Джоан Харис
Шоколад (3)

3
Четвъртък, 13 февруари

Слава богу, свърши се. Посещенията ме уморяват до смърт. Разбира се, нямам предвид теб, mon pere; ежеседмичната ми визита при теб е лукс, може да се каже единственото ми удоволствие. Надявам се цветята да ти харесат. На вид не са кой знае какво, но пък ухаят вълшебно. Ще ги сложа тук, край стола ти, за да можеш да ги виждаш. Гледката към ливадите е прекрасна, по-близката река е Тан, в далечината проблясва Гарона. Можеш почти да си представиш, че сме сами. О, не, не се оплаквам. Не съвсем. Но ти знаеш колко е тежко всичко това за плещите на един човек. Жалките им грижи, недоволствата, глупостта, хилядите тривиални проблеми… Във вторник беше карнавалът. Изглеждат като същински диваци с всичките крясъци и танци. Най-малкият син на Луис Перен, Клод, ме намокри с воден пистолет и какво мислиш каза баща му? Че бил мъничък и имал нужда да си поиграе. Всичко, което искам, е да ги напътствам, mon pere, да ги освободя от греха им. Но те ми се опъват на всяка крачка, като деца, които отказват да ядат пълноценна храна и продължават да набиват неща, от които после им прилошава. Знам, че ме разбираш. Цели петдесет години носеше този товар на плещите си с търпение и сила. Спечели си любовта им. Нима времената са се променили чак толкова? Тук хората ми имат страха, уважават ме… но да ме обичат — не. Вечно намусени, сърдити. Вчера си тръгнаха от службата с пепел на челата^[1], на лицата им изписани едновременно вина и облекчение. Вървят сами с потиснатите си желания и скрити пороци. Нима не разбират? Бог вижда всичко. Аз виждам всичко. Пол-Мари Муска бие жена си. Плаща с по десет пъти „Аве Мария“ седмично в изповедалнята, после се прибира вкъщи и всичко се повтаря по стария начин. Жена му краде. Миналата седмица отиде на пазара и открадна от една сергия шепа долнопробни бижута. Гийом Дюплеси ме пита дали животните имат душа и като му кажа, че нямат, плаче. Шарлот Едуар си е внушила, че мъжът й си има любовница — аз знам, че е не една, а три, но тайната на изповедта ми затваря устата. Какви деца са само! Въпросите им ме омърсяват и разстройват. Но не мога да си позволя да проявя слабост. Овцете не са онези хрисими, симпатични същества от пасторалните идилии. Всеки селянин ще ти го каже. Те са лукави, понякога жестоки, патологично тъпи. Към снизходителния пастир стадото може да прояви буйство, непокорство. Снизхождение не бих могъл да си позволя. Ето защо веднъж седмично идвам тук. Твоята уста, mon pere, е затворена по-здраво от вратата на изповедалнята. Ушите ти са винаги готови да ме изслушат, сърцето ти е изпълнено с благост. За един час мога да сваля товара от плещите си. Пред теб имам право да греша.

Имаме си нов енориаш. Някоя си Виан Роше, вдовица, както изглежда, с малко дете. Помниш ли някогашната пекарна на Блеро? Откакто старицата си отиде от този свят преди четири години, мястото започна да пустее. Е, та тази жена взе магазина под наем и се надява да го отвори наново до края на седмицата. Не ми се вярва да изкара дълго. Нали вече си имаме фурната на Поату в другия край на площада, пък и тази Роше едва ли ще се приспособи към живота на село. Мила жена, но просто няма нищо общо с нас. Давам й два месеца, докато си замине за града, където й е мястото. Смешното е, че така и не успях да разбера откъде е. От Париж, предполагам, макар че може изобщо да не е французойка. Говори кристалночисто, дори прекалено, има стегнатите гласни на Севера, но очите й подсказват италианска или португалска кръв, а кожата й… Но всъщност не я виждам често. Не си е подала носа от пекарната цял ден вчера, че и днес. Закрила е прозореца с оранжева мушама и само от време на време тя или дивата й дъщеря се подават да изхвърлят някоя кофа с мръсна вода в канала или да разменят по някоя приказка на висок глас с един или друг работник. Лесно си намира помощници. Въпреки че й предложих съдействието си, се съмнявах някой от нашите да изгаря от желание да работи за нея. Противно на очакванията ми обаче още рано сутринта видях Клермон с пълен пикап дървен материал, после се появи и Пурсо със стълбата си. Поату изпрати мебели, видях го да мъкне фотьойл през площада и да се оглежда плахо като човек, който не иска да бъде забелязан. Дори вечно сърдитият Нарсис с голямата уста, който категорично ми отказа да обърне църковния двор миналия ноември, се беше понесъл заедно с всичките си инструменти да й оправя градината. Тази сутрин някъде към осем и половина пред къщата спря куриер. Дюплеси, който си разхождаше кучето по обичайното време, тъкмо минаваше от там, когато онзи му подвикна да му помогне да разтовари. Видях, че Дюплеси остана изненадан от молбата — за секунда бях почти сигурен, че ще откаже — ръката му застина във въздуха, преди да е стигнала до шапката му. И тогава Роше каза нещо, не чух точно какво, само смехът й отекна по паважа. Тази жена много се смее и освен това непрекъснато жестикулира със странни и смешни движения. Сигурно поредната градска черта у нея. Ние тук сме свикнали да се отнасяме по-сдържано с хората около нас, но предполагам тя не го прави от лошо чувство. Беше си вързала главата с лилав шал, като циганка, но косата й се бе измъкнала навън й се виждаше, че е цялата омазана в боя. Това явно не я притесняваше. По-късно Дюплеси не можеше да си спомни какво му е казала. Единственото, която успя да му се откъсне от устата, какъвто е притеснителен, беше, че доставката не представлявала нищо особено — няколко кашона, малки, но доста тежки, и няколко непокрити коша с кухненска посуда. Не попитал какво има в кашоните, макар да се съмняваше, че подобно малко количество от каквото и да било ще стигне задълго в една пекарна.

Да не си помислиш, mon pere, че съм прекарал цял ден в следене на пекарната. Просто тя се намира буквално пред моята къща — онази, която, преди да се случи всичко това, принадлежеше на теб, mon pere. Близо ден и половина отсреща само се чукаше, боядисваше, варосваше, търкаше, докато накрая, без да го искам, не можах да се въздържа и отидох да видя резултата. И не съм бил единственият. Дочух мадам Клермон важно да обяснява на групичката свои приятелки пред къщата на Поату какво бил свършил мъжът й. Тъкмо обсъждаха някакви червени кепенци, когато ме забелязаха и глъчката премина в тайнствено шушукане. Сякаш ме е еня. Ако не друго, новото присъствие поне даде хляб на клюките. Установих, че оранжевата мушама на прозореца привлича вниманието в най-странни моменти. Прилича на огромен бонбон, който чака да бъде разопакован, като изпаднало от карнавала късче. Има нещо притеснително в яркостта му, в начина, по който изкуствената материя улавя в себе си слънчевите лъчи. Ще се радвам ремонтът да свърши по-скоро и мястото пак да заработи като пекарна.

Сестрата се опитва да привлече вниманието ми. Мисли си, че те уморявам. Как изобщо ги изтърпяваш с пронизителните им гласове и сестрински номера? Струва ми се, че е време за почивка. Лукавството й е възмутително, непоносимо. Но въпреки това знам, че няма лоши намерения, очите ти ми го показват. Прости им, те не знаят какво вършат. Не го правя от любезност. Идвам тук за собственото си облекчение, не за твоето. И при все това ми се ще да вярвам, че посещенията ми ти доставят удоволствие, държат те близко до острите ръбове на един свят, станал отпуснат и безличен. Телевизия по един час вечер, обръщане по пет пъти на ден, храна през тръбичка. Разговори в твое присъствие, сякаш си някаква вещ — Чува ли ни? Мислите ли, че разбира? — никой не ти иска мнението, не се съобразява с него… Да си откъснат от всичко и въпреки това да усещаш, да мислиш. Това е истинският ад, лишен от безвкусицата на средновековните схващания. Загубата на контакт. И въпреки всичко се обръщам към теб, за да ме научиш как да общувам. Да ме научиш на надежда.