Реймънд Чандлър
Завесата (2)

2

Чувах го как ходи из стаята, докато се бръснех, но не и след като влязох под душа, естествено. Когато излязох, от него нямаше и следа. Зашляпах бос по пода и надникнах в кухненския бокс. Не беше там. Метнах си набързо хавлията, отворих входната врата и надникнах в коридора. Беше празен, като изключим новите сгънати вестници, подпрени на затворените врати, и разносвача на мляко, който тъкмо се канеше да слиза по задното стълбище с телената си кошница с бутилки.

— Ей! — подвикнах на млекаря. — Да си видял някой да излиза оттук? Да е минал покрай теб?

Той се извърна към мен откъм ъгъла и отвори уста. Беше хубаво момче с едри бели зъби. Спомням си добре зъбите, защото гледах право в тях, когато чух изстрелите. Не бяха нито много близо, нито особено далече. В задната част на жилищната сграда или при гаражите, в уличката. Два бързи, гръмки изстрела, последвани от автоматичен откос. Пет, шест картечни изстрела, колкото му трябват на опитен стрелец. После ревът на отдалечаваща се кола.

Млекарят затвори уста, все едно бе на повдигач. Очите му, втренчени в мен, бяха огромни и празни. Сетне изключително внимателно постави бутилките на най-горното стъпало и се облегна на стената.

— Прозвуча като изстрели — каза.

Всичко продължи две-три секунди, а ми се стори половин час. Прибрах се и набързо се облякох, грабнах ключовете от скрина и се втурнах в коридора. Беше все още празен, нямаше го дори млекарят. Някъде наблизо заглъхваше сирена. Плешива глава с видим махмурлук надзърна от една врата и изсумтя. Спуснах се по задното стълбище.

В коридора долу се мотаеха двама-трима души. Излязох през задната врата. Гаражите бяха в две редици една срещу друга, разделени от циментирано пространство, и още две редици в дъното с място да се излезе на уличката. Две деца се прехвърляха през оградата през три къщи оттук.

Лари Бацел лежеше по лице, шапката му на един метър от главата, едната ръка разперена встрани на трийсетина сантиметра от голям черен автоматичен пистолет. Глезените му бяха кръстосани, сякаш се е извъртял при падането. Кръвта бликаше отстрани по лицето му, по русата коса, особено по врата му. Обилна бе и върху циментирания двор.

Двама полицаи от радиоколата, разносвачът на мляко и мъж в кафяв пуловер и работен гащеризон без предна платка се бяха надвесили над него. Оня с гащеризона беше портиерът.

Приближих се почти в момента, в който двете деца прехвърлиха оградата и тупнаха в двора. Млекарят ме изгледа с особено, напрегнато изражение. Единият полицай се изправи и попита:

— Някой от вас да го познава? Половината от лицето му е още цяла.

Не гледаше към мен. Млекарят поклати глава и продължи да ми хвърля коси погледи. Портиерът рече:

— Не е от нашите наематели. Може да е бил на гости. Макар че е доста раничко за посещения, ако питате мен.

— Облечен е официално. Ти познаваш въшкарника си по-добре от мен — каза ченгето многозначително и извади бележник.

Вторият полицай също се изправи, поклати глава и тръгна към къщата, а портиерът изтича до него.

Полицаят с тефтера ме посочи с палец и строго изрече:

— Ти довтаса пръв след тези двамата. Ще кажеш ли нещо?

Погледнах млекаря. Лари Бацел не би възразил, а човек трябва да си пази хляба. Пък и историята не беше за пред патрулни ченгета.

— Просто чух изстрелите и дотърчах — обясних. Ченгето прие отговора ми. Млекарят вдигна очи към надвисналото сиво небе и не продума.

След малко се прибрах и довърших обличането си. Когато вдигнах от масата до прозореца шапката, легнала до бутилката шотландско уиски, открих миниатюрна розичка върху надраскано листче. На бележката пишеше:

„Ти си свестен човек, но мисля, че е редно да си свърша работата сам. Ако някога ти се удаде възможност, предай розата на Мона.

Лари.“

Пъхнах и двете в портфейла си и се подкрепих с една чашка.