Робърт Луис Стивънсън
Доктор Джекил и господин Хайд (2)

ТЪРСИ СЕ ГОСПОДИН ХАЙД

Същата вечер Атърсън се прибра в ергенската си квартира в мрачно настроение и седна да вечеря, но не му се ядеше. Имаше навик в неделя, след като се нахрани, да вземе някой том от скучните си богословски книги, наредени на писалищната маса, и да се настани до камината; когато часовникът на близката църква удареше дванадесет, той спокоен и с благодарност си лягаше. Тази вечер обаче, веднага щом прибра масата, Атърсън взе свещ и отиде в кабинета си. Там отвори сейфа, извади от най-секретната му част един документ, надписан на плика „Завещание на доктор Джекил“, и седна да проучи съдържанието му. Завещанието беше собственоръчно написано, защото Атърсън, въпреки че пое грижата да го съхранява, бе отказал да окаже и най-малка помощ в съставянето му; текстът гласеше, че ако Хенри Джекил, доктор по медицина и по право, член на Кралското дружество за съдействие на развитието на естествознанието, почине, цялото му имущество преминава в ръцете на неговия „приятел и благодетел“ Едуард Хайд; освен това, ако доктор Джекил „изчезне или необяснимо отсъствува за период по-дълъг от три календарни месеца“, споменатият Едуард Хайд автоматически получава наследството на Хенри Джекил и е свободен от всякакви задължения, освен да заплати някои малки суми на прислугата на доктора. Този документ отдавна бодеше очите на адвоката. Той го презираше не само от професионално гледище, но и защото обичаше трезвите, общоприети постъпки в живота. За него чудачеството беше проява на нескромност. А фактът, че — не знаеше кой е този господин Хайд, още повече засилваше негодуванието му. Сега пък, след като нещата изведнъж се промениха, го гневеше това, че му е известен този човек. Достатъчно зле ти действува само името на такъв субект. Но когато това име се окичи с отвратителни атрибути, булото на дребните съмнения и догадки, които го обгръщаха досега, се разкъса и изникна образът на един дълбоко ненавистен човек.

— Мислех, че проявата на Джекил е някаква лудост — каза си гласно той, като връщаше омразната хартия на мястото й в сейфа, — ала сега това ми изглежда като истински позор.

След тези думи той загаси свещта, облече връхна дреха и тръгна към площад Кевъндиш, тази цитадела на медицината, където живееше неговият приятел, известният доктор Лениън, и приемаше многобройните си пациенти. „Ако някой знае нещо, това ще бъде само той“ — мислеше си Атърсън.

Важният камериер го познаваше и го покани; без да чака, въведоха го направо в столовата, където доктор Лениън си пиеше виното. Това беше сърдечен, със здрав вид, енергичен, червендалест мъж, с кичур преждевременно побеляла коса, буен и решителен. При вида на Атърсън той скочи от стола си и го посрещна с протегнати ръце. Неговата сърдечност изглеждаше малко театрална, но беше всъщност съвсем непринудена. Защото двамата бяха стари приятели, съученици и състуденти, много се уважаваха; за тях можем да кажем и това, което не винаги се среща в отношенията на двама приятели: напълно си допадаха в компания.

След малко общи приказки адвокатът насочи разговора към темата, която така неприятно занимаваше съзнанието му.

— Предполагам, Лениън — каза той, — че ти и аз сме двамата най-стари приятели на Хенри Джекил.

— Бих искал да бяхме по-млади — изкиска се доктор Лениън. — Но, струва ми се, така е. А какво от това? Напоследък го виждам рядко.

— Наистина ли? — каза Атърсън. — Мислех, че имате общи интереси, които ви свързват.

— Имахме — беше отговорът. — Но вече повече от десет години Хенри Джекил е твърде чудат за мене. Нещо странно започна да става с него, с ума му; въпреки че, разбира се, продължавам да се интересувам от него, както казват, заради старото приятелство, аз се виждам съвсем рядко с тоя човек. Такива глупости дрънка — прибави докторът и пламна като божур, — че те биха охладили даже приятелството на Дамон и Питий^[1].

Този малък изблик на гняв беше нещо като облекчение за Атърсън. „Трябва да са имали различия по някои научни въпроси“ — помисли си той; и тъй като не беше човек с научни страсти (освен по съставянето на нотариални актове), адвокатът даже прибави:

— Няма по-лошо от това!

Атърсън помълча, за да може приятелят му да се успокои; после зададе въпроса, за който беше дошъл.

— Попадал ли си някога на едно негово протеже… някой си Хайд? — попита той.

— Хайд? — повтори Лениън. — Не. Никога не съм чувал за него. Никога досега.

Това беше цялата информация, която адвокатът отнесе със себе си в голямото мрачно легло, където дълго се мята, докато малките часове на утрото пораснаха в големи. Това беше една неспокойна нощ за неговото измъчено съзнание, ровещо се в тъмнина и обсадено от въпроси.

Камбаните на църквата, която бе така удобно близо до жилището на господин Атърсън, удариха шест часа, а той все още се блъскаше над проблема. Отпърво този проблем въздействуваше само върху интелекта му; но сега и въображението му биде ангажирано или по-скоро покорено и както лежеше и се мяташе в тъмнината на нощта и на стаята със спуснати завеси, историята, разказана от Енфийлд, премина през съзнанието му като ред картини. Той почувствува огромно поле от лампи в нощния град; после видя фигурата на, бързо движещия се човек, после на тичащото от жилището на доктора дете и как двамата се срещнаха и този чевек-демон стъпка детето и отмина, без да обръща внимание на писъците му. После видя стая в богат дом, където приятелят му лежи заспал, сънува и се усмихва насън; вратата се отваря, завесите на леглото се отдръпват, спящият чува името си и — поглежда — до леглото му стои една фигура, на която е дадена власт, и даже в тази късна доба той трябва да стане и изпълни волята й. Фигурата в тези две фази преследва като кошмар адвоката цялата нощ; и когато в отделни моменти успяваше да задреме, я виждаше да се промъква още по-потайна през спящите домове или да се движи все по-бързо и по-бързо до зашеметяване през все по-широки лабиринти на осветения от лампи град и на всеки уличен ъгъл да смачква по едно дете и да го оставя да стене. А фигурата, нямаше лице, по което да я познае; даже в сънищата му тя нямаше лице или пък имаше, но то го объркваше и се разтопяваше пред очите му; така именно в съзнанието на адвоката възникна и бързо нарасна изключително силното, почти необикновено любопитство да види чертите на истинския господин Хайд. „Ако можех поне веднъж да го погледна — мислеше си той, — загадката може би ще се разпръсне и разбули, както обикновено става с тайнствените неща, когато ги анализираме добре.“ Тогава би успял да си намери някаква причина за странното предпочитание или връзка (наречете го както искате) на своя приятел и даже за будещите удивление клаузи на завещанието. Можеше това лице да заслужава да се види: лице на човек, който е без милост; лице, което само като се покаже, да събуди в съзнанието на мъчно впечатляващия се Енфийлд трайна омраза.

От този миг нататък Атърсън започна да следи вратата на страничната улица с магазините. Сутрин преди работа, по обед, когато беше много зает и времето оскъдно, вечер на замъглената луна, при всякакво осветление и всякакви часове на обезлюдяване или многолюдност адвокатът биваше на своя пост.

„Щом той е господин Хайд — мислеше си Атърсън, — аз ще съм господин Сиик^[2].“

И най-сетне търпението му биде възнаградено. Беше хубава вечер, без валеж; въздухът мразовит, улиците чисти като под на бална зала; лампите не поклащаше никакъв ветрец, те хвърляха неподвижни петна от светлина и сянка. Към десет часа, когато магазините се затваряха, улицата опустяваше и въпреки глухия тътен от съседните лондонски улици, ставаше много тиха. И най-слабите звуци стигаха надалеч: шум от къщите се носеше От двете страни на улицата, приближаващите стъпки на минувач закънтяваха доста преди появата на самия него. Атърсън беше стоял вече няколко минути на поста си, когато почувствува да приближават някакви особени леки стъпки. През своите нощни бдения той отдавна вече бе свикнал със странния начин, по който стъпките на някой човек, още докато е доста далеч, изведнъж се открояват ясно от големия шум и тътен на града. И все пак вниманието на Атърсън сега за пръв път беше някак остро и докрай заангажирано; с едно силно суеверно предчувствие за успех, той се отдръпна във входа на двора.

Стъпките бързо наближиха и внезапно закънтяха по-силно, когато минувачът дойде, отсам пряката. Адвокатът, поглеждайки от своето прикритие, можа скоро да види кой приближава: беше дребен и много просто облечен човек; видът му, макар от разстояние, силно отблъсна наблюдаващия. Тръгна право към вратата, пресичайки улицата, за да спести време, и с приближаването извади от джоба си ключ, като всеки, който се прибира у дома си.

Атърсън пристъпи и го докосна по рамото:

— Господин Хайд, струва ми се?

Хайд се сви със съскащо пресекване на дъха. Но страхът му беше само моментен и въпреки че не гледаше адвоката в лицето, отговори доста хладнокръвно:

— Да, така се казвам. Какво желаете?

— Виждам, че се готвите да влезете — отговори адвокатът. — Аз съм стар приятел на доктор Джекил, казвам се Атърсън и живея на улица Гонт, трябва да сте чували името ми; срещайки ви тук, мислех, че бихте могли да ме приемете.

— Няма да намерите доктор Джекил, той не е у дома си — отговори господин Хайд, като пъхаше ключа. И изведнъж, но все още без да поглежда нагоре, попита: — Как научихте за мен?

— Вие от своя страна — каза Атърсън — бихте ли ми направили една услуга?

— С удоволствие — отговори другият. — Каква ще бъде тя?

— Да ми позволите да видя лицето ви — допълни адвокатът.

Хайд се поколеба; след това навярно в резултат на някакво внезапно решение, обърна лицето си предизвикателно; няколко секунди двамата втренчено се взираха един в друг.

— Сега вече ще ви познавам — каза Атърсън. — Може да се окаже полезно.

— Да — отговори Хайд; — и аз смятам, че е добре, дето се срещнахме; впрочем ето ви моя адрес — и той даде номера на една улица в Сохо.

„Боже милостиви! — рече си Атърсън. — Дали и той не мисли за завещанието?“ — Но запази съмнението за себе си и само измърмори нещо в отговор на дадения му адрес.

— А сега — каза другият, — как ме познахте?

— По описание — беше отговорът.

— Чие описание?

— Ние имаме общи приятели — каза Атърсън.

— Общи приятели! — повтори като ехо господин Хайд малко дрезгаво. — Кои са те?

— Джекил например — отвърна адвокатът.

— Той никога не ви е казвал! — извика Хайд, почервенял от гняв. — Не мислех, че можете да лъжете.

— Спокойно — каза Атърсън, — това не е подобаващ език.

Другият избухна в дивашки смях и следващия миг с необикновена бързина отключи вратата и изчезна в къщата.

Обзет от силно безпокойство, адвокатът постоя пред входа. После бавно пое по улицата, като спираше на всяка втора крачка и се хващаше за челото, подобно на човек, изпаднал в душевен смут. Проблемът, който го мъчеше в момента, бе от онези, които рядко намират решение. Господин Хайд беше блед и дребен като джудже; правеше впечатление на уродлив, без да можеш да назовеш точно недъга му; имаше неприятна усмивка, държа се към адвоката с ужасна смесица от кротост и нахалство и говореше с дрезгав, шепнещ и като че ли отпаднал глас — всички тези качества бяха против него, но пак не можеха да обосноват докрай онова отвращение, погнуса и страх, което Атърсън изпитваше към този човек. „Трябва да има нещо друго — си каза озадачен адвокатът, — нещо повече, но не зная как да го назова. Боже, та той почти не прилича на човек! По-скоро е човекоподобно същество или пък е нещо като доктор Фел^[3]? Или това е лъчение от една противна душа, която прозира през своя тленен образ и го изменя? Последното, струва ми се; защото, о бедни мой Хенри Джекил, ако някога съм откривал печата на сатаната на нечие лице, то е на лицето на твоя нов приятел.“

Зад ъгъла, на изхода на страничната улица, имаше площад с хубави стари къщи, сега в по-голямата си част изгубили някогашната си претенциозност и давани под наем като апартаменти или отделни стаи на всякакъв вид и с всякакво положение хора: гравьори на карти, архитекти, второстепенни адвокати и агенти на съмнителни предприятия. Една от къщите обаче, втората от ъгъла, продължаваше да стои без наематели; пред нейната врата, която говореше за голямо богатство и разкош, макар че сега тънеше в мрак и само ветрилообразният прозорец над нея светеше, Атърсън спря в почука. Отвори му добре облечен възрастен слуга.

— Доктор Джекил в къщи ли е, Пуул? — запита адвокатът.

— Ще проверя, господин Атърсън — каза Пуул и покани посетителя в голям, удобен, с нисък таван хол, настлан с каменни плочи, отопляван както извънградските къщи от буен огън в камината и обзаведен със скъпи дъбови мебели.

— Бихте ли почакали тук край огъня, господине? Или да ви запаля лампа в столовата?

— Ще почакам тук, благодаря — каза адвокатът, приближи и се облегна на високата решетка пред камината.

Холът, в който той остана сега самичък, беше любима приумица на неговия приятел доктора; самият Атърсън беше свикнал да говори за него като за най-приятната стая в Лондон. Но тази вечер той беше дълбоко потресен: лицето на Хайд гнетеше паметта му; той чувствуваше, което рядко ставаше с него, отвращение и погнуса от живота; и в мрачното си настроение като че ли четеше някаква закана в отблясъците, които пламъците на огъня хвърляха върху полираните шкафове, а бавно помръдващата сянка върху тавана. Засрами се, че му олекна, когато Пуул се върна да каже, че доктор Джекил е излязъл.

— Видях господин Хайд да влиза през вратата на старата дисекционна, Пуул — рече Атърсън. — Това редно ли е, когато доктор Джекил го няма в къщи?

— Съвсем редно, господин Атърсън — отговори слугата; — господин Хайд си има ключ.

— Изглежда, твоят господар има голямо доверие в този млад човек, Пуул — подхвана другият, размишлявайки.

— Да, господине, наистина е така — отговори Пуул. — На нас всички ни е наредено да му се подчиняваме.

— Аз не си спомням някога да съм се запознавал с този Хайд — продължи Атърсън.

— Съвсем не, господине. Той никога не вечеря тук — отговори главният слуга. — Всъщност ние много малко го виждаме в тази част на къщата; той най-често идва и си отива през лабораторията.

— Добре; лека нощ, Пуул.

— Лека нощ, господин Атърсън.

И адвокатът пое към дома си много огорчен. „Бедният Хари Джекил — мислеше си той, — нещо ми подсказваше, че е затънал дълбоко! Той беше буен на младини, наистина доста отдавна; но по закона на бога няма ограничения. Това трябва да е причината: призракът на някой стар грях, язвата на някакво скрито безчестие; наказание и pede claudo^[4], идващо години след като паметта е забравила и себелюбието е простило грешката.“ Адвокатът, изплашен от тази мисъл, се зарови за известно време в собственото си мигало, опипвайки всяко кътче на паметта си, да не би случайно да изскочи оттам изневиделица старо злодеяние. Миналото му беше доста безупречно: малцина биха могли да четат летописите на своя живот с такова слабо безпокойство; въпреки това Атърсън се почувствува крайно унизен от много злини, които беше сторил, и отново възвисен от трезва и плаха благодарност, задето неведнъж бе на косъм от извършването на осъдителни деяния и все пак не ги беше извършил. Тогава, завръщайки се към предишния предмет на размишленията си, той долови искрица надежда. „Този господин Хайд, ако бъде проучен — рече си адвокатът, — сигурно ще се стигне до неговите тайни: тъмни тайни, такива, в сравнение с които дори най-лошите тайни на бедния Джекил биха напомняли слънчев лъч. Нещата не могат да продължават така. Побиват ме тръпки, като си помисля как тая твар се промъква като крадец до леглото на Хари; бедният Хари, какво ще изпита, щом се събуди! И опасността от това, защото ако този Хайд подозре съществуването на завещанието, може да побърза да наследи всичко. О-о, аз трябва да сложа прът в колелото… само Джекил да ми позволи — прибави той, — само Джекил да ми позволи.“ Защото Атърсън още веднъж видя пред очите си като в огледало странните клаузи на завещанието.