Том Кланси
Дъга Шест (26)

25. Слънчев изгрев

— Много бързо си тръгвате, сър — отбеляза имиграционният инспектор, поглеждайки в паспорта на Попов.

— Кратка бизнес-среща — каза руснакът с най-добрия си американски акцент и се усмихна. — Скоро ще дойда пак.

— Да, сър. — Още един печат на добре износения паспорт и Попов се запъти към барчето първа класа.

Грейди щеше да го направи. Предизвикателството беше твърде силно за човек с неговото его, за да го подмине, а същото беше в сила и за възнаграждението. Шест милиона долара беше повече, отколкото лидерът на ИРА беше виждал накуп през целия си живот, дори по времето, когато Моамар Кадафи ги беше финансирал в началото на 80-те години. Субсидирането на терористични организации винаги беше представлявало проблем. Руснаците навремето им осигуряваха известно въоръжение и това, което беше по-ценно за ИРА — места за тренировка и оперативно разузнаване срещу британските служби за сигурност, но никога не им бяха давали големи парични суми. Съветският съюз никога не беше разполагал с голямо количество чужда валута и я използваше главно за закупуване на технология с военно приложение. Освен това, както се беше оказало, възрастната семейна двойка, която бяха използвали за свои куриери на Запад, да доставят пари за съветските агенти в Америка и Канада, били под контрола на ФБР почти през цялото време! Тук Попов трябваше да поклати глава. Колкото и великолепен да беше КГБ, ФБР беше също толкова добро. Бюрото беше проявило дълготрайно съвършенство в подвеждащи операции, като, както в случая с куриерите, беше компрометирало много деликатни операции на КГБ. Американците бяха проявили достатъчно благоразумие, за да не провалят операциите, но по-скоро да ги използват за разширяване на собствените си ресурси, за да придобият систематизирана картина на това, с което се занимава КГБ — като обекти и цели — и по този начин да разберат къде руснаците не са проникнали.

Попов отново поклати глава. А той самият все още беше на тъмно, нали? Въпросите продължаваха да се нижат: какво точно правеше той? Какво искаше Брайтлинг? Защо трябваше да нападат тази група ДЪГА?

 

 

Чавес реши днес да поупражнява беретата — с нея все нещо не му достигаше и трябваше да практикува. Извади пистолета от зеления кобур и бързо го надигна, лявата му ръка прикрепяща дясната на дръжката, десният му крак отстъпи половин крачка назад и той извърна тялото си, приемайки стойката „Тъкач“, на която го бяха учили във „Фермата“ на морския бряг на Вирджиния. Очите му погледнаха надолу и встрани, засичайки мерника, после той се изравни с мишената и десният му показалец дръпна плавно спусъка…

… не достатъчно плавно. Изстрелът щеше да разбие челюстта на обекта и може би да разкъса няколко главни кръвоносни съда, но нямаше да бъде моментално фатален. Вторият изстрел, пуснат около половин секунда по-късно, щеше да го направи. Динг изръмжа недоволно и прибра оръжието в кобура. Пак. Сведе поглед встрани от мишената и после вдигна очи. Там беше той — терорист, с оръжие, опряно в главата на дете. Като мълния, беретата отново изхвърча от кобура, мерната линия се изравни и Чавес дръпна спусъка. По-добре. Този изстрел щеше да мине през лявото око на копелето, а вторият куршум, отново с половин секунда закъснение, оформи първата дупка между очите в хубаво очертана осмица.

— Чудесно двойно чукване, господин Чавес. Беше Дейв Уудс, уредникът на стрелбището.

— Първият ми беше много отворен и нисък — призна Динг. Това, че щеше да пръсне половината чело на копелето, не беше достатъчно.

— По-малко китка, повече пръст — посъветва го Уудс. — И дайте да видим отново как го държите. — Динг го остави. — Аха, да, разбирам. — Ръцете на инструктора наместиха малко лявата ръка на Чавес. — По-скоро ето така, сър.

„Глупости“, помисли си Динг. Нима беше толкова просто? След като измести пръстите си само с около половин сантиметър, пистолетът се плъзна на място, като че ли дръжката му беше изработена по поръчка за собствените му длани. Пробва още няколко пъти, след което отново прибра пистолета в кобура и изпълни своята версия на бързо измъкване. Този път първият куршум се заби точно между очите на мишената, намираща се на седем метра, а вторият попадна точно до него.

— Чудесно — каза Уудс.

— От колко време обучавате, старши сержант?

— От доста, сър. Само в Херефорд съм от девет години.

— Как се е получило така, че не сте се включили в СВС?

— Травма в коляното. Нараних го през 1986 година, като скачахме от един „Уориър“. Не мога да пробягам повече от две мили, без да ме заболи, разбирате ли. — Червеният му мустак беше засукан и с два идеално оформени края, а сивите му очи искряха. „Кучият му син може да учи на стрелба самия Док Холидей“ — каза си Чавес. — Продължавайте така, сър. — Уредникът на стрелбището се отдалечи.

— Ох, мамка му — изпъшка тихо Чавес.

След което изпълни още четири бързи измъквания на пистолета. Повече пръст, по-малко китка, и стискаш плавно… бинго… След още три минути в средата на вече обезформената мишена имаше кръгла петсантиметрова дупка. Трябваше да запомни този малък урок.

Тим Нунън тренираше на съседната пътека. Стреляше по-бавно от Чавес и изстрелите му не бяха така добре групирани, но всички куршуми щяха да минат през долната част на мозъка, където убийството е моментално, защото точно там гръбначният стълб се съединява с мозъка. Най-сетне амунициите и на двамата привършиха и Чавес свали шумозаглушителните си наушници и потупа Нунън по рамото.

— Малко съм бавен днес — отбеляза навъсено техническият експерт.

— Нали свали шибалника. Ти си от ЕСЗ, нали?

— Да, но всъщност не съм истински стрелец. И при тях движех техническото обезпечаване. Хм, все едно, и с тях стрелях редовно. Така и не се научих толкова бързо, колкото ми се ще. Може пък нервите ми да са по-бавни. — Нунън се ухили, докато разглобяваше пистолета си за полагащото се почистване.

— Какво става с твоята откривачка на хора?

— Това проклето нещо бачка адски вълшебно, Динг. Дай ми само още една седмица и ще ти измисля новата му версия. Към антената има една параболична добавка, прилича на нещо като от „Стар Трек“, мисля, но, дявол да го вземе, наистина открива хора. — Той изтри частите и ги напръска с „Брейк-Фри“ за изчистване и смазка. — Тоя тип, Уудс, е доста добър даскал, нали?

— Аха. Преди малко ми помогна да отстраня един проблем — каза Динг и взе бутилката със спрея, за да се заеме с почистването на своя пистолет.

— Водещият в Академията на ФБР, когато бях там, направи чудеса и за мен. Учи те как дланите ти да се наместят на дръжката. И пръстът да е стабилен. — Нунън прокара чисто парцалче през цевта, надникна в нея и отново сглоби пистолета. — Знаеш ли, може би най-доброто тук е, че сме почти единствените хора, които могат да носят оръжие.

— Цивилните нямат ли право?

— Променили са си законодателството преди години. За да намалят престъпността — отбеляза Нунън. — Започнали са да променят законите за контрол над оръжието още през 20-те години, за да контролират ИРА. Действа като по магия, нали? — Агентът на ФБР се разсмя. — Какво пък, те така и не са си написали Конституция като нашата.

— Ти винаги ли го носиш?

— Да, по дяволите! — Нунън вдигна очи. — Ей, Динг, ами че аз съм ченге, ти бъзикаш ли се? Ако си нямам приятелче на колана, съм като гол. Даже когато работих в Научния отдел, в Главната квартира, с резервирано място на паркинга и прочие, никога не излизах из Вашингтон без оръжие.

— Налагало ли ти си е някога да го използваш?

Тим поклати глава.

— Не, на малцина агенти им се налага, но това е част от мистиката, нали разбираш? — Той отново извърна поглед към мишената. — Някои умения човек просто обича да ги има.

— Даа, същото важи за всички нас.

Благодарение на едно щракване с пръсти на британския закон на членовете на ДЪГА беше разрешено да носят оръжие навсякъде под предлог, че като хора, борещи се с тероризма, навсякъде са в дежурство. Право, от което Чавес не беше се възползвал много, но, от друга страна, Нунън имаше основание. Тим пъхна пълнител в сглобеното си и почистено оръжие, сложи го на предпазител и го прибра в кобура на бедрото си заедно с още два заредени пълнителя. Какво пък, това си беше част от професията на полицая, нали така?

— До скоро, Тим.

— Чао, Динг.

 

 

Мнозина не могат да го правят, но някои просто притежават дарбата да запомнят физиономии. Тази дарба е особено полезна за бармани, защото хората обичат да се връщат в заведения, в които човекът зад бара е запомнил каква е любимата ти напитка. Това беше в сила и за нюйоркския коктейл-бар „Търтъл Ин“ на Кълъмбъс Авеню. Патрулът влезе тъкмо когато барът отвори по обед, и каза:

— Здравей, Боб.

— Здрасти, Джеф. Кафе?

— Да — отвърна младият полицай. Необичайно за един бар, в това заведение правеха добро кафе, тъй като беше предпочитаното място за младите преуспяващи фукльовци в тази част на града. Лъжичка захар и малко сметана, и барманът му подаде чашката.

Джеф патрулираше по този маршрут вече близо две години, достатъчно дълго, за да познава повечето собственици на заведения, а повечето от тях познаваха него и навиците му. Беше честно ченге, но не и от онези, които отказваха безплатна хапка или питие, особено от вкусните понички — любимата храна за американските ченгета.

— Е, какво ни тресе напоследък? — попита Боб.

— Търсим едно изчезнало момиче — отвърна Джеф. — Познаваш ли това лице? — Той му подаде разпечатаната листовка.

— Аха, Ани някоя си, обича шардоне „Кендъл Джаксън“.

Беше от редовните. Не съм я виждал от доста време обаче.

— А тази? — Втора листовка беше подадена през бара.

Боб я огледа за секунда–две.

— Мери… Мери Банистър. Помня я, щото е една шавръклива такава, нали ме разбираш? Ама и нея не съм я виждал от доста време.

Патрулът не можеше да повярва на късмета си.

— Какво знаеш за тях?

— Чакай малко, ти каза, че са изчезнали, така ли?

— Точно така, мой човек. — Джеф отпи от кафето си. — ФБР е по тази. — Той почуках пръст снимката на Банистър. — На другата попаднахме ние.

— Е, проклет да съм, ако знам много нещо за тях. Мяркаха се тук по няколко дни седмично, танцуваха и прочие, нали знаеш, както правят самотните момичета — търсят си мъже.

— Окей, слушай сега какво ще ти кажа. Някои хора ще дойдат тук да говорят с теб за тях. Помисли си за това, нали? — Полицаят беше длъжен да обмисли възможността Боб да е един от тези, които биха могли да ги отвлекат, но при едно разследване винаги се рискува, а тази вероятност изглеждаше твърде слаба. Подобно на мнозина нюйоркски бармани и сервитьори човекът беше неосъществен актьор, което, изглежда, обясняваше силната му памет.

— Разбира се, Джеф. По дяволите, отвлечени, казваш? Не съм чувал много за такива работи напоследък.

— В този град има осем милиона истории, човече. Ще се видим — каза патрулът и се запъти към вратата. Имаше чувството, че си е свършил основната част от работата за днес, и веднага щом излезе, се обади по радиостанцията, за да съобщи току-що научената информация.

Физиономията на Грейди беше позната в Обединеното кралство, но не и червената брада и очилата, които, надяваше се той, щяха да прикрият достатъчно външния му вид, за да се сведе до минимум рискът да бъде разпознат от някой бдителен полицейски служител. Във всеки случай, полицейското присъствие тук не беше толкова тежко, колкото в Лондон. Порталът на базата Херефорд изглеждаше точно така, както го помнеше, а оттам пътят с кола до общинската болница не беше много дълъг. Там той проучи пътищата, отклоненията и участъците за паркиране и реши, че отговарят на очакванията му. Засне и шест филма със своя „Никон“. Планът, който започваше да се оформя в главата му, беше прост, като всички добри планове. Разположението на пътищата, изглежда, работеше в негова полза, както и откритият терен наоколо. Както винаги, неговото основно оръжие щеше да е изненадата. Щеше да има нужда от нея, тъй като операцията беше съвсем близо до най-опасното военно формирование в страната, но разстоянията му подсказваха времевия фактор. Евентуално четиридесет минути на открито и още тридесет вътре, за да подейства планът. Петнадесет души, но той можеше да намери петнадесет добри мъже. Останалите ресурси щяха да се купят с пари. Да, това можеше и щеше да подейства. Единственият въпрос, който оставаше открит, беше денем или нощем. Обичайният отговор беше вторият, но той беше извлякъл поуки от горчив опит, че контратерористичните екипи обожават нощта, защото екипировката им за нощно виждане прави за тях времето от денонощието безразлично в тактически смисъл — а хора като Грейди не бяха толкова добре обучени да действат нощем. Това беше дало огромно предимство на полицията напоследък във Виена, Берн и Световния парк. Така че защо всъщност да не опитат посред бял ден? Това трябваше да го обсъди с приятелите си. Грейди запали колата и потегли обратно към Гетуик.

 

 

— Да, все за това мисля, откакто Джеф ми показа снимките — каза барманът. Казваше се Боб Джонсън. Сега се беше облякъл за вечерта — с бяла риза, широк черен пояс и тънка кожена вратовръзка.

— Познавате ли тази жена?

— Да. — Той кимна утвърдително. — Мери Банистър. Другата е Ан Претлоу. Идваха тук редовно. Хубавелки. Танцуваха и флиртуваха с мъжете. Това място е доста оживено нощно време, особено през уикендите. Идваха около осем и напускаха към единайсет — единайсет и половина.

— Сами?

— Когато си отиваха ли? Повечето пъти, но не винаги. Ани си имаше един, когото харесваше. Казва се Ханк, фамилията му не помня. Бял, с кафява коса, кафяви очи, горе-долу моя ръст, с коремче, но не много дебел. Мисля, че е адвокат. Сигурно ще се отбие тази вечер. Той е доста редовен тук. Имаше и един друг… може би последния път, когато я видях тук… как, по дяволите, се казваше пък тоя? — Джонсън сведе поглед към бара. — Кърт, Кърк, нещо такова. Сега като се сетих, видях как Мери танцува с него един–два пъти. Белокож мъж, висок, с приятна външност, не съм го виждал от доста време. Поръчваше коктейл с уиски и лимонов сок, обикновено с „Джим Бийм“, оставяше добри бакшиши. — Един барман винаги запомня хората, които оставят добри и лоши бакшиши. — Беше ловец.

— Какво? — попита агент Съливан.

— Ловеше мацета, човече. Нали знаете за какво мъжете се отбиват в заведения като моето.

Този тип им беше пратен от самия Господ, помислиха си едновременно Съливан и Чатъм.

— Но не сте го виждали от известно време?

— Тоя Кърт ли? Не, поне от две седмици, може и повече.

— Дали можете да ни помогнете да съставим картинка заедно?

— Имате предвид скица, като по вестниците? — попита Джонсън.

— Точно така — потвърди Чапмън.

— Е, мога да се опитам. Някои от мацетата, които идват тук, може също да го познават. Мисля, че Мариса го познава. Тя е от редовните, идва тук всяка вечер, цъфва някъде към седем, седем и половина.

— Мисля, че ще се позадържим тук — каза Съливан и погледна часовника си.

 

 

В базата на КВС в Мидънхол беше полунощ. Малой вдигна „Найт Хоук“ от площадката и се отправи на запад към Херефорд. Контролните лостове бяха все така плътни и леки за управление, както винаги, а новата джаджа работеше. Оказа се, че е индикатор за горивото, цифров, за да му показва с числа, вместо със стрелка, колко гориво му остава. Освен това превключвателят можеше да го настройва между галони (американски, не имперски) и фунтове. Идеята не беше лоша. Нощта беше сравнително ясна, нещо необичайно за тази част от света, но луна нямаше и той предпочете да използва очилата за нощно виждане. Те превръщаха мрака в зеленикав здрач и въпреки че намаляваха остротата на зрението му от 20/20 на 20/40, това все пак беше значително подобрение в сравнение с възможността да пилотираш на сляпо в мрака. Държеше вертолета на височина около 90 метра над земята, за да избегне електропроводите, които адски го притесняваха, както притесняваха всички опитни пилоти на хеликоптери. Отзад в машината нямаше бойци, с изключение на сержант Нанс, който продължаваше да носи пистолета си, за да се чувства по-войнствено — ръчното въоръжение беше разрешено за бойците от специални операции, дори на тези, за които беше малко вероятно, че ще се наложи да го използват. Малой държеше своята „Берета“ М9 в пилотската си чанта, вместо в кобур под мишницата, което му се струваше твърде мелодраматично, особено за един морски.

— Вертолет долу при площадката на болницата — каза лейтенант Харисън. — Върти и мига.

— Видях го — потвърди Малой. Щяха да го подминат чисто, дори колегата да решеше точно в този момент да се издигне. — Нищо друго на наш’то ниво — добави той, взирайки се надалеч към мигащите светлини на кацащите и отлитащи самолети в Хийтроу и Лутън. Човек никога не спира да се оглежда, ако иска да живее дълго. Ако му поверяха командването на ВХМ-1 във Военноморската въздушна база в Анакостия, поради трафика на национално летище „Рийгън“ щеше редовно да пилотира през много тъпкано въздушно пространство, и макар да уважаваше пилотите на гражданските самолети, той им се доверяваше по-малко, отколкото разчиташе на собствените си способности — а те, знаеше той, гледаха абсолютно по същия начин на него и на всички авиатори в зелени пилотски униформи. За да си изкарваш хляба като пилот, трябва да мислиш за себе си като за най-добрия, въпреки че в случая с Малой той знаеше, че наистина е така. А и това момченце до него, Харисън, изглеждаше обещаващ, стига да останеше под пагон, вместо да стане авиодиспечер някъде. Най-после се появи площадката за приземяване в Херефорд и Малой се понесе към нея. Пет минути по-късно щеше вече да е на земята, а след още двадесет — в леглото си.

 

 

— Да, той ще го направи — заяви Попов. Намираха се в някакво барче на ъгъла и фоновата музика го превръщаше в безопасно място за разговор. — Не го е потвърдил, но ще го направи.

— Кой е той? — попита Хенриксен?

— Шон Грейди. Това име говори ли ти нещо?

— ИРА-И… Действаше главно в Лондондери, нали?

— Повечето време, да. Плени трима души на СВС и… ги ликвидира. В два отделни инцидента. След това СВС на три пъти го преследваха. Веднъж за малко да го хванат и тогава елиминираха десетина от най-близките му съмишленици. След това той очисти няколко заподозрени информатори в частта си. Доста безскрупулен е — увери Попов своите събеседници.

— Вярно е — потвърди Хенриксен. — Спомням си, че четох какво е направил с хората на СВС, които беше спипал. Не беше много приятно четиво. Има ли достатъчно хора, за да го опита?

— Мисля, че да — отвърна Дмитрий Аркадиевич. — Обаче вдигна малко парите. Предложих му пет, а той поиска шест, плюс дрога.

— Дрога? — Хенриксен се изненада.

— Почакай, аз мислех, че ИРА не одобряват разпространяването на дрога — възрази Брайтлинг.

— Живеем в практичен свят. ИРА работиха в продължение на години, за да премахнат пласьорите на наркотици в цяла Ирландия — главно като чупеха капачки, за да придадат по-голяма огласа на акциите си. Това беше психологически и политически ход от тяхна страна. Вероятно сега му допада идеята да си осигури непрекъснат източник на доходи за операциите си — обясни Дмитрий.

Моралната страна на въпроса, изглежда, не беше от особено значение за никого от тримата на масата.

— Е, предполагам, че можем да изпълним това искане — отвърна Брайтлинг с леко отвращение. — Чупене на капачки, казваш? Това какво значи?

— Вземаш пистолет — обясни Бил — и го опираш зад коляното, след което стреляш. Прави капачката на коляното на пух и прах. Много е болезнено и човекът остава инвалид за цял живот. Така се справяха с информатори и други хора, които не им допадаха. Протестантските терористи предпочитаха бормашини „Блек енд Декер“ за същата цел. На улицата веднага плъзва слухът, че е лошо да се забъркваш с тях.

— Ууух — последва коментара на лекаря у Брайтлинг.

— Нали затова се наричат терористи — подчерта Хенриксен. — Напоследък просто ги убиват. Грейди се слави като един от най-безскрупулните, нали?

— Да — потвърди Попов. — Няма никакво съмнение, че ще се заеме с поръчката. Идеята му допада, както и твоето предложение как да стане, Бил. А в случая е налице и неговото его, което е доста голямо. — Попов отпи от виното си. — Той държи да поеме политическото ръководство на ИРА, а това ще покаже, че е способен на смели и рисковани ходове.

— Такива са си ирландците — страната на тъжната любов и веселите битки.

— Дали ще успее? — попита Брайтлинг.

— Замисълът е умен. Но да не забравяме, че за него успех означава да елиминира основните обекти, двете жени, и след това неколцина от екипа войници. След това несъмнено ще духне и ще се опита да се върне в Ирландия. Самото оцеляване след подобна операция е достатъчен успех за политическите му цели. Да се сражава в напълно военна акция за него би било лудост, а Грейди не е луд — изтъкна Дмитрий, въпреки че самият той не беше съвсем сигурен в това. Дали всички революционери не бяха всъщност луди? Трудно е да се разберат хора, които позволяват на своите визии да установят контрол над живота им. Тези, които бяха успели — Ленин, Мао и Ганди през този век, бяха личности, които бяха използвали мирогледа си твърде ефикасно, разбира се — но дори и при тях, кой от тримата действително беше успял? Съветският съюз беше рухнал, Китайската народна република щеше вероятно да се подчини на същите политико-икономически реалности, които бяха обрекли СССР на крах, а Индия все още представляваше едно икономическо бедствие, което някак си продължаваше да се влачи в стагнация. Според този модел Ирландия щеше с по-голям успех да се окаже обречена при един евентуален успех на ИРА, отколкото от икономическия си брак с Великобритания. Куба поне си имаше тропическо слънце, което да я топли. За да оцелее без никакви природни ресурси, за които си струва да се говори, Ирландия се нуждаеше от близка икономическа обвързаност е някого, а най-близкият някой беше Обединеното кралство. Но всичко това беше извън темата на настоящата вечеря.

— Значи ти очакваш, че той ще се опита да удари и да избяга? — попита Бил.

Дмитрий кимна.

— Нищо друго не би изглеждало разумно от тактическа гледна точка. Той се надява да живее достатъчно дълго, за да се възползва от парите, които му предложихме. Стига, разбира се, да одобрите това увеличение, което поиска.

— Какво означава един милион в повече? — попита Хенриксен с едва прикрита усмивка.

Значи и двамата смятаха такава значителна сума за дреболия. Попов отново беше поразен от факта, че те замислят нещо чудовищно… но какво?

— Как ги искат? В брой? — попита Брайтлинг.

— Не, казах им, че ще бъдат депозирани в шифрована швейцарска сметка. Това мога да го уредя.

— Вече съм изпрал достатъчно — каза Бил на работодателя си. — Можем да го уредим още утре, ако искате.

— И това означава, че ще трябва да летя за Швейцария още утре — вметна кисело Дмитрий.

— Омръзна ли ти да летиш? — Попов за пръв път забеляза искрена симпатия у шефа си и въздъхна.

— Разбирам, Дмитрий — каза Хенриксен. — И за мен това пътуване до Австралия и обратно беше много неприятно.

— Как е детството в Русия? — полюбопитства Брайтлинг.

— По-трудно, отколкото в Америка. Там в училищата има повече насилие. Без сериозна престъпност — поясни Попов. — Но много борба между момчетата например. Борба за надмощие, нещо обичайно за момчетата. Властите обикновено не обръщат внимание на тези неща.

— Ти къде си отраснал?

— В Москва. Баща ми също беше офицер в Държавна сигурност. Завърших Московския държавен университет.

— Каква специалност?

— Език и икономика. — Първото се беше оказало много полезно. Второто беше напълно безполезно, тъй като марксистката представа за икономика се беше оказала съвсем неефикасна.

— Излизахте ли извън града? Нали знаеш, нещо както бойскаутите при нас, такива неща?

Попов се усмихна, зачуден накъде ли води този разговор и защо ли го питат за тези неща. Но продължи играта.

— Един от най-щастливите ми спомени от детството. Бях пионерче. Ходехме извън града, в едно държавно стопанство, и работехме там по един месец, помагахме в събирането на реколтата, живеехме сред природата, както казвате вие, американците. — А после, на четиринадесет години, той беше срещнал първата си любов, Елена Ивановна. Зачуди се къде ли е тя сега. Поддаде се на кратък пристъп на носталгия, припомняйки си как я опипваше в тъмното — първото му завоевание…

Брайтлинг долови унесената му усмивка и я взе за това, което му се искаше да бъде.

— Това ти е харесвало, а?

Те явно не очакваха да чуят точно тази история.

— О, да. Често съм се чудил какво ли е да живееш така, на открито, слънцето да те пече през целия ден, да се трудиш над земята. Двамата с баща ми често ходехме в горите да берем гъби — това беше обичайната форма на почивка за съветските граждани през шестдесетте години да се разхождат сред горите. — За разлика от повечето руснаци, той беше возен там със служебната кола на баща си, но като момче обичаше гората като място, пълно с приключения и романтика, както я обичат всички момчета, и му харесваше да прекарват там с баща му.

— Има ли дивеч във вашите гори? — попита Бил Хенриксен.

— Човек може да види птици, разбира се, много видове, а понякога и лосове, но рядко. Държавните ловци винаги ги избиваха. Но главната им цел са вълците. Ловят ги с хеликоптери. Ние, руснаците не обичаме вълците, както вие в Америка. Твърде много приказки има за побеснели вълци, как ядат хора, нали разбирате. Повечето е лъжа, предполагам.

Брайтлинг кимна.

— И тук е същото. Вълците са просто едни големи кучета, човек може да си ги дресира за домашни любимци, ако поиска. Някои го правят.

— Вълците са страхотни — добави Бил. Той самият често си беше мислил да си опитоми някой вълк. Но за такова нещо ти трябва много земя. Може би след като се изпълнеше Проектът.

За какво, по дяволите, беше всичко това, зачуди се Попов, без да прекъсва играта.

— Винаги съм искал да видя мечка, но край Москва не е останала нито една. Гледаме ги само в зоопарка. Обожавам мечките — добави той неискрено. Тези животни винаги го бяха плашили адски. Децата в Русия слушаха какви ли не приказки за мечки, малко от които дружелюбни, макар и не толкова противоестествени като вълчите истории. Големи кучета ли? Вълците наистина избиваха хора в степите. Селяните мразеха проклетите зверове и посрещаха с радост държавните ловни хайки с техните хеликоптери и автомати.

— Е, ние с Джон сме почитатели на природата — обясни Бил и махна на сервитьора за нова бутилка вино. — Цял живот, още от бойскаути. Нещо като вашите пионери, предполагам.

— Държавата не се държеше добре с природата в Съветския съюз. Там беше много по-лошо от проблемите, които имате тук, в Америка. Американците трябва да дойдат в Русия да проучат щетите и да предложат начини за оправяне на проблемите със замърсяването. — Особено в Каспийско море, където замърсяването беше унищожило по-голямата част от есетрата и покрай нея — и хайвера, който от толкова години беше един от основните източници на валута за СССР.

— Да, това беше истинско престъпление — съгласи се Брайтлинг. — Но то е глобален проблем. Хората не уважават природата така, както би трябвало. — И докторът продължи в същия дух като че ли предварително замислената си лекция, която Дмитрий изслуша учтиво.

— В Америка по този въпрос съществува мощно политическо движение, нали?

— Не толкова мощно, колкото мнозина биха искали — отбеляза Бил. — Но за някои от нас това е много важно.

— Такова движение би било много полезно в Русия. Жалко, че толкова много неща бяха унищожени там съвсем безцелно — реагира Попов, отчасти мислейки го искрено. Държавата би трябвало да съхранява природните ресурси за правилно експлоатиране, а не да ги унищожава просто защото местните политически некадърници не знаят как да ги използват правилно. Но пък СССР се беше оказал така ужасно неефикасен във всичко, с което се беше заел… е, с изключение на шпионажа, поправи се Попов. Америка се оправяше добре, помисли си той^ Градовете й бяха много по-чисти от руските, дори Ню Йорк, и бе достатъчно човек да излезе с колата на един час път извън който и да е град, за да види зелена трева и спретнати ферми. Но по-големият въпрос сега беше: защо един разговор, започнал с обсъждането на предстоящ терористичен инцидент, се беше отклонил в тази тема? Дали той самият не беше го предизвикал? Не, работодателят му го беше пренасочил рязко в тази посока. Не можеше да е случайност. Това означаваше, че искат да го сондират… но за какво? За тези глупости с природата? Той отпи замислено от виното си и се втренчи в двамата си събеседници.

— Знаете ли, всъщност никога не съм имал възможност да разгледам Америка. Много бих искал да видя националните паркове. Особено Йелоустоун.

— Най-красивото място в Америка — каза Хенриксен.

— Не, Йоусемъти е най-красивото — възрази Брайтлинг. — В Калифорния. Най-красивата долина в целия свят. В момента е претъпкана с туристи, разбира се, но това ще се промени.

— Същата работа е и в Йелоустоун, Джон, но, да, и това ще се промени. Някой ден — заключи Хенриксен.

Тия двамата изглеждаха съвсем сигурни за нещата, които щели да се променят. Но американските държавни паркове се поддържаха от правителството за всички граждани, нали? Така и трябваше да бъде, защото се поддържаха от федералните данъци. Тук нямаше ограничен достъп за елита. Равенство за всички — нещо, на което го бяха учили в съветските училища, само дето тук съществуваше реално. Още една причина, помисли си Дмитрий, поради която едната държава беше рухнала, докато другата беше станала още по-силна.

— Какво искате да кажете с „това ще се промени“? — попита Попов.

— О, идеята е да се намали въздействието на хората над дивата природа. Идеята е добра, но най-напред трябва да се случат някои други неща — отвърна Брайтлинг.

— Просто още едно–две — съгласи се с кикот Хенриксен. После, изглежда, реши, че процесът на опипване е отишъл достатъчно далеч. — Както и да е, Дмитрий, как ще разберем за Грейди?

— Аз ще му се обадя. Остави ми един номер на мобифон, който мога да използвам в определени часове на деня.

— Доверчива душа.

— За мен, да. С него сме приятели още от 80-те, когато беше в долината Бекаа. А освен това става дума за мобифон, купен най-вероятно с фалшива кредитна карта от някой друг. Тези неща са много полезни за служителите от разузнаването. Трудно е да ги проследиш, освен ако не разполагаш с много сложно оборудване. Америка има такова, Англия също, но другите държави — не, много малко от тях.

— Е, тогава му се обади веднага, щом решиш, че е подходящо. Искаме да се задейства, нали, Джон?

— Да — отвърна решително доктор Брайтлинг. — Бил, уреди парите за трансфера още утре. Дмитрий, ти тръгваш и уреждаш банковата сметка.

— Да, Джон — отговори Попов.

Грейди наистина беше въодушевен от задачата. В Дъблин наближаваше два през нощта. Снимките бяха проявени от един приятел от движението — само шест не бяха излезли. По-големите ги закачиха с кабарчета по стената. По-малките поставиха на съответните места върху карта, разгъната на работната маса.

— Те ще подходят оттук, по този път. Има само едно подходящо място, където да паркират, нали?

— Съгласен — каза Родни Сандс.

— Окей, Роди, тогава ние ще направим следното… — И Грейди очерта плана.

— Как ще се свързваме?

— С клетъчни телефони. Всяка група ще разполага с по един и ще ги настроим за бързо набиране, за да можем да обменяме информация ефикасно.

— Оръжия? — попита Дани Маккорли.

— Имаме достатъчно. Те ще реагират с петима души, евентуално най-много с десет, но не повече. Никога не са изпращали повече от десет–единайсет души на акция, дори в Испания. Нали ги преброихме на телевизионните записи? Нашите петнадесет срещу десет техни, а и изненадата работи за нас и в двете фази.

Близнаците Бари, Питър и Сам, отначало изглеждаха скептично настроени, но ако операцията се извършеше бързо… ако се проведеше според графика… да, беше възможно.

— Какво ще правим с жените? — попита Тимъти О’Нийл.

— Как какво? — обърна се Грейди. — Те са основните ни обекти.

— Бременна жена, Шон… политически не стои добре.

— Те са американки, а съпрузите им са наши врагове, а и при това са стръвта ни, за да ги привлечем. Няма да ги убием веднага, а ако обстоятелствата позволят, можем дори да ги оставим живи, за да оплакват мъжете си, момко — добави Грейди, просто за да успокои съвестта на по-младия мъж. Тими не беше страхливец, но у него все още се долавяше някаква буржоазна сантименталност.

О’Нийл кимна, че е съгласен. Грейди не беше човек, на когото можеше да се противоречи, а и във всеки случай беше командирът им.

— Значи аз водя групата в болницата?

Грейди кимна.

— Да. Двамата с Роди оставаме отвън, с прикриващата група.

— Добре, Шон — съгласи се Тими, от този момент, и завинаги, предан докрай на мисията.