Силия Рийс
Малката вещица (10)

Запис девети

На следващата сутрин закуската бе заменена от молитви, водени от мъж, когото не бях виждала дотогава. Млад е за проповедник, няма и тридесет години, висок и много слаб. На главата си имаше кръгла шапка, изпод която висеше права като лен, белезникаворуса коса. Якичката му показваше, че е ръкоположен за пастор, а и старейшините се отнасят към него с уважение.

Шепнешком попитах Марта кой е той.

— Елиас Корнуел. Племенник на пастор Джонсън. С нас е от скоро. Дойде от Кеймбридж.

Млад е, но държи раменете си провиснали и гърба си наведен като старец. Марта казва, че това е стойка на учен. Дрехите му висят по него, а костеливите му китки се подават от ръкавите на връхната му дреха, сякаш му е твърде малка. Дългите му и бледи ръце се носят по страниците на Библията като паяк, а пръстите му са покрити с мастило от ноктите до кокалчетата. Застана на мястото си, погледна над наведените пред него глави и се приготви за проповедта.

Прилича ми на пор. Лицето му е почти млечнобяло с остри черти, обединени от тънък и остър нос, с розов, широк връх. Все очаквах да започне да мърда.

Свали шапката си и насочи бледите си очи към нас. Улови погледа ми преди да успея да сведа моите. По високото му, полегато чело веднага се появиха бръчки и ми се стори, че чувствителният му нос помръдна, сякаш бе надушил натралник. Бързо наведох глава и започнах да изучавам грубите дъски под краката си.

Отбеляза едно място от Библията, но не го прочете. Текстът, който бе избрал, бе научен наизуст. Звукът на гласа му ме изненада. Въпреки хилавото тяло, от което излизаше, бе дълбок и плътен, и лесно изпълни малката зала.

— Ние сме Избраният народ. Божията промисъл е ясна. „И Аз ще отредя място за Моя народ, за Израиля, ще го утвърдя, и той спокойно ще живее на мястото си и няма вече да се безпокои, и нечестиви люде няма вече да го притесняват, както по-преди.“^[1]

Цитираше Царства, книга втора. Баба ми се бе погрижила да познавам добре Библията.

Плътният му глас кънтеше над събралото се паство. Хората леко поклащаха глави в отговор на думите му, рамене и гърбове се напрягаха и отпускаха в ритъма на проповедта. Той говореше за нещо, в което всички вярваха.

— Ако сме прегрешили, ако сме се отклонили по някакъв начин от Божията воля, трябва да измолим прошка от Него. Трябва да се молим…

Известно време го слушах, защото човек имаше от какво да се възхити в красноречието му, но с всяко обръщане на пясъчния часовник ми ставаше все по-трудно да се концентрирам. Умът ми бе зает с мои неща, като през цялото време се опитвах да не мисля и за все по-силната болка в краката от твърдия под и дългото стоене на едно място. Но аз съм привикнала на дълги проповеди и молитви, имам опит и в привидното благочестие.

Баба ми винаги ходеше на църква, изминавайки разстоянието от колибата ни в гората до селото по всяко време на годината, като ме влачеше със себе си, независимо от това, че не вярваше на нито дума от изреченото и че пътят бе четири мили на отиване и още толкова на връщане. Тя ходеше всяка неделя, дори и след като прогониха викария, изгориха одеждите му, разрушиха с чукове статуите на светците и на Светата Дева, изпочупиха стъклописите и изхвърлиха олтара, за да го заменят с проста дървена маса. Тя ходеше дори, когато злобата се разпростря и до нас, а омразата ни следваше като ехото от стъпките ни. Не пропускаше нито една служба, дори след като я одраха по бузата, белязаха я със стоманена игла, за да пречупят мощта й на вещица. Тя не помръдна тогава, просто седеше с наведена глава, а кръвта й капеше по плочите, с които бе настлан пода.

— Мери? Мери? — Усетих нечия ръка да ме разтърсва. — Молитвите ни приключиха.

Беше Марта. Огледах се, сякаш ставах от сън. Дори и най-отдадените на Бога се размърдваха и протягаха. Реших и аз да се раздвижа, но ми се зави свят и се препънах. Марта ме хвана по-здраво. Видях как бледите очи на проповедника се присвиват. За един кратък миг ми се стори, че той прозря до дъното на душата ми и позна истинската ми природа, след което обаче устата, тънка като резка от бръснач, се присви в знак на одобрение. Сведох очи. Беше приел вцепенението ми за изблик на религиозен екстаз. Можех да си отдъхна.