в бяло (18)

I

Пиша тези редове по молба на моя приятел мистър Уолтър Хартрайт. По този начин ще станат достояние известни събития, които засегнаха сериозно интересите на мис Феърли и които се случиха след заминаването на мистър Хартрайт от Лимъридж Хаус.

Не е необходимо да казвам дали съм „за“ или „против“ разкриването на забележителната семейна история, от която моят разказ съставлява важна част. Мистър Хартрайт пое тази отговорност върху себе си и обстоятелствата, които предстои да бъдат изложени, ще покажат, че е въпрос на негово лично желание, тъй като той напълно си спечели правото за това. Възприетият от него план, за да представи по най-правдив и жив начин историята на другите, изисква тя да бъде разказвана на всеки последователен етап от развитието на събитията от лицата, пряко свързани с протичането на тези събития. Моето появяване тук като разказвач се налага следователно от възприетия способ. Аз бях в Къмбърланд по време на краткия престой на сър Пърсивъл Глайд под покрива на мистър Феърли и взех лично участие в решаването на един важен въпрос. Ето защо мой дълг е да добавя тези нови редове към нишката на събитията и да я поема там, където за настоящия момент мистър Хартрайт я остави.

Пристигнах в Лимъридж Хаус в петък, втори ноември. Целта ми беше да остана в дома на мистър Феърли до пристигането на сър Пърсивъл Глайд. Ако това събитие доведеше до определянето на някаква дата за съюза на сър Пърсивъл с мис Феърли, аз трябваше да отнеса със себе си в Лондон необходимите нареждания и да се заема с изготвянето на брачния договор на дамата.

В петъка не бях удостоен с разговор от страна на мистър Феърли. Години наред той беше или си въобразяваше, че е болен и не се чувствуваше достатъчно добре, за да ме приеме. Мис Халкъм бе първият член от семейството, когото видях. Тя ме посрещна на външната врата и ме представи на мистър Хартрайт, който от известно време пребиваваше в Лимъридж.

Видях мис Феърли по-късно, едва на вечеря. Не изглеждаше добре, както установих със съжаление. Тя е сладко, обично момиче, приветливо и внимателно към всички, които я заобикалят, тъй както беше и прекрасната й майка — макар че, по мое мнение, тя прилича на баща си. Мисис Феърли имаше тъмни очи и коса и по-голямата й дъщеря мис Халкъм ми напомня силно за нея. Мис Феърли свири за нас тази вечер, но по моему не тъй добре, както обикновено. Изкарахме една игра на вист — истинско оскверняване на тази благородна игра, що се отнася до начина, по който я играхме. Мистър Хартрайт ми направи благоприятно впечатление при нашето запознанство, но скоро открих, че той не се е отърсил от слабостите на общуването, присъщи на възрастта му. Има три неща, които нито един млад мъж от сегашното поколение не е в състояние да извърши. Те не изпитват наслада от виното, което пият, не могат да играят вист и не умеят да направят комплимент на една дама. Мистър Хартрайт не беше изключение от общото правило. Инак, дори в онези дни на твърде краткото ни познанство, той ми направи впечатление на скромен млад човек с поведение на джентълмен.

Така премина петъкът. Не споменавам нищо за по-сериозните въпроси, които занимаваха вниманието ми през този ден — анонимното писмо до мис Феърли, мерките, които сметнах за редно да взема, когато въпросът бе изложен пред мен, и убеждението, което хранех, че сър Пърсивъл Глайд с готовност ще предостави обяснение на обстоятелствата — тъй като, доколкото ми е известно, това е направено в подробности в разказа, предхождащ моя.

В съботата мистър Хартрайт бе отпътувал, преди да слезна на закуска. Мис Феърли остана в стаята си през целия ден, а мис Халкъм ми се видя подтисната. Домът не бе същият, както по времето на мистър и мисис Филип Феърли. Преди обеда се разходих сам и разгледах някои от местата, видени от мен преди повече от тридесет години, когато за първи път отседнах в Лимъридж във връзка с уреждането на семейните дела.

В два часа мистър Феърли изпрати да ми съобщят, че се чувствува достатъчно добре, за да ме види. По никакъв начин не мога да кажа, че се бе променил, откакто го видях за първи път. Както обикновено говореше все за същите неща — за себе си и за своите страдания, за прекрасните си монети и за своите с нищо несравними Рембрандови офорти. Щом се опитах да заговоря за делата, довели ме в дома му, той затвори очи и каза, че го „разстройвам“. Аз продължих да го разстройвам, връщайки се отново и отново към въпроса. Можах само да се уверя, че той гледа на брака на племенницата си като на нещо решено; че баща й го е поискал и той самият го искаше; че този брак е желан и че той лично би изпитал радост, когато се сложи край на това безпокойство. Колкото до договора, бих ли искал да се посъветвам с племенницата му и след това да се задълбоча в семейните дела въз основа на собствените ми познания, за да приготвя всичко и да сведа неговото участие в цялата работа като настойник до казване на „да“-то в подходящия момент — ами да, той, разбира се, ще приеме моите възгледи и възгледите на всеки друг с безкрайно удоволствие. Междувременно, ето на, съм имал възможността да го видя — безпомощен страдалец, прикован в стаята си. Мислел ли съм, че ми изглежда на човек, който иска да го тормозят? Не. Тогава защо да бъде тормозен?

Аз бих могъл вероятно да бъда малко изненадан от това странно отсъствие на желание за самоутвърждаване от страна на мистър Феърли в ролята му на настойник, ако не познавах достатъчно семейните дела, за да си припомня, че той бе ерген и че интересът му към Лимъридж и цялата останала собственост се изчерпваше с личния му живот. Ето защо при това положение резултатът от разговора нито ме учуди, нито ме разочарова.

Неделята бе скучен ден и извън къщата, й в нея. За мен пристигна писмо, от адвоката на сър Пърсивъл Глайд, уведомяващо ме, че е получено копието от анонимното писмо и придружителната бележка с моето изявление по въпроса. След обяд мис Феърли се присъедини към нас, но изглеждаше бледа и подтисната и съвсем не приличаше на себе си. Поговорих малко с нея и се осмелих да намекна деликатно за сър Пърсивъл. Тя слушаше, без да каже нищо. Включваше се с желание във всички други теми, но по този въпрос предпочиташе да не взема отношение. Започнах да се съмнявам дали не съжалява за годежа си — точно както се случва често с младите дами, когато съжалението идва твърде късно.

— В понеделник сър Пърсивъл Глайд пристигна. Видя ми се извънредно симпатичен, що се отнася до обноските и външния му вид. Изглеждаше по-възрастен, отколкото очаквах, тъй като косата му бе опадала над челото и лицето му бе понабръчкано и уморено, но действията му бяха енергични и духът му висок, като на млад мъж. Срещата му с мис Халкъм беше възхитително сърдечна и непристорена, а когато му бях представен, той ме прие с такава лекота и любезност, че се спогодихме като стари приятели. Мис Феърли не беше с нас, когато той пристигна, но се появи в стаята десет минути по-късно. Сър Пърсивъл стана и поднесе своите комплименти със съвършено изящество. Забелязвайки влошилото се състояние на младата дама, което се бе отразило и на вида й, той изрази своята очевидна загриженост със смесица от нежност и почитание, с непретенциозна изисканост на тона, гласа и поведението си, които направиха чест на доброто му възпитание и на точния му усет. При тези обстоятелства доста ме изненада фактът, че мис Феърли продължи да се държи напрегнато и неловко в негово присъствие и че се възползува от първата появила се възможност да напусне отново стаята. Сър Пърсивъл не забеляза нито сдържаността, с която тя го прие, нито неочакваното й оттегляне от компанията ни. Той не й се натрапваше, докато тя бе там, и по никакъв начин не намекна за излизането й, когато си отиде, с което да постави мис Халкъм в затруднено положение. Неговият такт и вкус не сгрешиха в този или който и да е друг случай, докато бях в Лимъридж Хаус.

Бедната щом мис Феърли напусна стаята, той ни спести неудобството по въпроса за анонимното писмо, като сам заговори за него. Пътувайки от Хампшър, се отбил в Лондон, видял адвоката си, прочел документите, изпратени от мен, и продължил за Къмбърланд, изпълнен от нетърпение да донесе успокоение на умовете ни с най-бързото и най-пълно обяснение, което би могло да се изрази с думи. При това негово изказване аз му предложих оригинала на писмото, който бях запазил, за да го види. Той ми благодари и не пожела да го види, заявявайки, че е чел копието и че желае оригиналът да остане в наши ръце.

Обяснението, което незабавно се зае да поднесе, бе тъй просто и задоволително, както през цялото това време очаквах да бъде.

В миналото мисис Катърик, осведоми ни той, го задължила да се реваншира по определен начин за вярната й служба и услугите, които била правила на негови роднини и на него самия. Тя била дваж нещастна поради брака си със съпруг, който я напуснал, и поради факта, че от ранна възраст умственото развитие на единственото й дете било забавено. Макар че поради брака си се преместила в друга част на Хампшър, отдалечена от областта, в която са разположени земите на сър Пърсивъл, той се погрижил да не я изгубва от погледа си — при това приятелското му чувство към бедната жена, пред вид на извършените от нея услуги в миналото, се засилило много от възторга спрямо търпението и храбростта, с които понасяла своето нещастие. С течение на времето симптомите за душевното разстройство на злочестата й дъщеря нараснали сериозно дотам, че се наложило да я поставят под медицински контрол. Мисис Катърик сама осъзнала тази необходимост, но същевременно изпитвала предразсъдъците, присъщи на хора от нейното порядъчно положение, и не можела да приеме детето й да бъде изпратено като просяк в обществен приют. Сър Пърсивъл се отнесъл с уважение към този довод, както се отнасял с уважение към всяка почтена свобода на чувствата, независимо от това в коя обществена категория се проявява тя, и решил да засвидетелствува своята благодарност за някогашната преданост на мисис Катърик към неговите интереси и тези на семейството му, като поеме разноските по пребиваването на дъщеря й в един солиден частен приют за душевноболни.

За голямо съжаление на майката и за негово съжаление нещастното създание открило участието, което обстоятелствата го принудили да вземе за поставянето й под запрещение, и в резултат на това у нея се породила изключително силна омраза и недоверие към него. С тази омраза и недоверие, изразявани по различни начини в приюта, можело очевидно да се обясни и анонимното писмо, написано след бягството й. Ако припомняйки си документа, мис Халкъм и мистър Гилмор не намирали в него потвърждение на тази гледна точка или ако желаели да научат някои допълнителни подробности за приюта (чийто адрес той съобщи, както и имената на двамата лекари, по чието писмено становище пациентката била приета), той бил готов да отговори на всички техни въпроси и да разсее всяко съмнение. Той постъпил според дълга си към нещастната млада жена, като наредил на адвоката си да не жали средства, за да я открие и да я предаде отново на лекарските грижи, и сега само желаел силно да изпълни също тъй ясно и открито дълга си към мис Феърли и към нейното семейство.

Първият, който заговори в отговор на молбата му, бях аз. Напълно бях наясно как трябва да действувам. Голямата красота на Закона се заключва в това, че той може да оспорва всяко човешко твърдение, независимо от обстоятелствата, при които е направено, и формата на изложението. Ако бях усетил професионално, че трябва да заведа дело срещу сър Пърсивъл Глайд по силата на собственото му обяснение, несъмнено щях да го направя. Но дългът ми ме насочи в друга посока; задачата ми бе от чисто мисловен характер. Аз трябваше да преценя обяснението, което току-що бяхме чули, да почета подобаващо, отличната репутация на джентълмена, който го бе дал, и да отсъдя честно правдоподобността на разказа му. Лично аз бях убеден в нея и съответно заявих, че според мен обяснението му безспорно е задоволително.

Мис Халкъм, след като ме погледна много сериозно, изрече от своя стрина няколко думи в същия смисъл — с известно колебание обаче, което според мен не бе обосновано от обстоятелствата. Не мога да кажа със сигурност дали сър Пърсивъл забеляза това, или не. Според мен той го забеляза, защото отново се върна на въпроса, макар че по всички норми на благоприличието би могъл вече да го изостави.

— Ако ясното излагане на фактите от моя страна бе насочено само към мистър Гилмор — заяви той, — аз бих сметнал всякакво по-нататъшно споменаване на този неприятен въпрос за излишно. Справедливо бих могъл да очаквам, че мистър Гилмор, като джентълмен, ще повярва на честната ми дума; а щом той е сторил това, може да се сложи край на всички разисквания по темата. Но отношението ми спрямо една дама не е същото. Аз й дължа онова, което не бих допуснал спрямо нито един мъж — доказателство на истината, в която я уверявам. Вие не можете да поискате това доказателство, мис Халкъм, и ето защо мой дълг е да го предложа на вас и още повече на мис Феърли. Смея ли да ви помоля да пишете веднага до майката на тази нещастна жена — мисис Катърик, за да поискате нейното показание в потвърждение на обяснението, което току-що ви дадох.

Видях, че мис Халкъм промени цвета си и леко се смути. Изглежда, й се стори, както и на мен, че колкото и учтиво да бе направено предложението на сър Пърсивъл, то произтичаше, макар и много деликатно, от колебанието, което пролича в поведението й преди минута или две.

— Надявам се, сър Пърсивъл, че не сте тъй несправедлив, за да поставяте под съмнение моето доверие към вас — заяви бързо тя.

— Естествено, че не, мис Халкъм. Правя предложението единствено в знак на внимание към вас. Ще извините ли моето упорство, ако повторно се осмеля да настоявам за него?

Докато говореше, той отиде до писалището, придърпа един стол към него и отвори папката с листа за писане.

— Позволете ми да ви помоля да напишете писъмцето — каза той — като услуга към мен. Няма да ви отнема повече от няколко минути. Трябва само да зададете два въпроса на мисис Катърик: първият — дали дъщеря й е изпратена в приюта с нейното знание и одобрение; вторият — дали участието ми в тази работа е такова, че да заслужава благодарността й. Мистър Гилмор не изпитва безпокойство по този неприятен въпрос, вие също; моля ви, освободете и моето съзнание от тази тревога, като напишете писъмцето.

— Вие ме задължавате да изпълня вашата молба, сър Пърсивъл, въпреки желанието ми да откажа.

При тези думи мис Халкъм стана от мястото си и седна на писалището. Сър Пърсивъл й благодари, подаде й перото и после се оттегли към камината. Малката италианска хрътка на мис Феърли лежеше на килимчето. Той протегна ръка и извика доброжелателно на кучето:

— Ела, Нина, не сме се забравили, нали?

Както може да се очаква от галените кучета, които често са страхливи и кисели, животинката го погледна сърдито, отдръпна се от протегнатата му ръка, излая жаловито, потрепера и се скри под канапето. Едва ли бе възможно да се разстрои от такава дреболия като отношението на кучето към него, но въпреки това забелязах, че той много неочаквано се отдалечи към прозореца. Може би понякога бе раздразнителен. Ако е така, съчувствувам му. Моят нрав понякога също е раздразнителен.

Мис Халкъм не се забави дълго с писмото. Когато свърши, тя стана от писалището и подаде листа на сър Пърсивъл. Той се поклони, взе го от нея, сгъна го веднага, без да поглежда съдържанието му, написа адреса и й го връчи отново в мълчание. В живота си не съм виждал нещо извършено по-изящно и по-подобаващо.

— Вие настоявате аз да пусна писмото, сър Пърсивъл? — запита мис Халкъм.

— Моля ви да го направите — отговори той. — А сега, когато то е написано и запечатано, позволете ми да задам един-два последни въпроса относно нещастната жена, с която е свързано. Прочетох съобщението, изпратено тъй любезно от мистър Гилмор до моя адвокат, където са изложени обстоятелствата, при които е идентифициран авторът на анонимното писмо. Но има известни моменти, които не са засегнати в съобщението. Срещнала ли се е Ан Катърик с мис Феърли?

— Разбира се, че не — отвърна мис Халкъм.

— Видя ли се тя с пас?

— Не.

— В такъв случай тя не е разговаряла с хора от къщата, ако не се смята някой си мистър Хартрайт, който се е срещнал с нея случайно в църковния двор?

— Да, никой друг не е разговарял с нея.

— Доколкото разбирам, мистър Хартрайт е бил нает като учител по рисуване в Лимъридж? Член ли е той на някое от художническите сдружения?

— Мисля, че не е — отговори мис Халкъм.

Той спря за миг, като че ли размисляше над последния отговор, и после добави:

— Открихте ли къде е живяла Ан Катърик, докато е била тук?

— Да. В една ферма в степта, наречена Тодс Корнър.

— Наш общ дълг към бедното създание е да я намерим — продължи сър Пърсивъл. — Може би е казала нещо в Тодс Корнър, което ще ни помогне да я открием. С тази надежда ще отида там и ще разпитам. Междувременно, тъй като не мога да се превъзмогна, за да разговарям с мис Феърли по този болезнен въпрос, смея ли да ви помоля, мис Халкъм, да бъдете така любезна вие да й дадете необходимото обяснение, след като, разбира се, изчакате отговора на това писмо.

Мис Халкъм обеща да изпълни молбата му. Той й благодари, кимна весело и ни остави, за да се настани в стаята си. Когато отвори вратата, намусената хрътка подаде острата си муцуна изпод канапето и излая, сякаш бе готова да го захапе.

— Добра работа свършихме тази сутрин, мис Халкъм — обадих се аз, щом останахме сами. — Ето че един тревожен ден вече завърши.

— Да — отговори тя, — несъмнено. Много се радвам, че сте доволен.

— Аз! Навярно с това писмо в ръката вие също сте спокойна?

— О, да. Как би могло да бъде иначе? Зная, че другото е невъзможно — продължи тя, говорейки повече на себе си, отколкото на мен. — Но ми се искаше Уолтър Хартрайт да е все още тук, за да присъствува на това обяснение и да чуе предложението да напиша писмото.

Останах малко изненадан — дори леко засегнат — от тези последни думи.

— Вярно е, че събитията свързаха твърде много мистър Хартрайт с историята на писмото — отвърнах — и аз с готовност признавам, че като се има пред вид цялата обстановка, той прояви голяма деликатност и дискретност. Но съвсем не мога да си обясня какво положително влияние може да има неговото присъствие спрямо въздействието, което оказа изявлението на сър Пърсивъл върху вас или върху мен.

— Просто ми хрумна, мистър Гилмор — отвърна разсеяно тя. — Няма защо да го обсъждаме. Вашият опит трябва да бъде и е най-добрият съветник, който мога да желая.

Не ми се понрави много явният начин, по който тя стовари цялата отговорност върху мен. Нямаше да се учудя, ако го бе направил мистър Феърли. Но решителната, недвусмислена във всяко едно отношение мис Халкъм бе последният човек на този свят, от когото можех да очаквам боязън да изрази собственото си мнение.

— Ако все още ви измъчват някакви съмнения — рекох аз, — защо не ги споделите с мен веднага? Кажете ми ясно — имате ли някаква причина да не вярвате на сър Пърсивъл Глайд?

— Никаква.

— Виждате ли нещо неправдоподобно или противоречиво в неговото обяснение?

— Как мога да отговоря положително след доказателството в подкрепа на истината, което ми предложи? Би ли могло да има по-добро свидетелство в негова полза, мистър Гилмор, от свидетелството на майката на тази жена?

— Не би могло. Ако отговорът на вашето запитване се окаже задоволителен, аз наистина не виждам какво повече може да очаква от сър Пърсивъл който и да е от неговите приятели.

— Тогава ще изпратим писъмцето — каза тя, ставайки, за да излезе от стаята — и ще отложим всякакви по-нататъшни разговори по въпроса; докато пристигне отговорът. Не отдавайте никакво значение на моето колебание. Не мога да дам никакво по-добро обяснение за него освен това, че напоследък съм твърде разтревожена за Лора; а тревогата, мистър Гилмор, обърква дори най-силните от нас.

Тя си тръгна внезапно рязко. Нейният по природа категоричен глас изрече сподавено последните думи — чувствителна, силна, страстна натура — жена за милиони в тези дребнави и лишени от съдържание времена. Познавах я от ранните й години; докато растеше, бях я виждал подложена на изпитания в не една тежка семейна криза и моят продължителен опит ме накара да отдам значение на колебанието й при подробно изложените тук обстоятелства — нещо, което не бих направил по отношение на друга жена. Не виждах никаква причина за тревога или съмнение от какъвто и да е род, но тя ме накара въпреки това да изпитам известна тревога и съмнение. На младини щях да се ядосам и разбеснея от безпричинното разстройство на душевното ми спокойствие. Но на моята възраст възприемах вече по друг начин нещата и постъпвайки философски, излязох, за да се разсея с една разходка.