Цонка Илиева
Българка

Планина ме е родила

с мури среброоки,

седем вира са ми кръстници —

буйни и дълбоки.

Три лета са ми люляли

люлката асмите,

всяка нощ са ме повивали

във песни щурците.

Първи стъпки са ме учили

да правя козите,

кърмили са ме не с мляко,

с приказки звездите.

В песни майка ми записвала —

слънчева да бъда,

да не гасна,

с дом да срасна,

челяд да навъдя.

Тайно вятърът орисвал

да съм конска грива,

мъката след мен да тича —

дом след самодива.

А накрая ме целунал:

с обич все да пея,

зло ли тръгне от сърцето ми —

да се вкаменея.