Джеймс Хадли Чейс
Удряй където боли (3)

3

Открих Соли Луис на последния етаж в един западнал блок, в малка стая, с претенции да бъде кантора. Обзавеждането се състоеше от олющено бюро, стар разнебитен шкаф за документи и пишеща машина. Изглежда се справяше без секретарка.

Соли Луис седеше зад бюрото, а пред него имаше тънка папка. Огледа ме хладно и се изправи. Беше среден на ръст, на около тридесет и пет години, с гъста черна коса и брада, която скриваше почти цялото му лице. Дрехите му бяха видели трудни времена, а самият той беше болезнено слаб — сякаш се хранеше свястно само веднъж седмично.

— Какво мога да направя за вас? — попита Соли и протегна ръка.

Аз я стиснах, след това извадих една визитна картичка от портфейла си и му я подадох. Той ми посочи единствения стол, който беше толкова стар и разнебитен, че отпуснах килограмите си върху него силно обезпокоен.

Соли Луис също седна и разгледа визитката ми. След това вдигна поглед към мен и черните му очи светнаха.

— Е, мистър Уолъс, радвам се да се запознаем. Естествено, чувал съм за вашата агенция. С какво мога да ви бъда полезен?

— Доколкото разбрах, вие движите нещата на покойната мис Ангъс.

Забелязах как изстина.

— Така е. Аз съм изпълнител на завещанието й.

— Говори ли ви нещо името Терънс Торсън? Или Тери Зиглер?

Той кимна.

— Тери Зиглер. Да, разбира се.

— Опитвам се да го намеря. Тъй като той и мис Ангъс бяха в много добри отношения, се надявах, че тя ще може да ми каже къде мога да го открия, но, за жалост, разбрах, че е починала. Реших, че не е изключено да е споменавала пред вас.

Луис подръпна брадата си и ме погледна.

— Защо ви е Тери Зиглер?

— Ангажирали са агенцията да го открие. Не зная кой. Просто трябва да си свърша работата.

— Значи вие и аз имаме един и същ проблем — Адвокатът се отпусна назад. — Мис Ангъс е завещала на Зиглер всичките си пари и вещи. Не мога да уредя завещанието й преди да го намеря, а сега-засега, нямам никакъв успех.

— Доколкото разбрах, мис Ангъс е живяла доста бедно. Чистела е у Зиглер. Как така има какво да му завещае?

— Състоянието й е в размер на сто хиляди долара, при това с платени данъци — обясни Луис, без да се мъчи да скрие тъгата в гласа си. — Мис Ангъс беше доста странна. Не харчеше почти нищо. Пестеше. Най-накрая успях да я убедя, че не е хубаво да държи пари в разни пликчета вкъщи, и че е по-добре да ги внесе в някоя банка. Радвам се, че в края на краищата го е направила.

— Изглежда наистина е била странна. Сигурен ли сте, че е внесла парите в банката?

— Да, разбира се. Проверих. Четири дни преди да бъде убита, ги е депозирала в „Пасифик енд Нешънъл“. Свързах се с мистър Аклънд, той е директор там. Сега остава само да открия Зиглер.

— А какво правите, за да го откриете?

Адвокатът се усмихна уморено.

— Ами това, което се прави в такива случаи — пускам обяви във вестниците, опитвам чрез полицията, чрез бюрото за издирване на хора в неизвестност. Направих всичко възможно, но вече два месеца не съм успял да се добера до него. — Соли Луис се наведе напред и ме погледна, изпълнен с надежда. — Сега, след като и вашата агенция го търси, вероятността да го намерим е по-голяма, нали? Ако вие не успеете, кой друг би успял?

— Какво ще стане с тези пари, ако той е мъртъв?

— В такъв случай ще отидат у най-близкия му роднина. Но трябва да имам неопровержими доказателства, че е умрял.

Пак задънена улица.

Върнах се в агенцията с такси. Седнах зад бюрото и написах доклада си, благодарен, че има климатична инсталация. Тъкмо свършвах, когато влезе Бил, попивайки потта от лицето си.

— Дявол да го вземе — изпъшка той. — Навън е кошмарно.

— Какво стана?

— Прав беше. Наистина излезе един черен здравеняк и се качи в бял кадилак. Отпраши към „Черната кутия“. Влезе вътре, а един друг излезе, за да прибере колата.

— Що за птица беше едрият?

— Опасен тип, без никакво съмнение. Висок е най-малко един и осемдесет, а раменете му са широки поне метър. Беше с памучна фланела, така че видях мускулите му. Ходи като пантера. Юмруците му са като чукове. Кобрата е безобидна твар в сравнение с него. Това е, Дърк.

Нямаше нужда да питам дали е Ханк Смедли.

Погледнах часовника си. От разговора ми с Доли Джилбърт бяха минали горе-долу два часа и беше време да се видим пак. Дадох доклада на Бил.

— Довиждане, Бил. Чакай ме тук.

Слязох с асансьора и се отправих с колата към „Брейкърс“.

Този път едва натиснах звънеца и вратата рязко се отвори. Доли застана пред мен с обичайната си усмивка на проститутка.

— Влизай, сладур — покани ме тя. — Извинявай, че те върнах одеве, но двама не може да си взимат от сладкото едновременно.

Прекрачих в голямата всекидневна и тя затвори след мен.

— Слушай, сладур — каза тя. — Трябва да бързам. Какво ще кажеш да получа подаръка си, петдесет долара, и да преминаваме към действие? Става ли?

Влязох в спалнята, надникнах в кухнята, а после и в малката баня. Уверих се, че сме сами и се върнах в спалнята. Тя ме чакаше до леглото и ме изгледа притеснено.

— Боиш ли се от нещо, сладур?

— Не. Искам да поговоря с теб, Доли — Улових я за ръката и я заведох във всекидневната. — Съжалявам, но съм дошъл по друга работа.

Подадох и визитната си картичка и седнах на един протрит, но удобен стол.

Тя прочете картичката ми внимателно, после дойде до мен и я пъхна в ръцете ми.

— Да те няма, ченге! — Гласът й беше хрипкав. — Изчезвай оттук веднага!

— Трябва ми малко информация — усмихнах й се аз дружелюбно. — Ще ми струва сто долара. Само не казвай, че не ти трябват сто долара.

Тя се втренчи в мен и протегна ръка.

— Да ги видя.

Извадих портфейла си, намерих стодоларова банкнота, показах й я, после я сгънах и я стиснах в ръка.

— Ще си поговорим ли?

Седна на един стол близо до мен. Пеньоарът й се разтвори. Отдолу нямаше нищо, но тялото й не ме развълнува. Е, да, наистина беше стройна, с хубави гърди, плосък корем и тъмни косми отдолу, но беше изхабена от пипане — въпрос на професия.

— За какво да си говорим?

Прибрах визитката си.

— Търся Тери Зиглер.

Очите й станаха враждебни.

— Защо мислиш, че знам къде е?

— Не мисля нищо. Търся го. Нанесла си се тук два часа след като си е отишъл и си помислих, че не е изключено той да ти е казал, че освобождава квартирата. Може би знаеш къде е?

— Наистина ли ще ми дадеш парите? — Тя си пое дъх. — Точно сега много ми трябват.

— Кажи ми каквото знаеш и са твои. Той ли ти каза, че напуска апартамента?

— Не. Чух от друго място. Имам приятели. С Тери никога не сме се разбирали както трябва.

За да й помогна да стане по-разговорлива, аз разгънах банкнотата, разгледах я и я сгънах отново.

— Знаеш ли къде мога да намеря Зиглер?

— Загазил ли е? Наистина изчезна малко неочаквано. Може би го е било страх?

— Не, не е това. Завещана му е известна сума, а аз трябва да го намеря, за да си я получи.

Очите й се разшириха.

— Каква сума?

— Нямам представа. Но едва ли е малка — Усмихнах й се. — Знаеш ли къде мога да го намеря, или не?

Тя поклати глава.

— Не, ченге. Не знам. Представи си само! Този странен тип да получи наследство! Защо на мен някой не ми завещае нещо!

Чудех се дали отново не удрям на камък.

— Защо каза, че Тери е странен тип?

— Виждала съм го само един-два пъти. Изобщо не си отвори устата. Зяпаше ме, сякаш съм нещо, което е настъпил на тротоара. Наистина свиреше много хубаво, но ако питаш мен, беше или луд, или се друсаше.

— Наистина ли мислиш, че може да е бил наркоман?

— Че откъде да знам? Повечето боклуци наоколо са. Аз стоя настрана от тези неща. Трябва да си изкарвам прехраната.

Протегнах се и й подадох парите.

— Е, благодаря. Много ми помогна. А… и още нещо. Ханк Смедли често ли идва при теб?

Тя се дръпна назад като ужилена и скочи на крака. Лицето й доби цвета на мръсен чаршаф.

— Махай се! — изкрещя. — Писна ми от теб! Разкарай се веднага!

През цялата си практика, вече повече от двадесет години, бях виждал много уплашени физиономии, но никоя не е била толкова уплашена, колкото тази на малката, жалка курва, която стоеше пред мен. Уплашена? Не, по-скоро ужасена.

Оставих я да стиска банкнотата и да трепери. Знаех, че нищо повече няма да измъкна от нея.

Слязох със скърцащия асансьор и се върнах при колата.

* * *

Заварих Бил в кабинета да препрочита доклада ми и да дъвче дъвка.

Казах му какво си приказвахме с Доли.

— Слушай, Дърк. Не те разбирам — каза той. — Защо толкова се интересуваш от Тери Торсън? Ние трябва само да…

— Прав си — прекъснах го аз, — но нямаме никакви улики. Имам чувството, че Тери може да ни насочи по вярната следа. Искам да го намеря и да поговоря с него.

— Не е ли по-добре да се захванем с Ханк Смедли?

— Първо искам да намеря Тери.

Бил сви рамене.

— Добре, ти си шефът. Какво ще правим сега?

— Ти си отиваш у дома и временно забравяш за работата. Аз допълвам доклада, прибирам се и си лягам рано. Съвсем сам.

— Да не си се разболял, Дърк?

— Хайде, тръгвай — отпратих го аз.

Когато отключих вратата на апартамента си с новите ключове, които намерих в пощенската кутия, ме лъхна миризма на прясна боя. Надписът го нямаше и всичко беше както преди.

„Какво момиче!“ — мислех си аз, докато заключвах отвътре. Обадих се в хотел „Белвю“, но ми казаха, че Сузи посреща цял полк туристи и ще се освободи най-рано след два часа. Не можех дори да й благодаря.

На следващата сутрин седнах зад бюрото си рано. Не след дълго се появи и Бил.

— Добре ли спа? — попита той, но вече се беше научил да не очаква отговор.

— Искам да разбереш чий е един олдсмобил с номер РС10001. Направи го колкото се може по-бързо.

— Добре.

Той тръгна. В града вече познаваше почти толкова хора, колкото и аз, шефът на отдела за регистрация на коли му беше приятел.

Аз прегледах доклада си още веднъж, сложих го в папката и отидох до кабинета на Гленда Кери. Беше дошла току-що и още преглеждаше пощата.

— Здрасти, Гленда — поздравих я аз. — Идвам във връзка със случая „Торсън“.

Тя вдигна поглед.

— Нещо ново?

Разказах й накратко каквото знаех и завърших:

— Анджела Торсън дава парите на някого в „Черната кутия“. Може би на Ханк Смедли, но може и да е някой друг. Не знам. Няма как да разбера, ако не поговоря с нея или с Ханк. Не държа особено да направя това. Ако можех да намеря Тери, той също би могъл да ни бъде от полза. При всички случаи, за да разнищим нещата докрай, ще ни трябва повече време.

— Мисис Торсън плаща по три хиляди долара на ден. По-добре е да попиташ нея дали иска да продължиш, или не. Може и да не иска. Говори с нея, Дърк.

Това ми се стори разумно, така че се върнах в кабинета си и се обадих у Торсън. Беше десет и двадесет.

Познах неясния глас на Смедли.

— Искам да говоря с мисис Торсън, моля. Обажда се Дърк Уолъс.

— Детективът ли? — попита камериерът след кратка пауза.

— Точно така.

— Мисис Торсън излезе. Ще се върне късно следобед.

Благодарих му и затворих телефона. Замислих се за минута-две и ми хрумна нещо. Реших да действам веднага. Оставих бележка за Бил на бюрото му и тръгнах с колата към резиденцията на Торсън. След като госпожата я нямаше, имах добра възможност да поговоря с Джош Смедли.

Изчаках цели шест минути и дръпнах звънеца три пъти — чак тогава се отвори вратата.

— Съжалявам, мистър Уолъс — промърмори негърът. — Мисис Торсън не е вкъщи.

— Това ми го каза.

Подпомогнат от килограмите си, направих крачка напред и влязох във вестибюла.

— Трябва да поговоря с теб, Джош.

Той отстъпи и затвори вратата след мен. Нямаше какво друго да направи.

— Извинете, мистър Уолъс — каза той с разтреперан глас, — но имам работа.

— Хайде да отидем в твоята стая — предложих аз и го улових здраво за ръката. — Трябва да те попитам някои неща.

Джош ме погледна притеснено, но след това ме поведе по дългия коридор, в чийто край се намираше стаята му. Беше просторна, с четири кресла, шкафове и легло. Една друга врата в дъното, предполагам, водеше към банята. Живееше сравнително луксозно.

— Хайде да пийнем по нещо, Джош — предложих аз. — За мен скоч.

Той се поколеба, после отиде до един бюфет, извади бутилка и напълни две чаши почти догоре. Върна се при мен. Подаде ми питието с трепереща ръка и се отпусна уморено в креслото, здраво стиснал своето. Върху бюфета бяха строени множество празни бутилки.

— Какво искате да знаете, мистър Уолъс? — попита той и отпи, сякаш, за да се закрепи.

— Джош, мисис Торсън ме нае, за да разбера дали някой не шантажира дъщеря й евентуално, кой е той. Предполагам, че знаеш това.

Джош кимна.

— Знаеш всичко, което става в този дом, нали?

— Работя тук от тридесет години — отговори той предпазливо.

— Искам да ми кажеш що за човек беше мистър Торсън. Разговорът ще си остане между нас, мога да те уверя, но за мен е много важно да знам.

— Мистър Торсън е мъртъв.

— Известно ми е. Интересува ме що за човек беше.

— Корав човек — каза негърът след дълго колебание. — Предполагам, че иначе нямаше да постигне това, което постигна. Караше ме да работя много, но пък и плащаше добре. Да, беше корав човек.

— А как се държеше с децата си?

— Беше много строг с мистър Тери, но не и с мис Анджела. Искаше той да поеме бизнеса му и не можеше да търпи, че свири на пиано. Много строг беше с него. Най-накрая, мистър Тери си отиде. Аз бях доволен. — Джош се загледа в пространството и на лицето му се появи усмивка. — Тук беше много лошо, преди да си тръгне мистър Тери. След това стана по-добре, но само докато мистър Торсън беше жив. После нещата пак се объркаха. Мис Анджела и майка й не се разбираха, така че се наложи мис Анджела да се премести в малката къща. Жена ми също отиде там, за да се грижи за нея, защото не се разбираше с мен.

— Ти си в тази къща още откакто децата са били бебета — казах аз. — Какъв беше Тери като малък?

Смедли се вгледа мрачно в празната си чаша.

— Мистър Тери беше добро момче, мистър Уолъс. Аз и той се спогаждахме добре. Често идваше тук в стаята ми да си приказваме. Питаше ме за миналото ми, за родителите ми. Натъжаваше се, че не се разбираме с жена ми. Казваше, че не може да търпи баща си. Веднага щом мистър Торсън отидеше на работа, той се качваше в музикалния салон и свиреше по цял ден. Имаше си дарба. Не можеше да разчита ноти, но беше достатъчно да чуе нещо и веднага можеше да го изсвири. Мистър Торсън не му даваше да взема уроци, но те не му и трябваха. Искаше само да свири. Когато си тръгна, беше преди около две години, дойде при мен да се сбогуваме. Стана ми много тъжно… Само му стиснах ръката, а когато си отиде, дори се разплаках.

— Чашата ти май е празна, Джош — подсетих го аз. — Защо не я напълниш?

Той се изправи с мъка и залитна към бюфета.

— За вас, мистър Уолъс?

— Не, благодаря.

Върна се, стиснал пълна догоре чаша.

— Ами мис Анджела? — попитах аз. — Как се разбирахте с нея?

— Когато беше малка, мистър Уолъс, се разбирахме много добре, но когато започна да расте, стана много трудно. Не ме харесваше. Предполагам, че жена ми я е надъхала. Не, не мисля, че се спогаждахме с мис Анджела.

— А обичаха ли се с брат си?

Той кимна.

— Бяха много близки. О, да. Харесваше ми да ги гледам заедно. Когато мистър Тери напусна дома, мис Анджела се промени. Сякаш някой й отне слънцето. После, когато умря мистър Торсън, тя отиде да живее в малката къща и жена ми отиде с нея. Вече не я виждам.

Джош Смедли отпи и въздъхна. Сбръчканото му лице беше много тъжно.

— Мистър Торсън умря неочаквано преди една година, нали?

— Да, но не беше неочаквано.

— Как така, Джош?

— Живееше много напрегнато… Непрекъснато беше нервен, ядосан… Сърцето му не можа да издържи. Лекарят го предупреждаваше непрекъснато, но той не искаше и да чуе.

— Държеше ли се зле с теб?

— Не с мен. Познавах го, толкова години работя при тях. Но с някои други…

— Някои хора го изкарваха из нерви, така ли?

— Разбира се.

— И той се караше с тях?

— Не се караше истински, защото трябваше да върти бизнес. Много умно боравеше с парите… С парите на тези хора…

— Но често избухваше пред тях?

— Да. Пред тях, пред мен, дори пред…

— Дори пред мис Анджела?

— Е, само веднъж, мистър Уолъс.

— Кога стана това, Джош?

— Един ден, когато… — той отпи още една голяма глътка.

— Чу ли ги да се карат? Чу ли мис Анджи да повишава тон?

— Аз не подслушвам. За мен бяха само гласове. Мис Анджела извика името на мистър Тери… Много силно. И излезе от стаята.

— Каза ли за това на съдебния лекар?

— Не. Той не ме попита, а и това си беше семеен проблем. Чисто семеен проблем.

— Трябва да намеря Тери. Много е важно. Можеш ли да ми кажеш къде е?

Джош Смедли поклати глава.

— Ще ми се да знаех къде е, мистър Уолъс. Много искам да го видя пак и да си поговорим. Не се е обаждал откакто замина.

— Ще ти кажа защо е толкова важно да го намеря. Една възрастна дама му е завещала сто хиляди долара. Някоя си мис Ангъс. Била е убита. Той не знае и няма да си получи парите, докато не се свържа с него. Сто хиляди долара, Джош!

Аз замълчах и започнах да го наблюдавам.

— Старата дама е била убита, така ли? — попита той, като ме погледна с изненада.

— Да. Убиецът изглежда е знаел, че тя държи всичките тези пари у дома си. Живеела е под наем в общежитието „Брейкърс“, където е бил и Тери. Убил я е, за да ги вземе, но е закъснял. Няколко дни преди това тя ги е внесла в банка.

— Не знам къде е той, мистър Уолъс.

Станах и отидох до вратата.

— Още нещо — казах. — Имаш син, Ханк, който държи една дискотека долу на пристанището. „Черната кутия“, нали?

Той се отпусна обратно на стола.

— Така е, мистър Уолъс. — Гласът му беше слаб и трепереше.

— Когато дойдох тук онзи ден, ти се обади на сина си и му каза за мен, нали?

Той не отговори. Беше със затворени очи, а чашата трепереше в ръката му.

— Каза му, нали? — излаях аз с глас на ченге.

— Всеки ден разговарям със сина си — промърмори Джош.

— Каза ли му за мен, или не?

— Синът ми иска да знае какво става в тази къща — отговори той след дълга пауза.

— Добре, Джош.

Реших да не настоявам повече. Вече знаех отговора. Джош беше казал на сина си, че съм нает да разследвам евентуален шантаж спрямо Анджела и Ханк веднага ме беше предупредил да не се бъркам, като изцапа стената ми. За по-убедително ме цапардоса и по главата.

Излязох от стаята, а старият негър сякаш не забеляза.

* * *

Върнах се в кабинета си и видях, че бележката за Бил още стои на бюрото му. Седнах да пиша доклад за разговора си с Джош Смедли. Свърших към един и половина. Бях гладен. Тъкмо слагах доклада в папката и Бил дойде. Беше възбуден, от което разбрах, че има новини.

— Хайде да хапнем, Бил — казах аз и станах.

— Чудесно! Бих могъл да изям и слон!

Без да говорим повече, ние отидохме в един близък ресторант зад ъгъла на „Трумън Билдинг“.

Поръчахме си специалитета за деня — агнешко печено с пържени картофи — и по една бира. Обслужиха ни бързо — едва се бяхме настанили и ни донесоха две огромни чинии с агнешко месо и планина от пържени картофи. Месото беше крехко колкото пищял на старец, но бяхме гладни, така че решихме да дъвчем.

— Какво научи, Бил? — попитах аз, докато се борех с агнешкото.

— Този олдсмобил сега е регистриран на името на Ханк Смедли. Станало е някъде преди три месеца. Какво ще кажеш?

— Харесва ми — отговорих аз и хапнах малко от хрупкавите картофи. — Какво още?

— Много — отговори Бил. — Научих и адреса на Ханк. „Сийгроув Роуд“ номер петдесет и шест, в квартал „Сийкоум“. Отидох да хвърля едно око. Апартаментът му е на последния етаж. Сградата е хубава и стилна. След това отидох в полицията и поприказвах с Том Лепски. Казах му, че се интересуваме от Ханк Смедли. Нямаше много работа и ми разказа каквото знаеше. И полицията го познава. Том извади досието му. Още от дванадесетгодишен им е създавал проблеми. Съден е, три пъти е бил в поправително учреждение. Кражби, насилие, побоища над деца — истински бандит. Изведнъж обаче, сякаш е заживял почтено. Лепски има чувството, че в заведението му става нещо, но не знае какво. Ръцете го сърбят да го претършува, само че не може да получи заповед за обиск. Това е, Дърк.

— Добре — отговорих аз.

Докато се хранехме, аз му разказах какво съм научил от Джош Смедли. Не беше много, но все пак навеждаше на някои мисли и след време можеше да ни бъде от полза.

Докато Бил пишеше доклада си с два пръста на машината, аз прочетох отново всичко, което бяхме събрали в папката „Торсън“. Беше към четири и петнадесет. Чудех се, дали мисис Торсън вече се е прибрала. Нищо не пречеше да проверя и тръгнах бавно с колата натам.

Ръменето беше престанало и отново грееше слънце. Имах късмет. Когато оставих колата на паркинга и излязох, видях, че тя пие чай под един навес в градината.

Приближих се, а мисис Торсън ме изгледа студено и високомерно.

— Имах впечатлението, мистър Уолъс — посрещна ме тя, — че се разбрахме да не идвате тук, преди да се обадите по телефона.

— Обадих се. Вас ви нямаше и реших да дойда.

До нея имаше свободен стол, така че седнах.

— Е?

Тя остави недопитата си чаша чай и се втренчи в мен.

— Шефовете ми наредиха да ви съобщя резултатите и да ви попитам, дали желаете да продължа с разследването.

Лицето й се изопна.

— Какви резултати?

— Наехте ме, за да разбера дали някой шантажира дъщеря ви и ако е така, да открия кой — казах аз предпазливо. — Видях как дъщеря ви излиза с парите от банката и я проследих до рибарското пристанище. Остави колата си и влезе в дискотека „Черната кутия“. Остана вътре около десет минути и излезе без чантата с парите.

Мисис Торсън седеше като вкаменена.

— „Черната кутия“? Какво е това? — Гласът й беше хрипкав.

— Нощен клуб само за чернокожи. Не пускат бели.

— И казвате, че дъщеря ми е влязла там?

— Очевидно е оставила десетте хиляди долара на някого. Това още не означава, че се движи в компания на чернокожи, мисис Торсън.

— А какво означава?

— Може да внася пари в някой техен фонд. Може да подпомага някои от тях. Тези хора живеят доста зле. Не знам. Но знам, че Ханк Смедли държи този клуб. Той е син на вашия камериер.

Тя отново се превърна в парче камък. Не можех да не й се възхитя. Виждах колко ужасена беше и в същото време изобщо не можех да я упрекна в липса на самоконтрол.

Не каза нищо в продължение на цели три минути, загледана в красивите си ръце.

— Ханк Смедли — каза тя тихо накрая, без да ме погледне. — Да, разбира се. По-рано помагаше в градината. Започна прекалено да се навърта около дъщеря ми. Като деца си играеха заедно. После Анджела започна да расте. Обичаше да върши лудории и да се държи глупаво, а Ханк я окуражаваше. Оплаках се на съпруга си и той го изгони. Известно време на Анджела сякаш й беше мъчно. — Мисис Торсън въздъхна. — Значи тя продължава да се среща с него, освен това му дава и пари! Но това е ужасно!

— Може и да е така, но може и да не е.

— Трябва да поговоря за това с камериера си! — Гласът й беше гневен, а очите й блестяха.

— Според мен би било по-добре, ако първо поговорите с дъщеря си.

— С Анджела?! — Тя се засмя горчиво. — Няма да ми каже нищо. Имам чувството, че ме мрази.

— Има някои усложнения, мисис Торсън — казах аз. — Все пак не съм пропилял парите ви на вятъра. Ако искате да продължа разследването, ще го направя. Ако не искате, само ми кажете и всичко ще приключи дотук.

— Какви усложнения?

Естествено, на този етап нямах намерение да й говоря за сина й.

— Ханк Смедли е много опасен човек, мисис Торсън — отговорих аз. — Бих искал да разбера какво се върши в клуба му. Полицията се е опитвала, но досега не е стигнала доникъде. Ако успея да намеря достатъчно доказателства за престъпна дейност, ще мога да го вкарам в затвора. Дали това ще стане, зависи изцяло от вас.

По издълженото й слабо лице се изписа жестокост.

— Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това, да видя тази отрепка в затвора. Много добре. Не ме интересува колко ще струва. Продължете разследването!

— Ще го направя, но има едно условие, мисис Торсън — казах аз и станах. — Не трябва да казвате абсолютно нищо нито на дъщеря си, нито на Джош Смедли. Разбирате ли ме?

— Искам само да напъхате това животно зад решетките! — каза тя с такава омраза, че чак се стреснах. — Оставям това на вас. Поемете цялата отговорност!

След това си тръгнах.