Джаксън оглеждаше дългия коридор на търговския център, наблюдавайки измъчените майки, които бутаха натоварени с продукти колички, и хората от третата възраст, обикалящи комплекса и заради разходката, и с желание да завържат разговор. Облечен в сив костюм на тънко райе, набитият Джаксън се взираше напрегнато към северния вход. Очакваше я да дойде оттам, тъй като спирката на автобуса бе точно отпред. А Джаксън знаеше, че тя не разполага с друго транспортно средство. Пикапът на приятеля й, с когото живееше, бе на паркинга за принудително вдигнати коли за четвърти път в разстояние на четири месеца. Помисли си, че сигурно вече й писва от неговите изпълнения. Автобусната спирка бе на главното шосе. Налагаше й се да извърви дотам повече от километър, но тя често го правеше. Какъв избор имаше? Бебето щеше да е с нея. Тя не би го оставила на приятеля си, Джаксън бе сигурен в това.

Макар името му винаги да си оставаше Джаксън при всичките му делови начинания, идния месец външността му щеше да се промени коренно в сравнение с едрия мъж на средна възраст, който представляваше сега. Чертите на лицето му, естествено, отново щяха да претърпят изменения; вероятно щеше да отслабне драстично, да увеличи или намали ръста си и да стори същото с косата. Мъж или жена? На зряла или младежка възраст? Често заимстваше изцяло самоличността на свои познати или пък съшиваше грижливо фината тъкан на новия образ от черти на различни хора. В училище любимият му предмет бе биологията. Хермафродитите — най-редките индивиди сред човешкия род — криеха за него безкрайно очарование. Усмихна се, докато поразмишлява за миг над тази най-силна физическа двойственост в природата.

Джаксън бе получил първокласно образование в елитно училище на Източното крайбрежие. Любовта му към актьорската игра, съчетана със склонност към природните и точните науки, му позволи да постигне рядката комбинация от две специалности — драматургия и химия. Утрото го заварваше прегърбен над страници сложни уравнения или зловонни смеси в университетската химическа лаборатория, а вечер енергично се впускаше в поставянето на някоя класическа пиеса от Тенеси Уилямс или Артър Милър.

Придобитите познания му вършеха отлична работа. Да можеха състудентите му да го видят сега.

В съответствие с днешния образ — мъж на средна възраст с наднормено тегло, отпуснат поради заседналия живот — по челото на Джаксън внезапно избиха капчици пот. На устните му се появи усмивка. Тази физическа реакция, която го зарадва неимоверно, бе подпомогната от подплънките, служещи да го направят по-едър и да прикрият собствената му жилеста фигура. Ала не бе само това. Той се гордееше с факта, че се вживява напълно във всяка нова личност, сякаш в зависимост от това на кого се преструваше, в тялото му протичаха различни химични реакции. Нямаше навик да посещава търговски центрове; личните му вкусове бяха далеч по-изискани. Ала клиентелата му се чувстваше като риба във вода в такава обстановка, а в неговата работа спокойствието бе важно съображение. Разговорите с него обикновено причиняваха вълнение у хората, понякога негативно. Няколко от събеседниците му бяха проявили прекомерна възбуда и го принудиха да реагира в движение. Тези спомени отново предизвикаха усмивка у Джаксън. В името на успеха бе готов на всичко. Досега ударите му попадаха в целта. Но дори само един неточен замах можеше да го провали. Усмивката му бързо угасна. Убийството в никакъв случай не бе приятно. То рядко бе оправдано, но когато беше, просто трябваше да се извърши и да бъде загърбено. По няколко причини се надяваше, че днешната среща няма да даде повод за такъв изход.

Джаксън грижливо попи с кърпичка потта на челото си и намести копчетата на ръкавелите. Приглади леко щръкналото кичурче в изрядно сресаната си перука от синтетично влакно. Истинската му коса бе прибрана под прилепваща гумена шапка.

Отвори вратата към офиса, който бе наел в търговския център, и влезе. Вътре бе чисто и подредено — дори прекалено, хрумна му внезапно, докато бавно оглеждаше обстановката. Липсваше атмосферата на истинско работно място.

Секретарката, седнала зад евтиното метално бюро във фоайето, вдигна поглед към него. В съответствие с инструкциите, които й бе дал, не направи опит да го заговори. Тя нямаше представа защо е там, нито кой е той. Беше й наредено да си тръгне веднага щом дойдеше особата, с която Джаксън имаше назначена среща. Съвсем скоро щеше вече да е в междуградския автобус с малко понатежало портмоне за сметка на минималните си усилия. Джаксън изобщо не я погледна; тя бе само статистка в последната му постановка.

Телефонът пред нея мълчеше, пишещата машина бездействаше. Да, прекалено добре подредено, заключи Джаксън с недоволна гримаса. Погледът му попадна върху купчинката хартия на секретарското бюро. С внезапно движение разхвърли няколко листа по плота. После леко кривна телефона и постави лист в пишещата машина.

Джаксън се отдръпна да прецени ефекта от намесата си и въздъхна. Не можеше да се мисли за всичко наведнъж.

После прекоси тясното пространство до малкия вътрешен кабинет, влезе и седна зад старото дървено бюро. От ъгъла срещу него се взираше тъмният екран на телевизор. Джаксън извади цигара от пакета в джоба си, запали я, облегна се на стола и се опита да се отпусне въпреки неспирния приток на адреналин. Поглади тънките си тъмни мустаци. Те също бяха от синтетично влакно, прикрепено върху тюлена материя, която пък се държеше за кожата му благодарение на специално лепило. И носът му бе значително видоизменен: от тънък и прав по природа, с помощта на подходящо оцветен с пудра пластилин той бе станал масивен и леко крив. Малката бенка при удебелената му основа също бе фалшива: смес от желатин, семена от детелина и топла вода. Правилните му зъби бяха скрити от пластмасово покритие, за да изглеждат криви и нездрави. Всички тези илюзии щяха да бъдат запомнени дори от най-случайния наблюдател, а когато бъдеха отстранени, той на практика изчезваше. Какво повече би могъл да иска човек, впуснал се с цялата си душа в незаконна дейност?

Ако нещата вървяха по план, скоро всичко щеше да започне отново. Всеки път бе малко по-различно, но тъкмо в тази неизвестност се криеше възбудата. Пак погледна часовника си. Да, съвсем скоро. Очакваше срещата му с нея да е изключително резултатна и най-вече — взаимно изгодна.

Имаше само един въпрос към Лу Ан Тайлър, простичък въпрос, от който произтичаха важни последствия. Въз основа на опита си можеше да бъде почти сигурен за реакцията й, но знае ли човек? Искрено се надяваше за нейно добро тя да отговори правилно. Защото „правилният“ отговор бе само един. А ако кажеше не? Тогава просто бебето нямаше да помни майка си, защото щеше да остане сираче. Плесна с длан по бюрото. Тя щеше да каже да. Всички други го бяха сторили. Джаксън енергично тръсна глава, докато набързо прехвърли плана в съзнанието си. Щеше да я накара да го проумее, да я убеди в желязната логика на необходимостта да му съдейства, в сигурната перспектива изцяло да промени живота си, да надскочи и най-дръзките си фантазии и надежди. Как би могла да откаже? На такова предложение никой не би устоял.

Стига да дойдеше само. Джаксън потърка буза с опакото на дланта си, дръпна бавно и продължително от цигарата си и впери невиждащ поглед към един гвоздей, забит в стената. Честно казано, тя нямаше как да не дойде.

2

Режещ вятър духаше по тесния черен път, притиснат от двете страни от гъста гора. Неочаквано пътят свърваше на север и после също тъй рязко се спускаше на изток. Отвъд леко възвишение пред погледа се откриваха още дървета — някои умиращи, огънати в болезнени форми от вятър, болести и студ; ала повечето бяха съвършено прави, с дебели стволове и извисяващи се разлистени клони. Отляво на пътя по-зоркото око би различило полукръг от оголено пространство, на което сред калта бяха изникнали туфи млада пролетна трева. В същата тая просека, слели се с природата, бяха разхвърляни ръждясали автомобилни части, купчинки боклук, могилка от изцедени до капка бирени кутии, разнебитени мебели и всевъзможни вехтории, които, покрити със сняг, имаха вид на авангардни скулптури и служеха за подслон на змии и други гадинки, щом задухаше севернякът. В средата на полукръглото островче върху основа от сгурия се мъдреше малка тантуреста каравана. Наглед единствената й връзка с останалия свят бяха жиците за електричество и телефон, които я съединяваха с килнатите стълбове край пътя. По всички критерии караваната бе тъжна гледка насред пустошта. Обитателите й биха се съгласили с това описание: не само подслонът им, а и самият им живот бе насред пустош.

Вътре в караваната Лу Ан се погледна в огледалцето, закрепено върху разнебитен скрин. Трябваше да извърти лицето си под необичаен ъгъл, защото не само скринът бе килнат на една страна поради счупен крак, а и огледалото бе за изхвърляне. По повърхността му се точеха криви пукнатини и ако застанеше право срещу него, тя щеше да види не едно, а три отражения на лицето си.

Лу Ан се разглеждаше без усмивка; всъщност видът й в огледалото никога не бе я карал да се усмихва. Външността й беше нейното единствено предимство — това й бяха набивали в главата, откак се помнеше, — но малко зъболекарска намеса все пак нямаше да е излишна. Нищо чудно, след като бе отраснала с непречистена вода от кладенец и никога не бе стъпвала в стоматологичен кабинет.

Жените са без капка ум, бе повтарял баща й по повод и без повод. Без ум или без възможност да го използват? Никога не бе разсъждавала по тоя въпрос пред Бени Тайлър, покойник вече от пет години. Майка й Джой, починала преди близо три години, изживя най-щастливото си време след смъртта на мъжа си. Това обстоятелство би трябвало напълно да промени мнението на Бени Тайлър относно умствените й способности, но малките момиченца най-често безусловно вярват на татковците си.

Премести очи към стенния часовник — единствената вещ, останала от майка й и нещо като семейна реликва, тъй като бе подарен на Джой от нейната майка за сватбата й с Бени. Нямаше пазарна стойност — можеше да се купи от всяка заложна къща за десет долара, — но на Лу Ан й бе скъп. Като малка нощем се вслушваше в бавните му ритмични удари, които неизменно я унасяха в спокоен сън, а сутрин я поздравяваха с новия ден. През годините на юношеството часовникът й бе я крепил като една от малкото сигурни опорни точки. А и бе някаква връзка с баба й, която Лу Ан обожаваше. Да го съхрани бе все едно завинаги да се радва на присъствието й. Механизмът му се беше поизносил, тъй че издаваше доста чудати звуци. Той бе придружавал Лу Ан в далеч повече тежки, отколкото щастливи мигове. Преди да издъхне, Джой й го беше завещала, а сега Лу Ан щеше да го пази за дъщеря си.

Тя опъна назад гъстата си кестенява коса, пробва я свита на руло, после сръчно я сплете в сложна плитка. Не се одобри с нито една от прическите, тъй че накрая събра буйните кичури на темето си и ги забоде с куп фиби, като постоянно накланяше главата си ту в една, ту в друга посока, за да провери ефекта. Отгоре на всичко при ръста си от метър и седемдесет и шест трябваше да се приведе, за да се вижда в огледалото.

На всеки няколко секунди поглеждаше към вързопчето на креслото до себе си. Усмихна се, когато погледът й обхвана затворените очички, извитите ъгълчета на устата, издутите бузки и пухкавите юмручета. Дъщеря й беше на осем месеца и растеше като гъбка. Бе започнала да пълзи с живи и забавни бебешки движения. Скоро щеше и да проходи. Лу Ан се огледа и усмивката й изчезна. Не след дълго Лиса щеше да обхожда караваната надлъж и шир. А тя, въпреки усърдните усилия на Лу Ан да я поддържа чиста, твърде много напомняше картината навън главно поради темпераментните изблици на мъжа, проснал се на леглото. Дуейн Харви бе помръднал конвулсивно веднъж-дваж, откакто се бе прибрал залитащ в четири сутринта, хвърлил бе дрехите си и бе паднал върху леглото, но иначе позата му си оставаше непроменена. Припомни си с умиление как в началото на връзката им една вечер Дуейн се прибра, без да е пиян: резултатът бе Лиса. За миг в светлокафявите й очи проблесна влага. Не й оставаше време за сълзи, нито проявяваше съчувствие към тях, особено пък към собствените си. Смяташе, че на нейните двайсет години е проляла достатъчно за цял живот.

Обърна се отново към огледалото. Докато галеше с една ръка малкото юмруче на Лиса, с другата издърпа всички фиби. Тръсна косата си и я остави да падне свободно над високото чело. Така я бе носила в училище, където остана до седми клас, а после като много от приятелките си го заряза, за да търси работа. Тогава всички те си мислеха — погрешно, както се оказа впоследствие, — че образованието е нищо в сравнение с редовната заплата. Ала за Лу Ан нямаше голям избор. Половината от надницата й отиваше в помощ на хронично безработните й родители. С другата половина плащаше за онова, което техните нямаха възможност да й осигурят — храна и дрехи.

Докато разкопчаваше износения си халат, погледна предпазливо Дуейн. Като не забеляза признаци на живот у него, нахлузи набързо бельото си. Още докато беше девойче, разцъфващото й тяло неизменно предизвикваше прилив на преждевременна мъжественост у момчетата.

Лу Ан Тайлър — бъдеща кинозвезда и супермодел. Мнозина от жителите на окръг Рикърсвил в щата Джорджия, които бяха постоянно занимавани от темата Лу Ан и я бяха накичили с тези титли, очакваха тя да стигне далеч. Нямаше дълго да води техния живот, то се виждаше, пророкуваха сбръчканите и пълни местни жени, докато си приказваха на обширните изгнили веранди, и никой не им противоречеше. Природната й красота заслужаваше най-лъскавото от тоя свят. Тя бе светлата надежда на съгражданите си. Или Ню Йорк, или Лос Анджелис щяха да призоват тяхната Лу Ан; бе само въпрос на време. Само че тя си беше още там, в същия окръг, където бе прекарала целия си живот.

Разгледа съдържанието на малкия дрешник. Всъщност имаше само една рокля, подходяща за предстоящата среща. Тъмносиня, с къси ръкави, с бял ширит по якичката и над подгъва. Спомняше си деня, в който я купи. Цялата си заплата похарчи за нея — кръгло шейсет и пет долара! Това бе преди две години и тя повече не повтори безумното си разточителство; дори оттогава не беше си купувала никаква рокля. Сега беше малко оръфана, но тя изкусно я бе изкърпила. Постави на източената си шия наниз дребни изкуствени перли, подарък за рожден ден от бивш обожател. Предишната вечер бе стояла до късно да боядисва ожулените места по единствения си чифт обувки с високи токове. Бяха тъмнокафяви и не отиваха на роклята, но щяха да свършат работа. Освен тях имаше само сандали и гуменки, а те не ставаха за днес, макар че гуменките все пак щяха да я отведат по дългия път до спирката на автобуса. Днешният ден можеше да постави началото на нещо ново или поне различно. Кой знае? Нищо чудно да я изведеше нанякъде, все едно къде. Да отнесе нея и Лиса при нещо по-различно от дуейновците на тоя свят.

Лу Ан пое дълбоко дъх, отвори ципа на вътрешното джобче в чантата си и внимателно разгъна листчето. Записала си бе адреса и други сведения от телефонното обаждане на непознат, представил се като мистър Джаксън. А за малко да не вдигне телефона, както бе грохнала от нощната смяна в крайпътното заведение „Шофьорска среща“, където работеше като сервитьорка.

Когато телефонът иззвъня, Лу Ан седеше на кухненския под с плътно затворени очи и кърмеше Лиса. На момиченцето вече му растяха зъбки и Лу Ан чувстваше зърната си пламнали, ала бебешката храна беше безбожно скъпа, а бяха свършили млякото. Отначало Лу Ан нямаше желание да вдига слушалката. Работата й в известното заведение досами магистралата бе свързана с непрестанно тичане, а през това време Лиса бе настанена под тезгяха в бебешкото си столче. За щастие момиченцето можеше само да държи шишето с мляко, а управителят харесваше Лу Ан дотолкова, че присъствието на бебето да не излага на риск оставането й на работа. Не им звъняха често по телефона. Обаждаха се най-вече приятелчета на Дуейн да го викат на чашка или да оберат някоя и друга закъсала и изоставена на магистралата кола. Не, толкова рано едва ли бе някой от компанията на Дуейн. В седем сутринта всички те спяха дълбоко след поредния запой.

След третото позвъняване тя неволно протегна ръка и вдигна слушалката. Гласът на мъжа бе отчетлив и звучеше професионално, сякаш четеше написан текст. Позамъгленото й от дрямката съзнание заключи, че се опитва да й продаде нещо. Ама че шега! Тя нямаше нито кредитни карти, нито банкова сметка, само малко пари в брой, скътани в найлоново пликче в торбата за мръсните пелени на Лиса — единственото място, което Дуейн никога не би претърсил. Хайде, давай, господинчо, да те видя как ще ми пробуташ нещо. Номера на кредитната карта? Ей сега ще си измисля един. „Виза“? „Мастъркард“? Платинена? Всичките ги имам, поне в мечтите си. Ала мъжът я бе потърсил по име. А после спомена местоработата й. Не й предлагаше да купи нищо. В общи линии й предлагаше работа. „Откъде ми знаете телефона?“ — попита го Лу Ан. Отговори й, че такава информация е общодостъпна, и то тъй авторитетно, че мигновено му повярва. Поясни му, че вече си има работа. Тогава той попита каква е заплатата й. Отначало тя отказа да отговори, после отвори очи, докато Лиса продължаваше да суче доволно, и му каза. Сама не знаеше защо. По-късно щеше да го тълкува като предчувствие за предстоящите събития.

Защото точно тогава той спомена заплащането.

Сто долара на ден за гарантиран период от две седмици. Тя бързо направи сметката наум. Общо хиляда долара с реална възможност да се появи допълнителна работа при същата тарифа. Стотачка, и то не за пълен работен ден. Мъжът каза, че ще е ангажирана най-много по четири часа. Това изобщо нямаше да й попречи да поема смените в денонощното заведение. Никой от нейните познати не печелеше такива пари. Това правеше двайсет и пет хиляди долара годишно! И то при положение, че ще работи на половин ден. Тъй че тарифата си беше чисти петдесет хиляди годишно! Такива гигантски суми се печелеха от лекари, адвокати и филмови звезди, а не от някаква си учила-недоучила майка, живееща в хватката на бедността с тип на име Дуейн. Сякаш в отговор на неизречените й мисли Дуейн се поразмърда и я погледна с кървясали очи.

— Ти пък къде си тръгнала? — попита я с дрезгав глас.

Струваше й се, че е чувала същите тези думи със същия тон през целия си живот от всякакви мъже. Бързо взе празна бирена кутия от скрина.

— Не ти ли се ще една биричка, скъпи?

Усмихна му се с престорена свенливост и палаво повдигна вежда. Плътните й устни отронваха прелъстително всяка сричка. Получи се желаният ефект. Дуейн изстена при вида на своя бог от малц и алуминий и отново се отпусна в прегръдката на прииждащия махмурлук. Въпреки честите му запои той не носеше на пиене. След минута отново беше заспал. Кукленската усмивка мигом изчезна от лицето на Лу Ан и тя пак погледна бележката. Мъжът бе обяснил, че работата включва изпробване на нови продукти, слушане на реклами, даване на мнения за разни неща. Един вид проучване. Той го бе нарекъл демографски анализ, а един дявол знаеше какво значи това. Правело се непрекъснато. Свързано било с рекламните такси, телевизионните клипове и неща от този род. Сто долара на ден само за да си дава мнението — това, което правеше безплатно във всяка минута от живота си.

Прекалено хубаво беше, за да е истина. Обмисляла го бе много пъти след телефонния разговор. Не беше чак толкова тъпа, колкото си мислеше баща й. В действителност зад привлекателното й лице се криеше далеч по-развит интелект, отколкото би могъл да си представи покойният Бени Тайлър, съчетан с бърз ум, благодарение на който се бе оправяла години наред. Често си мечтаеше за съществуване, в което гърдите и дупето й нямаше да са първото, последното и единственото, което всички да забелязват и коментират у нея.

Премести поглед към Лиса. Момиченцето се бе събудило и очичките му обхождаха спалнята, додето най-после, искрящи от радост, се спряха на майка му. Лу Ан отвърна на бебето с усмивка. В края на краищата можеше ли да е по-лошо от сегашното им съществуване с Лиса? Обикновено се задържаше на една месторабота за два-три месеца или ако имаше късмет — най-много за половин година. Обещаваха да я вземат на постоянна длъжност, когато времената се оправели. Стой, та чакай! Без гимназиална диплома веднага я категоризираха като тъпачка. А след като живееше с Дуейн, сама отдавна бе решила, че си заслужава тоя етикет. Но той бе баща на Лиса, макар да нямаше намерение да се жени за Лу Ан, а и тя никога не бе настоявала за това. Не умираше от желание да се сдобие с фамилията на Дуейн, нито с безотговорния мъж, който вървеше в комплект с нея. И все пак, израсла в домашна атмосфера, която далеч не се отличаваше с обич и грижовност, Лу Ан бе твърдо убедена, че семейството е жизненоважно за благосъстоянието на едно дете. Бе изчела всякакви списания и гледала безброй дискусии по въпроса. В Рикърсвил за всяка мизерна служба чакаха по двайсет души и Лу Ан вечно бе на крачка от социалните помощи. Лиса можеше и щеше да успее повече от майка си — Лу Ан бе посветила живота си да превърне това в действителност. Но с хиляда долара може би и самата тя щеше да се подреди по-добре. Автобусен билет до някое друго място. Малко пари, за да преживява, докато си намери работа; гнезденцето, за което тъй отчаяно бе копняла толкова години, но никога не бе успяла да свие.

Рикърсвил умираше. Караваната бе неофициалната гробница на Дуейн. Неговият живот никога нямаше да стане по-добър, нито пък вероятно много по-лош, преди земята да го погълне. Лу Ан осъзна, че караваната може да бъде и нейна гробница, само че нямаше да стане тъй. Не и след днешния ден. Не и след като отидеше на уредената среща. Тя сгъна листчето и го прибра в чантата си. Като измъкна крадешком малка кутийка от едно чекмедже, намери достатъчно дребни пари за автобусен билет. Дооправи косата си, закопча роклята си, грабна Лиса и напусна караваната заедно с Дуейн в нея.

3

На вратата се почука рязко. Мъжът зад бюрото се изправи бързо, намести вратовръзката си и отвори папка, лежаща пред него. В пепелника имаше угарки от три цигари.

— Влез — каза той с ясен и твърд глас.

Вратата се отвори, Лу Ан влезе в стаята и се огледа. Лявата й ръка стискаше дръжките на сака, в който лежеше Лиса, а очите й обхождаха помещението с нескрито любопитство. През рамото й бе преметната голяма чанта. Мъжът проследи с поглед вената, която минавайте надолу по дългия жилест бицепс на Лу Ан и се сливаше с мрежа от други под лакътя на мускулестата й ръка. Тази жена очевидно бе силна физически. Ами характерът й? Дали и той беше силен?

— Вие ли сте мистър Джаксън? — попита Лу Ан.

Докато го питаше, гледаше право в него и изчакваше очите му да направят неизбежния оглед на лицето, гърдите, бедрата й и тъй нататък. В това отношение всички мъже бяха еднакви, независимо от положението им в живота. Ето защо бе изненадана, когато изпитателният му поглед не се премести от лицето й. Той протегна ръка и тя я пое със здраво ръкостискане.

— Да, аз съм. Заповядайте, седнете, мис Тайлър. Благодаря, че дойдохте. Дъщеричката ви е много хубава. Бихте ли я оставили ето там? — посочи той ъгъла на кабинета.

— Току-що се събуди. Винаги заспива на разходка и в автобуса. Ще я сложа до себе си, ако не възразявате.

Сякаш в потвърждение Лиса забърбори на бебешкия си език и размаха пръстче.

Той кимна в знак на съгласие, седна, облегна се и за момент вниманието му се насочи към папката пред него.

Лу Ан постави сака с Лиса и голямата чанта на пода до себе си, извади дрънкалка с нанизани пластмасови ключове и я подаде на детето да си играе. След това с голям интерес заразглежда Джаксън. Беше облечен в скъпи дрехи. По челото му бяха избили ситни капчици пот. Като че ли бе малко притеснен. Обикновено тя отдаваше такава реакция на външността си. Повечето мъже, които срещаше, или се държаха глупашки в опит да й направят впечатление, или се затваряха в себе си като ранени животни. Но нещо й подсказа, че с този мъж не е така.

— Не видях табелка на офиса ви. Хората може би нямат представа, че изобщо ви има. — И тя го изгледа с любопитство.

Джаксън й се усмихна студено.

— В нашия бизнес не отдаваме значение на бройката. Не ни вълнува дали в търговския център знаят за нас, или не. Работим с уговорени срещи, телефонни разговори — в тоя дух.

— Тогава май съм единствената с уговорена среща. Чакалнята ви е празна.

Джаксън събра дланите си в колибка, а на бузата му потрепна мускул.

— Подреждаме срещите си така, че да не караме хората да чакат. В този клон аз съм единственият представител на фирмата.

— Значи работите и на други места? Той кимна разсеяно.

— Попълнете, ако обичате, тази анкетна карта. Спокойно, без да бързате.

Бутна към нея лист хартия и писалка. Лу Ан бързо попълни формуляра. Писалката правеше къси и резки движения по листа, наблюдавани внимателно от Джаксън. След като тя приключи, той прегледа информацията. Цялата вече му бе известна.

Лу Ан огледа кабинета. Винаги се бе отличавала с наблюдателност. Тъй като бе обект на желанията на много мъже, тя бе привикнала да поглъща набързо обстановката, пък макар и само за да се ориентира как най-бързо да се изниже.

Когато той вдигна очи, я забеляза да разглежда помещението.

— Нещо не е наред ли? — попита я.

— Доста е странно.

— Извинете, но не ви разбирам.

— Странен кабинет имате.

— В какъв смисъл?

— Никъде няма часовник, нито кошче за боклук, нито календар или телефон. Вярно, не съм работила на място, където служителите да носят вратовръзки, но дори Ред, управителят на нашето заведение, си е окачил календар, а пък по телефона говори почти през цялото време. А дамата отвън няма и представа за какво става дума. Не я виждам как пише на машината с тоя дълъг маникюр. — В същия миг Лу Ан улови стъписаното му изражение и прехапа устни. Голямата й уста често й бе причинявала неприятности, а точно това интервю не биваше да проваля. — Не че придавам значение на това, разбира се — побърза да добави. — Само си приказвам, защото съм малко притеснена.

Устните на Джаксън помръднаха за миг, после на тях се появи мрачна усмивка.

— Много сте наблюдателна.

— Имам две очи като всички други — мило му се усмихна Лу Ан, прибягвайки до изпитаните надеждни средства.

Джаксън не отвърна на погледа й, а отново запрелиства книжата си.

— Спомняте ли си условията за работата, които ви съобщих по телефона?

Тя мигновено стана делова.

— Да, сто долара на ден в продължение на две седмици, а по-нататък може би и още при същото заплащане. В момента работя до седем сутринта. Ако ви е удобно, бих искала да идвам в ранния следобед. Около два часа, да речем? Нали няма да възразите да водя дъщеричката си? Точно по това време е най-дългият й сън и никак няма да пречи. Честна дума.

С механично движение Лу Ан се наведе и вдигна дрънкалката с ключетата от пода, където я бе хвърлило бебето, за да му я подаде отново. Лиса благодари на майка си с шумно ръмжене.

Джаксън се изправи и пъхна ръце в джобовете си.

— Така, добре. Всичко е наред. Единствено дете сте и родителите ви са починали, нали?

Лу Ан едва не подскочи при тази рязка смяна на темата. Поколеба се, после кимна с присвити очи.

— От близо две години живеете с някой си Дуейн Харви, общ работник, в момента безработен, в каравана в западната част на Рикърсвил. — Докато изреждаше фактите, не сваляше поглед от нея. Вече не чакаше потвърждението й. Лу Ан усети това и само го наблюдаваше мълчаливо. — Дуейн Харви е бащата на дъщеря ви Лиса, осеммесечна. Напуснали сте училище в седми клас и оттогава сте били на множество нископлатени служби. Мисля, че няма да сбъркам, ако обобщя резултата от всичките като задънена улица. Необичайно интелигентна сте и притежавате умения за оцеляване, достойни за възхищение. Благополучието на дъщеря ви е от първостепенно значение за вас. Изгаряте от желание да промените начина си на живот и да оставите мистър Харви в миналото. В момента се чудите как да го постигнете, като сте лишена от всякакви финансови средства и вероятно винаги ще бъдете. Чувствате се в капан, мис Тайлър, и с пълно право. Вие без всякакво съмнение сте в капан.

Взираше се втренчено в нея иззад бюрото.

Лу Ан се изправи с пламнало лице.

— Какво, по дяволите, става тук? Какво право имате…

Той я прекъсна нетърпеливо:

— Дойдохте, защото ви предложих повече пари, отколкото някога сте печелили. Не е ли така?

— Откъде знаете всички тия неща за мен? — настойчиво попита тя.

Той скръсти ръце и я огледа изпитателно, преди да отговори.

— В мой интерес е да узная всичко, което мога, за хората, с които влизам в делови отношения.

— Какво общо имат сведенията за мен с моите мнения, проучвания и тям подобни?

— Много просто, мис Тайлър. За да знам как да преценявам мненията върху нещата, нужно ми е да знам интимни подробности за човека, който ги дава. Коя сте, какво искате, какво знаете. И какво не знаете също. Какво харесвате и не харесвате, какви предразсъдъци имате, къде са силните и слабите ви места. Всички ги притежаваме в различна степен. Общо взето, ако не знам всичко за вас, значи не съм си свършил работата. — Той заобиколи бюрото и приседна на ъгъла му отпред. — Простете, ако съм ви засегнал. Може би бях твърде прям, но не желаех да ви губя времето.

Най-после гневът в очите на Лу Ан изчезна.

— Е, наистина, ако нещата стоят така…

— Точно така стоят, мис Тайлър. Мога ли да ви наричам Лу Ан?

— Така ми е името — остро отвърна тя. Сетне отново седна на мястото си. — Аз също не желая да ви губя времето, тъй че кажете устройва ли ви да работя следобед.

Джаксън рязко се върна на стола си зад бюрото и впери поглед надолу, като потъркваше с длани ожулената повърхност. Когато отново погледна към нея, изражението му бе още по-сериозно, отколкото секунди преди това.

— Мечтала ли си някога да си богата, Лу Ан? Говоря за богатство, надхвърлящо и най-буйните ти фантазии. Тъй богата, че с дъщеря ти да можете да си позволите буквално всичко на този свят, когато ви се прииска? Имала ли си някога тази мечта?

Лу Ан понечи да се изсмее, но улови погледа в очите му. Нямаше нито искрица хумор, нито стеснителност, нито съчувствие в дълбините им — само напрегнато желание да чуе отговора й.

— Че как не. Кой не си е мечтал за това?

— Уверявам те, че тези, които са вече безсрамно богати, рядко си го пожелават. Но ти си права, повечето други хора в някакъв момент от живота си са се отдавали на тази фантазия. Само че на практика никога не я превръщат в реалност. Причината е проста. Не могат.

Лу Ан се усмихна обезоръжаващо.

— Сто долара дневно също не е лоша перспектива.

Джаксън взе да поглажда брадичката си и помълча няколко секунди, после се прокашля и попита:

— Лу Ан, играеш ли понякога на лотария?

Въпросът я изненада, но тя отговори без колебание:

— От време на време. Всички тукашни хора го правят. Но излиза скъпичко. Дуейн играе всяка седмица и понякога си дава половината заплата… Като се случи да получи заплата де, което не е обичайно при него. И е дяволски сигурен, че ще спечели. Всеки път сънува, че изтеглят неговите числа. А истината е, че е тъп като галош. Защо питате?

— Играла ли си някога на националната лотария?

— Имате предвид оная за цялата страна ли?

Джаксън кимна с прикован в нея поглед.

— Да — бавно каза той. — Точно нея имам предвид. Месечната, с десетте числа.

— Случва се. Но шансовете са толкова малки, че по-скоро ще стъпя на луната, отколкото да спечеля това чудо.

— Абсолютно права си. Шансовете този месец са приблизително едно на трийсет милиона.

— Това ви казвам и аз. Предпочитам да играя за малките печалби. Там поне имаш изгледи да спечелиш някоя двайсетачка. Няма смисъл реални пари да се пилеят за въображаеми, особено когато нямаш никакви.

Джаксън прекара език по устните си, опря лакти на бюрото и я загледа настойчиво.

— А какво би казала, ако те уверя, че мога рязко да увелича шансовете ти да спечелиш на лотарията?

— Моля?

Джаксън не й отвърна. Лу Ан огледа стаята, сякаш очакваше да зърне някъде насочена към нея камера.

— Какво общо има това със службата? Не съм дошла да си играем игрички, господине.

— Ами ако мога — продължи Джаксън, без да обръща внимание на въпросите й — да превърна шанса ти в едно към едно? Би ли приела?

— Шега ли си правите с мен? — избухна Лу Ан. — Ако не си познавах човека, бих помислила, че е работа на Дуейн. Обяснете ми какво става, преди сериозно да съм се ядосала.

— Не е никаква шега, Лу Ан. Лу Ан се надигна от стола си.

— Явно ви се върти някаква муха в главата, но аз не желая да имам нищо общо! Нищо общо! Дори срещу сто долара на ден! — изрече тя със силна неприязън, примесена с още по-силно разочарование при бързото рухване на плановете й да спечели хиляда долара. Грабна Лиса и чантата си и се насочи към вратата.

Ала тихият, сдържан глас на Джаксън я застигна.

— Гарантирам ти, че ще спечелиш на лотарията, Лу Ан. И гарантирам, че минималната ти печалба ще е петдесет милиона долара.

Тя се закова на място. Макар разумът да й подсказваше да бяга, някаква сила я накара да се обърне.

Джаксън не бе помръднал. Седеше си зад бюрото с преплетени пред себе си ръце.

— Край на мъжете като Дуейн, край на кошмарните смени в заведението, на тревогите как ще осигуриш храна и дрехи за дъщеря си. Ще имаш всичко, което поискаш. Ще можеш да идеш където си пожелаеш, да станеш каквато ти хрумне — продължи той с непроменен тих глас.

— Имате ли нещо против да ми обясните как ще стане това?

Наистина ли бе казал петдесет милиона долара? Боже милостиви! С една ръка се опря на вратата, за да не се олюлее.

— Държа да получа отговор на въпроса си.

— На кой въпрос?

— Искаш ли да си богата? — поясни Джаксън, като разпери длани върху бюрото.

— Вие луд ли сте или какво? Достатъчно съм яка и ако опитате нещо, така ще ви подредя, че ще се чудите откъде ви е дошло.

— Да го приема ли като отказ? — попита той.

Лу Ан отметна косата си на една страна и прехвърли сака с Лиса от дясната в лявата си ръка. Момиченцето местеше поглед от единия към другия, сякаш погълнато от напрегнатия разговор.

— Няма никакъв начин да ми гарантирате такова нещо. Затова си отивам и ще се обадя в лудницата да дойдат да ви приберат.

В отговор Джаксън погледна часовника си, отиде до телевизора и го включи.

— След една минута ще се тегли ежедневният тираж на националната лотария. Наградният фонд е само един милион долара, но ще послужи за илюстрация на думите ми. Разбери, не извличам печалба от това, използвам го само за демонстрационни цели, за да победя напълно разбираемия ти скептицизъм.

Лу Ан се обърна към екрана. Наблюдаваше как започва тегленето на лотарията и как светват сферите с топките.

Джаксън насочи поглед към нея.

— Печелившите числа ще бъдат осем, четири, седем, единайсет, девет и шест. В тази последователност. — Той извади от джоба си лист и писалка и записа числата. После подаде листа на Лу Ан.

Тя понечи да се изсмее, но звукът заседна в гърлото й, когато бе обявено първото число — осем. В бърза последователност изскочиха топките с числа четири, седем, единайсет, девет и шест. С побледняло лице Лу Ан се взираше ту към листчето в ръцете си, ту към печелившите числа на екрана, — Джаксън изключи телевизора.

— Надявам се, че съмненията ти относно моите способности са се разсеяли. Нека се върнем към предложението ми.

Лу Ан се опря на стената. Струваше й се, че кожата й трепти, опъната върху костите, сякаш в тялото й се бяха вмъкнали милион пчели. Погледна телевизора. Не видя никакви по-специални жици или устройства, които биха му помогнали да предвиди резултата. Нямаше видео. Само щепсел, включен в контакта. Преглътна мъчително и отново впери очи в него.

— Как го направихте, по дяволите? — прошепна уплашено.

— Не ти е нужна тази информация. Просто отговори на въпроса ми, ако обичаш — леко повиши той тона си.

Тя пое дълбоко дъх и се опита да отпусне изопнатите си нерви.

— Питате ме дали искам да извърша нещо нередно? Тогава направо ще ви отговоря, че не желая. Не притежавам много, но не съм престъпничка.

— Кой е казал, че има нещо нередно?

— Извинете, но нима твърдите, че гаранция за печалба от лотарията не е нередна? Уверена съм, че това е нагласена работа. Смятате ме за глупава, защото съм получавала все мизерна заплата, така ли?

— Напротив, имам високо мнение за твоята интелигентност. Именно затова си тук. Все някой трябва да спечели тези пари, Лу Ан. Защо да не си ти?

— Защото е нередно.

— И на кого точно ще навредиш? Освен това на практика не е нередно, ако никой не узнае.

— Аз ще знам.

Джаксън въздъхна.

— Много благородно. Но нима искаш да прекараш остатъка от живота си с Дуейн?

— Той си има добрите страни.

— Нима? А би ли ги изредила?

— Я вървете по дяволите! Оттук отивам право в участъка. Имам приятел полицай. Уверена съм, че ще му е интересно да чуе за това. — Лу Ан се обърна и хвана дръжката на вратата.

Това бе моментът, който Джаксън чакаше. Гласът му продължи да се повишава.

— Значи Лиса ще порасне в мръсна каравана сред гората. Дъщеричката ти ще бъде невероятно красива, ако се е метнала на майка си. Като поотрасне, младежите ще започнат да проявяват интерес към нея, тя ще напусне училище, между другото може да се появи и бебе. И цикълът започва наново. Като с майка ти. — Той помълча и после много тихо добави: — Като с теб.

Лу Ан бавно се обърна с пламнали разширени очи.

Джаксън я огледа със съчувствие.

— Неизбежно е, Лу Ан. Знаеш, че казвам истината. Какво бъдеще имате при него вие двете с Лиса? А ако не е той, ще се появи друг Дуейн, после друг… Ще живееш в бедност, ще умреш в бедност, а същата съдба ще има и момиченцето ти. Нищо не може да го промени. Не е честно, разбира се, но от това не става по-малко сигурно. Хора, които не са били в твоето положение, биха казали, че е най-добре да си стегнеш багажа и да се махнеш. Да вземеш дъщеря си и да заминеш. Само че не обясняват точно как да го направиш. Откъде ще се вземат пари за автобус, за мотел, за храна? Кой ще гледа детето, докато търсиш работа, и после, като я намериш, ако това изобщо се случи? — Джаксън поклати съжалително глава, подпря с длан брадичката си и погледите им се срещнаха. — Естествено, ако желаеш, можеш да идеш в полицията. Но докато се върнеш, тук вече няма да има никой. А и смяташ ли, че там ще ти повярват? — На лицето му се появи пренебрежително изражение. — И какво ще постигнеш? Ще се лишиш от шанса на живота си. Ще пропилееш единствената си възможност да се измъкнеш. — Поклати тъжно глава, сякаш й казваше „не го прави“.

Лу Ан стисна по-здраво дръжките на сака. Възбудената Лиса се бореше да се измъкне отвътре и майка й механично я залюля напред-назад.

— Говорите за мечти, мистър Джаксън. И аз си имам своите мечти. Големи. Ама много големи.

И все пак гласът й трепереше. Лу Ан Тайлър бе кораво момиче, постигнала го бе след дълги и трудни години борба за съществуване, която не я бе довела доникъде. Ала думите на Джаксън я нараниха или по-скоро истината в тях.

— Знам, че е така. Казах, че си умна, а на тази ни среща само затвърди първоначалното ми мнение. Заслужаваш много по-добра съдба от сегашната. В живота обаче хората рядко получават онова, което заслужават. Предлагам ти начин да осъществиш големите си мечти. — И той рязко щракна с пръсти, за да подсили ефекта. — Ей така, за миг.

Видът й внезапно стана враждебен.

— Откъде да знам, че не сте от полицията и не се опитвате да ми направите клопка? Нямам намерение да ходя в затвора заради пари.

— Не е така, защото това щеше да е очевидно подвеждане и никога няма да се приеме в съда. А и защо полицията би избрала тъкмо теб за такъв невероятно сложен план?

Лу Ан се облегна на вратата. Чувстваше под роклята си как сърцето лудешки се блъска в гърдите й.

Джаксън се изправи.

— Вярно, ти не ме познаваш, но аз гледам на бизнеса си много сериозно. Никога нищо не предприемам без причина. Не бих ти губил времето заради някаква шега и за нищо на света не бих губил своето време. — В тона на Джаксън звучеше авторитетност, а очите му се взираха в Лу Ан с настойчивост, която нямаше как да се пренебрегне.

— Но защо аз? Защо от всички хора на тоя свят точно на мене се спряхте, дявол да го вземе? — почти умолително изрече тя.

— Основателен въпрос, но нямам желание да му давам отговор, а и не е наложително.

— Как е възможно да знаете, че ще спечеля? Той погледна телевизора.

— Освен ако не смяташ, че съм бил невероятен щастливец в това теглене, не би трябвало да се съмняваш в резултата.

— Ха! Точно сега се съмнявам във всичко, което чувам. Ами ако се съглася да играя и все пак не спечеля?

— Какво губиш тогава?

— Двата долара за билета, това губя! За вас може да не са много пари, но с тях се возя цяла седмица на автобуса!

Джаксън извади от джоба си четири банкноти от по един долар и й ги подаде.

— Можеш да смяташ този риск за елиминиран, а и вече имаш стопроцентова печалба отгоре.

Тя потърка парите между пръстите си.

— Искам да знам вие какво печелите от всичко това. Доста съм голяма, та да вярвам в добри феи и сбъднати пожелания, отправени към звезда. — Погледът на Лу Ан вече бе ясен и фокусиран.

— Отново добър въпрос, но става валиден само когато се съгласиш да участваш. Права си обаче, не върша всичко това от добро сърце. — Лека усмивка докосна устните му. — Това е сделка. А при всички добри сделки полза имат и двете страни. И все пак според мен ще останеш доволна от щедрите условия.

Лу Ан пъхна парите в чантата си.

— Ако искате отговора ми в тази минута, отговорът ще е твърдо и категорично „не“.

— Наясно съм, че моето предложение създава известна сложност. Ето защо ще ти дам време да помислиш над него. — Той написа на един лист номера на телефон без градски код и й го подаде. — Но не твърде много време. Тегленето на месечната лотария е след четири дни. Искам да ми отговориш до десет часа сутринта вдругиден. На този номер ще ме намериш, където и да съм.

Тя погледна към листа в ръката му.

— А ако и след два дни все пак откажа, както вероятно ще стане?

Джаксън сви рамене.

— Тогава друг ще спечели лотарията, Лу Ан. Друг ще забогатее най-малко с петдесет милиона долара и сигурно няма да си губи времето в угризения за това, уверявам те. — Усмихна й се приветливо. — Не се съмнявай, че мнозина с радост биха заели мястото ти. С радост. — Той пъхна листчето в ръката й и затвори пръстите й в юмрук. — Помни, само минута след десет часа, и предложението ми вече няма да важи за теб. Губиш го безвъзвратно.

Естествено, Джаксън не спомена, че ако Лу Ан откажеше, той щеше да нареди незабавно да бъде убита. Тонът му бе едва ли не суров, но бързо отново й се усмихна и докато отваряше вратата, отправи поглед към Лиса. Момиченцето спря да се друска и ококори очички срещу него.

— Много прилича на теб. Надявам се да е наследила и ума ти. — На прага се спря и добави: — Благодаря ти за посещението, Лу Ан. Приятен ден.

— Какво ли ме кара да мисля, че името ви не е Джаксън? — промърмори тя, като му отправи мрачен и пронизващ поглед.

— Искрено се надявам скоро да те чуя, Лу Ан. Обичам да виждам как хубавите неща се случват на хора, които ги заслужават.

И той безшумно затвори вратата зад нея.

4

В автобуса на път за вкъщи Лу Ан стискаше с еднаква сила Лиса и хартийката с телефонния номер. Изпитваше крайно неловкото чувство, че всички наоколо знаят какво й се е случило току-що и строго я осъждат. Старица с оръфано палто, с развлечени и изпокъсани три четвърти чорапи, здраво стиснала торбичките си с покупки, седеше и се взираше в Лу Ан. Дали наистина отгатваше тайната й, или просто й завиждаше, че е млада и хубава и има сладко бебче?

Лу Ан се отпусна на облегалката и умът й запрепуска напред, за да обмисли какво бъдеще я чака в зависимост от отговора, който дадеше на предложението. Отказът щеше да донесе последствия, всичките изплуващи с образа на Дуейн, съгласието пък щеше да създаде проблеми от съвсем нов характер. Ако наистина спечелеше лотарията и се сдобиеше с неизчислимо богатство, мъжът бе казал, че може да има каквото си поиска. Да отиде навсякъде! Да осъществи всичко! Господи! Мисълта за такава неограничена свобода, от която я деляха само едно телефонно обаждане и четири дни, пораждаше у нея желанието да затича, крещяща от радост, по тясната пътека в автобуса. Бе отхвърлила подозрението, че всичко е просто шега или примамка. Джаксън не й бе поискал пари, нито пък тя имаше, за да му даде. С нищо не бе подсказал, че очаква от нея сексуални услуги, макар че все още не бе разкрил условията изцяло. Но поведението му бе професионално и откровено. Ако беше луд, извънредно сполучливо бе успял да се престори пред нея на трезвомислещ човек. Освен всичко бе направил разходи по наемане на офис, секретарка и прочее. Дори Джаксън да бе освидетелстван, определено имаше и нормалните си моменти. Тя поклати глава. Та той бе назовал правилно всяко число още преди проклетите сфери да изхвърлят топките. Това нямаше как да отрече. Тъй че, ако той казваше истината, единственият спорен момент бе във факта, че деловото му предложение намирисваше на незаконност, на измама и още лоши неща, за които не й се и помисляше. Единствен, но пък силно спорен момент. Ами ако някак си я хванеха и цялата истина излезеше наяве? Щеше да иде в затвора, и то може би за цял живот. Какво щеше да стане с Лиса? Внезапно я налегна отчаяние. Като повечето хора, и тя често си мечтаеше да попадне на съкровище. Тази фантазия й бе помагала да преживее много безнадеждни мигове, когато я бе нападало самосъжаление. Ала в бляновете й за съкровището не се мяркаха белезници. „По дяволите“, промърмори тя на себе си. Ясен избор помежду рая и ада? Какви ли бяха условията на Джаксън? Не се съмняваше, че той ще поиска висока цена, за да я превърне от беднячка в принцеса.

И тъй, ако се съгласеше и наистина спечелеше, какво щеше да прави? Тъй лесно бе потенциалът на такава свобода да се види, вкуси, чуе, почувства. Практическият му израз бе нещо съвсем различно. Да обиколи света? Тя никога не бе напускала окръг Рикърсвил, който бе най-известен с ежегодния си панаир и вонящите кланици. На едната си ръка можеше да преброи случаите, когато се бе качвала на асансьор. Никога не бе притежавала къща или кола, както и никаква друга собственост. Нито една банкова сметка не бе носила името й. Можеше да чете, пише и говори доста правилно, но очевидно бе далеч под средното социално ниво. Джаксън каза, че може да има всичко. Но възможно ли бе наистина? Дали бе реално да се очаква, че ако извадиш жаба от някое затънтено блато и я пренесеш във френски замък, нещата ще потръгнат? Не бе длъжна да го прави — да промени коренно живота си и да се превърне в нещо чуждо на природата й. Тя потръпна.

Ала точно там беше въпросът. Тя отметна дългата коса от лицето си, наведе се над Лиса и прокара пръсти по челцето й с няколкото златисти косъмчета над него. Лу Ан вдиша дълбоко ароматния пролетен въздух през прозореца на автобуса. Въпросът бе, че отчаяно копнееше да е всяка друга, но не и тази, която беше. През по-голямата част от живота си бе мечтала, че един ден ще направи нещо, за да го постигне. С всяка изминала година обаче надеждата ставаше все по-безплътна, а един ден щеше да отлети и да я остави самотна в безличния й живот, докато загубеше дори спомена, че някога е притежавала мечти. С всеки ден мрачното й бъдеще ставаше все по-отчетливо — като на телевизор, на който най-сетне са закрепили антената.

А сега всичко внезапно се промени. Тя се взираше в листчето с телефонния номер, докато автобусът подскачаше по неравната улица и ги носеше с Лиса обратно към черния път, водещ към още по-черната за нея каравана, където ги чакаше Дуейн Харви, несъмнено в лошо настроение. Щеше да иска пари за бира. Ала изведнъж си спомни за банкнотите на Джаксън в джоба си и се ободри. Мистър Джаксън вече я бе облагодетелствал, като й даваше възможност да разкара Дуейн, за да премисли всичко на спокойствие. С два долара Дуейн щеше да се напие до безпаметност. Погледна през прозореца към света, който се пробуждаше от зимата. Пролетта вече бе тук. Ново начало. Може би и за нея също? И то щеше да започне в десет сутринта след два дни. Погледите им с Лиса се срещнаха, майка и дъщеря си размениха нежни усмивки. Тя отпусна глава върху малката, като не знаеше да плаче ли, или да се смее. Много й се искаше да направи и двете заедно.

5

Изметнатата врата се отвори със скърцане и Лу Ан влезе с Лиса на ръце. Вътре в караваната бе тъмно, студено и тихо. Дуейн може би още спеше. Докато внимателно заобикаляше препятствията в тесния коридор, напрягаше слух и зрение да улови някакво движение или звук. Ни най-малко не се боеше от Дуейн, стига да не я изненадаше. В открит бой лесно можеше да го надвие. Неведнъж му бе избивала глупостите от главата с юмруци, когато бе по-пиян. Той рядко проявяваше агресивност в горе-долу трезвото състояние, което успяваше да докара и в каквото очакваше да го завари сега. Странни отношения с човек, който би могъл да бъде категоризиран като нейна половинка. Ала тя можеше да назове поне десет познати жени, които поддържаха подобни връзки, крепящи се по-скоро на чисто икономически съображения, ограничен избор и инерция, отколкото на нещо, което макар и бегло да напомня нежни чувства. Бе имала предложения и от други мъже, но и те бяха същата стока — това го знаеше от опит. Когато чу хъркането от спалнята, запристъпва по-предпазливо и безшумно надникна вътре. Дъхът й секна, като видя двете тела под завивките. Главата на Дуейн бе отдясно, а другата до него бе изцяло покрита от чаршафа, но заоблените форми отдолу отхвърляха предположението, че някой от пияните му приятели е полегнал до него да си отспи.

Лу Ан тихо излезе в коридора и постави сака с любопитно ококорилата се Лиса в банята. Не искаше момиченцето й да се вълнува от онова, което щеше да се случи. Когато отново влезе в спалнята, Дуейн все така шумно хъркаше, но тялото до него се бе раздвижило и вече се виждаше тъмнорижата коса. На Лу Ан й бе нужна само секунда, за да я сграбчи, да измъкне от леглото нещастната й притежателка и да я залепи до отсрещната стена.

— Мамка му! — изрева жената, когато се озова по задник на пода и мигом бе потътрена от Лу Ан по износения груб килим. — Дявол да те вземе, Лу Ан, пусни ме!

Лу Ан й хвърли бърз поглед.

— Шърли, дойдеш ли пак да мърсуваш тук, ще ти счупя главата, кълна се!

— Дуейн! Помогни ми, да ти се не види! Тая е луда! — изкрещя Шърли, като напразно се мъчеше да освободи косата си от желязната хватка на Лу Ан. Бе ниска жена с близо десет килограма свръхтегло. Едрите й отпуснати гърди се мятаха наляво-надясно, докато Лу Ан я влачеше към вратата.

Дуейн чак сега се размърда.

— Какво става бе? — сънено промърмори той.

— Ти да мълчиш! — тросна му се Лу Ан.

Когато очите му успяха да се фокусират върху гледката, той се протегна към нощното шкафче и извади от чекмеджето пакет „Марлборо“, Запали цигара и се ухили на Шърли.

— Тръгваш си толкова скоро? — Сетне отметна разрошената коса от очите си и доволно засмука цигарата.

Шърли, чието бузесто лице бе станало алено, го стрелна гневно и обяви:

— Ти си боклук, да знаеш!

Дуейн й изпрати въздушна целувка.

— И аз те обичам, Шърли. Благодаря за посещението. Запълни ми сутринта. — Плесна се по бедрото, седна, подпрян на възглавницата, и с гърлен смях изпрати двете жени, които изхвърчаха от стаята.

Лу Ан пусна Шърли чак при ръждясалия двигател пред караваната и тръгна да се прибира.

Шърли се изправи и запищя:

— Оскуба ми косата ма, кучко! — Лу Ан продължи да върви, без да се обръща. — Искам си дрехите! Да си ми ги дадеш ей сега!

Лу Ан се извърна към нея.

— Вътре не са ти били нужни. Не виждам защо ти трябват сега.

— Не мога да се прибера у дома така!

— Ами не се прибирай тогава — подхвърли през рамо Лу Ан й блъсна вратата зад гърба си.

Дуейн я посрещна в коридора по боксерки, с незапалена цигара в уста.

— На мъжа му се отразява добре две фусти да се бият за него. Направо ми кипна кръвта, Лу Ан. Не щеш ли да си легнем, а? Хайде, мила, дай целувчица. — Той се ухили насреща й и се опита да обгърне с ръка дългата й шия.

Ала следващото му издихание бе хрипкаво, тъй като десният й юмрук попадна право в устата му и разклати няколко зъба. Колкото и да беше болезнен ударът, направо бледнееше пред коляното й, забито с все сила между краката му. Дуейн тежко рухна на пода.

Лу Ан се надвеси над него.

— Ако пак ми погодиш такава гадост, Дуейн, да знаеш, ще ти го откъсна и ще го пусна в тоалетната!

— Смахната! — изхленчи той през кръвта, шуртяща от устата му, стиснал с ръце слабините си.

Тя се пресегна рязко и здраво стисна лицето му.

— Ти си смахнат, ако си въобразяваш, че ще търпя това.

— Не сме женени.

— Така е, но живеем заедно. Имаме дете. И караваната е толкова твоя, колкото и моя.

— Шърли не значи нищо за мен. Какво ти пука? — Той я гледаше, все още притискащ интимните си части, а в очите му бяха изскочили сълзи.

— Тая дебелана ще иде да го разправи и във фризьорския салон, и в закусвалнята и аз ще изляза най-голямата загубенячка.

— Не биваше да ме оставяш тая сутрин — оплака се той и с мъка се надигна от пода. — За всичко ти си виновна. Тя дойде да види теб. Е, какво да направя аз?

— Не знам, Дуейн. Би могъл да й предложиш чаша кафе вместо оная си работа.

— Никак не ми е добре, мила, честно. — Той се опря на стената.

Тя грубо го отмести от пътя си, за да иде да види Лиса.

— Най-добрата новина, която чух днес. След минута отново мина край него и започна да смъква чаршафите от леглото.

Дуейн я гледаше намусено от прага.

— Хвърли ги, ако щеш, ти си ги купувала. Тя му отвърна, без да го поглежда:

— Ще ги занеса при Уонда да ги изпера. Няма да хвърлям пари на вятъра за това, че ти се търкаляш с уличници.

Когато повдигна дюшека, й се мярна нещо зелено. Тя го отмести от рамката, после се обърна към Дуейн.

— Какво е това?

Той я изгледа кисело, приближи се, взе пачката пари и ги пъхна в хартиен плик, който взе от нощното шкафче.

— Да кажем, че съм ги спечелил от лотарията — отвърна й нахално.

Тя замръзна, сякаш й бяха ударили шамар. За миг й се стори, че ще припадне. Нима наистина Дуейн стоеше зад всичко това? Заедно ли действаха с Джаксън? Не можеше да си представи по-несъвместими партньори. Не беше възможно. Бързо се съвзе и скръсти ръце.

— Я стига глупости. Откъде ги взе, Дуейн?

— Да речем, че са добра причина да бъдеш мила с мен и да си държиш устата затворена.

Тя гневно го изблъска от стаята и заключи вратата. Смени си дрехите с джинси, тениска и гуменки и набързо прибра малко багаж в една чанта. Когато отключи вратата, Дуейн не беше мръднал. Тя взе от банята Лиса и стиснала в другата ръка мръсните чаршафи и чантата, се отправи към външната врата.

— Къде отиваш, Лу Ан?

— Не е твоя работа.

— Колко време смяташ да се цупиш? Аз не ти се разсърдих, задето ме изрита в топките, нали? Дори вече го забравих, ако искаш да знаеш.

Тя се извърна за секунда.

— Дуейн, ти трябва да си най-тъпото същество на тази земя.

— Аха, така ли било? А ти за коя се мислиш? За принцеса Даяна? Че ако не бях аз, нямаше да има къде да живеете с Лиса. Аз те прибрах, иначе щеше да си на улицата. — Той запали нова цигара, но предпазливо застана далеч от досега на юмрука й. Хвърли изгорялата клечка на овехтелия килим. — Вместо да ми се мръщиш непрекъснато, да беше опитала да си по-добра с мен. — Размаха хартиения плик с парите. — Там, откъдето дойдоха тия, има още много, малката. Няма да живея дълго в тая дупка. И няма да търпя гадости нито от теб, нито от никой друг. Чуваш ли ме?

Тя отвори външната врата.

— Дуейн, започвам да съм добра с теб още отсега. Ето, отивам си, преди да съм те убила!

При гневния глас на майка си Лиса се разплака, сякаш бе помислила, че се кара на нея. Лу Ан целуна момиченцето и загука на ушенцето му да го успокои.

Дуейн изпрати с поглед Лу Ан, докато прекосяваше калния двор, като се възхищаваше на заобленото й задниче в тесните джинси. За миг се огледа и за Шърли, но тя явно бе побягнала както си беше гола.

— Обичам те, миличка — подвикна й ухилен.

— Върви по дяволите, Дуейн.

6

Търговският център бе много по-оживен, отколкото при идването й предишния ден. Лу Ан бе благодарна за множеството, докато направи широк кръг около посетения от нея офис, като все пак се осмели да му хвърли поглед. През стъклото на вратата се виждаше, че вътре е тъмно. Почти сигурна бе, че ако натисне дръжката, ще се окаже заключено. Не очакваше Джаксън да е останал тук дълго след нейното тръгване, защото бе стигнала до извода, че е единствената му „клиентка“.

Бе се обадила в заведението, че е болна, и прекара безсънна нощ в дома на една приятелка, като се взираше ту в пълната луна, ту в личицето на дълбоко спящата Лиса, по което се изписваха усмивки и най-разнообразни гримаси. Накрая реши да не взима окончателно решение относно предложението на Джаксън, докато не събере повече информация. Бързо бе стигнала до едно заключение: нямаше да ходи в полицията. Нищо не можеше да докаже, тъй че кой щеше да й повярва? От такъв ход нямаше да има никаква полза, а причини против — колкото щеш. При цялото й развито чувство за редно и нередно не можеше да отмине неизбежното изкушение: на пътя й може би се изправяше невероятно богатство. Чувстваше се виновна, че не вижда решението в по-ясни краски. Ала последната й преживелица с Дуейн само засили решимостта й да не допуска Лиса да израсте в такава обстановка.

Канцелариите на търговския център бяха в дъното на коридора от южната страна на сградата. Лу Ан отвори вратата и влезе.

— Лу Ан?

Лу Ан се извърна натам, откъдето дойде възклицанието. Зад гишето стоеше млад човек, спретнато облечен в риза с къси ръкави, вратовръзка и черни панталони. В своето вълнение той постоянно щракаше химикалката в дясната си ръка. Лу Ан се взря в него, но така и не можа да го разпознае.

Мъжът се надвеси над гишето.

— Не очаквах да си спомниш за мен. Джони Джарвис. Само че вече ме наричат Джон.

Той й протегна ръка с професионален жест, после усмихнато я прегърна и отдели цяла минута да гука на Лиса. Лу Ан извади от чантата си одеялце, настани Лиса на него и й подаде плюшено животинче.

— Не мога да повярвам, че това си ти, Джони. Не съм те виждала май от шести клас.

— Ти беше в седми, а аз — в девети.

— Добре изглеждаш. Много добре. Откога работиш тук?

Джарвис се усмихна с гордост.

— След гимназията завърших общинския колеж. Вече от две години съм в търговския център. Започнах като въвеждащ данни, но вече ме повишиха в заместник-управител.

— Поздравявам те. Това е чудесно, Джони… тоест Джон.

— По дяволите, можеш да ми казваш Джони. Просто не мога да повярвам, че влезе през тая врата. Като те видях, помислих, че ще се гътна и ще умра. Изобщо не очаквах да те видя повече. Мислех, че си заминала за Ню Йорк или друг голям град.

— Не, още съм си тук — побърза да каже тя.

— Чудно как тогава не съм те срещнал по-рано.

— Не идвам често. Доста е далеч от мястото, където живея сега.

— Седни и ми разкажи какво правиш. Не знаех, че имаш дете. Не бях чул дори, че си омъжена.

— Не съм омъжена.

— О… — Джарвис леко се изчерви. — Искаш ли кафе? Току-що го сварих.

— Бързам, Джони.

— С какво мога да ти бъда полезен? — Внезапно той придоби изненадано изражение. — Да не би да търсиш работа? Тя го изгледа от упор.

— А какво, ако е така? Нещо нередно ли има?

— Не, разбира се, че не. Просто не очаквах, че ще останеш тук и ще работиш в търговски център.

— Работата си е работа, нали така? Ти самият работиш тук. И след като стана въпрос, какво точно се очаква от мен да постигна в живота?

Усмивката на Джарвис помръкна и той нервно отърка длани в панталоните си.

— Нищо лошо не исках да кажа, Лу Ан. Просто винаги съм си представял как живееш в замък, носиш хубави дрехи и караш скъпи коли. Извинявай.

Гневът на Лу Ан се стопи, като си припомни предложението на Джаксън. Замъците може би не бяха вече недостъпни за нея.

— Няма нищо, Джони. Имах напрегната седмица, нали ме разбираш? Не търся работа. Нужна ми е просто информация за един от наемателите ви тук.

Джони погледна през рамо към задния офис, откъдето долиташе звънене на телефони, тракане на клавиатури и откъслечен разговор, после отново се обърна към нея.

— Информация ли?

— Да, дойдох тук вчера сутринта. Беше ми определена среща.

— С кого?

— Точно това искам да узная от теб. Беше в оня офис вдясно от входа, който е при автобусната спирка. Няма никаква табела, до будката за сладолед е.

В продължение на една секунда Джарвис я гледа озадачен.

— Мислех, че това помещение още е вакантно. Имаме много такива. Не може да се каже, че търговският център е в процъфтяващ район.

— Вчера във всеки случай не беше вакантно. Джарвис приближи до компютъра и започна да натиска клавиши.

— За какво беше срещата? Отговорът на Лу Ан дойде мигновено.

— За работа в сферата на търговията. Предлагане на продукти по домовете.

— Да, имали сме такива временни наематели. Използват помещенията просто за интервюта. Ако имаме свободни, даваме им ги, понякога само за един ден.

Шумът от съседния офис се усили и той притвори вратата.

— Та какво точно искаш да знаеш, Лу Ан? Тя забеляза загрижения му поглед и също насочи очи към току-що затворената врата.

— Да не би да си имаш неприятности по тоя повод, Джони?

Той й махна с ръка.

— Ами, не. Забрави ли, аз съм заместник-управител? — важно отбеляза Джарвис.

— Кажи ми просто каквото можеш. Що за хора са, какъв е бизнесът, някакъв адрес, неща от този род.

— Те не ти ли казаха на интервюто? — объркан я попита Джони.

— Казаха някои неща — бавно отвърна тя. — Но искам да се уверя, че всичко е законно, преди да приема или да откажа. Ще трябва да си купя по-хубави дрехи и може би да си взема кола. А не ми се ще да влизам в разходи, ако не всичко е тип-топ.

— Много разумно — похвали я Джарвис. — Това, че даваме под наем помещения на тези хора, не гарантира, че ще са почтени с теб. — После добави тревожно: — Да не са ти искали пари?

— Не, дори сумата, която ми обещават да получа, е неочаквано висока.

— Прекалено хубаво, за да е истина, а?

— Точно от това се опасявам. — Тя наблюдаваше как пръстите му се плъзгат по клавиатурата. — Къде се научи на това? — попита го с възхищение.

— А, това ли? В колежа имат всякакви програми, там ни обучаваха почти на всичко. Голяма работа са компютрите.

— И на мен ми се ще някой ден да си довърша образованието.

— Беше много добра в училище, Лу Ан. Уверен съм, че бързо ще наваксаш пропуснатото. Тя му се усмихна приветливо.

— Някой ден може би. А сега, какво откри за мен?

Джарвис се вгледа в екрана.

— Името на фирмата е „Асошиейтс Инкорпорейтид“. Поне това са записали в договора. Наели са офиса за седмица, смятано от вчера. Платили са в брой. Друг адрес не са посочили. Плащат ли в брой, нас не ни интересува.

— Но сега там няма никой.

Джарвис кимна разсеяно, загледан в екрана.

— Наемния договор е подписал някой си Джаксън — добави той.

— Горе-долу с моя ръст, чернокос, възпълен?

— Същият. Сега си го спомних. Държеше се много професионално. Случи ли се нещо неочаквано при интервюто?

— Зависи какво имаш предвид под неочаквано. С мен също се държа много професионално. Можеш ли да ми кажеш още нещо?

Джарвис се втренчи в екрана с надежда да намери още някои сведения, с които да направи впечатление на Лу Ан. Накрая въздъхна разочарован.

— Не, май няма друго.

Лу Ан вдигна Лиса и в този момент забеляза бележници и химикалки, поставени в ъгъла зад гишето.

— Мога ли да взема един бележник и химикалка, Джони? Ще ти платя за тях.

— Шегуваш ли се? Вземи си колкото искаш.

— Само по едно, благодаря. — И тя ги пъхна в чантата си.

— Не е никакъв проблем, имаме с тонове от тях.

— Много ти благодаря за онова, което ми съобщи. Радвам се, че се видяхме, Джони.

— Ти ми повиши настроението за цяла година, като влезе през тая врата. — Той погледна часовника си. — След десет минути излизам в обедна почивка. На територията ни има добър китайски ресторант. Имаш ли време? Аз черпя. Тъкмо да се изприказваме.

— Може би друг път. Нали ти казах, бързам.

Лу Ан забеляза разочарованието на Джарвис и се почувства малко гузна. Остави Лиса на пода и го прегърна силно. Усмихна се, като го чу да диша учестено в измитата й коса. Близостта до тялото й очевидно отново повдигна духа на Джони.

— Виждам, че си постигнал много, Джони — похвали го Лу Ан, като отстъпи назад. — Винаги съм знаела, че ще успееш в живота.

Помисли си, че ако бе го срещнала по-рано, положението й щеше да е доста различно.

Джарвис вече пърхаше в облаците.

— Така ли? Учуден съм, че изобщо си помисляла за мен.

— Това е то, аз съм пълна с изненади. Всичко хубаво, надявам се пак да се видим.

Тя вдигна Лиса, която взе да търка плюшената играчка в бузата на майка си и да гука щастливо. Двете се отправиха към вратата.

— Лу Ан? Тя се обърна.

— Ще приемеш ли работата?

За миг тя се замисли над въпроса му.

— Не знам още. Но ако реша, непременно ще научиш.

Следващата спирка на Лу Ан бе в обществената библиотека. Често я посещаваше като ученичка, но отдавна не беше стъпвала там. Библиотекарката бе много приветлива, направи й комплимент за дъщеричката.

— Тя много обича книжки — увери я Лу Ан. — Чета й всеки ден.

— Има вашите очи — отбеляза библиотекарката, като местеше поглед от майката към бебето.

Лу Ан нежно помилва бузката на малката. Усмивката на жената се стопи, като забеляза отсъствието на венчална халка на пръста й.

— Тя е най-хубавото нещо в живота ми. Вярно, не съм богата, но на детето ми никога няма да му липсва обич.

Библиотекарката се усмихна вяло и кимна.

— Дъщеря ми е самотна майка. Помагам й както мога, но й е много тежко. Парите все не стигат.

— На мен ли го казвате? — Лу Ан измъкна шише за хранене и бутилка вода от чантата си, разбърка малко сухо мляко, взето от една приятелка, и помогна на Лиса да захапе биберона. — Ако някой път стигна до края на седмицата с повече пари от тия, с които съм я започнала, чудо ще е.

Жената замислено поклати глава.

— Знам я приказката, че парите били коренът на всяко зло, но често ми се иска да не се налагаше да се тревожа за сметките. Не мога да си представя какво е да нямаш грижа за пари.

— Сигурно е дяволски хубаво чувство.

Библиотекарката се засмя.

— С какво мога да ви услужа?

— Тук държите броевете от вестниците на нещо като филм, нали?

— Да, на микрофилм — кимна жената. — В онази зала са. — И тя посочи към една врата в дъното на библиотеката.

Лу Ан се поколеба.

— Умеете ли да си служите с машината за микрофилми? Ако не, ще ви покажа. Не е много трудно.

— Ще бъде много мило, благодаря ви.

Влязоха в помещението, което бе пусто и тъмно. Жената включи луминесцентна лампа на тавана, настани Лу Ан в една от кабинките и извади ролка с микрофилм от едно чекмедже. Отне й минута да нагласи ролката и информацията се появи на осветения екран. После започна да натиска бутоните и текстът се задвижи по екрана. Лу Ан я наблюдаваше внимателно, като свали ролката и изключи машината.

— Сега вие опитайте — подкани я библиотекарката. Лу Ан сръчно постави ролката и с помощта на бутоните започна да мести текста.

— Много добре. Бързо схващате. Повечето хора не успяват от пръв път.

— Винаги ме е бивало в ръцете.

— Файловете в каталога са ясно маркирани. Имаме местния вестник, разбира се, и някои от националните. Датите са отпечатани отвън на етикети.

— Много ви благодаря.

Веднага щом жената излезе, Лу Ан взе Лиса, която още смучеше от биберона, и се зае да разглежда описанията по чекмедженцата. На едно от тях забеляза течение на голям вестник и продължи да следи надписите, докато открие датите от последните шест месеца. Отне й една минута да преобуе Лиса и да я остави да се оригне, след което постави първата ролка в машината за микрофилми. С Лиса в скута си, която възбудено бърбореше на бебешкия си език и сочеше към образите на екрана, тя пробяга с поглед по първата страница. Почти веднага откри репортажа с едрите букви на заглавието „Победителят в лотарията прибира четирийсет и пет милиона долара“. Лу Ан бързо прочете материала. После разстла одеялцето на пода и сложи дъщеря си да седне на него, заобиколена от играчки. Извади от чантата си бележника и химикалката и взе да си записва нещо. Прехвърли се на следващия месец. Тегленето на лотарията ставаше винаги на петнайсето число. Нужни й бяха датите от шестнайсето до двайсето число. Два часа по-късно бе събрала всички данни за последните шестима спечелили. Облегна се и започна да преглежда бележките си. Главата й бучеше и тя умираше за чаша кафе. Чак сега видя, че навън е завалял пороен пролетен дъжд. Върна Лиса в сака й и я постави на масата до себе си. Като усети, че задрямва, улови нежно крачето на момиченцето сякаш за да го закриля. Събуди се внезапно от леко докосване по рамото. Обърна се и видя библиотекарката.

— Съжалявам, че ви будя, но вече затваряме.

Лу Ан се огледа объркана.

— Боже мой, колко е часът?

— Минава шест, мила.

Лу Ан стана и бързо засъбира нещата си.

— Извинете, че съм заспала тук.

— С нищо не сте ме притеснили. Мъчно ми беше само, че трябваше да ви събудя. Такава спокойна и мила картинка бяхте с дъщеричката си.

— Отново ви благодаря за помощта. — Лу Ан наклони глава и се заслуша в дъжда, барабанящ по покрива.

— Щеше ми се да можех да ви откарам донякъде, но самата аз пътувам с градския транспорт — каза жената.

— Няма нищо. С автобуса сме добри познайници.

Лу Ан придърпа палтото си върху Лиса и си тръгна. Тича през целия път до спирката и зачака там, докато половин час по-късно автобусът спря пред нея със скърцащи спирачки и отвори врати. Не й достигаха десет цента за билет, но шофьорът, набит чернокож мъж, когото познаваше по физиономия, й махна да се качи, като добави парите от собствения си джоб.

— На всеки от нас понякога му е нужна помощ — отбеляза той и Лу Ан му благодари с усмивка.

Двайсет минути по-късно влезе в крайпътното заведение. Имаше няколко часа до започването на смяната й.

— Защо си толкова подранила, момиче? — попита я Бет, към петдесет годишната й, майчински настроена колежка, докато бършеше тезгяха с влажна кърпа.

Един тлъст шофьор на камион огледа похотливо Лу Ан над ръба на чашата кафе и макар тя да беше вир-вода, очите му светнаха от възторг. Както винаги.

— Дошла е, за да не изпусне стария Франки — намеси се той, широко ухилен. — Знаела е, че съм ранна смяна, и не е понесла мисълта, че няма да ме види.

— Да бе, Франки, ще й се пръсне сърцето, ако не зърва всеки ден брадясалата ти мутра — подхвърли Бет, като човъркаше зъбите си с коктейлна пръчица.

— Здравей, Франки, как си? — кимна му Лу Ан.

— Екстра съм си — отвърна Франки все с тая усмивка, която сякаш бе циментирала физиономията му.

— Бет, би ли наглеждала Лиса за минутка, докато си облека униформата? — помоли Лу Ан, като бършеше мокрото си лице. — Ей сега ще й приготвя храната. Ще й дам разредена овесена каша и после ще я приспя, макар че добре си подремна допреди малко.

— Разбира се, че ще го гушна това красиво дете. Ела тук, миличкото ми. — И тя притисна до гърдите си малката, която започна да издава всевъзможни звуци в старанието си да докопа химикалката, затъкната зад ухото на Бет. — Можеше да си почиваш още няколко часа, Лу Ан. Какво има?

— Цялата съм мокра, а нямам други чисти дрехи, освен униформата си. Пък й ми беше неудобно, задето не можах да дойда снощи. Остана ли нещо от обяд? Днес още не съм слагала залък в уста.

Бет я изгледа неодобрително и постави ръка на мощния си ханш.

— Да можеше да се грижиш за себе си поне наполовина, колкото за бебето. Че то минава осем бе, дете!

— Стига ми мърмори, Бет. Просто забравих.

— Ясно, Дуейн пак ти е изпил паричките — изсумтя колежката й.

— Я го зарежи тоя негодник, Лу Ан — изръмжа Франки. — Но първо ми разреши да го ступам. Не заслужаваш такова отношение.

Бет повдигна вежди, за да изрази съгласие с Франки.

— Благодаря и на двама ви, че сте се заели да ми оправяте живота — намръщи им се Лу Ан. — А сега ме извинете.

По-късно същата вечер Лу Ан седеше в най-отдалеченото сепаре и довършваше порцията, донесена от Бет. Накрая бутна чинията настрана и отпи от димящото кафе. Дъждът бе завалял отново и трополенето на капките по тенекиения покрив й действаше успокоително. Придърпа тънкия пуловер, метнат на раменете й, и погледна часовника зад тезгяха. Имаше още два часа, преди да застъпи на смяна. Обикновено, като дойдеше по-рано, се опитваше да изработи малко извънредни, но управителят не й разрешаваше вече. Обясни й, че е направила максимума часове. А как тъй парите ми са все на минимум, помислила си бе Лу Ан, но нямаше смисъл да спори. Нали все пак й позволявате да води Лиса. Иначе изобщо нямаше да има работа. При това й плащаше в брой. На Лу Ан й бе ясно, че по този начин той си спестява данъка й, но пък тя бездруго печелеше твърде малко, за да й правят и удръжки. Никога не бе попълвала данъчна декларация; целия си живот бе прекарала под прага на бедността и с основание смяташе, че не дължи никакви данъци.

Лиса лежеше срещу нея. Лу Ан подпъхна одеялцето по-плътно под спящата си дъщеря. Бе й дала част от вечерята си; момиченцето добре поемаше твърдата храна, но преди да дояде смачканите моркови, отново заспа. Лу Ан се тревожеше, че Лиса няма пълноценен сън. Питаше се какви ли отражения може да даде спането под тезгяха в шумното и задимено заведение. Според списанията и телевизията това водело до понижено самочувствие и други увреждания. Тази кошмарна мисъл често съсипваше и собствения й сън. А и не само тази. Когато Лиса окончателно минеше на твърда храна, щеше ли винаги да може да й я осигурява? Нямаше кола, едва събираше пари за автобуса, често вървеше пеш и тичаше под дъжда. Ами ако Лиса се разболееше? Ако самата Лу Ан легнеше болна? Кой тогава щеше да се грижи за детето? Нямаше здравна осигуровка. Водеше Лиса в безплатната окръжна поликлиника за ваксинации и прегледи. Лу Ан не бе стъпвала при лекар повече от десет години. Бе млада, силна и здрава, но това в един миг можеше да се промени. Знае ли човек? Едва не прихна, като си представи, че Дуейн поема безбройните всекидневни грижи по Лиса. Много скоро би побягнал с викове в гората. Само дето работата не беше за смях.

Докато гледаше как малката устица се отваря и мърда в съня, сърцето на Лу Ан натежа като някой от огромните тирове на паркинга пред заведението. Лиса изцяло зависеше от нея, а истината бе, че тя нямаше нищо. Всеки ден от живота си бе на стъпка от пропастта и постоянно се приближаваше към ръба. Накрая неизбежно щеше да полети надолу — бе само въпрос на време. Отново си припомни думите на Джаксън за цикъла, за майка й, за самата нея. Не й се мислеше колко много Дуейн напомня Бени Тайлър. Следващата бе Лиса — дъщеричката й, за която би убивала или би умряла, ако трябваше да я защити. Америка била пълна с възможности, всички го казваха. Просто трябвало да ги отключиш. Само че бяха забравили да направят ключ за такива като Лу Ан. Може би умишлено. Поне тя така виждаше нещата, случеше ли се да е особено потисната като сега.

Тя разтърси глава и здраво стисна длани. Тези мрачни мисли нямаше да й помогнат. Лу Ан придърпа голямата си чанта и извади отвътре бележника. Откритото в библиотеката силно я бе заинтригувало.

Шестима бяха спечелили от лотарията. Започнала бе с онези от миналата есен до настоящия момент. Записала бе имената им и данни за тях. Материалите бяха придружени със снимки на спечелилите. Усмивките им се разтягаха едва ли не върху цялата страница. В обратен ред спечелилите бяха: Джуди Дейвис, двайсет и седем годишна, на социални помощи, с три малки деца; Хърман Руди, трийсет и осем годишен, бивш шофьор на камион, инвалид от трудова злополука, натрупал огромни медицински сметки; Уонда Трип, шейсет и шест годишна, вдовица, на социална пенсия от четиристотин долара месечно; Ранди Стит, трийсет и една годишен, вдовец с малко дете, наскоро съкратен като монтьор на конвейер; Боби Джоу Рейнълдс, трийсет и три годишна, келнерка от Ню Йорк, която след печалбата се бе отказала от мечтата си да покори Бродуей и се бе заела с живопис в Южна Франция. И накрая — Реймънд Пауъл, четирийсет и четири годишен, наскоро банкрутирал и настанил се в приют за бездомници.

Лу Ан се облегна назад. И Лу Ан Тайлър, двайсетгодишна, самотна майка, крайно бедна, необразована, без перспективи, без бъдеще. Идеално щеше да се вмести в тая група на несретници.

Беше проучила само за шест месеца назад. А колко ли още имаше? Не можеше да не признае, че като материал за репортаж бяха сензация. Бедняци в безизходица спечелват джакпота. Стари хора с ново богатство. Малки деца с внезапно блеснало светло бъдеще. Сбъдване на всичките им мечти. В мислите й изплува лицето на Джаксън. Все някой ще спечели. Защо да не си ти, Лу Ан? Спокойният му, равен тон я омагьосваше. Тия две изречения безспирно отекваха в главата й. Усети, че се плъзга по въображаем бент. Нямаше представа какво я очаква в дълбоките води долу. Неизвестното едновременно я плашеше и силно я привличаше. Погледна Лиса. Не можеше да се отърси от образа й на млада жена в караваната, около която кръжат мъже хищници.

— Какво правиш, миличка?

Лу Ан стреснато вдигна глава и се озова очи в очи с Бет. По-възрастната жена с умение крепеше пълни с храна чинии в двете си ръце.

— Нищо особено, броя си съкровищата — отвърна Лу Ан.

Бет се засмя и погледна бележника, който Лу Ай бързо затвори.

— Не забравяй незначителните хорица, когато се издигнеш, мис Лу Ан Тайлър — подхвърли тя и тръгна да сервира на нетърпеливите клиенти.

Лу Ан се усмихна притеснено.

— Няма, Бет, кълна се — промълви тя.

7

Беше осем сутринта на въпросния ден. Лу Ан слезе от автобуса с Лиса. Това не бе обичайната й спирка, но се намираше недалеч от караваната и тя щеше да стигне за половин час ходене пеша, което за нея не бе нищо. След дъжда небето бе яркосиньо, а земята — наситенозелена. Ята птички пееха химни в прослава на новия сезон, радостни от отминаването на още една тягостна зима. Лу Ан вървеше под наскоро изгрялото слънце и на всяка крачка срещаше свежа растителност. Обичаше този час на деня. Беше спокоен, умиротворяващ и я караше да се чувства обнадеждена.

Погледна напред към хълмистата шир, изпълнена с мрачна почит и очакване. Мина бавно под сводестия вход на гробището „Небесни поля“. Дългите й стройни крака я понесоха механично към сектор 14, парцел 21, гроб 6 — беше в сянката на туфа кучешки дрян, който скоро щеше да разцъфти в неповторими багри. Постави сака с Лиса на каменната пейка край гроба на майка си и повдигна момиченцето. Коленичи в росната трева и отмахна от бронзовата плоча няколко вейки и бучици пръст. Джой не бе живяла дълго: трийсет и седем години. Доколкото Лу Ан знаеше, за майка й това време бе и мимолетно, и цяла вечност. Годините с Бени не бяха от приятните и както Лу Ан вече твърдо вярваше, бяха ускорили заминаването й от този свят.

— Нали помниш, Лиса? Тук е твоята баба. Отдавна не сме идвали заради лошото време. Но сега е пролет и отново сме дошли да я посетим. — Лу Ан повдигна дъщеря си и посочи към слегналата земя. — Тя е тук. Сега спи, но когато ние идваме, сякаш се събужда. Не може да ни отвърне истински, но ако здраво стиснеш очички и се вслушат напрегнато, можеш да я чуеш. Тя казва какво мисли за разните неща.

След тия думи Лу Ан се надигна и седна на пейката с Лиса в скута си. Добре бе увила детето, за да го запази от сутрешния хлад. Лиса още бе сънена, нужно й бе време да се разсъни, но пък после няколко часа не преставаше да шава и да бърбори. Гробището бе съвсем пусто, само един работник в далечината подрязваше тревата с автоматична косачка. Шумът на косачката не стигаше до нея, а по пътя рядко минаваха коли. Тишината носеше покой; тя стисна здраво очи и се вслуша напрегнато.

В заведението бе взела решение веднага след работа да се обади на Джаксън. Бе й казал, че е на разположение по всяко време, и тя бе сигурна, че независимо от часа той ще вдигне слушалката при първото позвъняване. Да каже „да“ изглеждаше най-лесното нещо на света. И най-разумното. Сега тя бе на ход. След двайсет години, изпълнени със скърби, разочарования и дълбоко отчаяние, които се връщаха при нея като бумеранг, боговете най-сетне й се бяха усмихнали. От милионите тъкмо името на Лу Ан Тайлър бе излязло в тройна комбинация на игралния автомат. И никога повече нямаше да се случи, в това тя бе твърдо убедена. Сигурна бе също тъй, че другите хора, за които бе чела във вестника, се бяха обадили по телефона. Никъде не пишеше, че някой от тях е имал неприятности, а такава новина щеше да гръмне, защото в бедния район, където живееше, всички играеха на лотарията в отчаяно усилие да отхвърлят безнадеждната си бедняшка съдба. Някъде помежду излизането си от заведението и качването на автобуса обаче нещо дълбоко в нея й бе подсказало да не вдига телефона, а да потърси нечий съвет. Често идваше тук да поговори, да остави цветя, които беше набрала, или да почисти вечното жилище на майка си. В миналото в много случаи й се бе струвало, че действително може да осъществява връзка с майка си. Никога не бе чувала гласове; всичко бе по-скоро на ниво сетива и чувства. Често тук бе обладавана от еуфория или дълбока тъга и тя ги отдаваше на контакта на майка си с нея, която изказваше мненията си за неща, свързани с Лу Ан, като ги прокарваше направо в съзнанието й. Знаеше, че лекарите биха я обявили за луда, но това не отнемаше нищо от убедеността й.

— В момента се надяваше да чуе съвет как да постъпи. Майка й я бе възпитала добре. Лу Ан никога не бе изричала лъжа, докато не заживя с Дуейн. После измислиците започнаха да идват някак от само себе си, бяха просто средство за оцеляване. Ала никога не бе откраднала нищо през целия си живот, нито бе извършила нещо нередно, доколкото й бе известно. През годините бе запазила достойнството и самоуважението си и това й създаваше приятно чувство. Помагаше й да се пребори с трудностите на всеки нов ден, когато този ден съдържаше мъничко надежда, че следващият ще е по-различен, по-добър.

Ала днес нищо не се получаваше. Шумната косачка се приближаваше, а движението по пътя се бе усилило. Тя отвори очи и въздъхна. Нещо не беше наред. Тъкмо днес майка й бе недосегаема за контакт. Изправи се и понечи да си тръгне, когато я обзе неясно чувство. Никога преди не го бе изпитвала. Очите й неволно се насочиха към друга част на гробището, към един парцел на петстотин метра встрани. Нещо я теглеше натам и тя не хранеше съмнения какво е то. С широко разтворени очи и с крака, движещи се от само себе си, Лу Ан прекоси широката асфалтова алея. Инстинктивно притисна Лиса към гърдите си, сякаш детето можеше да бъде засмукано от силата, която притегляше Лу Ан към епицентъра си. С приближаването й към мястото небето сякаш ужасно се смрачи. Шумът от косачката бе изчезнал, колите спряха да се движат по пътя. Единственият звук идеше от вятъра, свирещ над полегналата трева между изронените надгробни паметници. Тя спря с развяна назад коса и погледна надолу. Бронзовата плоча бе в същия стил като на майка й, а и фамилията бе същата: Бенджамин Хърбърт Тайлър. Не бе стъпвала тук от смъртта на баща си. Стискала бе здраво ръката на майка си. И двете никак не се чувстваха натъжени, но бяха длъжни да се покажат такива от приличие пред многото приятели и роднини на покойника. По странен, но не съвсем необичаен начин Бени Тайлър се ползваше с огромна популярност пред всички освен пред собственото си семейство, защото бе сърдечен и щедър към другите, но не и към семейството си. Видът на пълното му име, гравирано върху метала, я накара рязко да поеме дъх. Сякаш буквите бяха изписани върху врата, която щеше да се отвори и отвътре да се появи самият човек. Започна да отстъпва назад и тогава натрапчивото чувство, което бе усетила при гроба на майка си, отново я връхлетя. Не другаде, а точно тук. Почти виждаше нишки, подобни на паяжина, да се точат над гроба и да се извиват, подхванати от вятъра. Обърна се и побягна. Дори и с Лиса на ръце спринтираше със скорост, която би накарала мнозина олимпийци да настръхнат от завист. Без да забавя крачка, прелетя през входа на гробището. Не беше стиснала здраво очи, нито се бе вслушвала особено напрегнато. И все пак думите на Бени Тайлър се бяха издигнали от гроба и бяха проникнали в съзнанието на единственото му дете.

Взимай парите, момичето ми. Това татко ти го казва, а другите да вървят по дяволите. Мен слушай. Използвай малкото мозък, дето го имаш. Отиде ли си тялото, нищо не ти остава. Нищо! Кога съм те лъгал, кукличката ми? Взимай ги, по дяволите, глупачко! Татко те обича. Направи го за татко. Знаеш, че го искаш.

Човекът с косачката спря да я изгледа, както тичаше под невинно синьото небе, което бе само за снимка. Каза си, че някои хора се плашат в гробищата дори посред бял ден. После продължи да коси.

Лу Ан вече не се виждаше.

Вятърът гонеше майката и дъщерята в прегръдките й по дългия черен път. Лицето на Лу Ан се обливаше в пот под слънцето, което прозираше през разлистените дървета; дългите й крака препускаха с някаква животинска грация. В юношеството си вече успяваше да надбяга почти всички в окръга, включително и повечето момчета от футболния отбор. Но никой никога не й каза какво да прави с тази си дарба. За тринайсет годишно момиче с фигура на жена това означаваше, че ако не може да надвие момчето, което се опитва да я опипва, то поне може да му избяга.

Усещаше как гърдите й горят. За миг се почуди дали няма да получи сърдечен удар като баща си. Може би някаква наследствена слабост чакаше удобния момент да извади още един член на фамилията Тайлър от строя. Забави крачка. Лиса вече ревеше и тя накрая спря, като силно прегърна детето и зашепна успокоителни думи в малкото му розово ушенце, докато плачът най-сетне престана.

Лу Ан извървя бавно останалия път до дома. Думите на Бени Тайлър бяха определили решението й. Щеше да събере колкото можеше багаж от караваната и да изпрати някого за останалото. За известно време щеше да отседне у Бет. Тя й го бе предлагала неведнъж. Имаше стара паянтова къща, но пък с много стаи и след смъртта на съпруга й единствена компания й бяха две котки, за които Бет се кълнеше, че са по-щури и от нея. Ако трябваше, Лу Ан щеше да води Лиса в класната стая със себе си, но щеше да получи гимназиална диплома и после може би да постъпи в общинския колеж. Щом Джони Джарвис бе успял, и на нея щеше да се удаде. А мистър Джаксън да си търси друг, който „с радост“ щеше да заеме мястото й. Всички тези отговори на житейските дилеми я връхлетяха тъй бързо, че се уплаши главата й да не гръмне от внезапното облекчение. Майка й все пак й бе проговорила, може би по заобиколен начин, но вълшебството бе подействало.

— Никога не забравяй скъпите покойници, Лиса — прошепна тя на момиченцето. — Човек не знае кога ще му потрябва помощта им.

Щом приближи караваната, Лу Ан забави ход. Предния ден Дуейн разполагаше с куп пари. Кой знае колко му бяха останали. Имаше ли няколко долара в джоба, бързаше да почерпи всички в кръчмата. А с тая пачка под дюшека бог знае докъде беше стигнал. Нямаше представа как я е получил. Още една причина да го напусне час по-скоро.

Когато свърна при завоя, от близкото дърво излетя ято косове и я подплаши. Погледна ги ядосано за миг и продължи да върви. Но щом караваната се показа пред очите й, тя рязко спря. Отпред бе паркирана кола. Голяма, с подвижен покрив, лъскавочерна, с бели гуми, а на капака имаше хромиран орнамент, който от разстояние напомняше жена в неприличен акт. Дуейн караше очукан пикап, който му бе вдигнат за неправилно паркиране, доколкото Лу Ан знаеше. Никой от приятелчетата му не караше такава натруфена кола. Какво ставаше, дявол да го вземе? Нима Дуейн напълно бе превъртял, та да купи тоя хамбар? Прокрадна се до автомобила и взе да го разглежда, като държеше под око и караваната. Седалките бяха от бяла кожа с виненочервени ленти. Вътре колата бе безупречно чиста. Излъсканият до блясък часовник на таблото ослепяваше очите, когато върху него попаднеше слънчев лъч. По седалките нямаше нищо, което да й подскаже кой е собственикът. Ключовете висяха на стартера с верижка, към която бе прикрепена миниатюрна бирена кутия. Помежду таблото и предната седалка в специално гнездо лежеше телефон. А може би наистина това чудо принадлежеше на Дуейн. Но тогава значи бе похарчил всички ония пари.

Тя бързо се изкачи по стълбите и се ослуша. Като не чу нищо, реши да влезе. Последния път го бе ступала добре и пак можеше да го направи.

— Дуейн? — Тя блъсна силно вратата зад гърба си. — Дуейн, какво си направил, по дяволите? Твое ли е това нещо отвън? — Все още никакъв отговор. Остави възбудената Лиса в коридора и продължи напред. — Дуейн, тук ли си? Хайде, отговори, ако обичаш. Нямам време за игрички.

Влезе в спалнята, но там го нямаше. Очите й се спряха на стенния часовник. Отне й само миг да го напъха в чантата си. Нямаше намерение да го оставя на Дуейн. Излезе от спалнята и се спря за малко до дъщеря си, за да я успокои, като остави чантата си на пода до нея.

Най-после откри Дуейн, проснат на продъненото канапе. Телевизорът бе включен, но без звук. На масичката имаше мазна картонена кутия от пилешки крилца, празна тенекийка от бира и разсипани пържени картофи с разлят около тях кетчуп. Не беше ясно дали това е закуската му, или са остатъци от снощната вечеря.

— Хей, Дуейн, не ме ли чу?

Видя го много бавно да обръща глава към нея. Тя се намръщи. Още беше пиян.

— Дуейн, кога ще се вразумиш? — Пристъпи напред. — Трябва да поговорим. Едва ли ще ти хареса, но за съжаление нямаш избор, защото…

Повече не можа да продължи, тъй като едра длан запуши устата й и пресече писъка й. Дебела ръка я хвана здраво през кръста и я лиши от възможност да мърда. Ужасените й очи обходиха стаята и тя чак сега забеляза, че цялата риза на Дуейн е аленочервена отпред. Докато го гледаше втрещена, той се изтърколи от канапето на пода и повече не помръдна.

Ръката се премести към гърлото й и така рязко изви брадичката й нагоре, че тя се уплаши да не й прекърши врата. Дъхът й секна, като видя другата ръка с нож в нея да се насочва към шията й.

— Жалко, госпожо. Не уцели момента и мястото.

Лу Ан не разпозна гласа. Дъхът му вонеше на бира и пилешки крилца. Гадната миризма я задушаваше колкото и грубата му длан върху устата й. И все пак той бе допуснал грешката да остави ръцете й свободни. Вероятно предполагаше, че ще е парализирана от страх. Нищо подобно. Стъпалото й го ритна право в коляното и в същия момент лакътят й се заби дълбоко в отпуснатия му корем точно под диафрагмата.

От силата на удара й ръката му отскочи и ножът поряза брадичката й. Тя усети вкуса на кръв. Мъжът рухна на пода, като кашляше задавено и плюеше. Ловджийският нож падна на килима до него. Лу Ан се втурна по посока на външната врата, ала той успя да докопа крака й и тя се изтърколи на земята до него. Макар да бе превит одве, стискаше глезена й с железни пръсти и я теглеше назад към себе си. Чак сега успя да го види, преобръщайки се по гръб и ритайки го с все сила: загорял здравеняк с гъсти вежди, мокра от пот черна коса и дебели устни, извити в болезнена гримаса. Не виждаше очите му, защото бяха притворени, докато напрягаше мускулите на тялото си да избегне ритниците й. Лу Ан за миг го огледа. Беше два пъти по-едър от нея. По хватката около крака си можеше да прецени, че не би го надвила със сила. Ала нямаше никакво намерение да остави Лиса сама срещу него, поне не без борба.

Вместо да продължи да се съпротивлява, тя се хвърли към него и закрещя с все сила. Викът и скокът й го стъписаха и загубил равновесие, той пусна крака й. Сега вече виждаше очите му: бяха кафяви с оттенъка на стара монета от пет цента. След секунда отново бяха плътно стиснати, защото тя заби двата си показалеца в тях. С нов крясък мъжът залитна назад към стената, но веднага отскочи и слепешката се стовари върху нея. Здраво вкопчени един в друг, те се свлякоха на канапето. Докато падаше, Лу Ан напипа някакъв предмет. Не можеше да види какво е хванала, но бе здраво и твърдо, а това й стигаше. Запрати го с все сила към главата му и в следващия миг падна на пода, като едва успя да се изтърколи настрани от трупа на Дуейн.

При съприкосновението с якия череп на мъжа телефонът се разби на парчета. Онзи рухна по очи на пода, явно в безсъзнание. Черната му коса бързо се сплъсти от кръвта, рукнала от раната на главата. За миг Лу Ан остана легнала на пода, после се надигна. Ръката й бе изтръпнала от удара по масичката. От падането задните й части бяха натъртени, а главата й пулсираше от сблъсъка със стената.

— По дяволите! — изруга, като с мъка се опитваше да се изправи на крака и да запази равновесие. Каза си, че миг по-скоро трябва да се махне оттук. Да грабне Лиса и да хукне с все сила, докато издържат краката и дробовете й. Зрението й се замъгли и почувства как очите й се завъртат в орбитите.

— О, господи — простена в предчувствие на онова, което щеше да я сполети. Устните й се разтвориха и тя падна на пода в безсъзнание.

8

Лу Ан не знаеше колко дълго е била в несвяст. Кръвта, изтекла от раната на брадичката й, още не бе засъхнала, тъй че едва ли бе припаднала много отдавна. Ризата й бе разкъсана и окървавена; едната й гърда се бе измъкнала от сутиена. Бавно седна и се пооправи колкото можа със здравата си ръка. Обърса брадичката си с длан и опипа резката; бе с неравни ръбове и болезнена. С усилие стана на крака. Едва си поемаше дъх от преживяната психическа травма и от физическата болка.

Двамата мъже лежаха редом; едрият непознат още дишаше, личеше си по неритмичното повдигане и спускане на корема му. За Дуейн Лу Ан не бе сигурна. Отпусна се на колене и се помъчи да напипа пулса му, но напразно. Лицето му бе сиво, може би от мрака в помещението. Отиде да светне лампата, но стаята пак си остана сумрачна. Отново коленичи до него и внимателно докосна гърдите му. Повдигна ризата му, но бързо я спусна, тъй като й прилоша от вида на многото кръв.

— Господи, Дуейн, какво си направил? Дуейн, чуваш ли ме? Дуейн?

На слабата светлина успя да види, че от раната вече не тече кръв — знак, че сърцето му вероятно бе спряло да бие. Опипа ръката му — все още бе топла, ала пръстите му вече изстиваха. Погледна към останките от телефона. Нямаше как да повика линейка, а на Дуейн май не му бе и нужна вече. Все пак трябваше да се обади на полицията, за да се разбере кой е другият човек, защо беше намушкал Дуейн с нож и се бе опитал да убие и нея.

Когато Лу Ан се изправи, забеляза малка купчина пликчета, скрити до този момент зад мазната кутия с пилешки крилца. По време на суматохата се бяха разпилели на земята. Лу Ан се наведе и вдигна едно. В полиетиленовата обвивка се виждаше бял прах. Наркотици.

Тогава чу скимтенето. Господи, къде беше Лиса? Ала и друг звук се разнесе в тоя момент. Лу Ан се извърна със секнал дъх. Ръката на едрия мъж се движеше, той понечваше да се надигне. Щеше да я нападне! Изпусна пликчето и се втурна към коридора. Грабна със здравата си ръка Лиса, която запищя, щом видя майка си, изхвръкна през външната врата и силно я затръшна зад себе си. Мина тичешком покрай колата, после се спря и се обърна. Грамадата плът, която бе цапардосала с телефона, не се беше показала от вратата. Поне още не. Премести поглед към колата. Ключовете в стартера примамливо проблясваха на слънцето. Колеба се само миг, след което и двете с Лиса се озоваха вътре. Лу Ан включи двигателя и на заден ход излезе на пътя през калта. Само минута й трябваше да овладее нервите си, преди да се качи на магистралата към града.

Сега вече си обясняваше неочакваното богатство на Дуейн. Продажбата на наркотици явно бе по-доходна от обирането на коли. Само че Дуейн бе станал алчен и сигурно бе задържал част от стоката или парите за себе си. Кръгъл глупак! Трябваше да се обади на полицията. Дори Дуейн да беше жив, в което тя се съмняваше, щеше да го спаси само за дълъг престой в затвора. Но ако пък бе жив, не можеше да го остави да умре. За другия изобщо не се интересуваше. Искаше й се само да го бе ударила още по-силно. Даде газ и хвърли поглед към Лиса. Детето седеше с широко разтворени очи и ужасът още личеше в треперещите му устни и бузки. С ранената ръка прегърна дъщеря си, като прехапа устни от болката, причинена й от това леко движение. Чувстваше врата си като прегазен от кола. И тогава очите й попаднаха върху клетъчния телефон. Отби от пътя и го грабна.

След като бързо се ориентира как работи, тя започна да набира 911. После бавно прекъсна телефона. Погледна пръстите си. Трепереха толкова силно, че не можеше да ги стисне в юмрук. Също тъй бяха покрити с кръв и вероятно не само собствената й. Внезапно започна да й просветва, че лесно можеше да се окаже замесена в престъпление. Макар да се бе раздвижил, мъжът като нищо можеше да не естанал отново и да е умрял. Тя самата знаеше, че това щеше да е убийство при самоотбрана, но щяха ли да го повярват другите? Търговец на наркотици. А тя караше неговата кола.

При тази мисъл се озърна, за да види не я ли гледа някой. Към нея наближаваха някакви коли. Гюрукът! Трябваше да го вдигне. Скочи на задната седалка и задърпа напред коравия брезент, сетне отново се прехвърли на шофьорското място и подкара по пътя.

Щеше ли полицията да й повярва, че нищо не е знаела за престъпната дейност на Дуейн? Дуейн бе успял да укрие от нея заниманията си, но кой би приел, че това е истината? Тя самата не можеше да повярва. Тази реалност я връхлетя като пожар, помитащ хартиена къща; изход не се виждаше. А може би имаше. Едва не извика, когато й хрумна мисълта. За миг в съзнанието й изникна майчиното й лице. С огромна мъка го изтика настрани. „Съжалявам, мамо. Не ми остана избор.“ Трябваше да го направи: обаждането до Джаксън.

Едва тогава погледът й спря на часовника върху таблото. Като че тялото й в миг се изцеди от последната капка кръв.

Беше десет часът и пет минути.

„Губиш предложението безвъзвратно“, така бе заявил Джаксън и тя нито за миг не се усъмни, че го бе казал сериозно. Отново отби от пътя и в отчаянието си се захлупи върху волана. Какво щеше да стане с Лиса, докато лежеше в затвора? Този глупав, глупав Дуейн! Тормозил я бе приживе, продължаваше и след смъртта си.

Бавно вдигна глава и погледна през улицата, като потърка очи, за да фокусира образа пред себе си: банков клон, ниска и солидна тухлена сграда. Ако имаше пистолет, сериозно щеше да се замисли дали да не го обере. Ала дори и от тази възможност бе лишена. Днес беше неделя и банката бе затворена. Докато погледът й обхождате фасадата, сърцето й отново лудешки ускори ритъма си. Промяната в душевното й състояние бе тъй внезапна, че се чувстваше като упоена от наркотик.

Часовникът на банката показваше десет без пет.

Предполагаше се, че банкерите са сериозни и надеждни хора. Надяваше се от все сърце и часовниците им да са тъй надеждни. Грабна телефона, а с другата ръка трескаво затършува в джоба на палтото си за листчето с телефонния номер. Способността й за координация като че изцяло я бе напуснала. Едва насилваше пръстите си да натиснат цифрите. Като че мина цяла вечност, преди в слушалката да се чуе сигналът „свободно“. За щастие на изопнатите й нерви отговорът дойде още след първото позвъняване.

— Започнах да се чудя какво става с теб, Лу Ан — каза Джаксън.

Представи си го как поглежда часовника си и се удивлява, задето е изчакала последния момент. Насили се да диша нормално.

— Просто изгубих чувство за време. Много неща ми се струпаха.

— Дързостта ти е освежаваща новост, макар, честно казано, малко да ме смайва.

— Е, какво сега?

— Не забравяш ли нещо?

— Какво? — попита Лу Ан озадачена.

Мозъкът й заплашваше да гръмне. Цялото й тяло бе пронизано от болезнени тръпки. Ако се окажеше, че всичко това е шега…

— Направих ти предложение, Лу Ан. За да мога да пристъпя към юридически оформен договор, нужно ми е изричното ти съгласие. Формалност, наистина, но аз държа на нея.

— Съгласна съм.

— Прекрасно. Мога да те уверя, че никога няма да съжаляваш за това решение.

Лу Ан се огледа притеснена. Двама души, които вървяха от другата страна на магистралата, гледаха колата. Включи на скорост и излезе на платното.

— Е, какво сега? — попита го отново.

— Къде си?

— Защо? — попита сепната. После добави бързо: — У дома съм.

— Добре. Иди до най-близкия пункт, където се продават лотарийни билети. Купи си един.

— С какви числа да играя?

— Няма значение. Както ти е известно, имаш две възможности. Да си вземеш билет с готови числа, отбелязани от автомата, или ти да си избереш числата, които желаеш. Всички се подават в една и съща компютърна система с точност до секундата на вкарване и не се допуска дублиране на комбинации. Това гарантира само един победител. Ако предпочетеш своя комбинация, а тя вече е заета, просто си избираш друга.

— Не разбирам. Мислех, че вие ще ми кажете с кои числа да играя. Печелившите числа.

— Няма нужда нищо да разбираш, Лу Ан. — Гласът на Джаксън леко се бе повишил. — Просто ще правиш каквото ти се казва. Когато вече имаш комбинацията, ще ми се обадиш и ще ми кажеш числата. За останалото ще се погрижа аз.

— А кога ще получа парите?

— Ще има пресконференция…

— Пресконференция! — Лу Ан едва не преобърна колата и взе да се мъчи да я овладее със здравата си ръка, като крепеше телефона с брадичка.

Джаксън вече говореше с нескрито раздразнение.

— Не си ли ги гледала по телевизията? Победителят присъства на пресконференция, която обикновено се провежда в Ню Йорк. Предават я по телевизията в цялата страна, по света дори. Правят ти снимка с официалния чек и после репортери ти задават въпроси за живота ти, за детето ти, за мечтите ти, за бъдещите ти планове. Твърде досадно, но лотарийната комисия държи на това. За тях е голяма реклама. По тази причина продажбата на билети се удвоява ежегодно през последните пет години. Всички обичат победителя, достоен за печалба ако не за друго, то защото повечето хора смятат самите себе си за достойни.

— Длъжна ли съм да го правя?

— Моля?

— Не искам да се показвам по телевизията.

— Боя се, че нямаш избор. Не забравяй, че ще забогатееш поне с петдесет милиона, Лу Ан. За такива пари организаторите очакват от теб да изтърпиш поне една пресконференция. И, честно казано, имат право.

— Значи трябва да отида?

— Безусловно.

— Истинското си име ли трябва да използвам?

— А защо не?

— Имам си свои причини да не го желая, мистър Джаксън. Длъжна ли съм?

— Да! Съществува известен юридически статут, Лу Ан, макар да не очаквам от теб да си наясно с него, наричан популярно закон „за правото да се знае“. Простичко казано, в него се твърди, че обществеността има право да знае истинската самоличност на спечелилите на лотарията.

Лу Ан въздъхна тежко и с разочарование.

— Добре де, а кога ще взема парите?

Джаксън направи дълга пауза. Косъмчетата по тила на Лу Ан настръхнаха.

— Чуйте, не си помисляйте да ми играете номера. Питам за проклетите пари!

— Не е нужно да настръхваш, Лу Ан. Просто обмислях как да ти го обясня по най-достъпен начин. Парите ще бъдат преведени по сметка, която ти посочиш.

— Но аз нямам никаква сметка. Никога не съм разполагала с достатъчно пари, че да открия сметка.

— Спокойно, Лу Ан. Аз ще се занимая с това. Ти нямаш грижа. От теб се иска само да спечелиш. — Джаксън се постара гласът му да звучи оптимистично. — Иди в Ню Йорк с Лиса, вземи тлъстия чек, усмихни се, помахай, кажи няколко приятни смирени слова и после прекарай живота си в безкраен празник.

— А как ще стигна до Ню Йорк?

— Добър въпрос. Аз обаче вече съм подготвен за него. Близо до мястото, където живееш, няма летище, но има автогара. Ще вземеш автобус до железопътната гара в Атланта, откъдето ще се качиш на линията Амтрак Кресънт. Гарата на Гейнсвил ти е по-близо, но там не продават билети. Пътуването е дълго — около осемнайсет часа с много спирки, но голяма част от него ще прекараш в сън. Ще те отведе право в Ню Йорк, без да се налага да сменяш влакове. Бих те качил на самолет до Ню Йорк, но е малко по-сложно. Трябва да покажеш документ за самоличност, а и, честно казано, не те искам толкова скоро в Ню Йорк. Аз ще уредя всичко. Ще се обадя и на вашата автогара, и на гарата в Атланта да ти запазя билети. Можеш да тръгнеш за Ню Йорк, когато се тегли лотарията.

В ума на Лу Ан се мярнаха прострените тела на Дуейн и човека, който се бе опитал да я убие.

— Не съм сигурна, че ми се иска да се мотая тук толкова дълго.

Джаксън като че се стресна.

— А защо?

— Това си е моя работа — остро отвърна тя, после смекчи тона. — Просто, ако ще спечеля това чудо, не ми се ще да съм тук, когато хората вече ще знаят. Ще ми се нахвърлят като глутница вълци на агне, ако ме разбирате правилно.

— Няма такава опасност. Няма да обявят името ти публично преди пресконференцията в Ню Йорк. Когато пристигнеш там, ще те чака човек и ще те отведе в лотарийната централа. Печелившият ти билет ще бъде потвърден, а на следващия ден ще се проведе пресконференцията. Някога удостоверяването на билета отнемаше седмици, но с новата технология са им достатъчни няколко часа.

— Ами ако отида с кола до Атланта и се кача на влака още днес?

— Ти имаш кола? Боже мой, а какво ще каже Дуейн? — В гласа на Джаксън прозвучаха весели нотки.

— Оставете аз да се тревожа за това — тросна му се Лу Ан.

— Би могла да проявиш по-голяма благодарност, Лу Ан, освен ако някой най-редовно не ти осигурява състояние, което да надхвърля и най-смелите ти мечти.

Лу Ан преглътна мъчително. Без съмнение щеше да бъде богата. Чрез измама.

— Благодарна съм — промълви тя. — Само че сега, след като вече взех решение, всичко ще се промени. Целият ми живот. А също и животът на Лиса. Това може да обърка главата на всеки.

— Да, разбирам, че е така. Но имай предвид, че въпросната промяна е за добро. Не е като да отиваш в затвора например.

Лу Ан с мъка преодоля внезапното задавяне в гърлото си и силно прехапа долната си устна.

— Мога ли още днес да се кача на влака? Моля ви.

— Почакай малко. — Джаксън натисна бутон за временно изключване. Лу Ан погледна напред. Край пътя бе спряла полицейска кола с радар, поставен на вратата. Механично погледна таблото и макар да караше под разрешената скорост, намали. Възобнови дишането си чак след неколкостотин метра. В слушалката отново се чу щракането на бутон и резкият глас на Джаксън, който я стресна.

— Влакът ще е в Атланта в деветнайсет и петнайсет довечера, а в Ню Йорк пристига утре следобед в тринайсет и трийсет. Атланта е само на два часа път с кола от дома ти.

Той помълча за миг.

— Ще ти трябват пари за билет обаче, а също и джобни за пътуването.

Лу Ан несъзнателно кимна на телефона.

— Да.

Внезапно се почувства много долна — като проститутка, която моли за още пари след едночасов ангажимент.

— Близо до железопътната гара има офис на Уестърн Юниън. Ще ти преведа пет хиляди долара там. — Лу Ан хлъцна при тая сума. — Нали помниш първоначалното ми предложение за работа? Да приемем, че това е заплатата ти за добре свършена работа. Само ще трябва да покажеш нужните документи и…

— Нямам никакви документи.

— Просто шофьорска книжка или паспорт. Друго не им трябва.

Лу Ан едва не се разсмя.

— Паспорт? Тук, за да идеш от една мърлява махала до друга, не ти трябва паспорт. А и шофьорска книжка нямам.

— Но нали смяташ да шофираш до Атланта? — От смайването на Джаксън й стана още по-смешно. Тоя човек уж си играеше с милиони, а не можеше да схване, че Лу Ан ще кара автомобил без книжка.

— Ще се изненадате, ако разберете колко хора вършат разни неща без разрешителни.

— Парите обаче не можеш да си вземеш без документ.

— Вие не сте ли някъде наблизо?

— Посетих славния Рикърсвил само заради срещата си с теб, Лу Ан. След като тя приключи, нищо повече не ме задържаше там. — Той отново замълча и когато заговори, Лу Ан почувства неудоволствие в тона му. — В такъв случай имаме проблем.

— Колко горе-долу струва билетът за влак?

— Около хиляда и петстотин долара.

Припомнила си дебелата пачка на Дуейн, Лу Ан внезапно бе осенена от ново хрумване. Отби встрани, остави телефона и бързо огледа вътрешността на колата. Кафявата кожена чантичка, която измъкна изпод предната седалка, не я разочарова. С парите в нея вероятно можеше да купи целия влак.

— Една жена, с която работя, наследи пари от покойния си мъж. Мога да й поискам в заем. Знам, че ще ми даде — увери тя Джаксън. — Ако плащам в брой, няма да ми трябва документ, нали?

— Парите са всевластни, Лу Ан. Само не използвай истинското си име, естествено. Измисли нещо простичко, да не звучи фалшиво. Иди сега да купиш лотарийния билет и после веднага ми се обади. Знаеш ли как да стигнеш до Атланта?

— Голям град е, доколкото съм чувала. Няма как да го пропусна.

— Сложи си нещо да прикриеш лицето си. В никакъв случай не бива да те разпознаят.

— Разбрах, мистър Джаксън.

— Почти на прага си, Лу Ан. Моите поздравления.

— Нещо нямам желание да празнувам.

— Не се тревожи, занапред все това ще правиш в живота си.

Лу Ан затвори телефона и се огледа. Стъклата на колата бяха тъмни и едва ли някой я беше видял, но не можеше дълго да разчита на това. Трябваше да се освободи от автомобила колкото е възможно по-бързо. Единственият въпрос бе къде да го остави. Не искаше да я видят как слиза от него. Висока окървавена жена с бебе на ръце, слизаща от кола с тъмни стъкла, трудно би останала незабележима. Най-после й дойде наум една идея. Може да бе малко опасно, но точно сега нямаше друга възможност. Направи обратен завой и подкара обратно. След двайсетина минути вече пъплеше бавно по черния път и напрягаше зрение да види какво става напред. Най-сетне караваната се показа. Не видя други коли, изобщо никакво движение. Когато спря, я скова леден ужас; пак усети железните пръсти на мъжа около шията си, видя острието на ножа да я приближава.

Смъкна стъклото край седалката до себе си, за да се ослуша за някакъв шум, ала не чу нищо. Извади бебешка пелена от торбата с нещата на Лиса и старателно избърса всички повърхности в колата, които бе докосвала. Гледала беше няколко епизода от „Най-търсените престъпници в Америка“. Ако не беше толкова опасно, щеше да влезе и в караваната, за да изтрие телефона. Но, тъй или иначе, бе живяла там повече от две години и навсякъде имаше нейни отпечатъци. Слезе от колата и натъпка колкото можа от парите под подплатата в сака на Лиса. Пооправи криво-ляво скъсаната си риза. Затвори безшумно вратата на колата и хванала Лиса със здравата си ръка, забърза обратно по пътя.

От караваната чифт тъмни очи наблюдаваха бързото оттегляне на Лу Ан, като поглъщаха всяка подробност. Когато тя неочаквано се обърна, мъжът бързо отстъпи от прозореца назад в тъмната стая. Лу Ан не го познаваше, но той не искаше да рискува да бъде забелязан. Ципът на черното му кожено яке бе вдигнат до средата и от вътрешния джоб се подаваше дръжката на деветмилиметров пистолет. Прескочи двамата мъже, лежащи на пода, като внимаваше да не стъпи в локвите кръв. Попаднал бе тук в много удобен момент. Заварил бе резултатите от битка, в която дори не му се бе наложило да участва. Какво по-добро от това? Събра пакетчетата с наркотик от масичката и от пода и ги пъхна в найлонов плик, който измъкна от якето си. След като размисли за миг, върна половината от тях там, където ги бе намерил. Нямаше смисъл да става алчен, защото, ако организацията, за която работеха тия юнаци, дочуеше, че полицията не е открила наркотици в караваната, можеше да се залови да търси крадеца. А ако липсваха само част от пликчетата, щяха да помислят, че полицаите са се полакомили. Огледа стаята и забеляза откъснато парче плат на пода. Досети се, че е от ризата на жената, и го прибра в джоба си. Ето че вече му бе длъжница. Разгледа останките от телефона, разположението на двете тела, ножа и дупките в стената. Изводът му бе, че тя е влязла по средата на разправата. Дебелият бе видял сметката на по-дребния, а после Лу Ан някак бе надвила дебелия. Докато оглеждаше якото туловище, възхищението му към нея порасна.

Сякаш усетил, че го наблюдават, здравенякът отново се разшава бавно. Без да го чака да се съвземе напълно, мъжът се наведе, хвана ножа с кърпа и го заби няколко пъти в жертвата си. Умиращият зарови пръсти в килима, сякаш искаше да се вкопчи в живота. След няколко мига тялото му се разтресе и пръстите се отпуснаха. Лицето му, обърнато настрани, бе втренчило едното си безжизнено око в убиеца.

После мъжът се надвеси над Дуейн, за да провери дали гръдният му кош не се движи. За да е сигурен, че Дуейн Харви ще прави компания на дебелака в отвъдното, нанесе и на него няколко точно премерени удара с ножа, след което хвърли оръжието на килима.

След още няколко секунди излезе, заобиколи караваната и се шмугна в гората отзад. Колата му бе паркирана край рядко използван черен път, виещ се в гъстата гора. Бе криволичещ и неравен, но щеше да го изведе на главния път съвсем навреме, за да осъществи същинската си задача: следенето на Лу Ан Тайлър. Щом се качи в колата, телефонът вътре зазвъня. Той го вдигна.

— Задълженията ти приключиха — уведоми го Джаксън. — Преследването официално се отменя. Другата половина от заплащането ти ще ти бъде изпратена по обичайния начин. Благодаря ти за работата и ще те имам предвид в бъдеще.

Антъни Романело здраво стисна слушалката. Поколеба се дали да каже на Джаксън за двата трупа в караваната, но се отказа. Може би бе попаднал на нещо действително интересно.

— Видях малката да тръгва оттук пеша. Не ми се стори, че има средства да стигне далеч — съобщи Романело.

— Според мен парите ще са най-малката й грижа — засмя се Джаксън. Връзката бе прекъсната.

Романело затвори телефона и поразсъждава за миг. Технически той беше отзован. Работата му бе приключила и можеше да се прибере у дома, за да чака остатъка от парите си. Но тук ставаше нещо. Цялата задача бе някак особена. Изпратен бе в тая пустош да убие някаква си жена. После пък му наредиха да не го прави. Не бе за пренебрегване мимолетната забележка на Джаксън за парите. Доларите неизменно приковаваха интереса на Романело. Взе решението си и включи колата на скорост. Щеше да проследи Лу Ан Тайлър.

9

Лу Ан спря на една бензиностанция и в тоалетната се почисти, доколкото можа. Проми раната на брадичката си, извади анкерпласт от чантата с пелените на Лиса и я залепи. Докато Лиса доволно смучеше храна от шишето си, Лу Ан купи лотарийния билет, някакъв мехлем и марля от дрогерията на бензиностанцията. В десетте числа, които избра, включи рождената дата на Лиса, както и своята.

— Хората купуват билети като луди — сподели продавачът, неин приятел на име Боби. — Какво ти се е случило? — попита я и посочи лепенката на брадичката й.

— Паднах и се порязах — отвърна тя и побърза да смени темата. — Колко е джакпотът?

— Шестдесет и пет милиона и още расте — рече Боби с блеснали от възбуда очи. — Аз самият съм си купил цяла дузина билети. Този път имам добро предчувствие. Гледала ли си оня филм, в който ченгето дава на келнерката половината от печалбата си? Ако спечеля, половината ще дам на теб, честен кръст.

— Много съм ти благодарна, Боби. А какво трябва да направя в замяна?

— Да се омъжиш за мен, естествено — ухили се Боби, като й подаваше билета. — А ти няма ли да обещаеш половината от твоите, ако спечелиш? И пак можем да се оженим.

— Смятам сама да си платя този билет. Освен това мислех, че си сгоден за Мери Ан Симънс.

— Бях, ама миналата седмица. — Боби я огледа от горе до долу с нескрито възхищение. — Дуейн е голям тъпанар.

Лу Ан пъхна лотарийния билет дълбоко в джоба на джинсите си.

— Често ли го виждаш напоследък?

— Не — поклати глава Боби. — Последните дни нещо бяга по тъча. Чувах, че се навъртал към окръг Гуинет. Някакъв бизнес ли върти там, що ли.

— Какъв бизнес?

Боби сви рамене.

— Не знам, но не ща и да знам. Нямам ли си работа, та да бера грижа за такива като него.

— Чувал ли си да е спечелил някакви пари?

— Сега като се замисля, май оная вечер размахваше на показ едри банкноти. Може да е спечелил от лотарията. Ако е така, готов съм да се гръмна. Дявол го взел, тя прилича досущ на теб — възкликна Боби и помилва Лиса по бузката. — Ако размислиш и се навиеш да разделим печалбата или да се оженим, обади се. Свършвам работа в седем.

— Довиждане, Боби.

От един обществен телефон наблизо Лу Ан отново избра номера и Джаксън пак вдигна след първото позвъняване. Съобщи му десетте числа от билета си и чу шумоленето на хартия отсреща, докато той ги записваше.

— Прочети ми ги още веднъж, бавно — каза той. — Както разбираш, сега не бива да допускаме грешки.

Тя му ги прочете и той ги повтори за проверка.

— Добре — заяви Джаксън. — Много добре. Трудната част мина. Сега се качваш на влака, правиш си пресконференцията и отплаваш към залеза.

— Тръгвам за гарата веднага.

— На гара Пенсилвания ще те чака човек, за да те отведе в хотела.

— Мислех, че отивам в Ню Йорк.

— Така се казва гарата в Ню Йорк, Лу Ан — нетърпеливо обясни Джаксън. — Човекът, който ще те посрещне, има твоето описание, както и на Лиса. — След кратка пауза добави: — Предположих, че ще я вземеш.

— Без нея не мърдам никъде.

— Не съм искал да кажа, че възразявам. Разбира се, че можеш да я доведеш. Надявам се обаче, че не си посветила Дуейн в плановете си за пътуването.

Лу Ан преглътна мъчително, когато си спомни за пропитата от кръв риза на Дуейн, за това как бе паднал от канапето и не бе помръднал повече.

— Дуейн няма да идва — съобщи тя кратко.

— Отлично. Пожелавам ти приятно пътуване.

Автобусът остави Лу Ан и Лиса пред железопътната гара в Атланта. След телефонния си разговор с Джаксън тя бе спряла в един супермаркет да купи някои неща за себе си и Лиса. Покупките бяха в чанта, преметната през рамото й, а скъсаната й риза бе заменена с нова. Каубойска шапка и тъмни очила скриваха лицето й. В тоалетната бе почистила и превързала раната си от ножа и сега не я усещаше толкова болезнена. Отиде на гишето да си купи билет за влака до Ню Йорк. И точно тогава Лу Ан допусна голяма грешка.

— Името ви моля — попита служителката. Лу Ан тъкмо усмиряваше мрънкащата Лиса и отвърна механично:

— Лу Ан Тайлър.

Веднага щом го изрече, дъхът й секна. Погледна чиновничката, която припряно вкарваше информацията в компютъра. Лу Ан вече не можеше да я промени, защото щеше да възбуди подозренията на жената. Горещо се надяваше тоя пропуск да не й докара фатални последици. Виждайки, че Лу Ан пътува с бебе, жената й препоръча спално купе „делукс“.

— Има едно свободно с отделен душ и всички удобства — поясни тя.

Лу Ан бързо се съгласи. Когато извади парите изпод подплатата и отброи за билета, а останалите банкноти пъхна в джоба си, жената изненадано повдигна вежди.

Забелязала реакцията й, Лу Ан се усмихна насреща й.

— Спестяванията ми за черни дни. Но си казах, защо да не им се порадвам още сега и да не ида да разгледам Ню Йорк.

— Приятно прекарване — пожела жената. — Но бъдете внимателна. Там не бива да се разхождате с много пари в брой. С мъжа ми направихме тази грешка при посещението си преди години. Не бяхме стояли и пет минути на гарата, когато ни обраха. Трябваше да моля майка ми да ни прати пари, та да се приберем.

— Благодаря, много ще внимавам. Чиновничката погледна зад Лу Ан.

— Къде ви е багажът?

— Не обичам да пътувам с много багаж. Пък и там имаме роднини. Още веднъж благодаря. — И Лу Ан пое към перона.

Жената я изпрати с поглед, а когато го отмести от нея, се стресна от мъжа, който се бе появил сякаш изневиделица и сега стоеше пред гишето й.

— Еднопосочен билет до Ню Йорк, моля — любезно изрече Антъни Романело и погледна крадешком към отдалечаващата се Лу Ан. Наблюдавал бе как Лу Ан купи лотарийния си билет в дрогерията на бензиностанцията и как после бе говорила по телефона, макар да не бе рискувал да се приближи достатъчно, за да чуе думите й. Фактът, че сега заминаваше за Ню Йорк, бе изострил любопитството му до крайност. Той самият имаше много причини да иска тя да напусне този район колкото се може по-скоро. Макар задачата му да бе приключила, не мислеше да се откаже от проследяването й. Още повече, че той самият живееше в Ню Йорк. Възможно бе просто да бяга заради труповете в караваната. Но може би имаше още нещо. И то нещо сериозно. Взе билета си и тръгна към перона.

Лу Ан стоеше на разстояние от релсите, когато влакът шумно влезе в гарата с малко закъснение. С помощта на един стюард откри купето си. Вътре имаше двуетажно легло, фотьойл, умивалник, тоалетна и душ-кабина. Поради късния час с разрешението на Лу Ан стюардът подготви леглото за спане. След като приключи и излезе, младата жена седна на фотьойла, извади шишето на Лиса и се зае да я храни. В този миг влакът потегли от гарата с близо половин час закъснение. Започна да набира скорост, а Лу Ан седеше загледана през прозореца в сменящата се панорама. Когато Лиса опразни шишето, тя я вдигна и я потупа по гръбчето да се оригне. Вече имаха възможност да се отдадат на любимото си занимание — игрички и песни, към които възторженото момиченце се присъединяваше по свой шумен начин. Така прекараха близо час, докато най-сетне Лиса се умори и майка й я постави в сака.

Лу Ан полегна и се опита да се отпусне. Никога преди не се беше качвала на влак. Поклащането и ритмичното тракане на колелетата започваха да я унасят. Докато се мъчеше да си припомни кога е спала за последен път, потъна в дрямка. Събуди се стресната няколко часа по-късно. Каза си, че вече трябва да е полунощ. Чак сега й дойде наум, че цял ден не е хапвала нищо. Изобщо не я бе споходил глад при всичко, което се случи. Подаде главата си през вратата на купето и като забеляза стюарда, попита го дали може да получи някаква храна във влака. Човекът изненадано погледна часовника си.

— Последното повикване за вечеря беше преди няколко часа, госпожо. Вагон-ресторантът е затворен вече.

— О — възкликна примирено Лу Ан.

Нямаше да й е за пръв път да си легне гладна. Поне Лиса бе сита.

Стюардът зърна спящата Лиса, забеляза колко уморена изглежда Лу Ан и със съчувствена усмивка й каза да почака малко. След двайсет минути се върна с поднос, отрупан с храна, и дори се зае да й сервира, като пригоди долното легло за масичка. Лу Ан му благодари с щедър бакшиш.

Приключила с яденето, тя извади билета от джоба на джинсите си, за да се увери, че е там, и от него погледът й се прехвърли към Лиса. Детето леко помръдваше ръчички и се усмихваше. Сигурно сънят й е приятен, каза си Лу Ан.

Тя наведе глава към Лиса и промълви в малкото й ушенце: — Мама вече ще може да се грижи добре за теб, малката ми, както винаги си го заслужавала. Онзи човек каза, че можем да ходим където си искаме, да правим каквото ни се ще. — Погали бузката на детето. — Ти къде искаш да идем, кукличката ми? Само си избери, и поемаме натам. Харесва ти така, нали?

Лу Ан заключи вратата и сложи сака с Лиса на леглото, като се увери, че ремъците са здраво привързани. После самата тя се отпусна до дъщеричката си. Влакът напредваше към Ню Йорк, а тя се взираше през тъмния прозорец и се питаше какво ли още ще й се случи.

10

Влакът се задържа на няколко спирки по маршрута си и имаше близо трийсет и три минути закъснение в следобеда, когато Лу Ан и Лиса се озоваха сред суматохата на гара Пенсилвания. В живота си Лу Ан не беше виждала толкова хора на едно място. Оглеждаше се зашеметена, докато около нея профучаваха пътници и багаж. Стисна по-здраво дръжката на сака с Лиса, припомнила си предупреждението на чиновничката от гарата. Ръката й пулсираше болезнено, но все още би могла здраво да фрасне с нея всеки, който опиташе нещо. Погледна Лиса. Смаяно от чудесата около себе си, момиченцето се тресеше от възбуда. Лу Ан бавно пристъпи напред, без да знае как да излезе от гарата. Видя табела за Медисън Скуеър Гардън и смътно си припомни, че преди няколко години бе гледала по телевизията боксов мач, предаван оттам. Джаксън й бе казал, че някой ще я посрещне, но Лу Ан не можеше да си представи как човекът ще я открие сред целия този хаос.

Леко отскочи, когато мъжът я докосна по рамото. Вдигна поглед и видя тъмнокафяви очи и побелели мустаци под широк сплескан нос. За миг Лу Ан се почуди дали тъкмо него не бе гледала на боксовия ринг, но си даде сметка, че е доста стар, вероятно прехвърлил петдесет. Все пак широките рамене, приплеснатите уши и лицето със стари белези тутакси издаваха бившия боксьор.

— Мис Тайлър? — Гласът му бе тих, но ясен. — Мистър Джаксън ме изпрати да ви посрещна. Тя кимна и протегна ръка.

— Наричай ме Лу Ан. А твоето име как е?

Мъжът се постъписа.

— Това няма значение сега. Моля, последвайте ме. Чака ни кола. — И той тръгна напред.

— Държа да знам имената на хората — настоя Лу Ан, без да мръдне.

Той се върна при нея, като изглеждаше леко раздразнен, но тя долови спотаена усмивка в очите му.

— Добре, можеш да ме наричаш Чарли. Така става ли?

— Става, Чарли. Ти сигурно работиш за мистър Джаксън. Истинските си имена ли използвате помежду си?

Той я поведе към изхода, без да отговори.

— Искаш ли аз да нося бебето? Този сак изглежда тежък.

— Не, справям се. — И тя потръпна от болката, пронизала ранената й ръка.

— Сигурна ли си? — Очите му спряха на лепенката върху брадичката. — Изглеждаш така, сякаш си участвала в бой.

Тя кимна.

— Нищо ми няма.

Двамата излязоха от гарата, минаха покрай редицата хора, чакащи за такси, и Чарли отвори вратата на една лимузина. Лу Ан спря за миг да се възхити на ефектната кола, преди да се качи.

Чарли седна срещу Лу Ан, която не можеше да се въздържи да не огледа луксозния интериор на лимузината.

— След около двайсет минути сме в хотела. Искаш ли нещо за ядене или пиене преди това? Знам я гадната храна по влаковете — каза Чарли.

— И по-лоша съм яла. Наистина съм малко гладна, но не искам да спираме само заради мен. Той я погледна леко развеселен.

— Не е нужно да спираме.

Пресегна се към хладилника и извади отвътре сода, бира, сандвичи, пакетчета чипс и „Снакс“. После завъртя някакво копче и от облегалката изскочи масичка. Докато Лу Ан наблюдаваше изумена, едрите ръце на Чарли бързо и методично наредиха върху нея храните и напитките, заедно с чиния, прибори и салфетка.

— Знаех, че пристигаш с детето, затова накарах да заредят лимузината с разни бебешки храни. В хотела ще намериш всичко, което ти е нужно.

Лу Ан приготви шише с храна за Лиса, прегърна я и започна да я храни с една ръка, а с другата взе сандвич за себе си.

На Чарли не му убягна нежността, която личеше в грижите към дъщеря й.

— Сладка е. Как се казва?

— Лиса, Лиса Мари. Като дъщерята на Елвис.

— Доста млада изглеждаш, за да си почитателка на Краля.

— Всъщност аз не слушам много такава музика, но мама я обичаше. Заради нея избрах това име.

— Сигурно е останала доволна.

— Не знам, надявам се. Тя почина, преди Лиса да се роди.

— О, съжалявам. — Чарли замълча за миг. — А ти каква музика харесваш?

— Класическа. Всъщност не я познавам изобщо, просто ми харесва как звучи. Кара ме да се чувствам чиста и грациозна, сякаш плувам в планинско езеро — от ония, дето са тъй бистри, че се вижда дъното.

Чарли се усмихна.

— Никога не ми е хрумвало такова сравнение. Аз си падам по джаза. Навремето дори свирех на корнет. След Ню Орлиънс Ню Йорк има най-добрите джазклубове. Музика до изгрев-слънце. Всъщност има няколко недалеч от хотела.

— В кой хотел отиваме? — попита тя.

— В „Уолдорф Астория“. Небостъргача. Била ли си някога в Ню Йорк? — Чарли отпи малко сода от чашата си, после се облегна и разкопча сакото си.

Лу Ан поклати глава и преглътна хапка от сандвича.

— Никога никъде не съм ходила.

Чарли се засмя леко.

— Е, Ню Йорк без съмнение е страхотно начало.

— Какво представлява хотелът?

— Много е хубав. Веригата е първокласна, а най-добър е небостъргачът. Не може да се сравни с „Плаза“, наистина, но той е несравним с нищо. Може би един ден ще отсядаш в „Плаза“, кой знае. — Засмя се и избърса устните си със салфетка. Тя забеляза, че пръстите му са неестествено големи, с масивни кокалчета. Погледна го притеснено и след сандвича пийна глътка кока-кола.

— Знаеш ли защо съм тук? Чарли й отправи поглед от упор.

— Да кажем, че знам достатъчно, за да не задавам твърде много въпроси. — Усмихна й се сдържано.

— Срещал ли си се с мистър Джаксън?

Лицето на Чарли мигом помръкна.

— Да не засягаме този въпрос.

— Добре, попитах само от любопитство.

— Нали знаеш докъде довело любопитството старата котка? — В очите му проблеснаха искрици на симпатия, когато добави: — Просто бъди внимателна, прави каквото ти се казва и тогава ти и детето ти никога повече няма да имате проблеми. Така харесва ли ти?

— Харесва ми — покорно отвърна Лу Ан и прегърна Лиса по-здраво.

Преди да слязат от лимузината, Чарли измъкна черно кожено манто и подхождаща му широкопола шапка и помоли Лу Ан да си ги сложи.

— По очевидни причини не искаме да се набиваш на очи отсега. Можеш да изхвърлиш каубойската шапка.

Лу Ан нахлупи шапката, облече мантото и стегна плътно колана.

— Аз ще те регистрирам. Апартаментът ти е на името на Линда Фрийман, американка от управителния съвет на фирма със седалище в Лондон, която пътува с дъщеря си, за да съчетае деловите задачи с удоволствието.

— От управителния съвет? Надявам се никой да не ми задава въпроси.

— Не бой се, няма опасност.

— Значи това ще е името ми? Линда Фрийман?

— Поне до голямото събитие. После пак може да си бъдеш Лу Ан Тайлър.

Задължително ли е? — почуди се наум тя.

Апартаментът, в който Чарли я заведе, след като я регистрира, беше на трийсет и втория етаж. Имаше просторна дневна и отделна спалня. Лу Ан с почуда огледа елегантната мебелировка и едва не припадна, като зърна разкошната баня.

— Тия халати може ли да се обличат? — попита тя и докосна финия памук.

— Може дори да станат твои срещу седемдесет и пет долара единия — обясни Чарли.

Тя приближи до прозореца и леко дръпна завесите. Пред погледа й се откри красив отрязък от силуета на Ню Йорк. Небето бе облачно и вече се смрачаваше.

— Никога не съм виждала толкова много сгради в живота си. Как ли ги различават хората? На мен всичките ми изглеждат еднакви.

— Много си забавна, ще знаеш — поклати глава Чарли. — Ако не бях наясно, щях да те помисля за най-простоватото момиче на света.

— Че аз съм си простовата. Трудно ще попаднеш на по-дива провинциалистка от мен. Той срещна погледа й.

— Не исках да те обидя. Просто като израснеш тук, развиваш определено отношение към нещата. — Помълча известно време, загледан в Лу Ан, която приближи до Лиса и взе да я гали по лицето. — Виж, тук е барът с напитки — обади се най-накрая. — А това е сейфът. — Посочи й тежката метална врата, вградена в стената. Набра някакъв код и цилиндрите се завъртяха на местата си. — Не е зле тук да държиш ценните си неща.

— Не притежавам нищо, което да си струва да слагам там.

— А лотарийният билет?

Лу Ан ахна, бръкна в джоба си и извади билета.

— Значи и това знаеш?

Чарли не й отговори. Той взе билета и без да го погледне, го прибра в сейфа.

— Избери си комбинация. Да не е очевидно число като например рождена дата или нещо от тоя род, но да е такова, че винаги да го помниш. Не бива никъде да записваш цифрите. Ясно ли е? — И той пак отвори сейфа.

Лу Ан кимна, въведе кода си и изчака сейфът да мине в режим на заключване, преди да хлопне вратичката.

Чарли се отправи към вратата.

— Ще дойда утре сутринта около девет часа. Междувременно ако огладнееш, поръчай си храна по телефона. Но не давай възможност на сервитьора да ти разгледа добре лицето. Прибери си косата или я скрий под банската шапка, като че всеки момент ще влизаш в банята. Отвори вратата, подпиши сметката като Линда Фрийман и се върни в спалнята. Остави на масичката пари за бакшиш. Ето. — Чарли извади пачка банкноти от джоба си и й я подаде. — Общо взето, гледай да не се мяркаш много из хотела.

— Не бой се, знам, че не говоря като бизнесдама — с престорено безгрижие отвърна Лу Ан, но Чарли отгатна, че самочувствието й е засегнато.

— Не исках това да кажа, Лу Ан, не е там работата… Аз самият едва успях да завърша гимназия. Не съм бил в колеж, но се справих добре в живота. Вярно, че и двамата няма да минем за харвардски възпитаници, но кого го е грижа? — Докосна я леко по рамото. — Гледай да се наспиш добре. Като дойда утре, ще те изведа да разгледаш града и можеш да приказваш колкото си щеш.

Тя грейна.

— Много ще се радвам да изляза.

— Само че утре ще е студено, тъй че се облечи добре.

Лу Ан погледна смачканата си риза и вехтите джинси.

— Имам само тези дрехи. Тръгнах от къщи набързо и… — Тя се смути.

— Нищо страшно — успокои я добродушно Чарли. — Без багаж и проблемите са по-малко. — Той я огледа преценяващо. — Висока си около метър и седемдесет и пет, нали? Размер осем ли носиш?

Лу Ан кимна и се изчерви леко.

— От кръста нагоре може би една мярка по-големи…

Очите на Чарли се спряха за миг на бюста й.

— Добре — каза той. — Утре ще ти донеса дрехи. Ще купя някои неща и за Лиса. Но тогава ще ми трябва повече време. Чакай ме към обяд.

— Мога да взема Лиса с нас на разходката, нали?

— То се знае, малката идва с нас.

— Благодаря, Чарли. Много съм ти задължена. Нямаше да се осмеля да изляза сама. В същото време просто не ме свърта вътре, нали разбираш? Никога в живота си не съм попадала в такова огромно място. Бас държа, че в тоя хотел има повече хора, отколкото в нашия град.

Чарли се засмя.

— Е, да, на мен не ми прави впечатление, защото съм тукашен. Но те разбирам много добре.

След като той си тръгна, Лу Ан постави Лиса на обширното легло. Съблече я, после я изкъпа в огромната вана и й сложи пижамка. Сетне отново върна детето на леглото, зави го с одеяло и го подпря от двете страни с големи възглавници, за да не се изтърколи. Тъкмо се канеше да опита ваната и да облекчи малко болките по тялото си, когато телефонът иззвъня. Поколеба се за миг, като се усещаше едновременно гузна и хваната в капан. После вдигна слушалката.

— Ало?

— Мис Фрийман?

— Съжалявам, имате… В същия миг се сепна. — Да, мис Фрийман е на телефона — изрече припряно, като се стараеше гласът й да звучи уверено и компетентно.

— Следващия път реагирай малко по-бързо, Лу Ан — каза Джаксън. — Хората рядко си забравят имената. Как е? Погрижиха ли се за теб?

— Да, много добре. Чарли е прекрасен.

— Чарли? А, да, разбира се. У теб ли е лотарийният билет?

— В сейфа е.

— Добра идея. Имаш ли лист и писалка? Лу Ан се огледа из стаята и бързо откри хартия и писалка в чекмеджето на старинното на вид бюро до прозореца. Джаксън продължи:

— Запиши каквото успееш. Чарли също ще знае подробностите. Ще се зарадваш да научиш, че всичко върви по план. Вдругиден в осемнайсет часа печелившият лотариен билет ще бъде оповестен в цялата страна. Можеш да гледаш тегленето по телевизията от стаята си, всички големи телевизионни мрежи ще го предават. Боя се обаче, че за теб в процедурата няма да има нищо драматично.

Лу Ан ясно си представяше леката му усмивка при тия думи.

— След това цялата страна с нетърпение ще очаква появата на победителя. Няма да го направиш веднага. Ще трябва да ти дадем време, теоретично, разбира се, да се съвземеш, да започнеш да разсъждаваш ясно, може би да потърсиш съвета на финансови експерти, адвокати и прочее и едва тогава да предприемеш триумфалното си пътуване до Ню Йорк. Спечелилите, естествено, не са задължени да идват тук. Пресконференцията може да се проведе навсякъде, дори в града, където живее победителят. Но много от предишните щастливци пристигнаха доброволно, а на лотарийната комисия това й харесва. Оттук е много по-лесно да се проведе пресконференция в национален мащаб. И тъй, всичките ти дейности ще отнемат ден-два. Официално имаш трийсет дни срок да предявиш иск за парите, така че проблем в това отношение няма. Впрочем, ако сама не си се досетила, тъкмо затова исках да изчакаш с пристигането. Няма да изглежда добре, ако хората знаят, че си дошла в Ню Йорк преди обявяването на печелившите числа. Ще трябва да останеш инкогнито, докато не бъдем готови да те представим като победителката. — Личеше си, че е разстроен, задето плановете му са претърпели промяна.

Лу Ан си записваше колкото можеше по-бързо.

— Съжалявам, но наистина не можех да чакам, мистър Джаксън — побърза да го увери. — Казах ви какво ще е, ако си остана у нас. Градът е малък и хората все някак щяха да се досетят, че печелившият билет е мой, знам си.

— Добре, няма смисъл да губим време да го обсъждаме сега — рязко я прекъсна той. — Въпросът е, че трябва да те покрием за ден-два до тегленето на лотарията. Ти отиде с автобус до Атланта, нали?

— Да.

— И взе мерки да скриеш външността си?

— Бях с голяма шапка и черни очила. Не срещнах никой познат.

— И, естествено, не си използвала истинското си име, когато купуваше билета?

— Разбира се, че не — излъга Лу Ан.

— Добре. Смятам, че успешно си заличила следите си.

— Надявам се.

— Няма значение, Лу Ан. Повярвай ми. След няколко дни ще си много по-далеч от дома си, отколкото е Ню Йорк.

— И къде точно ще бъда?

— Както ти казах и преди, ти ще избереш. Европа? Азия? Южна Америка?

Лу Ан се замисли за момент.

— Сега ли трябва да реша?

— Не, разбира се. Но ако искаш да заминеш веднага след пресконференцията, добре е да ми съобщиш колкото може по-скоро. Известен съм с това, че върша чудеса при организирането на пътувания, но чак фокусник не съм, особено след като нямаш паспорт и никакви други документи. — Каза го така, сякаш не можеше да повярва как е възможно. — Ще трябва да приготвим и тях.

— Нима можете да уредите да ми ги направят? Дори карта за социална осигуровка?

— И такава ли нямаш? Невъзможно.

— Не е, ако родителите ти никога не са попълвали за теб документи — отсече тя.

— Мислех, че от родилния дом не пускат детето, ако не се попълнят всички документи. Лу Ан едва не се разсмя.

— Не съм родена в болница, мистър Джаксън. Баба ме е извадила на бял свят в спалнята на мама.

— Да, мисля, че ще мога да ти уредя и номер на социалната осигуровка — кисело рече той.

— Тогава можете да ги накарате да сложат различно име в паспорта. Искам да кажа, с моята снимка, но с друго име, става ли? И на останалите документи също.

— Защо искаш това, Лу Ан? — изрече бавно Джаксън.

— Ами… заради Дуейн. Знам, че изглежда глупаво, но като разбере, че съм спечелила толкова пари, ще направи всичко възможно да ме открие. Реших, че ще е най-добре да изчезна. Да сложа ново начало. Да започна начисто, така да се каже. Дори с ново име.

Джаксън се разсмя силно.

— Наистина ли смяташ, че Дуейн Харви ще е в състояние да те проследи? Съмнявам се, че и с полицейски ескорт би се ориентирал извън окръг Рикърсвил.

— Моля ви, мистър Джаксън. Ако можете да го направите така, много ще съм ви благодарна. То се знае, ако е прекалено трудно, ще ви разбера. — И Лу Ан затаи дъх с отчаяната надежда, че Джаксън ще захапе стръвта.

— Не е трудно — отряза Джаксън. — Дори е много лесно, когато имаш нужните връзки като мен. Едва ли си мислила за името, което искаш да използваш.

Тя го изненада, като мигом назова име и родно място на фиктивната личност.

— Изглежда, отдавна мислиш върху това. Със или без печалбата от лотарията. Така ли е?

— Вие си имате свои тайни, мистър Джаксън. Защо и аз да ги нямам?

Чу го да въздиша.

— Добре, Лу Ан, молбата ти е безпрецедентна, но ще се погрижа да я изпълня. Остава да ми кажеш къде искаш да отидеш.

— Добре. Ще помисля сериозно и съвсем скоро ще ви кажа.

— Защо изведнъж ме обзе тревога, че ще съжалявам, задето избрах теб за това малко приключение? — Някаква спотаена нотка в тона му накара Лу Ан да потръпне. — Ще ти се обадя веднага след тегленето на лотарията, за да ти съобщя останалите подробности. Това е всичко засега. Приятно прекарване в Ню Йорк. Ако се нуждаеш от нещо, кажи на…

— Чарли.

— Да, на Чарли. — Джаксън затвори.

Лу Ан веднага отиде до минибара и си отвори бутилка бира. Лиса започна да издава звуци и Лу Ан я свали на пода. Широко усмихната я наблюдаваше как се движи по пода. До няколко дни момиченцето й щеше да овладее майсторството на пълзенето, дори още сега обхождаше значително пространство от стаята със завидна енергия. Накрая и Лу Ан се присъедини към нея на пода. Майка и дъщеря обикаляха хотелския апартамент близо час, докато Лиса се умори и Лу Ан я сложи в леглото за нощния й сън.

После Лу Ан отиде в банята и пусна ваната да се пълни.

Приближи до огледалото да огледа пострадалата си брадичка. Заздравяваше добре, но вероятно щеше да остане белег. Това никак не я притесняваше; можеше да е и много по-зле. Взе си нова бира от хладилника и отиде с нея в банята. Пъхна се в топлата вода и отпи от студената бира. Ясно й бе, че ще й трябва доста алкохол и гореща успокояваща вода, за да издържи през следващите два дни.

Точно в дванайсет Чарли пристигна с няколко плика от „Блумингдейлс“ и „Бейби Лукс“. В продължение на цял час Лу Ан пробва нови дрехи, цяла трепереща от възбуда.

— Тия дрехи на теб са още по-хубави — с възхищение отбеляза Чарли.

— Благодаря ти. Благодаря за всички тия неща. Улучил си мярката точно.

— Имаш височината и фигурата на манекенка. Тия дрехи ги правят точно за жени като теб. Мислила ли си някога да се захванеш с тая професия?

Лу Ан сви рамене, докато обличаше кремаво сако върху дълга плисирана черна пола.

— Да, понякога, като бях по-млада.

— По-млада? Господи, та ти съвсем доскоро си била момиченце.

— На двайсет години съм, но детето ме кара да се чувствам по-възрастна.

— Сигурно е така.

— Не, аз не ставам за манекенка.

— Защо не?

Тя го погледна и отвърна простичко:

— Не обичам да ме снимат и мразя да се гледам. Чарли поклати глава.

— Ти си много странна. Повечето момичета на твоята възраст и с твоята външност не можеш ги откъсна от огледалото. А на теб ти се налага да ходиш с широкопола шапка и тъмни очила, защото Джаксън поръча да не се набиваш на очи. Може би не е много редно да излизаме, но в седеммилионен град като Ню Йорк не мисля, че ще имаме проблем. — Извади цигара. — Ще ти пречи ли?

Тя се разсмя.

— Шегуваш ли се? Та аз работя в заведение за шофьори на камиони. Там дори не те пускат, ако не носиш пакет цигари и нямаш намерение целия да го изпушиш. Повечето вечери заведението изглежда така, сякаш се е подпалило.

— Край вече на шофьорските кръчми.

— Да, прав си. — Тя постави на главата си широкопола шапка с падаща периферия и застана, сякаш позираше. — Как изглеждам?

— Направо си върхът, уверявам те.

— Още нищо не си видял. Почакай да издокарам малкото си момиченце — с гордост заяви тя. — Ето за това вечно съм си мечтала.

След час Лу Ан постави Лиса, облечена по последната мода на „Бейби Лукс“, в сака и я вдигна. После се обърна към Чарли.

— Готов ли си?

— Още не съвсем. — Той отвори вратата на апартамента и я погледна. — Затвори си очите. Да завършим представлението. — Засмя се при учудения й поглед. — Хайде де, затвори ги.

Тя се подчини. След няколко секунди той се обади:

— Можеш да погледнеш.

Пред нея стоеше нова, много скъпа бебешка количка.

— О, Чарли — промълви тя разчувствана.

— Казах си, че ако още малко мъкнеш това чудо, ръцете ти ще се разтегнат до земята.

Лу Ан го прегърна силно, настани Лиса и тръгнаха.

11

Шърли Уотсън беше побесняла от яд. Търсейки подходящо отмъщение за унижението, което бе понесла от Лу Ан Тайлър, тя впрегна цялата си изобретателност, доколкото изобщо я притежаваше. Паркира пикапа си на място, където нямаше да бъде забелязан, отдалечено на четири-петстотин метра от караваната, и слезе, въоръжена с метален флакон.

Погледна часовника си и тръгна към караваната, където в момента Лу Ан би трябвало да спи дълбоко след нощна смяна. Не я интересуваше къде е Дуейн. Ако присъстваше, тъкмо и него щеше да накаже, задето не я защити от оная фурия.

С всяка стъпка гневът на нисичката, трътлеста Шърли се усилваше. Беше съученичка на Лу Ан и също като нея бе напуснала преждевременно училището. Пак също като Лу Ан бе живяла в Рикърсвил през целия си живот. Но за разлика от съученичката си нямаше желание да го напусне, а това правеше стореното й от Лу Ан още по-ужасно. Хората я бяха видели как се промъква у дома си чисто гола. Никога не бе изпитвала такова унижение. Наслушала се бе на повече подигравки, отколкото бе в състояние да понесе. И сега трябваше да живее с този срам до края на живота си. Историята щеше да се разнася и доукрасява и тя щеше да се превърне в посмешището на родния си град. Присмехът нямаше да секне чак докато умреше и я погребяха, а може би дори и тогава не. Лу Ан Тайлър щеше да си плати. Добре де, преспала беше с Дуейн, и какво от това? Всички знаеха, че Дуейн няма намерение да се жени за Лу Ан, както и че самата Лу Ан по-скоро би се гръмнала, отколкото да мине под венчило с тоя мъж. Стоеше при него, защото нямаше къде другаде да иде или й липсваше смелост за промяна. Шърли бе твърдо убедена в това. Всички хвалеха Лу Ан, задето била толкова красива, толкова способна. Шърли се задъхваше от злоба и лицето й пламваше все повече, въпреки студения вятър, бръснещ над пътя. С удоволствие щеше да слуша коментарите за външността на хубавицата, след като се разправеше с нея.

Когато доближи караваната, Шърли се приведе и започна да изминава разстоянието на прибежки от едно дърво до друго. Голямата кола все още беше паркирана отпред. Като минаваше покрай нея, надникна вътре. Ами ако в караваната имаше още някой? Усмихна се лукаво при мисълта, че Лу Ан може би посрещаше любовник в отсъствието на Дуейн. Тогава наистина щеше да й го върне тъпкано. Представяше си как голата Лу Ан ще изхвърчи с писъци от караваната. Внезапно всичко наоколо стана много тихо и неподвижно. Като по команда дори вятърът спря. Усмивката на Шърли се стопи и тя се огледа притеснена. Стисна още по-здраво флакона, а с другата ръка измъкна от джоба на жакета си ловджийски нож. Ако не улучеше с киселината във флакона, с ножа нямаше да пропусне. Цял живот бе чистила риба и дивеч и въртеше острието с не по-малка сръчност от най-добрите мъже. Лу Ан щеше да изпита ловкостта й на лицето си, там, където останеше незасегнато от киселината.

— По дяволите! — изруга, като стигна до стълбите пред входа и я блъсна миризмата. Огледа се отново. Такава воня не бе подушвала дори когато за кратко работеше в екарисажа. Прибра ножа в джоба си, разви капачката на флакона и затисна носа си с кърпичка. Мирише, не мирише, бе стигнала твърде далеч, за да се отказва сега. Безшумно влезе вътре и се насочи към спалнята. Открехна вратата и надникна вътре — никой. Може би Лу Ан и гаджето й се бяха гушнали на канапето в дневната. Коридорът бе тъмен и тя се придвижи опипом, опирайки се в стената. Едва прекосила прага, се спъна в нещо и падна на пода, като се озова лице в лице с разлагащия се източник на вонята. Писъкът й се чу чак до главния път.

— Не си купи много неща, Лу Ан — отбеляза Чарли, като преглеждаше съдържанието на пликовете, седнал на канапето в хотелската й стая.

Лу Ан излезе от банята, където се бе преоблякла в джинси и бял пуловер, с коса, стегната в една плитка.

— Аз всъщност обичам да разглеждам, това ме забавлява достатъчно. Освен това цените тук са направо невероятни. Мили боже!

— Та нали аз щях да платя — възрази Чарли. — Казах ти го сто пъти.

— Не искам да си харчиш парите за мен, Чарли.

Чарли отново седна и я погледна право в очите.

— Лу Ан, парите не са мои. Това също ти го казах. Разполагам със сметка за разходи. Можеше да имаш каквото си пожелаеш.

— Така ли каза мистър Джаксън?

— Нещо подобно. Можеш да го приемеш като аванс за бъдещата ти печалба — усмихна се той.

Лу Ан седна на леглото и започна да плете пръсти с намръщена физиономия. Лиса още бе в новата количка и се занимавате с разни играчки, купени й от Чарли. Радостните й звуци изпълваха стаята.

— Ето, вземи — подаде й Чарли купче снимки от деня им в Ню Йорк. — За албума със спомени.

Лу Ан заразглежда снимките и в очите й блеснаха весели искрици.

— Никога не бих помислила, че ще видя кон с каруца тук. В големия стар парк беше много забавно. Да се неначудиш, че го има посред всички тия сгради.

— Хайде де, не беше ли чувала за Сентръл Парк?

— Бях, разбира се, но го смятах за измислица.

Лу Ан измъкна от купчето своя двойна снимка и му я подаде.

— О, да, благодаря ти, че ми напомни — рече Чарли.

— За паспорта ми е, нали?

Чарли кимна и я пъхна в джоба си.

— Трябва ли ти снимка и на Лиса?

— Малка е още, може да пътува с твоя паспорт. — После добави: — Разбрах, че искаш да си промениш името.

Лу Ан прибра снимките и се зае да разопакова покупките.

— Реших, че не е лошо. Така ще поставя ново начало.

— Същото чух и от Джаксън. Добре, щом искаш.

Лу Ан внезапно се отпусна на канапето и хвана главата си с две ръце.

Чарли я погледна загрижено.

— Е, хайде, Лу Ан, смяната на името не е болка за умиране. Какво те измъчва?

Най-после тя вдигна очи и го погледна.

— Сигурен ли си, че утре ще спечеля на лотарията?

— Нека изчакаме още един ден — каза той предпазливо. — Все пак не мисля, че ще бъдеш разочарована.

— Това са толкова много пари, Чарли, но нямам добро предчувствие за тая работа, никак дори.

Той запали цигара и известно време пуши мълчаливо, като я наблюдаваше.

— Ще поръчам да ни донесат в стаята вечеря с бутилка вино, горещо кафе и десерт. Като се нахраниш, ще се почувстваш по-добре — увери я Чарли и разгърна менюто.

— Правил ли си това и друг път? Имам предвид да се грижиш за хора, които… за познати на мистър Джаксън.

Чарли вдигна очи от менюто.

— Работя за него от доста време, но никога не съм го срещал лично. Контактуваме само по телефона. Сече му умът на тоя човек. Малко е гаден за моя вкус, малко чалнат, но пък е хитър колкото щеш. Плаща ми пребогато. А да бавиш разни хора по скъпи хотели и да поръчваш храна в стаята не е чак толкова тежък живот. — И той допълни с широка усмивка: — Но за пръв път задължението ми е толкова приятно.

Тя коленичи до бебешката количка, измъкна един пакет от багажника й и му го подаде.

Чарли зяпна от смайване.

— Какво е това?

— Купих ти подарък. Всъщност той ти е от мен и Лиса. Търсех да ти избера нещо, когато изведнъж тя взе да сочи и да крещи.

— И кога успя да го направиш?

— Докато ти разглеждаше щанда с мъжки дрехи, помниш ли?

— Лу Ан, не беше нужно…

— Знам — бързо го прекъсна тя. — Затова и се нарича подарък, защото не си длъжен да го правиш. Чарли хвана кутията с приковани в нея очи.

— Хайде де, отвори го, за бога — подкани го тя.

Докато Чарли внимателно разопаковаше кутията, Лу Ан чу, че Лиса се разшава в количката. Отиде и взе момиченцето на ръце. Двете с интерес наблюдаваха Чарли, който вдигна капака на кутията.

— Дявол да го вземе!

Той извади внимателно тъмнозелена мека шапка с двусантиметрова кожена лента, опасваща я отвън, и ширит от кремава коприна от вътрешната страна.

— Забелязах, че я пробваш в магазина. Реших, че много ти отива, отваря те. Но после ти я върна на рафта. Стори ми се, че го направи неохотно.

— Лу Ан, тя струва много пари.

— Имах спестени — махна с ръка тя. — Дано ти харесва.

— Страшно ми харесва, благодаря ти. — Прегърна я, после хвана осеяното с трапчинки юмруче на Лиса и официално се здрависа с нея. — Благодаря и на теб, малка госпожице. Отличен вкус.

— Сложи си я пак да видим дали още ти харесва.

Той я нахлупи и се погледна в огледалото.

— Много си елегантен, Чарли.

— Не е зле — усмихна се той.

Позанимава се с нея, докато открие правилния ъгъл. После я свали и седна.

— Досега не ми се бе случвало да получа подарък от хората, на които бях в услуга. Всъщност аз съм с тях само ден-два и после ги поема Джаксън.

Лу Ан побърза да се възползва от откровението му.

— Как стана така, че се зае с тая работа?

— Доколкото схващам, искаш да чуеш историята на живота ми.

— Да, искам. Проглуших ти ушите с моите проблеми.

Чарли се облегна на фотьойла. Посочи към лицето си.

— Едва ли ти е минало през ума, че съм си пробвал силите на боксовия ринг. — Усмихна се. — През повечето време бях спаринг-партньор, боксова круша за изгряващи звезди. Бях достатъчно разумен да се оттегля, докато още бях наред с главата, поне отчасти. След това постъпих в полупрофесионалната футболна лига. И ще ти кажа, че тоя спорт в никакъв случай не щади повече тялото, но поне носиш каска и всевъзможни подплънки. Винаги съм бил атлетичен и да си кажа правото, харесваше ми да си изкарвам прехраната по този начин.

— Изглеждаш в много добра форма.

Чарли се потупа по плоския корем.

— Не е зле за близо петдесет и четири годишен човек. След като приключих с футбола, бях известно време треньор, ожених се, носех се насам-натам без посока, без да открия нещо подходящо за себе си.

— Отлично ми е познато това чувство — сподели Лу Ан.

— И тогава кариерата ми направи голям завой. — Той млъкна, за да загаси цигарата си и веднага запали нова.

Лу Ан използва прекъсването, за да върне Лиса в количката.

— С какво се залови?

— Прекарах известно време като гост на американското правителство. — Лу Ан го погледна неразбиращо. — Лежах във федерален затвор, Лу Ан.

— Изобщо не изглеждаш да си от тоя тип, Чарли — смаяна възкликна тя.

— Абе кой знае — засмя се той. — Освен това всякакви хора лежат в затвора, аз ти го казвам.

— Какво беше направил?

— Укриване на данъци. Или измама, както му викат, поне прокурорът го наричаше така. И беше прав. Просто ми дотегна да ги плащам. Парите и без това все не стигаха за елементарни неща, а трябваше да отделям от тях и пай за държавата. — Той приглади косата си назад. — Тази малка грешка ми струваше три години и брака ми.

— Съжалявам, Чарли.

Той сви рамене.

— Това беше май най-доброто, което ми се е случвало. Попаднах в затвор с лек режим сред интелигентни хора, тъй че не трябваше всеки миг да се притеснявам, че ще ми отрежат главата. Взех няколко гимназиални класа и се замислих какво искам да направя с живота си. Само едно лошо нещо ми се случи в затвора. — Той повдигна цигарата си. — Преди това изобщо не бях запалвал. Но вътре почти всички пушеха. Щом ме освободиха, отказах цигарите. За дълго време. Пропуших ги отново преди шест месеца. И тъй, като ме пуснаха, започнах работа при моя адвокат, правех един вид проучвания. Той знаеше, че макар да съм осъждан, съм честен и надежден човек. Освен това познавах много хора от всякакви слоеве. А и в затвора много бях научил. Придобих добро образование, защото покрай мен имаше преподаватели във всякакви сфери — от икономика до автомонтьорство. Този опит ми беше от голяма полза в юридическата фирма. Работата ми доставяше истинско удоволствие.

— А как се запозна с мистър Джаксън? Чарли видимо помръкна.

— Да кажем, че той просто се обади един ден. Бях се забъркал в малка неприятност. Нищо сериозно, но условната ми присъда още не бе изтекла и това можеше да ми струва сериозно удължаване на срока. Той предложи да ми помогне и аз приех.

— Нещо като моята история — с лека горчивина отбеляза Лу Ан. — Неговите предложения са такива, че е трудно да откажеш.

Той я погледна — в очите му изведнъж се бе появила умора.

— Да — каза кратко.

Тя приседна на ръба на леглото и не можа да сдържи напиращите думи.

— През целия си живот никога и за нищо не съм мамила, Чарли.

Чарли пое дим от цигарата си, после го изпусна.

— Зависи от коя страна ще го погледне човек.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, като се замислиш, хора, които иначе са добри, почтени и трудолюбиви, мамят всеки ден от живота си. Някои на едро, но повечето на дребно. Хората укриват данъци или като мен просто не ги плащат. Или пък не връщат парите, когато някой сбърка в сметката. Всекидневно се изричат малки невинни лъжи, понякога като единствен начин да си запазиш разума. После идват по-сериозните измами: и мъже, и жени постоянно изневеряват. В това отношение имам опит. Жена ми има научна степен по прелюбодейство.

— Това и аз го преживях — тихичко рече Лу Ан.

Чарли я погледна изненадан.

— Бил е кръгъл глупак, това мога да кажа. Та така се трупат лъжите в живота.

— Но не и лъжи, струващи петдесет милиона долара.

— Измерени в долари, може би не. Но аз бих приел по-скоро една голяма измама в живота, отколкото хиляда дребни, които накрая ти отравят душата и те карат да се намразиш.

Лу Ан потрепери и обхвана раменете си с ръце.

Той я гледа известно време, после пак отвори менюто.

— Ще поръчам вечеря. Яде ли ти се риба?

Лу Ан кимна разсеяно, без да отмести поглед от обувките си, докато Чарли поръчваше вечерята по телефона. Като остави слушалката, извади поредната цигара от пакета и я запали.

— Дявол да го вземе, не познавам нито един човек, който би отказал на предложението, което ти е направено. Мен ако питаш, щеше да сглупиш, ако не беше приела. — Той млъкна и се заигра със запалката си. — Малко те познавам, но мога да преценя, че ще намериш начин да облекчиш съвестта си. Не че тя е особено обременена.

— И как ще стане това? — вдигна тя очи към него.

— Използвай част от парите, за да помогнеш на други хора — простичко отвърна той. — Можеш да ги третираш като обществен фонд или нещо от тоя род. Не казвам да не им се порадваш и ти. Заслужаваш го. — После добави: — Знам това-онова за живота ти. Не е бил от най-леките.

— Справях се някак — сви рамене Лу Ан.

Чарли седна до нея.

— Точно така, Лу Ан, ти си от оцеляващите. Ще преживееш и това. — Погледна я напрегнато. — Ще позволиш ли да ти задам един личен въпрос, след като си излях всичко пред теб?

— Зависи от въпроса.

— Да, така е справедливо — кимна той. — Както ти казах, имам някои сведения за теб. Питах се как си могла да се свържеш с тип като Дуейн Харви. На челото му сякаш с големи букви е написано „неудачник“.

Лу Ан си помисли за слабото тяло на Дуейн, проснато върху мръсния килим, лекото стенание, което бе издал, преди да падне, като че я викаше, като че я молеше за помощ. А тя не бе отвърнала на тоя зов.

— Дуейн не е чак толкова лош, просто вършеше неразумни постъпки. — Тя се изправи и започна да крачи из стаята. — Бях в много тежък период. Мама току-що беше починала. Срещнах Дуейн тъкмо когато се чудех как да подхвана живота си. Ако си от тоя край, или се раждаш и си умираш там, или гледаш да го напуснеш колкото може по-скоро. Не съм чувала някой да се е преселил в окръг Рикърсвил. — Тя въздъхна дълбоко и продължи. — Дуейн току-що бе открил тая каравана и се бе нанесъл в нея. Тогава още ходеше на работа. Отнасяше се добре с мен, заговорихме за женитба. Просто беше по-различен.

— И ти искаше да си от онези, които там ще си умрат?

Тя го погледна изумена.

— Нищо подобно. Имахме намерение да се преместим. Исках го и аз, и Дуейн, или поне така говореше. — Спря да крачи и се обърна към Чарли. — После се роди Лиса — заключи простичко. — Това промени отношението на Дуейн. Едва ли е било в плановете му да има дете. Но, тъй или иначе, стана и това е най-хубавото, което ми се е случило в живота. После обаче разбрах, че нищо няма да излезе между нас двамата. Знаех, че трябва да се махна. Просто се мъчех да измисля начин как да го сторя и тогава се обади мистър Джаксън.

Лу Ан погледна през прозореца към блещукащите светлини, гравирани на фона на мрака.

— Джаксън спомена, че има някои условия, за да получа парите. Напълно ми е ясно, че не прави всичко това от обич към мен. — Тя погледна Чарли през рамо.

— Така е, тук си права — промърмори той.

— Имаш ли представа какви са тези условия?

Чарли поклати глава, преди още тя да довърши въпроса си.

— Знам само, че ще имаш толкова много пари, та няма да знаеш какво да ги правиш.

— И ще мога да ги използвам както си искам, нали?

— Със сигурност. Те ще са си твои по закон. Ако искаш, можеш да опразниш „Сакс“ и „Тифани“. Или пък да построиш болница в Харлем. Ти си решаваш.

Лу Ан отново отправи поглед през прозореца и очите й заблестяха от мислите, нахлули в главата й, пред които гигантският силует на града някак се смали. В този миг всичко изведнъж си дойде на мястото. Дори огромният Ню Йорк с неговите гигантски сгради вече изглеждаше тесен да побере онова, което тя мечтаеше да постигне в живота си. С всички тези пари.

12

— Трябваше да си останем в хотела и да го наблюдаваме по телевизията — промърмори Чарли и се огледа притеснено. — Джаксън ще ме убие, ако знае, че сме дошли. Имам строго нареждане да не водя „клиентите“ тук.

„Тук“ бе централата на Комисията на националната лотария на Съединените американски щати. Помещаваше се в нов, източен като кула небостъргач на Парк Авеню с впечатляваща авангардна архитектура. Огромната зала бе изпълнена с хора, сред които многобройни репортери от различни телевизионни мрежи, сграбчили микрофони, представители на списания, вестници и кабелни телевизии.

Лу Ан бе застанала съвсем близо до сцената, притиснала Лиса към гърдите си. Беше с тъмни очила, купени й от Чарли, и обърната с козирката назад бейзболна шапка, която прибираше дългата й коса. Впечатляващата й фигура бе скрита под дълъг шлифер.

— Не се бой, Чарли, никой няма да ме запомни в този вид.

— Все пак не съм спокоен — поклати глава той.

— Трябваше да дойда и да видя с очите си. Нямаше да е същото да седя в хотелската стая и да го гледам по телевизията.

— Джаксън сигурно ще позвъни там веднага след обявяването на числата — изсумтя той.

— Ще му кажа, че съм заспала и не съм чула телефона.

— Да бе! — сниши глас той. — Заспиваш точно когато ще спечелиш петдесет милиона долара.

— След като знам, че ще ги спечеля, какво има да се вълнувам? — парира го тя.

Чарли нямаше готов отговор за репликата й, затова замълча и внимателно заоглежда присъстващите.

Лу Ан отправи очи към сцената, където върху една маса бе поставен лотарийният апарат с топките. Беше почти два метра дълъг и се състоеше от десет големи тръби, под всяка от които бе прикрепена сфера с топки за пинг-понг. На тях с боя бяха маркирани числата. След като машината бъдеше пусната, въздушната струя щеше да раздвижи топките, докато една минеше през тесния отвор, влезеше в тръбата и бъдеше задържана вътре от специален механизъм. След като бъдеше уловена топка, сферата под тази тръба автоматично се затваряше и се активираше следващата. Процесът се повтаряше и напрежението растеше, докато най-накрая излезеха всичките десет печеливши числа.

Хората нервно поглеждаха билетите си; мнозина държаха по десет и повече. Един младеж беше отворил на коленете си портативен компютър. Екранът бе изпълнен със стотици лотарийни комбинации, които той преглеждаше за кой ли път. На Лу Ан не й бе нужно да вади билета си; знаеше числата наизуст: 0810080521. Това бяха нейната и на Лиса рождени дати и годините, които Лу Ан щеше да навърши на следващия си рожден ден. Вече не чувстваше вина, като наблюдаваше изпълнените с надежда лица около себе си и устните, изричащи безмълвни молитви с наближаване на момента на тегленето. Беше в състояние да понесе неизбежното им разочарование. Решението й бе взето и планът — готов в съзнанието й, тъй че настроението й бе повишено и именно по тая причина стоеше сега сред морето от напрегнати хора, вместо да се крие под леглото си в „Уолдорф“.

На сцената излезе човек и тя се отърси от унеса си. Множеството в миг се смълча. Лу Ан почти бе очаквала това да е Джаксън, но мъжът бе по-млад и далеч по-симпатичен. За миг в съзнанието й се мярна въпросът дали и той е замесен в заговора. Лу Ан погледна към Чарли и двамата си размениха бегли усмивки. Към мъжа на сцената се присъедини руса жена с къса пола, черни чорапи и обувки на тънки токчета и застана със скръстени зад гърба ръце до впечатляващото с вида си устройство.

Камерите се насочиха към красивото лице на мъжа и той отправи кратко и стегнато приветствие към присъстващите и към телевизионните зрители. После, след драматична пауза, съобщи голямата новина на вечерта: официалният джакпот на базата на продадените билети до последната минута възлизаше на рекордната сума от сто милиона долара! Всички ахнаха дружно при споменаването на тази гигантска цифра. Дори Лу Ан зяпна изненадана. Чарли я погледна, поклати глава и на устните му се изписа лека усмивка. Той я побутна закачливо с лакът, наведе се към нея и прошушна в ухото й:

— Дявол да го вземе, можеш да опразниш „Сакс“ и „Тифани“ и пак да си построиш твоята болница само от лихвите.

Наистина това бе най-големият джакпот досега и някой невероятен щастливец щеше да го спечели, както обяви с апломб и ослепителна усмивка водещият. От публиката гръмнаха аплодисменти и възгласи. Мъжът направи театрален жест към дамата до себе си и тя щракна копчето за захранване на машината. Лу Ан впери очи към подскачащите топки в сферата, които една през друга атакуваха отвора. Дишането й се учести и сърцето й заблъска в гърдите. Въпреки близостта на Чарли и спокойната увереност на мистър Джаксън, така безпогрешно предсказал числата на всекидневната лотария, въпреки всичко преживяно през последните няколко дни внезапно й хрумна, че присъствието й тук е абсурдно до лудост. Как би могъл Джаксън или някой друг да контролира лудешкото въртене на топките? В съзнанието й се появи аналогия със сперматозоиди, бомбардиращи яйцеклетка — беше го гледала веднъж по телевизията. Нима би могъл някой да познае кой ще успее да се промъкне и да извърши оплождането? Отново я обзе отчаяние, като си представи твърде ограничените възможности пред себе си: да се върне обратно и да обясни някак смъртта на двамата мъже в пълната с наркотици каравана, наречена неин дом; или да потърси гостоприемството на най-близкия приют за бедни тук и да се чуди какво да прави с разбития си живот.

Прегърна Лиса още по-силно, а другата си ръка протегна и стисна грубоватите пръсти на Чарли. Една топка се провря през отвора и бе уловена в първата тръба. Беше с цифра нула, която се появи на огромен екран над сцената. Веднага след това се активира втората сфера. След секунди и от нея излезе топка. В бърза последователност се появиха следващите шест и се оформи поредицата 0-8-1-0-0-8-0-5. Лу Ан мърдаше устни и беззвучно повтаряше познатите числа. По челото й изби пот и усети, че краката й се подгъват. „О, боже! — пошепна си тя. — Наистина ще се случи.“ Джаксън бе го постигнал по някакъв начин, тоя невзрачен човечец бе направил невъзможното. Чуваше много пъшкания и стонове около себе си, лотарийни билети се късаха и хвърляха на пода, докато числата изникваха едно след друго на екрана отсреща. Лу Ан гледаше като омагьосана борбата на топките в деветата сфера. Съзнанието й възприемаше гледката в забавен каданс. Накрая номер две надделя и се вмъкна в тръбата. Сред множеството не останаха лица, озарени от надежда. Освен едно.

Завъртя се и последната сфера, топката с изписана на нея единица бързо застана пред отвора в последната тръба и изглеждаше, че победата й е сигурна. Лу Ан разхлаби пръстите си, стиснали ръката на Чарли. Внезапно като пробит балон, изпускащ въздух, единицата падна право на дъното, изместена от енергичната четворка. Резките й движения все повече я приближаваха към отвора, водещ към последната десета тръба, но сякаш неизвестна сила постоянно я отблъскваше оттам. Кръвта бавно се изцеждаше от лицето на Лу Ан и за миг тя се уплаши, че ще се строполи на пода. „По дяволите!“ — изрече на висок глас, но дори и Чарли не можеше да я чуе сред силния шум. Сграбчи ръката му с такава сила, че той едва не изкрещя от болка.

Самият Чарли усещаше сърцето си разтуптяно от вълнение за Лу Ан. Джаксън никога досега не бе допускал грешка, но знаеше ли човек? „Какво пък, поне вреда няма да има“, каза си и попипа през ризата разпятието от масивно сребро, което носеше на врата си, откакто се помнеше. Потърка го за късмет.

Тъй бавно, че сърцето на Лу Ан едва не спря, двете топки, сякаш ръководени от методичен хореограф, отново размениха местата си. Последва мигновено сблъскване и единицата най-сетне се провря в десетата тръба.

Лу Ан с мъка се удържа да не закрещи повече от облекчение, отколкото от вълнението, че в този момент става със сто милиона по-богата. С Чарли се погледнаха — и двамата с разширени очи, мокри от пот лица и треперещи тела, все едно току-що се бяха любили. Чарли наклони глава към нея с повдигнати вежди, сякаш й казваше: „Я, ти взе, че спечели.“

Лу Ан кимна леко. Главата й се поклащаше като в ритъма на любима песен. Лиса започна да се върти, вероятно почувствала възбудата на майка си.

— Дявол го взел — изпъшка Чарли. — Едва не се напиках в гащите, докато чаках да излезе последната топка.

Той поведе Лу Ан към изхода на залата и след няколко минути вече вървяха бавно по улицата по посока към хотела. Беше красива свежа нощ с безброй звезди по ясното небе. Чарли потърка ръката си.

— Господи, помислих си, че ще ми счупиш пръстите. За какво беше това?

— Не ти трябва да знаеш — отсече Лу Ан. После му се усмихна, пое с пълни гърди хладния ароматен въздух и внезапно смушка Чарли с лакът, палаво усмихната. — Който стигне последен до хотела, плаща вечерята.

Тя се понесе като синя стрела с развят назад шлифер и до Чарли долетяха радостните й викове. Той се засмя и заподтичва след нея с Лиса в количката.

Щастието и на двама им щеше да помръкне, ако бяха видели човека, който ги проследи до залата на националната лотария и сега ги наблюдаваше от отсрещния тротоар. Романело бе предположил, че проследяването на Лу Ан ще доведе до интересни разкрития. Но дори той трябваше да признае, че очакванията му бяха многократно надхвърлени.

13

— Сигурна ли си, че искаш да отидеш там, Лу Ан?

— Да, мистър Джаксън, напълно — със сериозен тон отвърна тя в слушалката. — Винаги съм искала да отида в Швеция. Семейството на майка ми много отдавна се е преселило оттам. Много й се щеше да види тая страна, но не й се удаде възможност. Тъй че ще го направя един вид в нейна памет. Много ли ще ви затрудня?

— Всичко е затруднение, Лу Ан. Тук опира просто до степени на трудност.

— Но можете да го уредите, нали? Бих искала да отида и на други места, но ми се ще да започна от Швеция.

— Щом мога да уредя такава като теб да спечели сто милиона долара — изрече надуто Джаксън, — естествено, че ще ми е по силите да уредя и едно пътуване.

— Искрено съм ви благодарна — увери го Лу Ан и погледна Чарли, който държеше Лиса на ръце и си играеше с нея. — Много ти отива — усмихна му се.

— Какво каза? — попита Джаксън.

— Простете, говорех на Чарли.

— Дай ми го на телефона. Трябва да уговорим посещението ти в централата на националната лотария, за да потвърдят печелившия билет. Веднага след това може да се организира пресконференцията и след нея си свободна да заминеш.

— Условията, за които споменахте… — подхвана Лу Ан.

Джаксън я прекъсна.

— Не съм готов да обсъждам това точно сега. Дай ми Чарли, бързам.

Лу Ан подаде на Чарли слушалката и пое Лиса. Наблюдаваше го внимателно, докато той говореше с приглушен глас, гърбом към нея. Видя го да кима няколко пъти, после затвори телефона.

— Всичко наред ли е? — попита го тя тревожно. Той огледа стаята за миг и чак тогава очите му срещнаха нейните.

— Да, разбира се, всичко е тип-топ. Днес следобед трябва да се видиш с организаторите на лотарията. Мина достатъчно време.

— Ти ще дойдеш ли с мен?

— Ще те придружа с таксито, но няма да вляза в сградата. Ще се повъртя навън, докато свършиш.

— Какво трябва да направя?

— Просто да покажеш печелившия билет. Ще установят дали е редовно закупен и ще ти дадат официална разписка срещу него. Ще има свидетели и всичко, каквото се полага. Установяват автентичността на билета с лазерна технология. В хартията точно под цифрите има специални нишки като при банкнотите, за да се избегне фалшифициране. Изработването на дубликат е невъзможно, особено за толкова кратко време. Ще се обадят до мястото, където си купила билета, за да установят, че действително е продаден там. Ще искат да получат информация от теб коя си и каква си. Откъде си родом, родители, деца — неща от тоя род. Ще отнеме няколко часа. Не е нужно да чакаш. Ще се свържат с теб, когато проучването приключи. След това дават изявление за пресата, че победителят е известен, но няма да оповестят името ти до самата пресконференция, та да изострят интереса. Това е начин да се увеличават продажбите на билети за следващия тираж. Но и тогава не е нужно присъствието ти. Пресконференцията ще бъде на следващия ден.

— Ще се връщаме ли тук?

— Всъщност Линда Фрийман днес ще освободи стаята си. Ще идем в друг хотел, където ще се регистрираш като Лу Ан Тайлър — една от най-богатите гражданки на страната ни. Току-що пристигнала в града и готова да превземе света.

— Бил ли си преди на такава пресконференция? Той кимна.

— На няколко. Голяма лудница става понякога. Особено когато спечелилият води и семейството си. Парите вършат странни неща с хората. Но поне не продължава дълго. Задават ти куп въпроси и после си тръгваш. — Той помълча и добави: — Добре правиш, че заминаваш за Швеция в памет на майка си.

Лу Ан сведе поглед и се заигра с крачетата на Лиса.

— Надявам се. Поне ще е по-различно.

— Май наистина имаш нужда да промениш обстановката.

— Не знам колко дълго ще остана там.

— Остани колкото ти се ще, дори завинаги, ако искаш.

— Не съм много сигурна, че там ще се чувствам на място.

Той обхвана раменете й и я погледна в лицето.

— Слушай, Лу Ан, трябва да имаш повече вяра в себе си. Е, не можеш да се похвалиш с престижни дипломи, но си умна, великолепна майка си и имаш добро сърце. По мое мнение това те извежда пред деветдесет и девет процента от населението.

— Не знам дали щях да се справя, ако ти не ми помагаше. Той сви рамене.

— Нали ти казах, на мен това ми е работата. — Пусна раменете й и извади цигара от пакета. — Какво ще кажеш да обядваме набързо и после да идеш да си поискат наградата? Готова ли сте да станете безсрамно богата, мадам?

Лу Ан пое дълбоко дъх и едва тогава отговори;

— Готова съм.

Лу Ан излезе от сградата на националната лотария и пое по улицата към предварително уговореното място за срещата й с Чарли. Той бе останал да пази Лиса, докато тя приключеше вътре.

— Не пропусна нищо от онова, което ставаше покрай нея. Много будно дете е.

— Не след дълго ще има да я гоня насам-натам.

— Как ли не се опитваше да се измъкне от мен и да запълзи долу, ако щеш, вярвай. — Чарли се усмихна и постави възбудената Лиса обратно в количката й. — Е, как мина?

— Държаха се много дружелюбно. Оказаха ми внимание като на важна личност. „Искате ли кафе, мис Тайлър?“ „Желаете ли телефон, за да позвъните някъде?“ Една жена ми предложи да я наема като лична секретарка. — Тя се разсмя.

— Трябва да свикваш. Разписката у теб ли е?

— Да, в портмонето ми.

— За кога насрочиха пресконференцията?

— За утре в осемнайсет часа. — Погледна го изпитателно. — Какво има?

Докато вървяха, Чарли на няколко пъти бе погледнал крадешком назад през рамо. Той се обърна към нея.

— Не знам. Като бях в затвора, развих особено чувство, нещо като вграден радар, който ми позволяваше да усещам кога някой ме наблюдава по-внимателно от обичайното. И в този момент вътрешната ми аларма се обажда.

Лу Ан понечи да се огледа, но той побърза да я предупреди.

— Недей така. Върви си, сякаш няма нищо. Не се безпокой, регистрирах те в друг хотел. След една пресечка е. Ще ви настаня с Лиса и после ще се повъртя малко да огледам. Сигурно само си въобразявам.

Лу Ан обаче забеляза бръчици на тревога около очите му и заключи, че думите съвсем не изразяваха истинските му чувства. Инстинктивно стисна по-здраво дръжката на бебешката количка и продължиха пътя си.

На двайсетина метра зад тях от другата страна на улицата Антъни Романело се чудеше дали не са го забелязали. В този час навън бе пълно с хора, но нещо във внезапната скованост на двамата, които следваше, го накара да е нащрек. Посгуши се и увеличи разстоянието между тях и себе си с още десетина метра, като все така не ги изпускаше от поглед. В същото време постоянно следеше за най-близкото такси, в случай че те решаха да се качат на някое. Все пак имаше предимството, че те щяха да се позабавят, докато вкарат вътре бебешката количка. Това щеше да му даде възможност навреме да спре такси. Но те продължиха пеша, докато явно стигнаха мястото, където отиваха. Романело изчака няколко мига пред хотела, огледа улицата в двете посоки и се вмъкна вътре.

— Кога успя да ги купиш? — попита Лу Ан, загледана в комплекта куфари, наредени в ъгъла на хотелския апартамент.

Чарли се усмихна.

— Не може да тръгнеш да пътуват без приличен багаж. А тия са от най-издръжливите. Не са като префърцунените скъпотии, дето се разпадат само като ги погледнеш накриво. Голямата чанта вече е пълна с неща, които ще са ти нужни за пътуването. Вещи за Лиса и разни дреболии. Една моя приятелка ми свърши тая услуга. Но днес пак ще трябва да идем на пазар, за да напълним и другите куфари и чанти.

— Боже мой, ти си просто невероятен, Чарли. — Тя го прегърна и леко го целуна по бузата.

Той смутено сведе поглед и се изчерви.

— Не съм направил кой знае какво. Ето, вземи. — Той й подаде паспорта.

Лу Ан го взе и мрачно погледна името вътре, като че истината за превъплъщението й я осеняваше едва сега, а всъщност така си и беше. Затвори малката синя книжка. Тя представляваше врата към друг свят — свят, в който с малко късмет скоро щеше да се втурне.

— Стягай се, Лу Ан, и обиколете цялата планета двете с Лиса. — Обърна се към вратата. — Отивам да проверя някои неща. Няма да се бавя.

Тя поглади корицата на паспорта и вдигна поруменялото си лице към него.

— Ти защо не дойдеш с нас, Чарли? Той бавно се извърна и я загледа смаян.

— Какво?

Лу Ан заразглежда ръцете си и изрече забързано:

— Мислех си… нали сега получих всички тия пари. А ти беше толкова мил с мен и Лиса. Пък аз, нали знаеш, никога досега не съм ходила никъде. Тъй че… ами с две думи, много ще се радвам да дойдеш с нас… тоест, ако искаш, естествено. Ще те разбера, ако откажеш.

— Това е много великодушно предложение, Лу Ан — промълви той. — Но ти всъщност не ме познаваш. Неразумно е да се обвържеш дотолкова с непознат човек.

— Познавам те колкото ми е нужно — упорито настоя тя. — Познавам те като добър човек, който положи големи грижи за нас. А и Лиса мигом се привърза към теб. По мое мнение това се брои за много точки.

Чарли се усмихна към момиченцето, после отново обърна поглед към Лу Ан.

— Защо не си дадем малко време да го обмислим, Лу Ан? И после ще говорим, съгласна ли си?

Тя сви рамене и отмахна няколко кичура от лицето си.

— Не ти правя предложение за брак, Чарли, ако това си мислиш.

— И слава богу, че то аз мога да ти бъда дядо — засмя се той.

— Но много ми се иска да си с мен. Не съм имала много приятели, още по-малко такива, на които да мога да разчитам. А на теб знам, че мога да разчитам. Ти си ми приятел, нали?

— Да — с дрезгав глас отвърна той, защото в гърлото му бе заседнала буца. После се прокашля и заговори делово: — Разбрах те какво ми каза, Лу Ан. Ще поговорим повече, като се върна. Обещавам.

Когато вратата се затвори зад него, Лу Ан приготви Лиса за следобедния й сън. Щом детето се унесе, тя закрачи нервно из хотелския апартамент. Погледна през прозореца тъкмо когато Чарли излизаше от сградата. Проследи го с очи, докато се изгуби по улицата. Не забеляза никой да го следи, но около него имаше толкова хора, че нямаше как да е сигурна. Въздъхна и после се намръщи. Не се чувстваше уверена без него. Искаше й се той вече да се е върнал здрав и невредим. Замисли се за конференцията, но като си представи как разни непознати един през друг й задават всякакви въпроси, се почувства притеснена и реши засега да забрави този проблем.

Чукането на вратата я стресна. Отправи се натам, без да знае какво да прави.

— Рум сървис — обади се отвън един глас.

Лу Ан надникна през шпионката. Младежът, застанал отпред, наистина бе облечен в униформа на пиколо.

— Нищо не съм поръчвала — отвърна тя, като се опитваше да овладее треперенето на гласа си.

— Има бележка и пакетче за вас, мадам.

Лу Ан отскочи назад изненадана.

— От кого?

— Не зная, мадам. Един човек във фоайето помоли да ви ги предам.

„Чарли?“, мина й през ума. После попита:

— По име ли ме назова той?

— Не, посочи ви, когато отивахте към асансьора, и каза да ви го предам. Ще го приемете ли? — попита той търпеливо. — Ако не, мога да го оставя на рецепцията, да си го приберете после.

Лу Ан открехна вратата.

— Не, ще го взема.

Протегна ръка и пиколото постави в нея пакетчето. Тя веднага затвори вратата. Младежът остана там за миг, по-дразнен, че разкарването и проявеното търпение не му бяха донесли бакшиш. Но непознатият мъж вече го бе възнаградил щедро, тъй че пак не беше на загуба.

Лу Ан разкъса плика и разгъна писмото. То бе кратко, написано на хотелска бланка.

Драга Лу Ан,

Как се чувства Дуейн напоследък? Ами другият тип? С какво го фрасна впрочем? Мъртъв е като пън. Дано полицията не разбере, че си била там. Предполагам, че ще пожелаеш да научиш новини от родния град. Хайде да си побъбрим. След един час. Вземи такси до Емпайър Степт Билдинг. Това е забележителност, която заслужава да се види. Не води с теб оня високия и бебето.

Лу Ан разкъса кафявата амбалажна хартия и отвътре изпадна вестник. Вдигна го и го погледна. Беше „Атланта Джърнъл енд Конститюшън“. Една от страниците бе отбелязана с жълто листче. Отвори на нея и приседна на канапето.

Както бе развълнувана, щом видя заглавието, подскочи. Очите й жадно поглъщаха думите, като от време на време се отклоняваха към снимката, придружаваща репортажа. На нея караваната изглеждаше още по-окаяна, ако това изобщо бе възможно; сякаш бе пред разпадане и просто чакаше боклукчийската кола да я откара на бунището, а обитателите й — право на гробището. Колата с подвижния покрив също бе заснета. Предницата й с неприличния орнамент сочеше право към караваната като някой копой, подсказващ на ловеца къде е убитото животно.

Двама мъртви мъже, се казваше в материала. Замесени са наркотици. Когато Лу Ан прочете името Дуейн Харви, една сълза капна на страницата и размаза част от текста. Тя отново седна и положи цялото си старание да се овладее. Другият все още не бе идентифициран. Лу Ан продължи да чете бързо, докато стигна до собственото си име. Полицията я търсеше в момента; във вестника не се споменаваше, че е обвинена в някакво престъпление, но изчезването й вероятно бе засилило подозренията към нея. Потръпна, като прочете, че труповете са били открити от Шърли Уотсън. На пода в караваната бил открит флакон с киселина за батерии. Очите на Лу Ан се присвиха. Киселина за батерии. Шърли бе отишла да си отмъщава и точно с тая цел бе взела киселината, нямаше съмнение в това. Съмняваше се обаче, че полицията ще обърне внимание на неизвършено престъпление, когато налице бе двойно убийство.

Докато седеше и се взираше поразена във вестника, последва ново чукане на вратата и тя едва не получи инфаркт.

— Лу Ан?

Тя пое дълбоко въздух.

— Ти ли си, Чарли?

— Че кой друг?

— Един момент.

Лу Ан скочи, бързо откъсна статията и я сложи в джоба си, а писмото и останалата част от вестника напъха под канапето.

После отиде да му отключи. Той влезе в стаята и си съблече палтото.

— Идеята беше глупава. Като че ще забележа някого по тия пълни улици. — Той запали цигара и се загледа замислено през прозореца. — И все пак не мога да се отърся от мисълта, че някой ни следеше.

— Може някой да е искал да ни обере, Чарли. Тук нали често се случват такива неща. Той поклати глава.

— Вярно, че джебчиите станаха доста нагли напоследък, но ако случаят беше такъв, щяха да ни пребъркат и да побегнат. Естествено, няма да извадят оръжие и да ни кажат „горе ръцете“ пред милион хора. Имах чувството, че някой ни беше следил от доста време. — Той я погледна изпитателно. — Нещо необичайно не ти ли се случи на път за насам?

Лу Ан поклати глава и посрещна погледа му с широко разтворени очи, като се боеше да проговори.

— Не си ли забелязала някой да те е проследил до Ню Йорк?

— Никого не видях, Чарли, кълна се. — Лу Ан започна да трепери. — Така се страхувам.

Той преметна силната си ръка през рамото й.

— Няма страшно. Сигурно ме хваща параноя и правя въпрос от нищо. Но понякога е полезно да си параноичен. Не искаш ли да идем да напазаруваме едно-друго? Ще се почувстваш по-добре.

Лу Ан нервно попипа вестникарската статия в джоба си.

Сърцето й сякаш се бе качило в гърлото и щеше да се пръсне. Ала когато го погледна, лицето й бе спокойно и очарователно.

— Знаеш ли какво ми се иска всъщност?

— Какво? Само кажи, и ще го имаш.

— Искам да си направя косата, а може би и маникюра. Доста са запуснати. А след като пресконференцията ще се гледа в цялата страна, искам да изглеждам добре.

— По дяволите, как не се сетих за това?! Сега ще открием най-модния фризьорски салон в указателя.

— Има един във фоайето — побърза да каже Лу Ан. — Видях го, като влизахме. Правят прически, маникюр, педикюр, козметични маски, неща от този род. Много приятен изглеждаше.

— Още по-добре тогава.

— Би ли попазил тук Лиса?

— Най-добре да слезем с нея долу и да те почакаме.

— Чарли, как можа?

— Защо, какво казах?

— Мъжете не ходят по фризьорските салони да гледат какво се прави. Това си е женска тайна. Ако знаехте колко труд полагаме, за да изглеждаме хубави, нямаше да правим такова впечатление. Но и ти ще имаш задача.

— Каква е тя?

— Да ахкаш и охкаш, като се върна, и да ми повтаряш колко добре изглеждам.

Чарли се усмихна широко.

— Вярвам, че ще се справя с тази задача.

— Не знам колко ще се забавя. Може да не стане веднага. В хладилника има шише с приготвена храна за Лиса, когато огладнее. После ще иска да поиграе малко, а като й се доспи, сложи я да легне.

— Свърши си спокойно работата. Нямам други ангажименти днес. Една бира, кабелна телевизия и компанията на тази малка дама — той приближи до количката и пое на ръце Лиса, — и ще съм напълно щастлив.

Лу Ан си взе палтото.

— За какво ти е? — учуди се Чарли.

— Ще си купя някои лични неща. Отсреща има аптека.

— Можеш да си ги купиш от магазинчето в хотела.

— Ако цените са като в предишния хотел, предпочитам да прекося улицата и да си спестя пари.

— Лу Ан, та ти си една от най-богатите жени в света. Можеш да купиш целия хотел, ако искаш.

— Цял живот съм се опитвала да икономисам по някой цент, Чарли. Не мога да се променя отведнъж. — Тя отвори вратата и се обърна да го погледне през рамо, като се стараеше да прикрие нарастващата си тревога. — Ще гледам да се върна час по-скоро.

Чарли се приближи до вратата.

— Не ми харесва тая работа. Ако ще излизаш, редно е да те придружавам.

— Чарли, аз съм възрастен човек. Мога да се грижа за себе си. А и Лиса скоро ще трябва да спи, не можем да я оставим тук сама, нали?

— То се знае, че не, но… Лу Ан го прегърна леко.

— Грижи се за Лиса, пък аз ще гледам да не се бавя. — Тя целуна Лиса по бузката, а Чарли потупа нежно по рамото.

След като Лу Ан тръгна, Чарли извади бира от хладилника и се настани в едно кресло с Лиса в скута и дистанционното управление за телевизора в ръка. В миг погледът му спря на вратата и лицето му се смръщи. Сетне отново насочи вниманието си към телевизора и се постара да заинтригува Лиса със сменянето на каналите.

14

Лу Ан слезе от таксито и пред очите й се изправи внушителната сграда на Емпайър Стейт Билдинг. Ала тя нямаше много време да се възхищава на архитектурата, тъй като една ръка се провря под лакътя й.

— Насам, тук ще можем да говорим. — Гласът бе мек, приятен и я накара цяла да настръхне.

Тя освободи ръката си и го погледна. Беше много висок, широкоплещест, гладко избръснат, с гъста тъмна коса и също такива вежди. Очите му бяха големи и блестящи.

— Какво искате? — Сега, когато Лу Ан видя човека, който стоеше зад писъмцето, от плът и кръв, страхът й бързо се стопи.

Романело се огледа.

— Знаете ли, дори в Ню Йорк неизбежно ще привлечем внимание, ако водим този разговор на открито. Отсреща има заведение. Предлагам да поговорим там.

— От къде на къде ще се съгласявам?

Той кръстоса ръце и се усмихна насреща й.

— Очевидно сте прочели бележката ми и материала във вестника, иначе нямаше да сте тук.

— Прочетох ги — отвърна Лу Ан с все тъй сдържан тон.

— Тогава според мен е ясно, че имаме някои неща за обсъждане.

— Какво общо имате вие с това? Да не сте участвали в сделката с наркотиците?

Усмивката на мъжа изчезна и той направи крачка назад.

— Вижте какво…

— Аз никого не съм убивала — гневно изрече тя. Романело се огледа притеснено.

— Искате всички да разберат за делата ни ли?

Лу Ан погледна минувачите и тръгна към заведението, следвана плътно от Романело.

Вътре намериха изолирано сепаре в дъното. Романело си поръча кафе и погледна към Лу Ан.

— Интересува ли ви нещо от менюто? — попита я любезно.

— Нищо — отсече тя.

След като сервитьорката се отдалечи, той заговори;

— Разбирам нежеланието ви да проточваме този разговор, затова да минем на въпроса.

— Как се казвате?

Той се стъписа.

— Защо?

— Просто си измислете име, така, изглежда, правят всички.

— Какви ги приказвате… — Той помълча, явно замислен над думите й. — Добре, наричайте ме Рейнбоу.

— Рейнбоу, я виж, това е нещо ново. Никак не напомняте дъга.

— Ето че грешите. — Очите му проблеснаха за миг. — Дъгите по краищата са обагрени в злато.

— И какво от това? — Гласът на Лу Ан бе спокоен, но очите й го наблюдаваха враждебно.

— Накрая аз също ще получа своето злато, Лу Ан. — И той разпери ръце.

Тя се надигна от стола си.

— Сядай! — остро заповяда той. Лу Ан замръзна от изненада. — Сядай, ако не искаш да прекараш остатъка от живота си в затвора вместо в рая.

После спокойствието в обноските му се върна и той с учтив жест я подкани да седне на стола. Тя го направи бавно, без да откъсва очи от него.

— Никога не ме е бивало в игричките, Рейнбоу, затова казвай каквото имаш, и да се свършва.

Романело изчака за минута, докато му донесат кафето.

— Сигурна ли си, че не искаш? Навън е доста студено.

Но погледът на Лу Ан бе още по-студен и той замълча. Изчака да му сервират кафето и сметаната. Когато останаха сами, наведе се през масата и лицето му съвсем се приближи до Лу Ан.

— Бях в твоята каравана, Лу Ан. Видях труповете.

Тя трепна.

— И какво си правил там?

Той се облегна назад.

— Просто минавах.

— Много добре знаеш, че дрънкаш глупости.

— Може би. Важното е, че те видях да караш към караваната онази кола, същата, която е на снимката във вестника. Видях те да вадиш пачка банкноти на железопътната гара. Видях те да водиш на няколко пъти телефонни разговори.

— И какво от това? Нямам ли право да се обаждам по телефона?

— В караваната имаше два трупа и солидно количество наркотик, Лу Ан. А ти живееш в тая каравана.

Лу Ан присви очи. Дали Рейнбоу не бе полицай, пратен, за да изтръгне признание от нея? Тя се разшава неспокойно.

— Не знам за какво ми говориш. Не съм виждала никакви трупове. Трябва да си ме объркал с друга, която е слизала от колата. И кой е казал, че не мога да си държа парите където искам? — Тя бръкна в джоба си и извади статията от вестника. — Ето, вземи си това и върви да плашиш някой друг.

Романело взе страницата от вестника, погледна я и я пъхна в джоба си. Когато извади отново ръката си, Лу Ан едва се удържа да не се разтрепери при вида на парчето плат от окървавена риза, което той държеше.

— Познато ли ти е това, Лу Ан?

Тя с мъка успя да запази самообладание.

— Прилича на риза с петна по нея. И какво от това?

Той се усмихна.

— Знаеш ли, не очаквах, че ще останеш тъй спокойна. Ти си просто една провинциална загубенячка. Бях сигурен, че ще паднеш на колене и ще молиш за милост.

— Съжалявам, че съм излъгала надеждите ти. И ако отново ме наречеш загубенячка, така ще те фрасна, че ще ме помниш.

Лицето му внезапно се изопна, той дръпна ципа на якето си и отвътре се показа дръжката на деветмилиметров пистолет.

— Последното, което трябва да правиш, е да ме ядосваш, Лу Ан — тихо изрече той. — Ядосам ли се, ставам много неприятен. Направо ме хваща бяс и пред нищо не се спирам.

Лу Ан погледна оръжието.

— Какво искаш от мен? Той затвори ципа.

— Както стана дума, ти си моето гърне със злато.

— Нямам пари — бързо каза тя.

Той едва не прихна.

— А защо си в Ню Йорк, Лу Ан? Обзалагам се, че никога преди не си напускала оня затънтен окръг. Защо точно тук реши да дойдеш? — И той наклони глава в очакване на отговора й.

Лу Ан нервно прекара длан по неравната повърхност на масата. Накрая заговори, без да го поглежда.

— Добре, може и да съм знаела какво е станало в оная каравана. Но нищо лошо не съм извършила. Все пак трябваше да се махна, защото всичко говореше против мен. Ню Йорк ми се стори подходящо място.

Тя вдигна очи, за да провери реакцията му на обяснението й. Ироничната усмивка все тъй играеше на устните му.

— Какво ще правиш с толкова пари, Лу Ан?

Тя го изгледа стресната.

— За какво говориш? Какви пари? В бебешкия сак ли?

— Надявам се, че няма да се опиташ да напъхаш сто милиона долара в бебешкия сак. — Огледа я безцеремонно. — Нито пък, въпреки голямата вместимост, в сутиена си. — Тя седеше, втренчена в него с леко отворена уста. — Я да видим — продължи Романело, — каква ли е цената на изнудването тия дни? Десет процента? Двайсет процента? Петдесет процента? Дори и да делим на половина, пак ще имаш милиони в банковата си сметка. Ще имате с малката за джинси и маратонки, докато сте живи. — Отпи от кафето си и се облегна, като небрежно си играеше със салфетката, докато я наблюдаваше.

Лу Ан стисна в юмрук дръжката на вилицата пред себе си. За миг й мина през ума да го нападне, но бързо потисна този импулс.

— Ти си ненормален, да знаеш.

— Пресконференцията е утре, Лу Ан.

— Каква пресконференция?

— Знаеш каква, тази, на която ще ти дадат тлъстия чек и ще махаш усмихната на разочарованите маси.

— Трябва да си вървя.

Той се пресегна бързо и хвана ръката й.

— Не мисля, че от затворническата килия ще можеш да си харчиш парите.

— Казах, че си тръгвам. — Тя освободи рязко ръката си и се изправи.

— Не бъди глупава, Лу Ан. Видях те да купуваш лотарийния билет. Присъствах на тегленето на тиража. Забелязах ликуващата ти усмивка, наблюдавах те как тичаше и крещеше. Бях и в сградата на националната лотария, когато отиде да предадеш билета си. Така че не се опитвай да ме баламосваш. Излезеш ли оттук, първото, което ще направя, ще е да се обадя на шерифа на вашия окръг и да му разкажа какво съм видял. После ще им изпратя това парцалче. Нямаш представа колко са напреднали лабораторните технологии в наши дни. Ще започнат да сглобяват нещата. А като им съобщя, че току-що си спечелила лотарията и трябва да те приберат, преди да си изчезнала, можеш да кажеш сбогом на новия си живот. Макар че сигурно ще си в състояние да уредиш детето си на добро място, докато лежиш в затвора.

— Нищо лошо не съм направила.

— Не, но направи глупост, Лу Ан. Ти избяга. А когато бягаш, ченгетата винаги смятат, че си виновен. Такава им е психиката. Ще повярват, че си забъркана, и толкоз. Засега не са ти надушили дирите. Но и това ще стане. Ти ще избереш дали да научат къде си след десет минути или след десет дни. Ако е след десет минути — спукана ти е работата. Ако е след десет дни, спасяваш кожата, защото сигурно вече имаш план как да изчезнеш. Аз лично точно това смятам да направя. Ти само ми плати, и ти го гарантирам. Не бих могъл да похарча толкова пари, колкото и да се опитвам, а също и ти. Така и двамата ще спечелим. По другия начин губиш всичко. Е, какво решаваш?

Тя остана вцепенена няколко мига, после бавно се отпусна на стола.

— Много разумно от твоя страна, Лу Ан.

— Не мога да ти платя половината.

Лицето му се смръщи.

— Я не ставай алчна.

— Не е там въпросът. Ще ти платя, и аз не знам колко, но ще е много. Достатъчно, за да направиш всичко, което поискаш.

— Не разбирам… — подхвана той.

Лу Ан го прекъсна, като си служеше с фразите на Джаксън.

— Не е нужно нищо да разбираш. Но ако го направя, ще искам от теб да ми отговориш на един въпрос, и то да ми кажеш истината, иначе върви и се обади на полицията, не ме интересува.

Той я погледна внимателно.

— Какъв е въпросът?

Лу Ан се наведе през масата и изрече с тих, но отчетлив, пълен с напрежение глас:

— Какво търсеше в караваната? Не си се оказал там случайно, сигурна съм в това, както че седя тук сега.

— Ама какво значение има защо съм бил там? — махна той небрежно с ръка.

Със светкавично като на гърмяща змия движение Лу Ан го сграбчи за китката. Той изохка от неочакваната сила на хватката й. Колкото да беше як и едър, доста би се измъчил, за да се освободи от нея.

— Казах, че искам отговор, и много внимавай да не сбъркаш.

— Печеля си хляба… — Той се усмихна и се поправи. — Печелех си хляба, като уреждах разни дребни проблеми на хората.

Лу Ан все тъй не пускаше ръката му.

— Какви проблеми? Има ли нещо общо с наркотиците, които Дуейн е препродавал? Романело поклати глава.

— Не знаех нищо за дрогата. Дуейн беше вече мъртъв. Може би е задържал стока на доставчика си или се е опитал да го краде тайничко и оня го е засякъл. Кой знае? И кого ли го интересува?

— А какво стана с другия?

— Ти го беше ударила, нали? Както ти писах в бележката, мъртъв е като пън. — Лу Ан не отговори. Той помълча и си пое дъх. — Не е лошо сега да ми пуснеш ръката.

— Не си отговорил на въпроса ми. Ако не го направиш, върви се обаждай на когото щеш, защото от мен и пукнат цент няма да получиш.

Романело се поколеба, но алчността надделя над здравия разум.

— Отидох там, за да те убия — простичко отвърна той.

Тя бавно освободи китката му, след като още веднъж я притисна като с клещи. Отне му цяла минута да я разтърква, за да възстанови кръвообращението си.

— Защо? — яростно изшептя тя.

— Аз не задавам въпроси. Върша онова, за което ми се плаща.

— Кой ти поръча да ме убиеш?

Той сви рамене.

— Не знам. — Тя отново посегна към китката му, но този път той бе подготвен и успя да я отдръпне навреме. — Казвам ти, че не знам. Клиентите ми нямат навик да се отбиват при мен на кафе, та да си бъбрим за човека, когото искат да очистя. Обаждат ми се по телефона, получавам половината сума предварително. Другата половина — след като свърша работата. Всичко става по пощата.

— Аз още съм жива.

— Да, но само защото поръчката бе отменена.

— От кого?

— От същия, който ме нае.

— Кога ти се обади?

— Бях в караваната ти. Видях те да слизаш от колата и да побягваш. Побързах да отида при своята кола и тогава човекът ми позвъни. Било е към десет и петнайсет.

Лу Ан се облегна назад, поразена от истината, която внезапно проблесна пред очите й: Джаксън. Ето значи как постъпвал с онези, които му отказват.

Тъй като тя не промълви нищо, Романело се наведе към нея.

— След като отговорих на всичките ти въпроси, защо сега да не обсъдим подробностите около малката ни сделка?

Лу Ан го гледа втренчено цяла минута, преди да му отговори.

— Ако разбера, че си ме излъгал, никак няма да ти стане приятно.

— Знаеш ли, един наемен убиец обикновено вдъхва у хората доста повече страх, отколкото ти показваш — отбеляза той и в тъмните му очи проблеснаха пламъчета. Отново разтвори якето си, откъдето надникна деветмилиметровият пистолет. — Недей прекалява — предупреди я със заплашителен тон.

Лу Ан презрително изгледа пистолета, преди очите й да се върнат на лицето му.

— Отраснала съм сред откачени хора, Рейнбоу. Бачкатори, които се напиваха и тикаха под носовете на хората оръжие, а после дърпаха спусъка ей така, за да им стане весело, или пък заколваха нещастника и дотолкова го обезобразяваха, че и майка му да не го познае, а после се обзалагаха колко минути ще минат, преди да умре от загуба на кръв. Имаше един случай с чернокож младеж, който свърши в езерото с прерязано гърло и без интимните си части, защото бе имал нахалството да се върти около бяло момиче. Почти сигурна съм, че баща ми имаше нещо общо с това, полицията обаче не си направи труда да разследва. Тъй че малкото ти пищовче и заплахите никак не ме стряскат. Давай да приключваме с това и после се махай от живота ми, дявол да те вземе.

Заплахата в очите на Романело бързо се разсея.

— Добре — тихо отвърна той и закопча якето си.

15

Половин час по-късно Романело и Лу Ан излязоха от заведението. Лу Ан се качи на такси и се върна в хотела си, където, за да оправдае версията си пред Чарли, щеше да прекара няколко часа във фризьорския салон. Романело пое по улицата в обратната посока, като тихичко си подсвиркваше. Денят се бе оказал добър. Уговорката му с Лу Ан не беше стопроцентово сигурна, но нещо му подсказваше, че тя почтено ще изпълни обещаното. Ако първата вноска не постъпеше в банковата му сметка до края на работното време след два дни, той щеше да се свърже с полицията в Рикърсвил. Но тя щеше да плати, Романело бе убеден в това. Защо да си навлича безкрайни мъки?

Тъй като бе в празнично настроение, той реши по пътя към апартамента си да купи бутилка „Кианти“. Мислите му вече витаеха около голямото имение в обширен парцел, с което скоро щеше да го замени. Добре бе припечелил през годините, убивайки хора, но трябваше да внимава как харчи парите и къде ги държи. Най-малко от всичко му трябваше данъчните власти да почукат на вратата му и да поискат данъчната декларация. Сега този проблем бе вече зад гърба му. Мигновено спечеленото огромно богатство го поставяше извън властта на данъчните служители и на всички останали. Да, денят бе повече от успешен, заключи Романело.

Като не намери такси, реши да се прибере с метрото. Бе претъпкано и едва успя да се вмъкне в един от вагоните. Вози се няколко спирки, после с труд си проби път през тълпата и отново излезе на улицата. Отвори си, после пак превъртя ключа отвътре и влезе в кухнята да остави бутилката. Тъкмо се канеше да си свали сакото и да си налее чаша „Кианти“, когато на външната врата се почука. Надникна през шпионката. Видя човек с кафява униформа на пощальон.

— Какво има? — попита отвътре.

— Имам пратка за Антъни Романело на този адрес. — Пощальонът оглеждаше пратката, кутия двайсет на трийсет сантиметра, издута в средата.

Романело отвори вратата.

— Вие ли сте Антъни Романело?

Той кимна.

— Подпишете се тук, моля. — И той подаде химикалка на Романело.

— Да не се опитвате да ми връчвате призовка случайно? — ухили се Романело, докато се подписваше за пратката.

— Каквото и да ми плащат, не го върша това — отвърна пощальонът. — Някога зет ми връчваше призовки в Детройт. След като го простреляха за втори път, си смени работата — стана шофьор на камион за хляб. Заповядайте. Приятен ден.

Романело затвори вратата и опипа съдържанието на пакета през тънкия картон. На устните му цъфна усмивка. Втората вноска по случая „Лу Ан Тайлър“. Бе предупреден за възможността задачата му да се отмени. Ала клиентът го бе уверил, че независимо от това ще си получи пълната сума. Ала усмивката му замръзна, когато си припомни, че парите трябваше да пристигнат в пощенската му кутия. Предполагаше се, че никой не знае адреса му или истинското му име.

Извъртя се рязко, като чу шума зад себе си. От тъмната дневна се появи Джаксън. Облечен също тъй безупречно, както при интервюто на Лу Ан, той се облегна на рамката на кухненската врата и заоглежда Романело от горе до долу иззад тъмните си очила. Косата на Джаксън бе прошарена, както и спретнато подстриганата му брада. Лицето му бе едро, с отпуснати бузи, а ушите му — приплеснати и доста червени. Всичко това се дължеше на грижливо изработени подплънки от латекс.

— Кой сте вие, по дяволите, и как влязохте тук?

В отговор Джаксън посочи с облечената си в ръкавица ръка пакета.

— Отворете го.

— Какво? — изръмжа Романело.

— Пребройте парите да видите дали са всичките. Не се бойте, няма да се засегна, че го правите.

— Вижте…

Джаксън свали очилата си и очите му пронизаха Романело.

— Отворете го.

Гласът му бе тих и без никакви заплашителни нотки, тъй че Романело се запита защо цял трепери вътрешно. Та той в края на краищата бе убил хладнокръвно шест души през последните три години. Него никой не можеше да го стресне.

Бързо разкъса пакета и съдържанието му се изсипа на пода. Романело гледаше изумен вестника с откъснатата наполовина страница.

— Това като шега ли е замислено? Ако е така, аз не се смея — тросна се той на Джаксън.

Джаксън тъжно поклати глава.

— Веднага щом приключихме разговора си и затворих телефона, разбрах, че случайно изтърваната фраза ще има сериозни последици. Споменах за Лу Ан и пари пред вас, а парите, както е известно, имат особено въздействие върху хората.

— За какво всъщност говорите?

— Мистър Романело, вие бяхте нает да ми свършите работа. След като задачата ви бе отменена, участието ви в моите дела приключи. Или по-скоро трябваше да приключи.

— Така и стана. Не убих жената, а получавам от вас само някакъв разкъсан вестник. Аз трябва да съм ядосан, не вие.

— Проследили сте я до Ню Йорк. Вървели сте по петите й из целия град. Изпратили сте й писмо. Срещнали сте се с нея и макар да не съм посветен в разговора ви, всичко подсказва, че темата му не е била приятна.

— Откъде знаете тия неща?

— Твърде малко е онова, което не знам, мистър Романело. Повярвайте ми. — И Джаксън отново си сложи очилата.

— Нищо не можете да докажете обаче.

Джаксън се засмя и този смях накара всички косъмчета по тила на Романело да щръкнат. Той посегна да извади пистолета си, но него вече го нямаше там.

Джаксън наблюдаваше изумената физиономия на мъжа и отново поклати тъжно глава.

— Метрото е тъй претъпкано в този час на деня. Джебчиите безнаказано могат да се промъкнат до честните хора. Кой знае какво още ви липсва.

— Казах ви вече, не можете да докажете нищо. А и не виждам как ще отидете в полицията. Вие ме наехте да извърша убийство. Това не ви поставя в особено добра светлина.

— Нямам никакво намерение да се обръщам към властите. Вие не изпълнихте инструкциите ми и по този начин създадохте риск за плановете ми. Дойдох да ви съобщя, че съм наясно за това и че няма да получите остатъка от парите заради неуместните си действия, а освен това реших да приложа съответно наказание. Смятам да го изпълня сега.

Романело се изправи в целия си ръст от метър и деветдесет сантиметра, с който далеч надвишаваше Джаксън, и силно се разсмя.

— Щом сте дошли тук да ме наказвате, надявам се, че сте си довели някого да изпълни наказанието.

— Предпочитам лично да уреждам тия въпроси.

— Ами тогава това ще с последната ви мисия.

За части от секундата Романело посегна към глезена си и когато се изправи, стискаше в дясната си ръка нож с назъбено острие. Ала когато видя електрическия пистолет, който Джаксън държеше, замръзна на място.

— Прословутите преимущества на силата и ръста често се надценяват, не мислите ли? — подхвърли Джаксън.

Две стрели-електроди излетяха от оръжието в ръцете му и попаднаха право в средата на гръдния кош на Романело, Джаксън продължаваше да дърпа спусъка, изпращайки електрически заряди от 120 000 волта по металните корди, прикрепени към стрелите. Романело се свлече на пода като посечен и остана да лежи там, загледан към Джаксън, който се приведе леко над него.

— Държах спусъка цяла минута, което ще те остави парализиран поне петнайсет минути — време, повече от достатъчно за целта ми.

Романело безпомощно наблюдаваше как Джаксън коленичи до него, сръчно измъкна двете стрели и прибра странния пистолет в джоба си. После внимателно разкопча ризата му.

— Имате доста обилно окосмяване, мистър Романело. Патологът никога няма да открие микроскопичните дупчици в гръдния ви кош.

Следващият предмет, който Джаксън извади, щеше да вцепени Романело, ако вече не бе в това състояние. Езикът му бе подут като възлест корен на дърво и той си помисли, че го е сполетял удар. Крайниците си изобщо не усещаше. Все още виждаше ясно обаче, но му се искаше да е ослепял. Наблюдаваше с ужас как Джаксън провери методично спринцовката, която държеше в ръка.

— Съдържанието е предимно безвреден солен разтвор, за ваше сведение — поясни Джаксън, сякаш водеше научен семинар. — Казвам предимно, защото онова, което се спотайва тук, може да бъде смъртоносно при определени условия. — Той се усмихна на Романело, направи пауза, за да се наслади на ефекта от думите си, и продължи: — Разтворът съдържа простагландин, вещество, което се произвежда по естествен път в тялото. Нормалните нива се измерват в микрограмове. Ще ви инжектирам няколко хиляди пъти по-висока доза, от порядъка на милиграмове. Когато тя атакува сърцето ви, ще причини рязко свиване на коронарните артерии, което в резултат ще доведе до онова, което лекарите наричат инфаркт на миокарда или коронарна оклузия, а преведено на популярен език означава смъртоносен сърдечен пристъп. Ако трябва да съм откровен, никога досега не съм комбинирал ефекта от парализиращото оръжие с този начин на причиняване на смърт. Процесът ще е интересен за наблюдение. — Джаксън бе тъй равнодушен, сякаш извършваше дисекция на жаба в час по биология. — Тъй като простагландинът се произвежда в тялото по естествен път, както вече споменах, той се и метаболизира от тялото по естествен път, което означава, че няма да останат следи от подозрително високи нива, които да бъдат открити при аутопсията. В момента работя върху отрова, към която ще прибавя ензим, капсулован в специална обвивка. Отровата лесно се разпада под влияние на компонентите в кръвта, но ще има предостатъчно време за действие, преди това да се случи. След като обвивката изчезне, ензимът мигновено ще влезе в реакция с отровното съединение и на практика ще го унищожи. Подобен процес използват при почистването на нефтени петна. Не оставя съвършено никакви следи. Възнамерявах да го изпробвам тази вечер върху вас, но още не съм го изпипал докрай, а мразя да прибързвам с неща от такъв характер. В края на краищата химията изисква търпение и прецизност. Затова прибягнах до старото изпитано средство: простагландин.

Джаксън приближи иглата до шията на Романело, като търсеше най-подходящото място да я забоде.

— Ще ви намерят тук, млад мъж, в разцвета на силите си, отишъл си по естествени причини. Още един случай за статистиката, пораждаща непрестанния спор за човешкото здраве.

Очите на Романело едва не изхвърчаха от орбитите, докато той се бореше с всичката си воля да надмогне немощта на мускулите, причинена от парализиращия пистолет. От усилието вените на врата му се бяха издули и Джаксън тихичко му благодари, че го улеснява по тоя начин точно преди да забие иглата в югуларната му вена и да изпрати съдържанието на спринцовката в тялото му. После се усмихна и нежно погали по главата Романело, чиито зеници играеха в очите му напред-назад като метроном.

От чантата си Джаксън извади ножче за бръснене.

— Някой по-наблюдателен патолог може да забележи следата от убождането, затова трябва да се погрижим за нея.

Той драсна с ножчето кожата на Романело точно там, където бе вкарал иглата. Появи се капка кръв. Джаксън прибра ножчето и извади парче анкерпласт, което залепи върху драскотината. После се отдръпна назад да се полюбува на делото си и доволно се усмихна.

— Съжалявам, че се стигна дотук, тъй като можех и в бъдеще да ползвам услугите ви. — Джаксън хвана безжизнената ръка на Романело и го прекръсти с нея. — Знам, че сте израсъл с римокатолическата вяра, мистър Романело — със сериозен тон отбеляза той, — макар очевидно да сте се отклонили от църковните канони. За съжаление и дума не може да става за свещеник, които да ви даде последно причастие. Пък и едва ли има значение къде ще отидете. Това с Чистилището ми изглежда голяма глупост. — Взе ножа на Романело и го постави обратно в калъфа му, прикрепен към глезена на мъжа.

Джаксън тъкмо се канеше да се изправи, когато забеляза крайчето от вестник да се подава от джоба на жертвата му. Измъкна го сръчно. Докато четеше статията за двамата убити, наркотиците, изчезването на Лу Ан и издирването й от полицията, лицето му стана мрачно. Това обясняваше много неща. Романело я изнудваше. Или поне се бе опитал. Ако Джаксън бе открил тая информация един ден по-рано, решението би било много просто. Щеше да ликвидира Лу Ан незабавно. Ала сега не можеше да го направи и се раздразни, че частично е изгубил контрол над ситуацията. Тя вече бе идентифицирана като притежателка на печелившия билет от лотарията и след по-малко от двайсет и четири часа щеше да бъде представена на света като такава. Да, сега вече си обясняваше молбите й. Той сгъна парчето вестник и го пъхна в джоба си. Независимо дали му харесваше, или не, сега беше безвъзвратно обвързан с Лу Ан и с всичките й проблеми. Беше предизвикателство, а той поне обичаше предизвикателствата. И все пак трябваше да си възвърне контрола. Щеше да й каже какво точно трябва да прави и ако не следваше точно указанията му, щеше да я убие, след като си прибереше печалбата от лотарията.

Джаксън събра от пода скъсания вестник и хартиите от опаковката. Тъмният му костюм бе свален, раздран по шевовете на някои дискретни места, а заедно с него и подплънките, създаващи илюзията за пълнота. Всичко бе напъхано в торба за разнасяне на пици, която Джаксън взе от ъгъла на дневната. Много по-стройният мъж, който се показа отдолу, бе облечен със синьо-бялата униформа на разносвач от „Пица Домино“. От джоба си измъкна дебел конец и с негова помощ внимателно отлепи пластилина от носа си и грижливо го постави в кутия за пица. По същия начин се освободи от бенката, брадата и материала по ушите. Избърса лицето си със спирт, специално донесен за целта, като отстрани грима за състаряването му. Ръцете му работеха бързо и методично в резултат на опита, натрупан през годините. Накрая среса косата си с гел, който премахна всички следи от спрея, послужил за прошарването й. Погледна се в огледалото, окачено на стената, и видя там човек с напълно променена външност. Ала хамелеонският процес не спря дотук. След мигове Джаксън се появи в трети образ благодарение на острите мустачки, бейзболната шапка с висяща от нея дълга коса, вързана на опашка, и тъмни очила. Официалните обувки бяха сменени с кецове. Отново се огледа: съвсем различен човек. Не можа да сдържи усмивката си. Талантът му беше безспорен. Когато секунди по-късно Джаксън безшумно напусна сградата, чертите на Романело вече бяха отпуснати в пълен покой. Завинаги щяха да останат такива.

16

— Всичко ще е наред, Лу Ан — увери я Роджър Дейвис, красавецът, който бе водещ по време на тегленето на тиража. Погали ръката й. — Знам, че сигурно си притеснена, но аз ще бъда до теб. Ще го направим колкото е възможно по-безболезнено, давам ти думата си — обеща й той галантно.

Намираха се в помещение с тапицирани в плюш мебели в сградата на националната лотария, в непосредствено съседство с голямата зала, където репортери и обикновени граждани очакваха появата на победителя от лотарията. Лу Ан бе облечена в бледосиня рокля до коляното с подхождащи по цвят обувки, а прическата и гримът й бяха безупречни благодарение на старанията на персонала. Раната на брадичката й бе заздравяла достатъчно, тъй че вместо да слага лепенка, просто я бе прикрила с пудра.

— Прекрасно изглеждаш, Лу Ан — сподели Дейвис. — Не е имало досега по-красива победителка в лотарията, казвам ти го искрено. — Седеше до нея и коляното му докосваше нейното.

Лу Ан му отправи бърза усмивка, поотдръпна се леко и насочи вниманието си към Лиса.

— Не искам Лиса да се появява там. Всички тези прожектори и хора ще я уплашат до смърт.

— Но, разбира се, тя може да остане тук. Ще се погрижим да има някой, който да не откъсва очи от нея. При нас, както се досещаш, охраната е много засилена. — Помълча и отново огледа привлекателната й фигура. — Все пак ще съобщим, че имаш дъщеря. Точно затова твоята история е толкова впечатляваща. Млада майка и дъщеричката й спечелват цяло състояние. Сигурно си много щастлива. — Той я потупа по коляното и задържа там ръката си известно време.

Лу Ан отново се запита дали той също е замесен. Дали знаеше, че е спечелила огромното богатство с измама? Огледа го изпитателно и заключи, че е точно от този тип хора, които биха направили всичко заради парите. Представяше си колко добре му е платено, за да съдейства при тъй огромна машинация.

— Колко време има до излизането ни там?

— Около десет минути. — Той отново й се усмихна и уж мимоходом подхвърли: — Не сме съвсем наясно относно семейното ти положение. Дали твоят съпруг ще…

— Не съм омъжена — отвърна бързо Лу Ан.

— Дали бащата на детето ще присъства? — мигом се поправи той. — Трябва да го знаем с оглед на програмата. Лу Ан го погледна право в очите.

— Няма да присъства.

Дейвис се усмихна самоуверено.

— Да, разбирам. — Той направи колибка с дланите си и опря върха й до устните си за миг, после преметна небрежно ръката си над облегалката й.

— Не знам какви са ти плановете, но ако имаш нужда от някого да те разведе из града, аз съм на твое разположение денонощно, Лу Ан. Знам как се чувства човек в големия град, след като целия си живот е прекарал в тихата провинция. — Той вдигна другата си ръка към тавана с театрален жест. — Сигурно те зашеметява. Но аз го познавам като петте си пръста. Знам кои са най-добрите ресторанти, театри и магазини. Можем да си прекараме чудесно. — Той се примъкна по-близо до нея, а очите му поглъщаха очертанията на тялото й, докато пръстите му се прокрадваха към рамото й.

— Съжалявам, мистър Дейвис, може би сте си създали погрешна представа. Бащата на Лиса няма да присъства на пресконференцията, но ще дойде по-късно. Първо трябваше да си уреди отпуск.

— Отпуск ли?

— Той служи във флота. При „Тюлените“ е. — Поклати глава, сякаш налегната от стряскащи спомени. — Някои от нещата, които ми е разправял, направо ме уплашиха. По Франк е от тия, дето умеят да се пазят. Веднъж преби до безсъзнание шестима души в един бар, защото се опитваха да ме свалят. Може би щеше и да ги убие, ако полицията не го бе спряла, но трябваше да го държат петима полицаи, при това яки момчета.

Ченето на Дейвис увисна и той се дръпна от Лу Ан.

— Мили боже!

— Само не казвайте нищо за това на пресконференцията, мистър Дейвис. Работата на Франк е свръхсекретна и много ще ви се ядоса, ако споменете нещо за него. — Тя го гледаше от упор и забеляза как приятните му момчешки черти се изкривяват от страх.

Дейвис се изправи рязко.

— Не, разбира се, че не. Нито дума. Кълна се. — Дейвис облиза устните си и прокара трепереща ръка през грижливо обработената си с пяна коса. — Аз по-добре да ида да проверя някои неща, Лу Ан. — Успя да стъкми някаква усмивка към нея и несигурно вдигна палец във въздуха.

Тя му върна жеста.

— Много благодаря за разбирането, мистър Дейвис. — След като той излезе, тя се обърна към Лиса. — На теб никога няма да ти се налага да правиш това, кукличката ми. Съвсем скоро и на мама няма да й се налага.

Тя гушна Лиса до гърдите си и отправи поглед към часовника, като отмерваше с него всяка секунда.

Чарли оглеждаше препълнената зала, докато методично си проправяше път към сцената. Спря на място, откъдето можеше да вижда добре, и зачака. Би му се искало да е там, отпред, с Лу Ан, за да й даде така нужната морална подкрепа. Но и дума не можеше да става за това. Той трябваше да остане в сянка; предизвикването на подозрения не влизаше в длъжностната му характеристика. Щеше да се види с Лу Ан, след като пресконференцията приключи. Тогава трябваше да й съобщи решението си дали ще я придружи, или не. Проблемът бе, че той самият още не знаеше кое да избере. Бръкна в джоба си за цигара, но после се сети, че пушенето в сградата е забранено. Така копнееше за успокоителното въздействие на тютюна, че се замисли дали да не излезе за малко навън, ала вече нямаше време.

Въздъхна и широките му рамене се отпуснаха. По-голямата част от живота си бе прекарал в лутане, без някакъв обединяващ план или нещо, макар и далечно наподобяващо дългосрочна цел. Обичаше децата, а никога нямаше да има собствени. Печелеше добре, но парите, макар и да улесняваха физическото му съществуване, с нищо не допринасяха за истинско щастие. Бе наясно, че на неговата възраст за повече не може да мечтае. Пътеките, по които бе поел на младини, до голяма степен бяха обусловили курса на живота му. До този момент. Лу Ан Тайлър му бе предложила начин за промяна. Не си правеше илюзии, че тя проявява сексуален интерес към него, и сега, когато бе далеч от неподправено искреното й и все пак съблазнително излъчване, Чарли ясно си даде сметка, че и той самият не желае това. Предостатъчно щеше да му бъде нейното приятелство, добротата й — две неща, от които беше безмилостно лишен в живота си. Това отново го върна към дилемата. Дали да тръгне, или не? Ако се решеше, нямаше съмнение, че компанията на Лу Ан и Лиса ще му е безкрайно приятна, а освен това можеше да играе ролята на баща на момиченцето. Във всеки случай поне за няколко години. Но бе прекарал почти цялата нощ в мисли какво ще стане след тези първи няколко години.

Без съмнение красивата Лу Ан с нейното богатство и финеса, който то щеше да й донесе, щеше да е привлекателен обект за десетки най-достойни мъже. Тя бе много млада, имаше едно дете, а щеше да иска и още. Щеше да се омъжи за някой от тия мъже. Той на свой ред щеше да има претенции да стане баща на Лиса, а и така си бе редно. Той щеше да е мъжът на живота й, а къде тогава щеше да бъде място то на Чарли? В някакъв момент щеше да се наложи да ги напусне. Присъствието му щеше да се окаже неловко, защото не бе роднина, а чужд човек. И този момент щеше да е изпълнен с болка — далеч по-силна от болката, изпитвана на младини, когато бе използван като боксова круша. Бе прекарал едва няколко дни с Лу Ан и Лиса, а близостта, породила се помежду им, бе много по-голяма, отколкото в десетгодишното съжителство с бившата му съпруга. А как ли щеше да е, след като поживееше три-четири години заедно с тях? Дали щеше да е в състояние спокойно да си отиде от Лиса и майка й, без сърцето му да е безвъзвратно разбито и нервите разклатени? Той тръсна глава. Ядоса се на себе си, че се оказа толкова мекушав. Едва познаваше тия хора от Юга, а вече кроеше планове за бъдещето си с тях.

Част от съзнанието му го подканваше: върви, щом ти се иска, не му мисли толкова. Догодина може да умреш от сърдечен удар, какво значение има? Но другата част, в която бе стаен страхът, се оказа по-силна. Знаеше, че би могъл да е приятел на Лу Ан до края на живота си, ала не бе сигурен дали ще е в състояние да прекарва всеки ден до нея със съзнанието, че всичко това може изведнъж да приключи. Изруга полугласно. Усещаше, че всичко се свежда чисто и просто до завист. Ако беше с двайсет… хайде, с трийсет години по-млад… Завист към мъжа, който в крайна сметка щеше да я спечели. Да спечели любовта й, за която той бе сигурен, че ще трае вечно, поне от нейна страна. А Господ да пазеше оня, който измамеше чувствата й. Тя бе способна на дива ярост, това се виждаше, а в същото време имаше златно сърце. Но тъкмо от съчетанието на тия противоположности бликаше неповторимият й чар.

Чарли рязко се отърси от мислите си и насочи поглед към сцената. Почувства как всички в публиката изведнъж се напрегнаха. После камерите защракаха, щом в полезрението им се появи Лу Ан — висока, царствена и спокойна. Чарли поклати глава в почуда и отново изруга. Тя бе направила избора му още по-труден.

Шериф Рой Уеймър едва не се задави с бирата си, като видя от телевизора да му маха не друг, а Лу Ан Тайлър.

— Бре да му се не види! — възкликна той поразен и се обърна към жена си Дорис, която сякаш щеше да пробие с поглед екрана.

— Ти я търсиш из целия окръг, а тя, хубостницата, била в Ню Йорк! — викна Дорис. — И виж я само колко пари спечели! — добави огорчено. В кофата за боклук в задния й двор имаше двайсет и четири скъсани лотарийни билета.

Уеймър надигна с труд масивните си телеса от фотьойла и се отправи към телефона.

— Звънях до околните железопътни гари и до летището в Атланта, но още нямам отговор. Не ми е минало и през ум, че ще тръгне за Ню Йорк. Не съобщих да организират за Лу Ан издирване, защото не вярвах, че може да напусне окръга, камо ли щата. Та тя и кола няма дори. Че и с това бебе… Рекох си, че сигурно се е покрила в къщата на някоя приятелка.

— Ей на, че ви се е изплъзнала — посочи му Дорис телевизора. — Но крива или права, рядко хубаво момиче е, това не може да се отрече.

— Ти знаеш, майко — отвърна той на жена си, — че тук не разполагаме с толкова хора като ФБР. А пък сега и Фреди е на легло, та имам само двама дежурни полицаи. В щатската полиция пък са затънали до гуша в работа, не могат да отделят ни един човек. — Той вдигна слушалката.

Дорис го погледна тревожно.

— Мислиш ли, че Лу Ан е убила Дуейн и другото момче?

— Лу Ан може да надвие доста мъже, които познавам — сви рамене Уеймър. — Дуейн поне като нищо би го надвила. Но другият беше здравеняк, тежеше към сто и петдесет кила. — Започна да набира номера. — Ала нищо чудно да го е нападнала изотзад и да го е цапардосала с телефона. Знае се, че се е борила с някого. Не един и двама са я видели с превръзка на брадата същия оня ден.

— Всичко е заради пустите наркотици — заяви Дорис. — Сърцето ми се свива, като си помисля как бебчето е било в караваната при всичката тая отрова.

— Така си е, да — кимна Уеймър.

— Гарантирам ти, че Лу Ан го е измислила всичко това. Сече й умът, нали си я знаем. Пък и колкото да се мъчеше да го скрива, личеше си, че не й е мястото сред нас. Искаше да се махне оттук, но нямаше начин. И е намислила да го стори с парите от наркотиците, помни ми думата, Рой.

— Добре, чух те, майко. Само дето вече не й трябват пари от наркотици — посочи към телевизора той.

— Побързай тогава, преди да се е измъкнала.

— Ще се свържа с полицията в Ню Йорк да я приберат.

— Мислиш ли, че ще го направят?

— Майко, че тя е заподозряна в убийството на двама души — отсече той авторитетно. — Дори нищо лошо да не е направила, най-малкото е важен свидетел.

— Смяташ ли, че ония полицаи янки ги е грижа за това?

— Полицията си е полиция, Дорис, било в Севера или в Юга. Законът си е закон.

Запазила съмнение към добродетелите на северните си сънародници, Дорис изсумтя презрително, после лицето й внезапно се озари от надежда.

— Ако я осъдят, няма ли да се наложи да върне парите, които спечели? — Тя погледна усмихнатото лице на Лу Ан, запълващо екрана, и се зачуди дали да не иде за всеки случай да си прибере скъсаните билети от кофата за смет. — И без това за какво са й пари в затвора, не е ли тъй, а?

Шериф Уеймър не отговори. Той се опитваше да се свърже с централата на нюйоркската полиция.

Хванала чека с баснословната сума, Лу Ан се усмихваше, махаше за поздрав към множеството и отговаряше на всевъзможни въпроси, с които я засипваха от всички краища на голямата зала. Образът й обхождаше целите Съединени щати, а и света.

Има ли планове за бъдещето? Ако е така, то какви са те?

— Ще узнаете — отвърна Лу Ан. — Просто трябва да изчакате, и сами ще видите.

Имаше и серия от задължителните глупави въпроси като: „Смятате ли се за човек с късмет?“

— Безспорно — отговори тя. — Късметът ми е по-голям, отколкото можете да си представите.

— Всичките пари на едно място ли ще похарчите?

— Малко вероятно е, освен ако не е някое наистина много голямо място.

— Ще помогнете ли на близките си?

— Ще помогна на всички хора, на които държа.

Три пъти й отправиха предложение за брак. Тя отговаряше на всеки от кандидатите по различен начин с учтив хумор, но подтекстът във всички случаи бе ясен — „не“. Чарли кипваше всеки път, когато се повдигнеше тая тема; накрая погледна часовника си и започна да си проправя път към изхода.

След още въпроси, още снимки и още смях пресконференцията най-после приключи и Лу Ан се оттегли от сцената. Върна се в гардеробната, където бързо се преоблече в джинси и блуза, изтри целия грим от лицето си, прибра косата си под каубойска шапка и взе Лиса. Погледна часовника си. Бяха изминали едва двайсет минути, откакто бе представена на света като новата победителка от лотарията. Предполагаше, че местният шериф вече се е свързал с полицията в Ню Йорк. Всички от родния й град гледаха тегленето на тиража с религиозно преклонение, включително шериф Рой Уеймър. Времето й бе много ограничено.

Дейвис подаде глава през вратата.

— Лу Ан, пред задния вход на сградата те чака кола. Ще пратя някого да те придружи, ако си готова.

— Напълно готова съм. — Той се извърна да си върви, но тя подвикна след него: — Ако някой пита за мен, ще бъда в хотела си.

— Очакваш ли някого? — погледна я студено Дейвис.

— Франк, бащата на Лиса.

Физиономията му се изопна.

— А къде си отседнала?

— В „Плаза“.

— А, да, естествено.

— Само не казвай на никой друг къде съм. Доста отдавна не сме се виждали с Франк. Беше на учение почти три месеца. Затова не желаем да ни безпокоят. — Тя палаво повдигна вежди и се усмихна. — Разбираш за какво става дума, нали?

Дейвис успя да пусне една фалшива усмивка и направи шеговит поклон.

— Можеш да ми имаш пълно доверие, Лу Ан. Каляската те чака.

Лу Ан се усмихна тайничко. Сега бе сигурна, че щом полицаите дойдат да я потърсят, по най-бързия начин ще ги препратят към хотел „Плаза“. Така щеше да спечели ценни мигове, за да напусне тоя град и страната. Наближаваше началото на новия й живот.

17

Задният вход бе много изолиран и поради тази причина — безлюден. Когато излезе от сградата, Лу Ан се изправи пред черна лимузина. Шофьорът докосна фуражката си за поздрав и отвори пред нея вратата. Тя седна и настани Лиса до себе си.

— Браво, Лу Ан. Изпълнението ти беше безупречно — обади се Джаксън.

Лу Ан подскочи стресната и за малко не изкрещя. После се взря в мрака към далечния ъгъл на лимузината. Всички вътрешни светлини бяха угасени, с изключение на малка лампичка над собствената й глава, която неочаквано се включи и освети лицето й. Имаше чувството, че отново се е върнала на осветената от прожектори сцена. Той бе потънал в меката седалка и тя почти не различаваше фигурата му. Гласът му прозвуча отново.

— Държеше се с необикновено самообладание и достойнство, показваше дискретен хумор, когато бе уместно, а репортерите умират за това. А и отгоре на всичко тази твоя прекрасна външност. Три предложения за брак на една пресконференция са рекорд, доколкото ми е известно.

Лу Ан се овладя и се облегна назад и в този миг лимузината тръгна.

— Благодаря ви.

— Честно казано, тревожех се, че ще се изложиш. Не че имам нещо против теб, естествено. Както съм ти казвал вече, ти си интелигентна млада жена, но и най-образованите хора, когато попаднат в необичайна ситуация, в повечето случаи не съумяват да се справят. Не си ли съгласна?

— Натрупах богат опит в това отношение.

— Моля? — Джаксън леко се наклони напред, но остана скрит от погледа й. — Опит с какво?

Лу Ан се взираше към тъмния ъгъл, но светлината не й позволяваше да види нищо,

— С необичайни ситуации.

— Знаеш ли, Лу Ан, ти наистина ме удивляваш понякога. В някои, макар и малко на брой случаи не ми отстъпваш по съобразителност, а от моята уста това означава много. — Той я наблюдава още няколко секунди, после отвори куфарче, поставено на седалката до него, и извади няколко листа хартия. По лицето му заигра усмивка и той се облегна на меката кожа с въздишка на задоволство.

— А сега, Лу Ан, дойде време да обсъдим условията.

Лу Ан кръстоса крака.

— Първо трябва да поговорим по един въпрос.

— Нима? — наклони глава Джаксън. — Интересно, какъв ли ще е той.

Лу Ан пое дълбоко дъх. Цяла нощ не бе мигнала, обмисляйки как да му съобщи по най-добрия начин за мъжа, нарекъл себе си Рейнбоу. Отначало се колебаеше дали изобщо бе нужно Джаксън да узнава за него. Накрая реши, че след като ставаше дума за пари, той рано или късно ще научи. По-добре да го чуеше от нея.

— Един човек разговаря с мен вчера.

— Един човек, значи. И за какво?

— Искаше от мен пари.

Джаксън се разсмя.

— Лу Ан, миличка, всички ще искат от теб пари.

— Не, случаят беше друг. Той искаше половината от печалбата ми.

— Какво каза? Та това е абсурдно.

— Не е. Той… той разполага със сведения за мен, за едни неща, които ми се случиха, и каза, че ще ме издаде, ако не му платя.

— Боже мой, и какви са тия неща?

Лу Ан помълча, загледана през стъклото.

— Може ли да ми дадете нещо за пиене?

— Моля, обслужи се — посочи той с облечената си в ръкавица ръка към вратичката, вградена отстрани в лимузината. Без да погледне към него, Лу Ан отвори хладилника и извади една кока-кола. Отпи жадно, изтри устните си и заговори:

— Нещо ми се случи точно преди да ви позвъня, за да ви кажа, че приемам предложението ви.

— Да не би случайно да говориш за двата трупа в караваната ти? За наркотиците вътре? За факта, че полицията те търси? Или може би си се опитала да скриеш още нещо от мен?

Тя не можа да му отговори веднага, а по лицето й бе изписано нескрито изумление.

— Нямах нищо общо с онези наркотици. А мъжът се опитваше да ме убие. Просто се отбранявах.

— Трябваше да се досетя, че след като искаш тъй бързо да напуснеш града, и то с променено име, има нещо нередно. — Той поклати тъжно глава. — Горкичката ми Лу Ан, сигурно при тия обстоятелства и аз бих пожелал да изчезна възможно най-скоро. И кой би го помислил за малкия ни Дуейн. Наркотици! Какъв ужас. Все пак, понеже имам добро сърце, няма да се настройвам срещу теб заради това. Станалото, станало. Обаче… — Тонът на Джаксън рязко се промени и стана остро заповеден. — Никога повече не се опитвай да криеш нещо от мен, Лу Ан. Моля те, не си причинявай това.

— Но онзи човек…

— Този въпрос е уреден — нетърпеливо я прекъсна Джаксън. — В никакъв случай няма да е необходимо да му даваш пари.

Тя се втренчи в тъмнината, зашеметена от смайване.

— Но как успяхте да направите това?

— Хората постоянно ми задават този въпрос — развеселен отвърна Джаксън, после понижи тон и добави: — Аз мога да направя всичко, Лу Ан, не го ли знаеш? Плаши ли те това? Ако не, редно е да те плаши. Мен самия понякога ме стряска.

— Мъжът каза, че е бил изпратен да ме убие.

— Нима?

— Но после задачата му била отменена.

— Колко странно наистина.

— Направих си сметката, че е бил оттеглен веднага след като ви се обадих да кажа, че съм съгласна.

— Животът е пълен със съвпадения, нали? — изрече с подигравателен тон Джаксън.

Сега бе ред на Лу Ан да изопне лице от гняв.

— Ухапят ли ме, отвръщам със същото. А мога да хапя здраво. Казвам го, за да сме наясно, мистър Джаксън.

— Смятам, че сме наясно, Лу Ан. — Тя чу в тъмнината шумоленето на хартия. — Това обаче сериозно усложнява нещата. Когато настоя името ти да бъде променено, все още си мислех, че можем да направим всичко по честния начин.

— За какво говорите?

— За данъците, Лу Ан. Стои проблемът с данъците.

— Но аз смятах, че всички тези пари са за мен. Че правителството не може да ги пипне. Така се казва във всички реклами.

— Не е съвсем вярно. В действителност рекламата е много подвеждаща. Главницата не е освободена от данъци, те са просто отсрочени. Но само за първата година.

— Какво означава това, дявол го взел?

— Означава, че през първата година победителят не плаща федерални или щатски данъци, а сумата на тази удръжка просто се отлага до следващата година, но си остава дължима. Естествено, върху нея не се начисляват наказателни лихви, стига плащането да се извърши навреме другата година. Според закона данъкът трябва да бъде изплатен в разстояние на десет години на равни вноски. За сто милиона ще дължиш приблизително петдесет милиона за федерален и щатски данък общ доход или половината от цялата сума. С една дума, ще трябва да внасяш по пет милиона на година. И не само това — всичко, спечелено от главницата, се облага без гратисен период.

Трябва да ти кажа, Лу Ан, че имам план за тази главница, чудесен план. Ще натрупаш още много пари през следващите години; но почти всичко това ще е облагаем доход — дивиденти, капиталови приходи, лихви от облигации и прочее. В обичайния случай това не представлява проблем, тъй като почтените граждани, които не се крият от полицията под фалшиво име, си плащат честно данъците. Но в твоя случай това е невъзможно. Ако моите сътрудници подадат данъчната ти декларация на името на Лу Ан Тайлър с адреса ти, мислиш ли, че полицията няма да почука на вратата ти?

— Но не може ли да плащам данъци с новото си име?

— Може, но Данъчното управление има склонност да проявява любопитство, когато в първата данъчна декларация, подадена от някой младок, са изписани толкова нулички. Може да се запитат какво си работила преди и как така изведнъж ставаш по-богата от Рокфелер. И пак ще ти почукат на вратата — или полицията, или по-вероятно ФБР.

— Тогава какво ще правим?

— Ще изпълняваш точно каквото ти казвам, Лу Ан. Имаш билет за полет, с който ще напуснеш Щатите. И никога повече няма да се връщаш в тази страна. Кашата, забъркана в Джорджия, те обрича на вечно движение.

— Но аз…

— Никакво „но“, Лу Ан. Ще бъде както съм казал!

Лу Ан се отпусна на кожената седалка и заинатено рече:

— Сега имам достатъчно пари да се оправям сама. Не желая да ми се казва какво да правя.

— Така ли? — Ръката на Джаксън стисна по-здраво пистолета, който бе извадил от куфарчето си. — Тогава защо не пробваш сама да напуснеш страната? Искаш ли да опиташ?

— Мога да се грижа за себе си.

— Не става дума за това. Ние сключихме сделка, Лу Ан. Освен ако не си пълна глупачка, ще работиш с мен, а не срещу мен. Постепенно ще разбереш, че твоите и моите интереси са едни и същи. Иначе ще спра лимузината, ще те изхвърля на улицата заедно с детето и ще се обадя на полицията да ви приберат. Изборът е твой. Решавай веднага!

Изправена пред тази възможност, Лу Ан се озърна отчаяно и погледът й се спря на Лиса. Дъщеря й вдигна към нея ококорени безгрижни очички. Лу Ан въздъхна дълбоко. Имаше ли всъщност избор?

— Добре.

Джаксън отново зашумоли с листовете в ръцете си.

— Имаме съвсем кратко време да прегледаме тези документи. Доста от тях трябва да подпишеш, по нека първо ти обясня най-важните условия.

Току-що спечели сто милиона долара. Тази сума е прехвърлена в сметка, която лотарийната комисия откри на твое име. Между другото, уредих ти номер на социалната осигуровка, който се води на новото ти име. След като подпишеш тези документи, хората ми ще могат да прехвърлят сумата от тази сметка в друга, с която ще оперирам аз и само аз.

— И няма да получа нищо?

— Спокойно, Лу Ан, всичко ще ти обясня. Ще вложа парите както намеря за уместно. Но тези инвестиционни фондове ще ти гарантират двайсет и пет процента годишна възвръщаемост, което прави приблизително двайсет и пет милиона долара всяка година. Тези пари ще са на твое разположение през цялата година. Имам счетоводители и финансови съветници, които ще уредят това. — Той предупредително вдигна пръст. — Трябва да си наясно, че това е доход от главницата. Стоте милиона изобщо не се докосват. Аз ще разполагам с тях за период от десет години и ще ги инвестирам както реша. Ще са ми нужни няколко месеца да осъществя напълно плановете си за парите, така че десетгодишният период ще започне приблизително през късната есен на тази година. После ще ти съобщя точната дата. Десет години след тази дата ще си получиш обратно всичките сто милиона долара. Всички приходи, които си спечелила през тези десет години, естествено, си остават за теб. Ще ти уредя и тяхното инвестиране безплатно. Уверен съм, че не си наясно по въпроса, но при тоя процент парите ти, макар и от тях да се извади щедра сума за лична издръжка, ще се удвояват приблизително на всеки три години, особено след като не плащаш никакви данъци. При каквото и да е развитие на събитията в края на десетгодишния период ще имаш гарантирани без никакъв риск стотици милиони долари. — При споменаването на тези цифри очите на Джаксън заискриха. — Главозамайващо, нали, Лу Ан? Далеч по-добре, отколкото уговорката със стоте долара на ден. Ти измина дълъг път за по-малко от седмица. — И той се разсмя силно. — За начало ще те авансирам с пет милиона долара без лихва. Ще ти стигнат, докато започнат да постъпват печалбите от инвестициите.

Лу Ан преглътна мъчително при споменаването на гигантските суми.

— Нищо не разбирам от инвестиране, но как може да ми гарантирате толкова пари всяка година?

Джаксън изглеждаше разочарован.

— Ами че по същия начин, както ти гарантирах печалба от лотарията. Щом мога да извърша това вълшебство, нормално е да мога да се справя с Уолстрийт.

— Ами ако с мен се случи нещо?

— Договорът, който ще подпишеш, обвързва твоите наследници и правоприемници. — Той кимна към Лиса. — Дъщеря ти. Този доход ще отиде при нея, а в края на десетгодишния период ще получи и основната сума. Имам готово пълномощно. Позволих си да го попълня в нотариата. Аз съм многостранно надарен човек. — Той се засмя тихичко. От тъмния си ъгъл й подаде купчинка документи и писалка. — Отбелязано е къде трябва да се подпишеш. Надявам се, че си доволна от условията. От самото начало ти обещах, че ще са щедри.

Лу Ан се поколеба за миг.

— Проблем ли има, Лу Ан? — остро попита той.

Тя поклати глава, бързо подписа документите и му ги върна. Джаксън ги взе и ги пъхна в един джоб на лимузината.

После Лу Ан чу от мястото му няколко почуквания, силен пищящ сигнал и отново настъпи тишина.

— Факсовете са нещо много удобно, когато е важно да се бърза — поясни Джаксън. — До десет минути сумата ще бъде преведена в моята сметка.

Той прибра листовете, които бързо се плъзнаха навън от апарата, и отново ги пъхна в куфарчето.

— Чантите ти са в багажника. Нося у мен самолетните ти билети и хотелските резервации. Планирал съм програмата ти за първите дванайсет месеца. Ще попътуваш доста, но те уверявам, че гледките ще са все приятни. Уважих молбата ти да посетиш Швеция, родината на майчините ти предци. Приеми всичко това като извънредно дълга ваканция. Може би накрая ще те пратя в Монако. Там нямат данък върху личния доход. От излишък на предпазливост съм ти създал легенда, изцяло подкрепена с документи. Напуснала си Съединените щати като съвсем младо момиче. Срещнала си богат чужденец и си се омъжила за него. Що се отнася до данъчните власти, всички пари са били негови. Твои пари никога няма да влизат в Съединените щати. Имай предвид обаче, че ще пътуваш с паспорт от Съединените щати като гражданка на Съединените щати. Тук може да се разчуе за богатството ти. Трябва да сме подготвени за това. Но ако парите са на съпруга ти, който не е американски гражданин, никога не е живял тук и никога не е печелил директен доход в Америка, нито инвестициите и сделките му са били по някакъв начин свързани с тази страна, тогава данъчните власти не могат да те пипнат. Няма да те отегчавам със сложните данъчни закони относно доходи с американски източник като например лихви от акции, издадени от американски концерни, дивиденти, изплащани от американски корпорации, други сделки или продажба на имущество, които имат пряка връзка със Съединените щати и могат да се окажат препъникамък за неподготвените. Моите хора ще се погрижат за всичко това. Повярвай ми, като ти казвам, че няма да имаш проблеми. Лу Ан протегна ръка да вземе билетите.

— Не още, Лу Ан, налага се да вземем някои мерки. Полицията — натъртено изрече той.

— Вече се погрижих за това.

— О, така ли било? — насмешливо подхвърли той. — Ще бъда много учуден, ако в тази минута няма строени полицаи на всяко летище, автогара или железопътна гара. Тъй като си нарушителка, прекосила щатски граници, вероятно и от ФБР са се включили. А те си разбират от работата. Няма да седнат да чакат търпеливо в хотела ти да се появиш. — Той погледна през стъклото на лимузината. — Трябва да направим известна подготовка. Това ще даде допълнително време на полицията да заложи капаните си, но се налага да поемем този риск.

Докато Джаксън говореше, Лу Ан почувства как лимузината намали и спря. После се чу шум като от вдигане на метална решетка. Когато той секна, лимузината явно влезе в някакво закрито място и пак спря.

В този момент телефонът в колата позвъни и Джаксън веднага се обади. Няколко секунди слуша и после затвори.

— Потвърждение, че стоте милиона долара са получени, макар работното време на банките отдавна да е свършило. Но аз бях уредил всичко предварително. Всезнанието винаги се отплаща.

Той потупа седалката.

— Сега ще седнеш до мен. Първо затвори очи и ми подай ръката си да те насочвам — каза Джаксън и се пресегна към нея от мрака.

— Защо трябва да си затварям очите?

— Изпълни този мой каприз, Лу Ан. Не мога да устоя на малко театралност в живота, особено когато тя е тъй рядко явление. Уверявам те, че онова, което ще направя, е абсолютно задължително за твоята безопасност, тъй че да се изплъзнеш на полицията и да започнеш новия си живот.

Лу Ан понечи отново да зададе въпрос, но размисли и се отказа. Пое ръката му и затвори очи.

Джаксън я настани до себе си. Тя усети, че лицето й се осветява. Трепна силно, когато ножици започнаха да режат косата й. Чувстваше дъха му до ухото си.

— Съветвам те да не мърдаш. И без това ми е трудно да работя в такова тясно пространство при ограничено време и оборудване. Не ми се ще да те нараня сериозно. — И Джаксън продължи да реже косата й, докато тя стигна над ушите й. От време на време прибираше отрязаните кичури в голяма торба за боклук. После натърка онова, което бе останало на главата й, с нещо мокро, което бързо се втвърди почти като бетон. С кръгла четка той сръчно оформи прическата й.

Прикрепи подвижно огледало към конзолата на лимузината. Обикновено, когато работеше по носа, използваше две огледала, за да може постоянно да вижда профила, но такъв лукс бе немислим, след като седеше в лимузина, паркирана в подземен гараж в Манхатън. Отвори кутия, в която на десет реда бяха подредени гримове и разни прибори за полагането им, и се залови за работа. Лу Ан усещаше гъвкавите му пръсти да шарят по лицето й. Залепи плътна лепенка върху веждите й, намаза я с крем, после я обработи с пудра и отгоре създаде съвършено нови линии, като си служеше с малка четчица. Почисти щателно долната част на лицето й със спирт. Намаза носа й с лепило на спиртна основа и го остави да изсъхне. После натърка ръцете си с овлажняващ крем, тъй че пластилинът да не полепва по тях, и започна да моделира новия й нос, докато накрая формата му го задоволи.

— Носът ти е дълъг и прав, Лу Ан. Класически, може да се каже. Но с малко пластилин, потъмняване и осветляване вече имаме плътен, леко гърбав хрущял, който не ти отива чак толкова. Ще го носиш само временно обаче. И без това всички са временно на тоя свят. — Той се засмя на това философско заключение и започна с гъбичка да втрива върху залепения материал фон дьо тен и руж, за да му придаде естествен вид. С изкусно редуване на по-светли и тъмни петна направи очите на Лу Ан да изглеждат по-сближени и смекчи линията на брадичката й с помощта на пудри и кремове. От сръчно поставения руж на скулите й те вече не изглеждаха тъй издадени.

Усети го, че опипва нежно раната на челюстта й.

— Лошо порязване. Спомен от преживяванията ти в караваната ли? — След като Лу Ан не отговори, той продължи: — Нуждае се от шиене. Но дори и тогава вероятно ще остане белег, защото е дълбоко. Не бой се, като приключа, няма да се вижда. Но по-късно ще трябва да се замислиш за пластична операция. — Той отново се засмя и додаде: — Според моето мнение на експерт.

След това Джаксън започна да боядисва устните й.

— Опасявам се, че са по-тънки от класическия модел. Не е зле да ти инжектират малко колаген, като решиш.

Лу Ан едва се сдържаше да не скочи и да не побегне с писъци от него. Нямаше представа на какво ще прилича; сякаш някакъв побъркан учен я връщаше от света на мъртвите.

— Сега обсипвам челото, носа и скулите с лунички. Ако имах време, щях да сложа и по ръцете ти, но нямам. И без това никой няма да забележи. Повечето хора никак не са наблюдателни. — Той разтвори яката на ризата й и намаза шията й с фон дьо тен. После я закопча отново, прибра си нещата и я насочи да се върне отново на мястото си. — В джобчето до теб има огледалце, Лу Ан — информира я Джаксън.

Тя бавно го извади и го вдигна пред лицето си. Дъхът й спря за миг. Отсреща я гледаше отражението на червенокоса жена, късо подстригана, с много светла, почти като на албинос кожа и изобилие от лунички. Очите й изглеждаха по-малки и сближени, брадичката — по-заоблена, скулите — по-плоски и овални. С кървавочервените устни устата й изглеждаше огромна. Носът й бе доста по-широк и забележимо кривнат вдясно, а веждите — съвсем светли в сравнение с преди. Беше напълно неузнаваема и за самата себе си.

Джаксън хвърли нещо в скута й. Тя наведе очи. Беше паспорт. Отвори го. На снимката бе същата жена, която видя в огледалото.

— Прекрасна работа, не намираш ли? — каза Джаксън.

Вдигна глава към него. Той щракна някакво копче и една лампичка го освети. Или по-точно, освети я, при което Лу Ан повторно бе поразена. Насреща й седеше нейна двойничка, тоест двойничка на онази, в която се бе превърнала. Същата къса червена коса, същият тен, същият кривнат нос — всичко бе еднакво, сякаш внезапно бе открила своя близначка. Единствената разлика бе, че тя самата носеше джинси, а другата — рокля.

Лу Ан не можеше да продума от изумление.

Джаксън леко плесна с ръце.

— И друг път съм се правил на жена, но за пръв път се преобразявам като друг преобразен човек. Впрочем на снимката съм аз. Направена е тази сутрин. Мисля, че постигнах добра прилика, макар да виждам, че съм подценил бюста ти. Но дори и за близначки не е задължително да са напълно еднакви във всяко отношение. — Той се засмя на стъписаното й изражение. — Няма нужда да ми ръкопляскаш, макар че заслужавам похвала за постигнатото при тия трудни условия.

Лимузината отново потегли. Излязоха от гаража и след малко повече от половин час бяха на летище Кенеди.

Преди шофьорът да отвори вратата, Джаксън погледна остро Лу Ан.

— Не си слагай шапката, нито очилата, тъй като това предполага опит да се прикриеш, а и можеш да развалиш грима. Запомни правило номер едно: когато се опитваш да се криеш, гледай колкото е възможно повече да се набиваш на очи. Да се видят възрастни близнаци заедно е доста рядко, но докато хората, в това число дори полицията, ни зяпат, няма да породим никакво подозрение. Освен това полицията търси сама жена. Като видят две заедно, при това близначки, веднага ще ни отхвърлят като обект, макар и да се взират в нас. Такава е човешката природа. Трябва да покрият голям периметър, а времето им е малко.

Джаксън посегна да вземе Лиса. Лу Ан механично спря ръката му и го изгледа с подозрение.

— Лу Ан, полагам всички усилия да измъкна теб и детето ти от страната. След малко ще минем покрай кордон от полицаи и агенти на ФБР, които се опитват да те заловят. Повярвай, не искам да открадна дъщеричката ти, но тя ми е нужна поради една съвсем конкретна причина.

Накрая Лу Ан го пусна. Слязоха от лимузината. На токчета Джаксън бе малко по-висок от Лу Ан. Тя забеляза, че фигурата му е стройна и слаба и трябваше да признае, че изглежда добре в изисканото облекло. Той облече черно палто над тъмната си рокля.

— Хайде — подкани той Лу Ан и тя се вцепени при тона на гласа му. Сега вече той й звучеше като нея.

— Къде с Чарли? — попита Лу Ан, когато вървяха към сградата на летището и возеха багажа с количка.

— Защо? — бързо попита Джаксън и продължи с уверена походка на високите си токчета. Лу Ан сви рамене.

— Просто се чудех. Досега той се грижеше за мен. Помислих, че ще го видя днес.

— Опасявам се, че задълженията на Чарли с теб приключиха.

— О…

— Не се тревожи, Лу Ан, сега си в много по-добри ръце. — Влязоха в терминала и Джаксън погледна напред. — Дръж се естествено, моля те. Ако някой попита, ние сме сестри близначки, но едва ли ще питат. За всеки случай имам у себе си паспорт, за да го докажа. Остави на мен да говоря.

Лу Ан също погледна напред и преглътна, като видя четирима полицаи внимателно да оглеждат всички в оживения салон.

Когато минаха покрай тях, наистина ги зяпнаха с любопитство. Един дори огледа дългите крака на Джаксън, когато палтото му се отвори. На Джаксън това внимание явно му се понрави. После, точно както бе предсказал, бързо изгубиха интерес към тях и впериха погледи към други хора, които сега пристигаха.

Джаксън и Лу Ан спряха близо до гишето на Бритиш Еъруейс.

— Ще ида да мина през гишето, а ти ме чакай в снекбара — посочи й го Джаксън.

— Защо да не мина сама?

— Колко пъти си летяла в чужбина?

— Никога.

— Именно. Аз ще се оправя много по-бързо от теб. Ако объркаш нещо или изтървеш някоя дума не на място, можем да привлечем внимание, а точно това не ни е нужно сега. Служителите на летищата са най-вманиачените хора на тема сигурност, на които съм попадал, но не са идиоти и ще се учудиш колко малко пропускат да забележат.

— Добре. Нямам желание да объркам нещо.

— Правилно. А сега ми върни за малко паспорта, който ти дадох.

Лу Ан направи каквото се искаше от нея и остана да наблюдава как Джаксън се отправя към гишето, като с една ръка буташе багажа, а с другата сръчно направляваше сгъваемата количка с Лиса в нея. Успяваше да имитира дори маниерите на Лу Ан. Тя поклати глава изумена и се насочи към мястото, показано й от Джаксън.

Джаксън стоеше на късата опашка за първа класа и бързо се придвижваше напред. След минути бе вече при Лу Ан.

— Дотук добре. Препоръчвам ти да не променяш външността си през следващите няколко месеца. Естествено, червената боя можеш да измиеш, макар според мен тоя цвят да ти седи добре. — Очите му заблестяха. — След като нещата поотшумят и косата ти порасне, можеш да използваш паспорта, който ти бях подготвил първоначално. — Той й подаде втори американски паспорт, който тя бързо прибра в чантата си.

С крайчето на окото си Джаксън наблюдаваше как двама мъже и една жена, всичките облечени в костюми, вървяха през салона и внимателно оглеждаха присъстващите. Джаксън се прокашля и Лу Ан погледна по посока към тях, а после бързо отмести очи. Видя, че единият държи някакъв лист. Без съмнение нейна снимка, направена на пресконференцията. Тя замръзна, но тогава усети ръката на Джаксън да стиска окуражително нейната.

— Това са агенти на ФБР. Но помни, че вече изобщо не приличаш на онази снимка. Все едно, че си станала невидима. — Увереният му тон прогони страха й. Джаксън тръгна напред. — Самолетът ти излита след двайсет минути. Последвай ме.

Минаха през проверката за сигурност и седнаха в сектора пред съответния изход.

— Ето, вземи. — Джаксън й подаде паспорта заедно с малко пакетче. — Тук има пари в брой, кредитни карти и международна шофьорска книжка. Всичко е на твое име. — Той опипа с клиничен интерес косата й, разгледа променените й черти и отново остана напълно доволен от себе си. Не пропусна да стисне ръката й и дори да я потупа по рамото. — Успех. Ако имаш трудности, ето ти един телефонен номер, на който ще ме намериш по всяко време, където и да е по света, денем или нощем. Предупреждавам те обаче, че освен ако не възникне проблем, двамата с теб нито ще се видим, нито ще се чуем повече.

Той й подаде картичка с номера на нея.

— Нямаш ли да ми кажеш нещо, Лу Ан? — попита я любезно усмихнат.

Тя го погледна въпросително и поклати глава.

— Какво например?

— Например благодаря — предложи той, без да се усмихва повече.

— Благодаря — много бавно изрече тя. Трудно й бе да откъсне погледа си от него.

Накрая Лу Ан нервно погледна картичката в ръката си. Силно се надяваше никога да не й се наложи да я използва. Никак не би се разстроила, ако не видеше повече лицето на Джаксън. Чувството, което изпитваше към него, бе много подобно на онова, което бе усетила на гробищата, когато гробът на баща й заплашваше да я погълне. Щом вдигна отново очи, Джаксън се бе изгубил в тълпата.

Тя въздъхна. Бе уморена да бяга, а занапред само това я чакаше в живота.

Тя извади паспорта си и погледна празните му страници. Много скоро това щеше да се промени. После обърна на първата страница и се вгледа в снимката с непознатото лице и в непознатото име под нея. Име, с което след време щеше напълно да свикне: Катрин Савидж от Шарлътсвил, Вирджиния. Майка й бе родена в Шарлътсвил и бе живяла там, преди още като момиче да се премести в сърцето на Юга. Често бе разказвала на Лу Ан за хубавите времена на детството си, за красивата хълмиста природа на Вирджиния. Преместването й в Джорджия и женитбата й с Бени Тайлър бяха сложили край на тези хубави времена. На Лу Ан й се бе сторило уместно да избере за новата си самоличност този град като свое родно място. Новото й име също бе добре обмислено. Савидж, което означаваше дивачка. Тя бе такава и такава щеше да си остане въпреки огромното богатство, с което се бе сдобила. Отново погледна снимката и усети как я побиват тръпки, като си спомни, че срещу нея се взира Джаксън. Бързо затвори паспорта и го прибра.

Докосна внимателно новото си лице и отклони очи настрани, защото забеляза, че още някакъв полицай върви към нея. Питаше се дали не е видял, че Джаксън е минал през гишето вместо нея. Устата й пресъхна и й се прииска Джаксън да не си бе тръгнал. В този момент обявиха полета й. Полицаят се приближи. Лу Ан се изправи с усилие на волята. Когато взе Лиса, пакетът й с документи падна на пода и се разсипа. С примряло сърце тя се наведе да ги вдигне, като несръчно прикрепяше сгъваемата количка на Лиса с другата си ръка. Внезапно пред очите й се изпречиха чифт черни обувки. Полицаят се наведе и я огледа. Държеше в ръката си нейна снимка. Тя замръзна за миг под изпитателния му поглед.

На лицето му се появи любезна усмивка.

— Нека ви помогна, госпожо. И аз имам деца. Трудно се пътува с дребосъци.

Той събра документите, постави ги отново в пакета и й го подаде. Лу Ан му благодари, а той докосна фуражката си за поздрав, преди да се отдалечи.

Лу Ан бе убедена, че ако в тоя момент я бяха порязали, нямаше да се покаже никаква кръв. Всичката бе замръзнала в жилите й.

Тъй като пътниците от първа класа можеха да се качат когато пожелаят, Лу Ан се побави още малко да огледа салона. Надеждата й се топеше; Чарли нямаше да се появи. Пое към ръкава и посрещната приветливо от стюардесата, влезе в самолета, боинг 747, като се оглеждаше наоколо с жив интерес.

— Насам, мисис Савидж. Какво хубаво момиченце.

Лу Ан бе поведена по спирална стълба и съпроводена до мястото й. Когато настани Лиса до себе си, прие предложената й чаша вино. Отново огледа с възхита обширното пространство и забеляза вградените към всяко място телевизор и телефон. Никога досега не бе пътувала със самолет, а слагаше началото по най-луксозния възможен начин.

Погледна през илюминатора навън, където бързо се спускаше мрак. Засега на Лиса й стигаше забавлението да оглежда новата обстановка и Лу Ан използва свободното време да си събере мислите, докато отпиваше от виното. Няколко пъти пое дълбоко дъх, после заразглежда новите пътници, които влизаха в отделението за първа класа. Някои бяха възрастни и скъпо облечени. Други бяха в делови костюми. Един млад мъж носеше джинси и тениска. На Лу Ан й се стори, че разпознава в него член на известна рокгрупа. Тя леко трепна, когато самолетът тръгна да се отделя от ръкава. Стюардесите започнаха демонстрацията за безопасност и след десет минути гигантската машина се понесе по пистата. Лу Ан се вкопчи в страничните облегалки на креслото си и стисна зъби, когато самолетът се разтресе и залюля, набирайки скорост. Не смееше да погледне през прозорчето. О, боже, какво беше направила? С едната си ръка закрилнически притисна Лиса, която изглеждаше доста по-спокойна от майка си. После с грациозно движение самолетът се издигна във въздуха и люлеенето престана. Лу Ан имаше чувството, че се носи в небето върху огромен сапунен мехур. Принцеса на вълшебно килимче; този образ се загнезди в съзнанието й и остана там. Пръстите й, сграбчили облегалката, се поотпуснаха, а устните й леко се разтвориха. Погледна през прозореца ярките светлини на града долу, страната, която напускаше. Завинаги според Джаксън. Някаква вътрешна потребност я накара да махне за сбогом през прозореца. След това отново се облегна назад.

Двайсет минути по-късно седеше, поставила слушалки на ушите си, и леко се полюшваше в такта на класическата музика, звучаща в тях. Цялото й тяло се напрегна, когато на рамото й се отпусна ръка и до слуха й долетя гласът на Чарли. Носеше шапката, която тя му бе купила. Усмивката му бе широка и сърдечна, но потрепването на очите и всичките му жестове издаваха нервност. Лу Ан смъкна слушалките.

— Боже мили — прошепна той. — Ако не бях познал Лиса, направо щях да те отмина. Какво се е случило с теб?

— Дълга история. — Тя стисна здраво китката му и от устните й се изтръгна едва доловима въздишка. — Значи ли това, че най-сетне ще ми кажеш истинското си име, Чарли?

Слаб дъжд заръмя над града малко след излитането на боинг 747. Вървящият бавно по улица в центъра на Манхатън мъж с черен шлифер, тъмна шапка и тънък бастун сякаш не забелязваше неприятното време. Външността на Джаксън се бе променила коренно след раздялата му с Лу Ан. Състарил се бе с поне четирийсет години. Под очите му имаше торбички, остра бяла коса обрамчваше плешивото му теме, осеяно със старчески петна. Носът бе дълъг и провиснал в края, също като брадичката, а вратът беше набръчкан като на костенурка. Походката му, бавна и отмерена, бе в пълно съответствие с образа на немощен старец. Имаше навика вечер да се състарява, като че с падането на мрака у него се появяваше потребност да се приближи към старостта и смъртта. Вдигна очи към покритото с облаци небе. Самолетът в този миг трябваше да е някъде над Нова Скоша^[1], отправен по издигнатата си траектория към Европа.

Тя не бе тръгнала сама; Чарли я беше придружил. След като остави Лу Ан, Джаксън се задържа на летището и видя как Чарли се качи на самолета, без да подозира, че работодателят му е само на няколко крачки разстояние. Това подреждане на нещата можеше да се окаже сполучливо, каза си Джаксън. Имаше съмнения по отношение на Лу Ан, сериозни съмнения. Тя бе укрила информация от него, което обикновено той смяташе за непростим грях. Успял бе да отстрани голям проблем чрез елиминирането на Романело, но трябваше да си признае, че трудността бе възникнала отчасти поради собствените му действия. Та нали той бе наел Романело да убие избраницата му, ако тя не приемеше предложението. Никога досега обаче не бе работил със спечелил от лотарията, който да бяга от полицията. Щеше да постъпи, както правеше винаги пред лицето на евентуална катастрофа: да стои отстрани и да наблюдава. Ако нещата продължаваха да се развиват гладко, нямаше да се намесва. Но при първия сигнал за тревога щеше да предприеме незабавни и насилствени действия. Тъй че присъствието на способния Чарли с нея можеше да се окаже много полезно. Лу Ан бе различна от останалите, това бе сигурно.

Джаксън вдигна яката си и пое бавно по една странична улица. Ню Йорк, потънал в мрак и дъжд, не пораждаше никакъв страх у него. Бе добре въоръжен и владееше безброй начини да убива сръчно всичко, което дишаше. Всеки, който би си набелязал стария човек като лесна плячка, горчиво щеше да окайва грешката си. Джаксън нямаше желание да убива. Понякога това се оказваше необходимо, но не му доставяше удоволствие. Единствено придобиването на пари, власт или и на двете в идеалния случай оправдаваха такъв акт. Иначе имаше далеч по-интересни занимания, с които да си прекарва времето.

Джаксън отново извърна лице към небето. Ситните дъждовни капки обсипаха латексовите гънки на „лицето“ му. Той ги облиза. Бяха студени и допирът им бе приятен за истинската му кожа. На добър път и на двама ви, каза си полугласно и се усмихна.

И Господ да ви е на помощ, ако някога ме предадете.

Продължи напред по улицата, като разсъждаваше напрегнато и в същото време си подсвиркваше. Време бе да планира спечелването на лотарията следващия месец.

Бележки

[1] Провинция в Канада. — Б.е.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Балдачи Лотарията (1)

Метаданни

Данни

Лотарията

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа част

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

Дейвид Балдачи
Лотарията (1)