Робърт Джордан
Кръстопътища по здрач (19)

Глава 18
На приказка със Сюан

Дайшар, разбира се, го бяха отвели, когато Егвийн излезе от шатрата, но седемцветният шарф, показващ се от отвора на качулката, вършеше по-добра работа от айезседайското лице в отварянето на път през тълпата. Движеше се сред вълни от реверанси и тук-там по някой поклон от страна на Стражник или пък занаятчия с някаква работа при шатрите на Сестрите. Някои новачки писваха, щом видеха шарфа на Амирлин, и цели семейства слизаха бързичко от дървения пасаж и си правеха реверансите в калта на улицата. Откакто се принуди да наложи наказание за някои от жените от Две реки, се беше пръснала мълвата, че Амирлин е по-твърда дори от Серейл Баганд и че е най-добре да не се предизвиква гневът й, който можел да пламне като горски пожар. Не че повечето от тях познаваха достатъчно историята, за да имат някаква представа коя е била Серейл, но името й беше синоним за железен ред в Кулата в течение на сто години, а Посветените се грижеха новачките да поглъщат пикантни хапчици като тази. Беше добре, че качулката скрива лицето на Егвийн. На десетия път, когато няколко новачки се пръснаха от пътя й като подплашени зайци, тя толкова здраво стискаше зъби, че ако видеха лицето й, представата за нея като за жена, способна да сдъвче желязо и да изплюе пирони, щеше да се циментира. Имаше ужасното чувство, че след няколкостотин години Посветените щяха да използват името й за сплашване на новачките така, както сега използваха това на Серейл. Разбира се, най-напред оставаше дреболията с осигуряването на Бялата кула. Малките поводи за раздразнение трябваше да почакат. Смяташе, че в момента би могла да изплюе пирони и без да дъвче желязо.

Тълпата оредя и съвсем се стопи пред кабинета на Амирлин, който представляваше просто една висока платнена шатра със закърпени кафяви стени, въпреки помпозното си име. Също като Съвета, това място се избягваше, освен ако нямаш работа тук или не си повикана. Никой не беше просто поканван в Съвета на Кулата или в кабинета на Амирлин. И най-невинната покана и в двете наистина си беше привикване, факт, който превръщаше тази проста шатра в едно уютно за нея убежище. След като се шмугна вътре, тя с облекчение смъкна наметалото си. Двата мангала правеха шатрата приятно затоплена след студа навън, а и не отделяха много дим. От сухите билки, пръснати върху светещата жарава, лъхаше сладка миризма.

— Тези глупави момичета така се държат, че ще помислиш, че… — заръмжа тя ядосано и изведнъж млъкна.

Не се изненада, че вижда Сюан застанала до писалището в проста синя вълнена рокля, с широката кожена папка, притисната до гърдите й. Повечето Сестри като Делана като че ли продължаваха да вярват, че тя е понижена до ролята да въвежда Егвийн в протокола и да изпълнява дребни задачи, и че би трябвало да изпитва яд и в двата случая, но тя винаги се оказваше тук рано-рано, което до този момент, изглежда, не беше забелязано. Виж, Сюан преди време беше Амирлин, която дъвче желязо, въпреки че никой, който не го знаеше, нямаше да го повярва. Новачките я сочеха с пръст толкова често, колкото и Леане, но някак със съмнение, че наистина е тази, за която говорят Сестрите. Хубава, макар и не чак красива, с нежна уста и тъмна лъскава коса до раменете, Сюан изглеждаше още по-млада и от Леане, едва няколко години по-голяма от Егвийн. Можеше да я вземат за някоя Посветена без заметнатия над лактите й шал със сини ресни. Точно затова тя никъде не ходеше без шала, за да избегне неприятни грешки. Очите й обаче не се бяха променили повече от духа й и сега бяха като две ледени шила, прицелени в жената, чието присъствие беше изненада.

Халима при всички случаи беше добре дошла, но Егвийн все пак не беше очаквала да я види изтегната върху яркоцветните възглавнички, струпани в единия край на шатрата, подпряла глава с ръка. Докато Сюан беше хубава с хубостта на млада жена — млада поне привидно — нещо, което караше и мъже, и жени да й се усмихват, то Халима беше зашеметяваща, с големи зелени очи върху съвършено лице и с пълни, твърди гърди от онези, които карат мъжете да преглъщат, а жените да се мръщят. Не че Егвийн се мръщеше или вярваше на клюките, разпространявани от жени, изпитващи ревност от начина, по който Халима привлича мъжете със самото си съществуване. В края на краищата какво да направи, че изглежда така. Но въпреки че положението й на секретарка на Делана беше явно въпрос на благотворителност от страна на Сивата сестра — зле образована селска жена, Халима изписваше буквите с непохватността на малко дете — Делана обикновено я държеше заета през целия ден с всевъзможни измислени задачки. Тя рядко се появяваше преди времето за спане, а и тогава почти винаги беше, защото е чула за поредното главоболие на Егвийн. Нисао нищо не можеше да направи срещу тези главоболия, дори когато прилагаше новото Церене, но масажите на Халима вършеха чудеса дори когато болките караха Егвийн да хленчи.

— Казах й, че тази сутрин няма да имате време за гости, Майко — каза рязко Сюан, като продължаваше да гледа с яд жената на възглавниците, докато поемаше със свободната си ръка наметалото на Егвийн, — но по-добре на котешка люлка да си бях играла сама, отколкото да си отварям устата. — Окачи наметалото на грубата закачалка и изсумтя презрително. — Може би ако носех бричове и имах мустаци, щеше да ми обърне внимание. — Сюан, изглежда, вярваше на всички слухове за предполагаемите похождения на Халима с по-хубавичките занаятчии и войници.

Странно, тази лоша репутация като че ли развеселяваше Халима. Може би дори й харесваше. Тя се засмя, ниско и гърлено, и се протегна върху възглавниците като котка. Проявяваше неуместен вкус към корсажите с дълбоки деколтета, нещо невероятно за такова време, и едва не се измъкна от зелената си коприна на сини ивици. Коприната едва ли можеше да се нарече обичайно облекло за секретарка, но благотворителността на Делана беше голяма или пък дългът й към Халима.

— Изглеждате ми угрижена тази сутрин, Майко — промърмори зеленооката жена, — и се измъкнахте много рано за ездата, постарахте се да не ме събудите. Помислих, че може би ще поискате да си поговорим. Нямаше да получавате толкова главоболия, ако говорехте повечко за грижите си. Знаете, че поне с мен може да си говорите. — Хвърли око на Сюан, която я гледаше отвисоко с презрение, и отново се изсмя гърлено. — И знаете, че нищо не искам от вас, за разлика от някои. — Сюан отново изсумтя и нарочно се засуети с поставянето на папката върху писалището — малко на така, ето тъй, каменната мастилничка тука, бурканчето с мастило — ей тука. Даже попремести поставката за перото.

Егвийн с голямо усилие се сдържа да не въздъхне. Едва. Халима наистина не искаше нищо повече от една постеля в шатрата на Егвийн, за да е подръка, когато отново настъпи главоболието й, а спането тук сигурно я затрудняваше в задълженията й към Делана. Освен това Егвийн харесваше земната й прямота. Беше много лесно да си поговори с Халима и да забрави за малко, че е Амирлинският трон, отпускане, каквото не можеше да получи дори със Сюан. Твърде упорито се беше борила, за да бъде припозната за Айез Седай и Амирлин, и все още твърде слабо удържаше това припознаване. Всяко изплъзване от това да е Амирлин щеше да доведе до ново изплъзване, после до ново, и до друго след това, докато накрая щяха да започнат да я смятат за заиграло се дете. Поради това Халима се оказваше един ценен лукс, да не говорим, че пръстите й бяха способни да премахват главоболието на Егвийн толкова удивително. Но за нейно неудоволствие, всяка друга жена в лагера като че ли споделяше преценката на Сюан, с изключение може би на Делана. Сивата изглеждаше твърде целомъдрена, за да наеме толкова леконравна жена, колкото и благотворителност да й дължеше. Във всеки случай дали жената се задяваше с мъже, в момента беше без значение.

— Боя се, че наистина имам работа, Халима — каза тя, докато сваляше ръкавиците си. Планини от работа, през повечето дни. На масата, разбира се, все още не се бяха появили докладите на Шериам, но тя скоро щеше да ги изпрати, заедно с няколко петиции, които според нея заслужават вниманието на Егвийн. Само няколко: десет-дванайсет апела за овъзмездяване на нанесени оскърбления, като от Егвийн се очакваше да наложи присъдата на Амирлин над всяко от тях. Не можеш да го направиш, без да проучиш, да зададеш въпроси, ако държиш да наложиш справедлива присъда. — Сигурно би могла да вечеряш с мен. — Стига да свършеше навреме за нещо повече от това да хапне набързо на същата тази маса в кабинета. Вече наближаваше пладне. — Тогава можем да поговорим.

Халима се надигна рязко, очите й блеснаха и пълните й устни се присвиха, но мръщенето изчезна толкова бързо, колкото се появи. Но тлеещият огън в очите си остана. Ако беше котка, гърбът й щеше да се извие на дъга, а опашката й да заприлича на четка за съдове. Изправи се изящно на килима и приглади роклята на бедрата си.

— Добре. Сигурна ли сте, че не искате да остана?

В забележителен синхрон, между очите на Егвийн се появи онзи пулс, предвестник за ослепяващата болка, но тя въпреки това поклати глава и повтори, че има работа. Халима се поколеба още миг, отново присвила уста и стиснала с ръце полите си, а после дръпна коприненото си наметало от закачалката и излезе от шатрата, без дори да си направи труд да се загърне. Можеше да настине, ако тръгнеше така в студа.

— Този нрав на продавачка на риба рано или късно ще й създаде неприятност — промърмори Сюан преди платното на входа да спре да се полюшва. — Край вас се сдържа, но пред мен си показва грубия език. И пред всяка друга. Чули са я да крещи на Делана. Чувал ли е някой някога секретарка да крещи на работодателката си, при това Сестра? Заседателка! Не разбирам защо Делана продължава да я търпи.

— Това си е работа на Делана. — Обсъждането на действията на друга Сестра беше точно толкова забранено, колкото намесата в тях. Само според обичая, не по закон, но някои обичаи бяха силни като закон. Разбира се, нямаше защо да напомня това точно на Сюан.

Егвийн потърка слепоочията си и внимателно седна на стола зад писалището, но той въпреки това се поклати. Беше направен да се сгъва за превозване във фургон и краката му имаха навика да се клатят точно когато не трябва и никой от дърводелците не беше успял да го поправи. Масата също се сгъваше, но се крепеше по-здраво. Тя съжали, че не се бе възползвала от възможността да си вземе нов стол в Муранди, но толкова много неща трябваше да се закупят тогава, а нямаше достатъчно пари за пилеене, след като вече си имаше стол. Поне се беше снабдила с две лампи на стойки и една за маса, и трите от боядисано в червено желязо, но с добри огледала, по които нямаше мехурчета. Хубавото осветление като че ли не облекчаваше главоболието, но все пак беше по-добре, отколкото да се опитва да чете на лоени свещи и фенер.

Дори Сюан да улови упрека, това не я спря.

— Да знаете, че не е само буен нрав. Един-два пъти имах чувството, че е на ръба да се опита да ми посегне. Предполагам, че е достатъчно благоразумна да не стига чак дотам, но не всички са Айез Седай. Убедена съм, че тя е счупила по някакъв начин ръката на един от майсторите колари. Той твърди, че сам е паднал, но като че ли ме лъже — очите му шават и устата му трепери. Едва ли би си признал, че някаква си жена му е извила лакътя назад, нали?

— Хайде престани, Сюан — уморено каза Егвийн. — Човекът сигурно е искал да си вземе почивни дни. — Тъй трябваше да е. В никой случай не можеше да разбере как би могла Халима да счупи ръката на един мъж. Както и да я опишеш, мускулеста нямаше да върви.

Вместо да отвори щампованата кожена папка, която Сюан бе сложила на масата, тя отпусна ръце от двете й страни. Това щеше да ги задържи по-далече от главата й. Може би ако пренебрегнеше болката, този път тя щеше да си отиде сама. Освен това, за разлика от обикновено, този път тя имаше да сподели информация със Сюан.

— Изглежда, че някои от Заседателките говорят за преговори с Елайда — започна тя.

Сюан се намести на едно от двете кекави трикраки столчета и заслуша напрегнато — само пръстите й се движеха, леко приглаждайки полите й, докато Егвийн свърши. После ги стисна в юмруци и изръмжа няколко ругатни, прекалено люти дори за нея — почна с пожеланието цялата им сган до смърт да се задави с черва от престояла цяла неделя риба, а после по задници да се влачат и дъно да не намерят. Още по-лошото беше, че излизаха от това младо, миловидно личице.

— Предполагам, че сте права, като сте го оставили да продължи — промърмори тя, след като дъждът от хули престана. — След като са започнали, приказките ще се разпространят, а така печелите един ход напред. Беонин не би трябвало да ме изненадва, предполагам. Беонин е амбициозна, но винаги съм смятала, че щеше да притича обратно при Елайда, ако Шериам и останалите не я бяха стегнали. — Тя прикова Егвийн с очи, сякаш за да придаде повече тежест на думите си. — Съжалявам, но е Вирилин и останалите също не ме изненадват, Майко. Като изключим Сините, шест Заседателки от пет Аджи избягаха от Кулата след преврата на Елайда. — Устните й леко се присвиха при споменаване на името. — И тук имаме по една от всяка от тези пет. Снощи бях в Тел-айеран-риод, в Кулата…

— Надявам се, че си била предпазлива — рязко я прекъсна Егвийн. Сюан понякога не разбираше много значението на думата „предпазливост“. Зад няколкото тер-ангреала за сън, с които разполагаха, стояха дълги опашки от Сестри, задъхващи се от желание да ги използват, най-вече за да навестят Кулата, и макар на Сюан да не беше чак забранено, то почти се подразбираше. Можеше цяла вечност да си записва името, без Съветът да й отстъпи и една-единствена нощ. Като оставим настрана, че Сестрите обвиняваха преди всичко Сюан за разцеплението на Кулата — не бяха приели връщането й толкова топло като Леане — та като оставим това настрана, твърде много от тях помнеха грубите й уроци, докато беше една от малкото, които знаят как да използват съновните тер-ангреали. Сюан не търпеше глупачките, а всички се държаха глупаво в първите си посещения в Тел-айеран-риод, тъй че сега тя трябваше да заема реда на Леане, когато искаше да посети Света на сънищата, и ако там я видеше някоя друга Сестра, „следващото“ щеше да е изрична забрана. Или по-лошо, издирване коя й е заела тер-ангреал, което можеше да завърши с разкриването на Леане.

— В Тел-айеран-риод — заяви Сюан с пренебрежителен жест — аз съм друга жена, в различна рокля всеки път, когато завия на някой ъгъл. — Това беше добре да се чуе, въпреки че приличаше по-скоро на липса на контрол, отколкото на съзнателно намерение. Вярата на Сюан в собствените й възможности беше понякога по-голяма от допустимото. — Работата е, че снощи видях част от списък на Заседателките и успях да прочета повечето имена, преди да се превърне в опис на вина. — Това често се случваше в Тел-айеран-риод, където нищо не се задържаше дълго, освен ако не беше отражение на нещо постоянно в будния свят. — Андая Форп е издигната за Сивата, Рина Хафдън за Зелената, а Джюйлейн Мадоум за Кафявата. Никоя от тях не е носила шала повече от седемдесет години. Елайда има същия проблем като нас, Майко.

— Разбирам — промълви Егвийн. Осъзна, че разтрива слепоочията си. Пулсът зад очите й продължаваше да се усилва. Винаги ставаше така. До мръкване щеше да съжалява, че е изгонила Халима. Свали решително ръце на масата и отмести кожената папка пред себе си един пръст наляво, а после я дръпна обратно. — А останалите? Трябваше да заместят шест Заседателки.

— Феране Нееран е издигната за Белите — каза Сюан, — а Суана Драганд — за Жълтите. И двете са били преди в Съвета. Списъкът беше само частичен и не можах да го изчета целия. — Тя вирна упорито брадичка. — Една-две, издигнати преди обичайния срок, щеше да е съвсем обичайно — случва се, макар и не често — но с това те стават единайсет — може би дванайсет, но единайсет със сигурност — общо при нас и в Кулата. Не вярвам в толкова големи съвпадения. Когато всички търговци на риба изкупуват на една и съща цена, съм готова да се обзаложа, че предната нощ са пили в една гостилница.

— Не е нужно да ме убеждаваш повече, Сюан. — С въздишка, Егвийн се отпусна назад и автоматично хвана крака на стола, който винаги се опитваше да се сгъне, щом направеше това. Явно ставаше нещо странно, но какво означаваше то? И кой можеше да влияе на избора на Заседателки във всяка Аджа? Всяка Аджа освен Синята най-малко; те си бяха избрали една нова Заседателка, но Мория беше Айез Седай от над сто години. И може би Червените също не бяха засегнати; никой не знаеше какви промени стават при Червените сестри, ако изобщо ставаха. Може би Черната стоеше зад всичко това, но какво можеха да спечелят, освен ако всички тези твърде млади Заседателки не бяха Черни? Това изглеждаше при всички случаи невъзможно: ако Черната Аджа бе придобила чак толкова влияние, то Съветът отдавна щеше да е пълен само с Мраколюбки. И все пак, ако тук имаше шаблон и всяко съвпадение трябваше да се изключи, то тогава все някой трябваше да е в центъра на всичко. От всичкото това мислене за възможности и невъзможности тъпата болка зад очите й стана малко по-остра.

— Ако това в края на краищата се окаже случайност, Сюан, ще съжалиш, че изобщо си помислила, че си видяла загадка. — Усмихна се насила след като го каза, за да отнеме жилото. Амирлин трябваше да внимава с приказките си. — Но след като ме убеди, че има загадка, искам да я реша. Кой е виновен и какво целят? Докато не го разберем, все едно че не знаем нищо.

— Само това ли искаш? — каза сухо Сюан. — Преди вечеря или след?

— След вечеря смятам, че ще е добре — сопна се Егвийн и вдиша дълбоко при стъписаната физиономия на Сюан. Нямаше смисъл да докарва главоболие и на нея. Думите на една Амирлин имаха сила и понякога — последствия; трябваше да го запомни. — Но колкото можеш по-скоро ще е много добре. Знам, че можеш да побързаш.

Стъписана или не, Сюан като че ли разбра, че избухването на Егвийн не идва само от собствения й сарказъм. Въпреки младоликата си външност, тя от много години се беше научила да разчита човешките лица.

— Да ида ли да потърся Халима? — попита тя и понечи да стане. Липсата на хапливост в изричането на името показваше колко е загрижена. — Няма да отнеме и минута.

— Ако отстъпвам пред всяка болка, нищо няма да свърша — отвърна Егвийн и отвори папката. — Я да видим какво си ми донесла днес? — Ръцете си обаче задържа върху листовете, за да престане да разтрива главата си.

Една от задачите на Сюан всяка сутрин беше да донесе това, което Аджите са готови да споделят от своите мрежи от очи и уши, заедно с това, което отделните Сестри предаваха на своите Аджи, а пък Аджите бяха решили да го предадат на Егвийн. Този процес на пресяване беше странен, но все пак предлагаше доста ясна картина за света, като се добавеха и бележките на самата Сюан. Тя беше съумяла да опази своите агенти от времето, когато беше Амирлин, с простия факт, че отказа да каже на когото и да било кои са въпреки настояванията на Съвета и в края на краищата никоя не можеше да отрече, че тези очи и уши са на Амирлин и че по право те трябва да донасят на Егвийн. О, имаше доста недоволство по този повод, и от време на време все още се проявяваше, но никой не можеше да отрече фактите.

Както обикновено, първото донесение не идваше нито от Аджите, нито от Сюан, а от Леане, изписано на тънки хартиени листове с плавен, елегантен почерк. Егвийн не можеше да разбере защо точно, но човек никога не можеше да се усъмни, че всичко, написано от Леане, е писано от жена. Тези страници Егвийн поднасяше една след друга над огъня на настолната лампа, след като ги прочетеше, и оставяше хартията да изгори почти до пръстите й, след което смачкваше пепелта. Щеше да им е трудно на двете да се правят почти на непознати пред хората, ако допуснеше донесенията й да попаднат в нечии ръце.

Много малко Сестри бяха наясно, че Леане разполага с очи и уши в самия Тар Валон. Сигурно беше единствената Сестра в това отношение. Човешка слабост си беше да следиш изкъсо както става по улицата, като в същото време не забелязваш какво има пред краката ти, а Светлината знаеше, че Айез Седай притежаваха толкова човешки слабости, колкото всички други. За жалост, Леане нямаше да съобщи кой знае какво.

Хората й в града се оплакваха, че улиците били мръсни и че ставали все по-опасни след мръкване и все по-малко безопасни след съмване. Доскоро престъпността беше почти непозната в Тар Валон, ала сега стражите на Кулата бяха изоставили улиците, за да охраняват пристанищата и мостовите кули. Освен да събира митнически налози и да изкупува продоволствие, и двете с помощта на посредници. Бялата кула като че ли напълно се беше откъснала от града. Големите порти, пропускащи външни хора да влизат в Кулата, оставаха затворени и залостени, и никой не беше виждал Сестра извън Кулата, та да я познае като Айез Седай, откакто бе започнала обсадата, ако не и по-рано. Всичко това само потвърждаваше предишните донесения на Леане. На последната страница обаче Егвийн повдигна вежди. Според разнасяните по улиците слухове, Гарет Брин бил открил таен подстъп към града и скоро щял да се появи вътре с цялата си войска.

— Леане щеше да каже, ако някой е изрекъл дума, която може да намеква за Портали — бързо заговори Сюан, щом забеляза изражението на Егвийн. Тя, разбира се, вече беше изчела всички тези доклади и знаеше какво вижда Егвийн по страницата, която държеше. Намести се на кекавото столче и едва не падна, толкова не внимаваше. Това обаче не я забави и на косъм. — А можете да сте сигурна, че Гарет нищо не е изтървал — продължи тя, докато се изправяше. — Не че някой от войниците му е толкова глупав, та да дезертира тепърва в града, но той знае кога да си държи езика зад зъбите. Просто си е спечелил славата, че може да напада там, където е невъзможно да се появи. Правил е невъзможното достатъчно често, за да го очакват от него. Това е всичко.

Прикривайки усмивката си, Егвийн поднесе листа, споменаващ за лорд Гарет, над пламъка и го загледа как се нагъва и почернява. Само преди месеци вместо хвалба Сюан щеше да подхвърли няколко хапливи думи по адрес на същия този мъж. Не беше възможно да й липсва прането и лъскането на ботушите му, но Егвийн я беше забелязвала да се заглежда по него в редките случаи, когато идваше в стана на Айез Седай. Да се заглежда и да побягва тутакси, ако той само извърне очи към нея. Сюан! Да бяга! Сюан беше Айез Седай от повече от двайсет години и Амирлин цели десет, но имаше точно толкова представа как да се справиш с любовта, колкото една патка как се стрижат овце.

Егвийн смачка пепелта, изтупа ръцете си и усмивката й повехна. Нямаше право да обсъжда Сюан. Самата тя също беше влюбена, но дори не знаеше къде по широкия свят е Гавин, нито как да постъпи. Неговият дълг си беше към Андор, а нейният — към Кулата. А единственият начин да се преодолее тази пропаст, обвързването му, можеше да доведе до смъртта му. По-добре беше да го остави, да го забрави напълно. Все едно да забрави собственото си име. А тя щеше да го обвърже. Знаеше го. Разбира се, не можеше да го обвърже, без да знае къде е той, без да го хване в ръцете си, тъй че всичко се затваряше в омагьосан кръг. Мъжете бяха такава… досада!

Спря се да притисне отново пръстите си на слепоочията — което изобщо не смали ужасното пулсиране — и избута Гавин от ума си. Доколкото й беше по силите. Смяташе, че вече предвкусва какво е да си имаш Стражник; в тила й винаги присъстваше нещо от Гавин. Нещо, готово винаги да си пробие път до съзнанието й в най-неподходящия момент. Съсредоточи се над текущата си работа и вдигна следващата страница.

Поне по отношение на очите и ушите, сякаш голяма част от света беше изчезнала. Почти никакви вести не идеха от земите, завладени от сеанчанците, а малкото, които все пак капеха, се свеждаха до безкрайни описания на докараните от сеанчанците зверове, представяни като доказателство, че използват Твари на Сянката, ужасяващи разкази за жени, изпитвани, за да се види дали трябва да бъдат окаишени за дамане, и потискащи истории за… приемането им. Сеанчанците, изглежда, се оказваха не по-лоши владетели от всички други и по-добри от някои — стига да не си жена, способна да прелива — и вече твърде много хора като че ли се отказваха от мисълта за съпротива, след като се разбереше, че сеанчанците ги оставят да си живеят обичайния живот. Почти толкова зле беше и в Арад Доман, откъдето идваха само слухове, признати за такива от Сестрите, написали докладите, но включени само за да се покаже състоянието, в което се намираше страната. Крал Алсалам бил мъртъв. Не, той започнал да прелива и се побъркал. Родел Итуралд, Великият капитан, също бил мъртъв, или пък узурпирал трона, или нахлул в Салдеа. Съветът на търговците също така бил избит до крак — или били избягали от страната, или били започнали гражданска война за следващия крал. Всяко от тези неща можеше да е истина. Или нито едно. Аджите бяха свикнали да виждат всичко, но сега една трета от света беше забулена в гъста мъгла, само с много тънки пролуки. И никоя Аджа не беше сметнала за редно да предаде какво са вплели там.

Друг проблем беше, че Аджите смятаха за съществени различни неща и общо взето пренебрегваха всичко останало. Зелените например особено се интересуваха от приказките за войските от Граничните земи край Нови Брем, на стотици левги от Погибелта, която уж трябваше да пазят. Техният доклад говореше за Пограничниците и за никой друг, сякаш трябваше нещо да се направи, и при това — тутакси. Не че предлагаха нещо, или да намекваха поне, но от смачкания, набързо изписан лист лъхаше отчаяние.

Егвийн знаеше истината за това положение от Елейн, но бе доволна да остави засега Зелените да скърцат със зъби, след като Сюан беше разкрила защо се въздържат да посочат нещата каквито са. Според нейната агентка в Нови Брем Пограничниците се придружаваха от петдесет или сто Сестри, може би двеста. Броят на Айез Седай можеше да е несигурен и сто на сто беше преувеличен, разбира се, но присъствието им там беше факт и Зелените го знаеха, въпреки че в изпращаните доклади никога не се споменаваше за това. Никоя Аджа не бе споменала за тези Сестри в докладите си. В края на краищата обаче нямаше голяма разлика дали са двеста, или две. Никой не можеше да е сигурен кои са тези Сестри или защо са там, но да се пъха нос със сигурност щеше да прилича на вмешателство. Изглеждаше странно, че са замесени във война между Айез Седай и в същото време според обичая не се месеха в делата си, но за щастие беше така.

— Добре поне, че не предлагат да пратим някоя в Кемлин. — Егвийн примигна. Болката зад очите й се усили от напрягането над дребните букви.

Сюан изсумтя пренебрежително.

— Че защо? Доколкото знаят, Елейн се оставя да я напътстват Мерилил и Вандийн, така че са сигурни, че ще си получат своята кралица Айез Седай, и при това Зелена. Освен това докато ашаманите стоят настрана от Кемлин, никой не иска да ги разбунва. Така са дошли нещата, че ще е все едно да вадим медузи от водата с голи ръце, и дори Зелените го знаят. Все едно, това няма да спре някоя Сестра, Зелена или друга, да прескочи до Кемлин. Само една кротка визита, за да се види с някоя от своите очи и уши. Или рокля да си поръча, или да си купи седло, или Светлината само знае за какво.

— Дори Зелените? — възкликна остро Егвийн. Всяка знаеше, че Кафявите се държат така, а пък Белите иначе, дори когато явно не беше така, ала понякога тя леко настръхваше, като чуеше, че и Зелените са като омесени от едно тесто, все едно че са една и съща жена. Може би наистина мислеше за себе си като за Зелена, или че е била такава, което беше глупаво. Амирлин беше от всички Аджи и от нито една — тя намести шарфа на раменете си, припомняйки си този факт, олицетворен от седемте ивици — а и преди всичко никога не беше принадлежала към никоя. Ала все пак изпитваше — не привързаност; това бе твърде силно — чувство за сходство между себе си и Зелените сестри. — Колко Сестри отсъстват, Сюан? Дори и най-слабите могат да Пътуват свързани и бих искала да знам къде ходят.

За миг Сюан се намръщи угрижено.

— Около двайсет, мисля. Може да са и по-малко. Броят се мени всеки ден. Всъщност никой не държи сметка. — Наведе се напред, но този път предпазливо. — Дотук извъртахте великолепно, Майко, но това не може да продължи дълго. Рано или късно Съветът ще разбере за всичко, което става в Кемлин. Може би ще приемат, че сеанчанските пленнички се държат в тайна — това ще го сметнат за работа на Вандийн или на Мерилил, — но те знаят вече за Морския народ в Кемлин и рано или късно ще разберат за сделката с тях. И за Родството, ако не за замисъла ви. — Сюан отново изсумтя, макар и колебливо този път. Тя самата не беше сигурна как да приеме идеята за оттеглянето на Айез Седай в Родството, още по-малко как другите Сестри щяха да я приемат. — Моите очи и уши нищо не са забелязали досега, но все някоя ще се досети, бъдете сигурна. Не можете да го отлагате дълго, че току-виж сме нагазили в стадо сребруши.

— Някой ден — промърмори Егвийн — ще трябва да ми ги покажеш тези сребруши, дето все ми ги споменаваш. — Сюан отвори уста и тя вдигна ръка да я спре. — Някой ден. Споразумението ни с Морския народ ще създаде проблеми — призна тя, — но когато Аджите чуят намеци, няма да разберат веднага какво са чули. Сестри да учат Морския народ в Кемлин? Нещо нечувано, но коя ще почне да задава въпроси или да се меси, против всички обичаи? Сигурна съм, че ще падне голямо мърморене, може би ще се повдигнат няколко въпроса в Съвета, но докато се разбере, че наистина има сделка, вече ще съм представила плана си за Родството.

— Смятате, че това няма да им наточи зъбите? — Сюан намести шала си, без да се опита дори да скрие неверието си. Дори се намръщи.

— Ще предизвика спорове — разсъдливо промълви Егвийн. Много меко казано. Хаос, това щеше да предизвика, след като узнаеха всичко. Може би най-големите размирици сред Айез Седай откак свят се помни. Но Кулата западаше вече от хиляда години и тя смяташе да сложи край на това. — Но смятам да го направя стъпка по стъпка. Айез Седай може и да не обичат да говорят за възраст, Сюан, но много скоро ще схванат, че заклеването на Клетвената палка съкращава живота ни най-малко наполовина. Никой не иска да умре преди отреденото му време.

— Стига да се убедят, че наистина има Родственичка на шестстотин години — каза с яд Сюан и Егвийн въздъхна раздразнено. Сюан и в това не беше убедена, в твърденията на Родственичките за дълголетието им. Егвийн ценеше съветите й, ценеше това, че не казва просто онова, което на нея би й се харесало, ала понякога се запъваше също като Романда или Лелейн.

— Ако се наложи, Сюан — каза тя ядосано, — просто ще уредя някои Сестри да си поговорят с няколко жени, със сто години по-възрастни от която и да било от тях. Могат да се опитат да ги отхвърлят като дивачки и лъжкини, но Реане Корли може да докаже, че е била в Кулата и кога. Както и някои други. С повече късмет, ще убедя Сестрите да приемат да бъдат освобождавани от Трите клетви, за да могат да се оттеглят в Родството още преди да са научили за сделката с Ата-ан Миере. А приемат ли, че всяка Сестра ще се освобождава от Клетвите, няма да е чак толкова трудно да ги убедя да оставят Сестрите от Морския народ на мира. Освен това, останалото от това споразумение са дреболии. Както ти самата често твърдиш, умение и ловка ръка са нужни, за да постигнеш нещо в Съвета, но късметът е абсолютно задължителен. Е, ще се постарая да вложа цялата си ловкост, а колкото до късмета, той, изглежда, поне този път е на моя страна.

Сюан се понамръщи и захъмка, но в края на краищата трябваше да се съгласи. Съгласи се дори, че Егвийн може и да успее да се измъкне, с повече късмет и добър избор на подходящия момент. Не че беше убедена както за Родството, така и за договора с Морския народ, но предлаганото от Егвийн беше толкова безпрецедентно, че можеше да мине пред Съвета преди да са осъзнали какво им се струпва на главите. Егвийн бе готова да се примири и с това. Каквото и да се поднесеше на Съвета, почти винаги в опозиция заставаха достатъчно Заседателки, за да се постигне съгласието много трудно, а в Съвета нищо не се приемаше без поне Малък консенсус. Струваше й се, че повечето й занимания в Съвета се изразяваха в това да ги убеди да направят нещо, което не искат да направят. Всъщност нямаше причина това да е по-различно.

Докато Зелените се съсредоточаваха върху Граничните земи, то Сивите в момента гледаха главно на юг. Всички Аджи бяха смаяни от донесенията от Иллиан и Тийр за големия брой дивачки сред Морския народ, нещо, което те намираха за интересно, наистина, макар че, изглежда, съществуваше силно съмнение доколко може да е вярно, иначе Сестрите щяха отдавна да го знаят. В края на краищата как можеше да се скрие такова нещо? Никоя не споменаваше, че досега просто са гледали на повърхността, без да надникнат по-надълбоко. Сивите обаче бяха по-скоро объркани от продължаващата сеанчанска заплаха за Иллиан и наскоро започналата обсада на Тийрския камък. Войните и военните заплахи винаги объркваха Сивите, след като те се бяха посветили да прекратяват враждите. Както и да разширяват влиянието си, разбира се — всеки път, когато Сивите прекратяха някоя война с мирен договор, това усилваше влиянието на Айез Седай, но най-вече на самите Сиви. Сеанчанците обаче, изглежда, не се занимаваха с преговори, най-малкото с посредничеството на Айез Седай, и гневът на Сивите от това, че ги отхвърлят, се изразяваше в резките думи, с които описваха граничните сеанчански нахлувания, както и трупането на военна сила от страна на лорд Грегорин, Стюарда на Иллиан от името на Преродения Дракон, титла, която сама по себе си будеше загриженост. Тийр също така си имаше своя Стюард в името на Преродения Дракон, Върховния лорд Дарлин Сиснера, и той беше обсаден в Камъка от благородници, отказващи да приемат Ранд. Тази обсада беше доста странна. Камъкът си имаше свои пристани и враговете на Дарлин не можеха да прекъснат снабдяването му, въпреки че държаха останалата част от града, а те, изглежда, се задоволяваха с това да си седят там и да чакат. Или навярно просто не можеха да измислят какво да направят. Само айилците бяха превземали Камъка с щурм, а никой не беше успявал да го изтощи с глад. Сивите залагаха известни надежди на Тийр.

Егвийн дочете страницата до края и бързо я остави, за да вземе следващата. Сивите хранеха известни надежди. Явно някоя Сива сестра е била разпозната да излиза от Камъка и е била проследена до срещата й с Върховния лорд Тедосиан и Върховната лейди Естанда, две от най-изтъкнатите фигури между обсадителите.

— Мерана — промълви тя. — Казват, че е била Мерана Амбри, Сюан. — Потърка неволно слепоочията си. Болката зад очите я беше жегнала малко по-силно.

— Тя може да свърши добра работа. — Сюан стана и пристъпи по килимите до масичката, на която беше поставен подносът с няколко разнородни чаши и две кани. Сребърната беше пълна с вино с подправки, а синьо гледжосаната — с чай за пристигането на Амирлин, и двете отдавна изстинали. Никой не бе очаквал, че Егвийн ще ходи при реката. — Стига Тедосиан и останалите да не разберат за кого работи тя всъщност. — Шалът на Сюан се смъкна, щом тя се наведе да пипне глинената кана, а светлината на сайдар за миг я обкръжи, когато преля Огън да я подгрее. — Няма да й вярват в преговорите, ако разберат, че е човек на Преродения Дракон. — Напълни една калаена паничка с чай, добави щедро мед от бурканчето, разбърка добре и донесе чашата на Егвийн. — Това може би ще ти помогне за главата. Някаква билкова отвара. Чеса я откри, но медът убива вкуса.

Егвийн отпи колебливо, потръпна и остави чашата на масата. Щом с мед горчеше толкова, не можеше да си представи вкуса му без мед. По-добре главоболието.

— Как можеш да го приемаш толкова спокойно, Сюан? Появата на Мерана в Тийр е първото истинско доказателство. По-скоро ще приема твоите Заседателки за съвпадение.

В началото само го шепнеха — Аджите, както и очите и ушите. В Кайриен имаше Айез Седай и те като че ли свободно влизаха и излизаха от Слънчевия дворец, докато Прероденият Дракон се намираше там. После шепотът загрубя, стана неспокоен и колеблив. Очите и ушите в Кайриен не искаха да го споменават. Никоя не искаше да повтори това, което казваха агентите й. В Кайриен имаше Айез Седай и те, изглежда, изпълняваха заповедите на Преродения Дракон. Още по-плашещи бяха имената, които изтичаха. Някои бяха на жени от Салидар, едни от първите опълчили се на Елайда, докато за други се знаеше, че са верни на Елайда. Никоя не бе споменала за Принудата, но със сигурност мислеха за нея.

— Няма смисъл да си скубеш косата, когато вятърът не духа, накъдето искаш — отвърна Сюан и отново приседна на столчето. Понечи да кръстоса крака, но върна припряно стъпалата си на килима, щом столчето се разклати. Измърмори под нос и дръпна рязко шала на раменете си. От което отново залитна и трябваше да се закрепи. — Трябва да си наклониш платната според това как духа вятърът. Мисли хладнокръвно и ще стигнеш до брега. Изнервиш ли се, ще се удавиш. — Понякога Сюан все още се изразяваше, сякаш кара рибарска лодка. — Мисля, че само с една глътка това няма да ви помогне, Майко.

Егвийн избута с гримаса чашата още по-надалече. Вкусът, лепнал се на езика й, беше поне толкова неприятен, колкото главоболието.

— Сюан, ако виждаш някакъв начин да се използва това, бих искала да ми го кажеш. Аз дори не искам да помисля за използване на факта, че Ранд може да е Принудил Сестри. Не искам да мисля дори за възможността да го е направил. — Нито пък за възможността той да познава такъв отвратителен сплит. Тя го знаеше — един от няколкото дара от Могедиен — и ужасно съжаляваше, че не може да забрави как се прави.

— В случая не става въпрос толкова за използване, колкото да прецениш възможните последствия. Рано или късно ще трябва да се оправяме с него, и може би дори да му се даде урок, но едва ли искаш точно сега подир него да хвръкнат Сестри, а тези приказки за Кайриен много ги изнервят. — Гласът на Сюан бе достатъчно спокоен, но не я свърташе на място, явно беше много развълнувана. За такова нещо никоя Айез Седай нямаше да може да говори прекалено спокойно. — В същото време, когато всички решат, че е истина, ще разберат, че това обезсмисля историите, че Елайда го била покорила. Това малко ще постресне тези, които искат да свалят Елайда. Това малко ще втвърди гръбнака на тези, които са почнали да мислят, че Елайда може би го води на каишка. Тоест една причина по-малко да умуват дали да й се предадат.

— А Кацуан? — каза Егвийн. От всички имена, идещи от Кайриен, това най-много стъписваше Сестрите. Кацуан Мелайдрин беше легенда, но имаше толкова неодобрителни версии на тази легенда, колкото и одобрителни. Някои Сестри бяха убедени, че всичко трябва да е някаква грешка; Кацуан трябваше вече отдавна да е умряла. Други като че ли просто съжаляваха, че не е умряла. — Сигурна ли си, че тя е останала в Кайриен, след като Ранд изчезна?

— Накарах хората си да я държат под око веднага щом чух името й — отвърна Сюан, вече доста обезпокоено. — Не знам дали е Мраколюбка, само подозирам, но мога да гарантирам, че е била в Слънчевия дворец една неделя след като той изчезна.

Егвийн затвори очи и затисна клепачите си с длани. Това изобщо не повлия на пулсиращата в главата й игла. Ранд може би беше в компанията на Черна сестра — или е бил. Може би беше приложил Принудата над Айез Седай. Лошо беше да се приложи над когото и да е, но някак още по-лошо над Айез Седай — по-злокобно някак. Злина, приложена над Айез Седай, бе десетократно, стократно по-възможно да се приложи над онези, които не можеха да се защитят. Рано или късно щеше да им се наложи да се оправят някак с него. Беше отраснала с Ранд, но не можеше да позволи това да й повлияе. Сега той беше Прероденият Дракон, надеждата на света, и в същото време може би едничката най-голяма заплаха, пред която бе изправен светът. Може би? Сеанчанците не можеха да нанесат толкова злини, колкото Преродения Дракон. И тя щеше да използва възможността той да е Принудил Сестри. Амирлинският трон наистина беше жена, съвсем различна от ханджийската щерка.

Тя изгледа навъсено калаената чаша с така наречения „чай“, вдигна я и насила изгълта горчивата отвара. Ако не друго, вкусът може би щеше да я отвлече от главоболието поне.

Когато постави празната чаша на масата и тя дръпна глухо върху дървото, Аная се шмугна в шатрата, свила устни и намръщена.

— Акарин и останалите са се завърнали, Майко — съобщи тя. — Мория ми каза да ви уведомя, че е свикала Съвета да изслуша донесенията им.

— Също и Ескаралд и Малинд — обяви Морврин, докато влизаше след Аная с Миреле. Зелената беше самата картинка на невъзмутим гняв, доколкото това беше възможно; маслиненото й лице бе гладко, а очите й — като тъмни въглени, но Морврин беше толкова навъсена, че пред нея даже Аная изглеждаше доволна. — Пращат на бегом новачки и Посветени да намерят всички Заседателки — каза Кафявата. — Думичка не можахме да схванем какво е открила Акарин, но мисля, че Ескаралд и другите се канят да го използват, за да тласнат Съвета към нещо.

Егвийн надникна в чашката си с няколкото тъмни капки на дъното и въздъхна. И тя трябваше да е там, а сега щеше да се изправи пред Заседателките и с главоболие, и с този ужасен вкус в устата. Май трябваше да го нарече наказание за това, което се канеше да стори на Съвета.