Елиаза Базна
Аз бях Цицерон (1)

СЪКРОВИЩЕТО ПОД КИЛИМА

Моята жажда за живот беше неутолима.

Намирах се на върха на живота, но не знаех това. Аз исках все повече и повече! Удоволствия, пари, тайна власт.

Понякога изпадах в сантименталност и се опивах в мечти. Тогава смятах себе си за почтен и достоен за обич. Понякога се чувствувах огорчен и честен, тогава само цинизмът ми помагаше. Под килима в моята стая в британското посолство лежеше цяло богатство: банкноти, наредени една до друга, на стойност 300 000 лири стерлинги — възнаграждението за моята дейност. Те ми създаваха самочувствие да вървя върху тях в покорното държане на верен слуга на своя господар, негово превъзходителство британския посланик в Анкара сър Хю Кнетчбъл-Хюгесен.

Бях женен и имах четири деца, но обичах едно момиче на име Езра, както преди това обичах друго момиче, Мара, и по-късно трето, което се наричаше Дуриет. Жена ми с децата живееха в Истанбул. Аз й пращах пари и се стараех да не мисля никога за нея, докато я забравих. Това беше подло от моя страна, но за мене това нямаше значение. Живеех в някакво опиянение.

Прекрасно беше да се осъществяват мечти — както мои, така и чужди. Езра мечтаеше за една красива и скъпа рокля. Това ми струваше само едно посягане под килима.

Беше студен и ясен ден. Напуснах сградата на посолството през входа за персонала и доставчиците на ул. „Ахмед-Агаоглу“. Мразех да минавам през тази задна врата. Бях по-богат от повечето от онези, които пристигаха в прекрасни коли през главния вход. Слязох надолу по хълма, на чийто склон се намираше посолството. На края на ул. „Джанкая Джадеси“ взех такси. Беше опасно да ме видят в такси, официалната заплата, която плаща един британски посланик на своя камериер, не позволява такъв лукс.

— В ABC — извиках на шофьора.

С голямо задоволство се облегнах назад, наслаждавах се дори на шума на старото такси. Турските таксита са една колекция от най-забележителните екземпляри на американските и английските „гробища“ за коли. От вътрешната страна липсват дръжките на вратите и прозорците, всяко стъкло има пукнатина, тахометъ-рът не работи. Пътникът трябва да се пазари за цената предварително или ще бъде излъган.

Бях приготвил парите за пътуването до ABC, знаех таксата, защото самият аз бях дълго време шофьор на такси.

ABC е един от най-елегантните модни магазини на бул. „Ататюрк“. Мъжки и дамски принадлежности — рокли, палта, костюми, бельо по мярка… Ако ме бе видял някой от членовете на британското посолство, с мене всичко щеше да бъде свършено. Как бих могъл да си позволя да бъда клиент на този луксозен магазин? Те отдавна знаеха, че имат един предател в посолството, обаче не предполагаха, че тъкмо аз бях този предател. Аз си играех с живота.

Когато влязох в магазина, видях Мойзиш. Той беше човекът, който през последните три месеца ми даде парите, които сега лежаха под моя килим.

Лицето му беше безизразно, за него аз бях въздух. В очите му обаче четях, че в този момент той ме пращаше по дяволите и проклинаше моето лекомислие.

Беше ми съвсем безразлично, аз виждах само жената, която го придружаваше.

Тя имаше дълги, красиви крака, заоблен ханш, тънка талия. Тъмнорусата й коса падаше меко върху раменете. Тя трябва да бе почувствувала моя поглед, защото стана неспокойна и се обърна. Мойзиш, комуто предавах всичко, което узнавах, и който ми заплащаше за това, стисна устни. Не му обърнах никакво внимание.

Съзнавах, че съм грозен — набита фигура, груб нос, дебели вежди, косата ми беше започнала вече да оредява. Не ми беше лесно и с жените. Изглеждах като селянин и на пръв поглед несръчен. Очите ми са пронизващи. Винаги беше така: никога нищо не ми е падало на готово в ръцете, винаги трябваше да полагам усилия.

Единствено моят глас ми помагаше, глас на баритон, школуван в консерватория. Пял съм на сцена в Истанбул и в Анкара, пея арии от Верди, песни от Шуберт, от Григ, от Шуман. Гласът ми — галещ и пълен със сила.

Усмихнах се, когато жената ме погледна, която, както изглеждаше, не можеше да се оправи в магазина.

— Мога ли да предложа услугите си като преводач, мадам? — казах аз на френски.

Не дочаках отговор. Видях очите й — сиво-зелени, неспокойни. По нежното й лице премина трепет като таен страх. Тя беше хубава, около двадесетгодишна. Нещо неспокойно се излъчваше от нея, нещо, което ме възбуждаше.

— Доколкото разбрах, госпожата желае бельо — обърнах се към продавачката на турски.

— Продавачката ще ви предложи веднага бельо, бихте ли ми казали мерките, мадам? — усмихнах се на непознатата.

Тя леко се смути и това ме забавляваше. Мойзиш, мълчалив, стоеше в дъното. Той беше близък сътрудник на германския посланик Франц фон Папен. Представяше се за търговски аташе, но аз знаех какъв беше в действителност.

Младата дама се успокои. Тя се усмихна и ние заедно се заехме с избора на дамско бельо.

— Мадам, вижте! — казах аз с въодушевление и сложих един комбинезон на раменете си. — Сама се уверете в качеството и модела!

Тя сърдечно благодари за помощта.

— Вие германка ли сте? — запитах аз.

— Да.

— Надявам, че ви харесва в Анкара.

— Тук се чувствувам много добре.

Говорехме за незначителни неща и обстановката ни забавляваше. Тогава не знаех, че щях да срещна тази жена един единствен път в живота си. Не знаех също, че тя беше моят най-голям враг. От месеци тя ме търсеше и преследваше, но и тя от своя страна не знаеше, че в този момент стоеше лице с лице срещу човека, когото искаше да унищожи. Ние бяхме чужди един на друг и се смеехме заедно. Нашите сенки от месеци наред се мразеха и преследваха.

Аз бях Цицерон, шпионинът, а тя беше агентката на американското разузнаване, която трябваше да ме ликвидира.

Тя не знаеше, че в действителност моето име бе Елиаза Базна, камериер на британския посланик, и че аз бях този, когото тя търсеше. Аз не знаех, че тя се казваше Корнелия Кап, дъщеря на немски генерален консул, секретарка в германското посолство в Анкара, чиновничка на службата за безопасност на райха, сътрудничка на американското стратегическо разузнаване. Ние си допаднахме, когато се видяхме, само нашите сенки бяха противници.

Тя свърши своите покупки.

— Благодаря ви за любезната помощ, господине.

Направих лек поклон. Мойзиш, човекът, който ме свързваше с германците, имаше ледено изражение на лицето си. Гледах след двамата, когато си отиваха. Помислих, че жената може би е любовница на Мойзиш. Не знаех, че тя го мамеше също така, както аз мамех британския посланик. Корнелия и аз бяхме издялани от едно и също дърво. Купих роклята за Езра, момичето, което обичах, заплатих с парите, които получавах от Мойзиш, и мислех за жената, която току-що напусна магазина с Мойзиш.

Беше седмицата преди Великден 1944 година. Никога не ще забравя тази среща.

По-късно, когато разбрах всичко за Корнелия Кап, опитах се да открия какво е станало с нея след войната. С много труд проследих нейния път. Когато моята звезда залезе, в мене живееше неутолимото желание да разбера дали тя е успяла в това, което ние желаехме и поради което и двамата извършвахме предателство за враждуващите страни, а именно: с удоволствие и спокойно да се наслаждаваме на наградата за нашите дела. Много време мина, докато я намерих. Четях съобщенията, които получавах за нея, и забравях омразата, която някога чувствувах спрямо нея. Тя също си е спомняла за нашата единствена среща в ABC. Тя беше заявила:

„Аз много добре си спомням този мъж, който толкова любезно ми помогна в магазина при избирането на бельото. Тогава не можех да си представя, че това е Цицерон, защото не знаех как изглежда човекът, който беше толкова важен за германците. Повече никога не видях Цицерон. С него човек можеше да се смее така сърдечно…“

Почти двадесет години след нашата среща в ABC научих всичко за Корнелия Кап. Научих защо тя, германката, чиито двама братя се биеха като офицери на руския фронт, работеше за американците. Научих какво е предприела в Анкара, за да унищожи мене, непознатия, за когото съществуваше само пагубният псевдоним „Цицерон“. И аз знам как живее тя днес, а ние и двамата — тя и аз — не можем да кажем, че са се сбъднали нашите мечти.

Напуснах ABC с роклята за моята приятелка Езра. Отидох в Анкара Палас, най-големия хотел в града.

Обичах обширните салони на хотела, безбройните огледала по стените. Огледах се в едно огледало. Бях добре облечен. Предпочитах парфюм, за който днес знам, че е бил много сладникав. Не можех да се противопоставя на изкушението да правя така, че брилянтният пръстен, който носех на ръката, да блести в огледалото. Мислех за непознатата от модната къща и се усмихвах на моето отражение. Мислех също за Езра, за която бях купил много скъпа рокля, но аз можех да си позволя това. Бях болезнено суетен.

В хола на Анкара Палас има старомодни, малки масички с неудобни кресла. Паркетът скърца непоносимо, даже килимите не могат да заглушат шума. Но това беше най-хубавото заведение в града и аз го смятах като най-подходящо място за мене, Елиаза Базна — гаваза. В Турция се смята за гаваз всеки, който служи при чужденец, преди всичко прислугата в посолствата. „Личният гаваз“ е камериерът. Има гавази-чистачи, гавази-портиери, шофьор-гаваз, поща-гаваз. Гавазът е едно голямо нищо. И кой би желал да бъде едно голямо нищо?

През свободното си време ходех в хола на Анкара Палас, поръчвах си черно кафе и сладък ликьор. Четях чуждестранните вестници и келнерите се отнасяха с мене като с господар. В Анкара Палас настъпи и решаващият обрат в моя живот.

Беше почти точно в деня една година преди срещата ми с моята непозната противничка Корнелия Кап. Беше април 1943 година, един мрачен ден, един ден, в който бях отчаян и правех равносметка. Бях на 38 години и се опасявах, че моят живот би затънал в пясъка, монотонен, незначителен, безсилен: ненужното, тъпо съществувание на гаваз. Съставях една горчива за мене равносметка. Скрих се зад един вестник, но не бях в състояние да чета. Тази мисъл се появи в мене изведнаж и сега ме владееше и измъчваше, и аз почувствувах задавяне в гърлото. Това беше мисълта, че животът ми изтичаше между пръстите, че аз мамех себе си, като си втълпявах, че принадлежа към този салон, че тук съм равен между равни.

Поставях си въпроси и се презирах за отговорите, които трябваше да си давам.

Защо бях станал гаваз? Защото нищо не знаех, нищо не бях учил, освен да обслужвам автомобили. Аз станах слуга и шофьор при югославския пълномощен министър Янкович. Той много пиеше и тогава се отнасяше с мене доста човешки.

„Елиаза, чух как пеехте, когато миехте колата. Вие имате много хубав глас. Би трябвало да го обработите!“

Два пъти седмично ходех в консерваторията. Професор Клайн, германец, ми беше учител по пеене. Музиката ми стана утеха, оперните арии — моята страст.

Ожених се, но обичах ли жена си? Не знаех. Аз съм мюсюлманин. Възпитан съм в стари традиции, които и днес още са валидни в Ана-дола, извън големите градове: жената трябва да работи и да ражда безброй деца, с което изпълнява единствената цел, поради която съществува. Моята жена ми беше безразлична, но обичах децата, които тя ми роди. Купих един фотоапарат и фотографирах децата си. Бяха извънредно сполучливи снимки.

Показах тези снимки на пълномощния министър Янкович, който каза:

— Но вие снимате превъзходно.

Тази похвала ми беше безразлична, защото тогава не знаех, че моята способност да снимам добре щеше да ме доближи до мечтата на живота ми. Седем години бях шофьор на югославския пълномощен министър. Изпълнявах задълженията си, обработвах гласа си, правех снимки на децата и между другото горях от честолюбието да стана голям певец.

Когато сметнах, че вече мога да се явя пред публика, напуснах службата. Изнесох концерт в „Юнион Франзес“ в Истанбул, който беше едно разочарование. Песните на големите европейски майстори не говореха нищо на моите сънародници.

Отново станах гаваз. Този път при полковник Клас, военен аташе при посолството на САЩ. Мислите ли, че там опознах големия международен свят? Или че ми бе показано как трябва да се движи човек по блестящия паркет? Полковник Клас пиеше по две шишета уиски в денонощие, всъщност той беше винаги пиян. Жена му, едно нежно същество, обичаше страстно да играе покер, работеше с удоволствие в градината и никога не носеше бельо. Тя беше млада и красива и едно от моите задължения беше винаги да й приготвям банята. Тя се къпеше по два пъти на ден. За нея аз бях един гаваз, една полезна вещ, не повече, отколкото кранът за топла вода, от който аз й пълнех ваната и от когото къпещата се също така не се срамуваше.

Напуснах, преди да избухне скандал. Станах гаваз в германското посолство, лична прислуга на съветника при посолството Йенке, който беше женен за една от сестрите на Рибентроп. От 1942 до началото на 1943 година работех в частния дом на Йенке. Не се срамувах, когато четях писмата на моите господари, безразлично дали те бяха частни или служебни. Като гаваз, това беше в реда на нещата. Започнеш ли веднаж да шпионираш, това ти става страст. Фотографирах няколко писма само за да докажа на жена си каква свобода на действие имах в домакинството на Йенке въпреки войната и страха от шпиони. Фотографирах се със самоснимачка легнал на дивана в салона, краката на възглавниците и със списание в ръце: един гаваз, който се шири по възглавниците, когато господарите не са в къщи.

— Такава обстановка бих желал да имам и аз някога — казах на жена си.

Един ден открих, че куфарите ми в моята стаичка бяха претършувани. Бяха ли открили, че тайно четях писма? Смятаха ли ме за шпионин?

Съветникът Йенке ми каза, че за голямо съжаление трябва да ме освободи от длъжност, понеже не бил в състояние да поддържа повече лична прислуга. Той беше много учтив и аз се сбогувах. Чувствувах се обиден и ядосан, че вероятно ме смятаха за агент. Не бях ли изпълнявал своя дълг прилежно? Не бях ли блъскал повече, отколкото на всяко друго място преди. При постъпването ми на работа при Йенке тежах 76 килограма. При напускането ми бях само 65 килограма.

В салона на Анкара Палас достигнах до този извод за моя досегашен живот: аз не бях нито друго, освен един незначителен човек, когото командуваха, както си искаха, който миеше коли, сервираше коктейли, приготвяше ваната за къпане на самотни жени, който четеше писмата на своите господари и можеше по всяко време да бъде изхвърлен навън, когато сметнеха, че той би могъл да бъде шпионин.

Тази мисъл ме прониза като удар!

През цялото време гледах втренчено вестника. Бях направил равносметка на моя живот и бях стигнал до странно заключение. Обаче мисълта, която мина като светкавица през главата ми, ме изтръгна от моите горчиви размисли. Не би ли било възможно и за мене да се изпълнят всичките желания, които ме владееха?

Защо германците се усъмниха в мене? Защото Анкара беше неутралната почва, на която неприятелите в голямата война живееха близо един до друг, непрестанно се наблюдаваха и противопоставяха агентите си един на друг!

Мисълта ме плени — страшна, завладяваща. Аз исках да стана шпионин, който да се продаде толкова скъпо, както никой досега. Аз исках да стана най-големия между всички! Чувствувах, че имам предпоставките за това. Аз бях тих, не биех на очи, бях търпелив — именно защото бях гаваз!

Съдбата ми показваше пътя. Едва сега схванах това, върху което беше се задържал погледът ми през цялото време — едно обявление във вестника. „За първия секретар на британското посолство се търси шофьор…“

Треперейки от възбуда, напуснах салона на Анкара Палас.

Тръгнах по своя път. Той трябваше да ме доведе до триумф и разочарование.

Грижливо подбрах свидетелствата си. Задоволих се с препоръките, които бях получил от югославския посланик и от американския военен аташе. Не взех със себе си прекрасното удостоверение, с което германският съветник Йенке ме препоръчваше на всичките ми бъдещи господари — една германска препоръка не би харесала на англичаните през време на война.

Къщата, чийто адрес беше даден в обявлението, се намираше в дипломатическия квартал, на хълмовете на Джанкая, сред голяма, добре поддържана градина Стръмен път водеше към входа. Един „Шевролет“ с типичния за британското посолство номер бе паркиран пред входа. Това беше колата, за която търсеха шофьор. На задната седалка лежеше чанта, полуотворена. В нея можах да разпозная документи. Първият секретар на британското посолство, изглежда беше доста безгрижен човек. Позвъних на входната врата.

Едно момиче ме заведе в салона. Трябваше да чакам дълго. Днес сър Дъглас Бъск е британски посланик във Венецуела, но тогава, като първи секретар в Анкара, не притежаваше благородното „сър“.

Когато той влезе в салона, аз станах от стола. Мистър Бъск беше висок човек и както ми се струваше, малко слаб. Неговият поглед ме обгърна хладно и преценяващо.

— Вие сте кандидат за мястото?

— Да, господине — отвърнах аз на френски език на неговия въпрос, зададен на английски.

— Не говорите ли английски?

— Чета английски и го разбирам. Трудно ми е да говоря.

Продължихме разговора си на френски.

— Други езикови познания?

С едно движение на ръката той ми посочи да седна. Изчаках, докато самият той седне.

— Освен турски и френски зная и хърватски, разбирам малко гръцки и владея няколко немски израза — отговорих аз.

— Свидетелства?

Негов маниер беше да събира информация по съвсем кратък начин. Той беше такъв тип, с който лесно можех да се скарам, ако можех да си позволя това нещо. Мълчаливо му предадох моите служебни удостоверения.

— Къде научихте така добре френски?

— Като младеж бях в Марсилия. Работих във фабриката за камиони на Берлие. Те имат клон там. Учил съм за автомобилен механик.

Това беше само част от истината. Истинските познания по френски език бях добил в един френски затвор. Но това не интересуваше мистър Бъск. Той дочете моите свидетелства.

— Да — той стана. — Елате!

Последвах го до едно малко бюро в единия ъгъл на салона. Той ми подаде перодръжка, посочи ми мастилницата и хартията.

— Напишете ми нещо.

— На френски?

— Както желаете.

Той ме наблюдаваше студено.

Аз написах: „Името ми е Елиаза Базна. Роден съм на 28 юли 1904 г. в Прищина, град, който лежи на 360 км южно от Белград, на днешното шосе за Скопие. Тогава този малък град принадлежеше на Отоманската империя. Баща ми, Хафиз Язар, беше учител по ислямска религия. По време на Балканската война, когато турците бяха изгонени от Албания и Македония, моето семейство се изсели през Солун в Константинопол…“

Това беше началото на моята биография, която често трябваше да представям, когато кандидатствувах за някое място. Точното указание, къде се намира моят роден град Прищина, беше поискал веднаж от мене полковник Клас, любителят на уиски. Точното местоположение бе харесало много и на германците.

— Аз исках само да видя дали можете да пишете. Вие турците сте повечето неграмотни — каза мистър Бъск.

— Да, господине — отвърнах аз спокойно.

Той взе написаното, отиде до прозореца и съсредоточено разгледа ръкописа ми. Очевидно той притежаваше графологични познания.

— Написаното буди доверие — каза той.

Аз се поклоних мълчаливо.

— Ще те наричам Елиаза — отново проговори той.

От тази интимност заключих, че той вече ме бе приел за гаваз.

— Ти не само ще шофираш и ще се грижиш за колата, но ще помагаш и в дома.

Бях свикнал с това — като гаваз да извършвам всичко.

— Смея ли да запитам какво ще бъде възнаграждението, господите? — запитах аз.

— Сто турски лири — отговори той. Това беше най-мизерната заплата, която ми бе предлагана досега.

— Безкрайно съм ви задължен — казах аз. Получих една малка стая и на другия ден пренесох в нея моето нищожно имущество.

Трябваше да почиствам единадесет помещения, да бърша прах, да поддържам реда. Трябваше да поправям колата и да шофирам. Трябваше да се грижа за облеклото на мистър Бъск и да поправям парното отопление, за да бъде в изправност за идния зимен сезон. Бях отговорен за личното благополучие на мистър Бъск и по-късно научих жена му, една хубава блондинка, да шофира. Когато идваха гости, аз сервирах на масата, поднасях коктейл, приготвях кафето. За неговите сто турски лири, които тогава бяха равностойни на около двеста германски марки, мистър Бъск смяташе, че може да очаква от мене услуги и работа до безкрайност. Мистър Бъск беше честолюбив човек. Изпълняваше своя дълг не само в посолството, а взимаше работа и необходимите за това материали в къщи, за да се съсипва и след работно време. Аз бързо разбрах къде пазеше документите си. Взех от бюрото му връзка с документи и ги пъхнах под дрехата си. Когато мистър Бъск влезе в стаята, дадох вид, че бърша прах. Той беше нервен и невнимателен. По това време често забравяше да заключи бюрото си, защото госпожа Бъск беше в американската болница в Истанбул, очакваше дете.

— Обадиха ли се от Истанбул? — запита той.

— Не — позволих си да се усмихна. — Напълно ви разбирам. Самият аз съм баща на четири деца. Това винаги вълнува.

Той не обърна внимание на моето съчувствие.

— Поправено ли е парното отопление? В изправност ли е?

— Още не.

— Тогава направи го най-после! — заповяда ми той.

— Да, непременно — отговорих аз.

Отидох в мазата при парното и прочетох внимателно един от документите. Не се интересувах много от войната и политиката. Това, което бях преживял досега като гаваз, беше ме направило безразличен към силните на деня, които влизаха и излизаха в посолствата. Тяхната грижа беше по-слабите да си горят пръстите!

Удрях с инструментите по тръбите на парното отопление. Моето прилежание и старание се чуваха из цялата къща. Бях оставил документите до себе си. Това бяха меморандуми, написани в британското посолство. Те даваха ясна картина в каква задънена улица се намираше моята родина Турция. Четях размишленията на Чърчил: „Сигурно и Турция има желанието да седи на страната на победителите при следващата мирна конференция. А победители ще бъдат без съмнение съюзниците. Но турците твърде много се страхуват от германците, не желаят все още да се определят.“

По-нататък продължаваше: „Ние трябва да положим най-големи усилия, за да накараме Турция да влезе във войната през идната пролет!“

Това бяха думите на Чърчил. Аз удрях жестоко по тръбите. Естествено мистър Чърчил знаеше големите зависимости на събитията. Аз обаче узнах, че може би в близко бъдеще щях да лежа в калта на някоя фронтова линия. Някъде на българския фронт, като неприятно, треперещо от страх препятствие за някой изпитан в боевете германски войник. И мистър Чърчил нямаше никога да узнае какво е направил германският войник с мене. Аз нямах никакво желание да умирам.

От документите узнах, че съюзниците искаха да ускорят строежа на летища в Турция. Един поток от въоръжение, екипировка и военни материали трябваше да потече към моята родина: „Трябва да се изберат специалисти, които да обучат турците в обслужване и поддържане на това въоръжение и бойна техника.“

Мислех, че нямаше да бъде зле, като начало, да изпратят поне един монтьор на парното отопление, за да не се принуждава секретарят на британското посолство да използува услугите на един турски глупак като мене. Четях, че имаха намерение да отворят морски път през Черно море до южното крило на руския фронт. От турските военновъздушни бази трябваше да бъдат бомбардирани тежко румънските петролни полета. По този начин щеше да бъде парализирано производството на нефт в Плоещ. Прекъснах четенето на съюзническите планове по отношение на Турция. Най-после поправих парното отопление. След това прочетох един ръкопис, в който се говореше за конференцията в Адана на 30 януари 1943 година. Там Чърчил беше се срещнал с турския министър-председател Инюню във вагон-ресторанта на един специален влак. Естествено строго секретно. От този ръкопис се виждаше, че русите печелеха победи срещу германците и съюзниците оперираха с успех в Африка срещу германците. Но тъкмо това, както обясняваше Чърчил на президента Инюню, щеше да докара опасност за Турция.

В техния вечен стремеж „на изток“ и поради необходимостта да си осигурят гориво германците биха се опитали да нападнат и окупират Турция. Затова Турция би трябвало да бъде въоръжена и готова да се брани.

Прочетох и възраженията, които президентът Инюню беше направил. Той говореше за новия ред в света след войната и бе изказал мнение, че Турция би трябвало да бъде предпазлива. Опасността винаги е идвала от страна на Русия, а не от германците. След германския разгром всички победени страни ще станат болшевишки.

Много по-късно имах възможност да прочета една телеграма от Сталин до Чърчил: „Международното положение на Турция остава много деликатно. От една страна, Турция е сключила пакт за приятелство и неутралитет със СССР и договор за взаимопомощ с Великобритания за отбрана в случай на нападение. От друга страна, налице е приятелският договор с Германия, който бе подписан само три дни преди германското нахлуване в Съветския съюз. На мене лично не ми е ясно как при дадените обстоятелства Турция ще бъде в състояние да изпълни своите задължения към СССР и Великобритания, от една страна, и към Германия, от друга…“

Но каквото и да мислеха силните на този свят за Турция, аз в мазата, докато поправях парното отопление, успях да добия представа за международната обстановка и стигнах до убеждението, че при всички случаи ще бъде зле, ако бъдем въвлечени в тази война, независимо от това, как ще участвуваме във войната — като партньор на Англия или като жертва на Германия.

В един миг само бях обхванат от една мисъл: ако издам британските планове на германците, те биха могли да ги осуетят, без да си позволят нападение над Турция, с което биха отслабили силите си. А и Турция, мислех аз, като види, че германците разбиват заплануваните от англичаните ходове, няма да бъде толкова само-надеяна и да бърза да стане партньор на съюзниците в тази война… Следователно щях да направя едно добро дело за неутралитета на моята страна.

Събрах инструментите, пъхнах документите под дрехата си и се чувствувах като непризнат център на света за всички воюващи страни.

Излязох от мазата. Когато наближих стаята на мистър Бъск, той се втурна към мене. Гледаше ме с втренчен поглед, лицето му потрепваше. Усетих как сърцето ми биеше лудо под документите. С голяма мъка се овладях и казах:

— Парното отопление вече е в ред. Той махна с ръка.

— Това съвсем не е важно. Току-що имах телефонен разговор с Истанбул. Можеш да ми честитиш дъщеря!

Аз се поклоних. Когато отново го погледнах, едва можах да се усмихна.

— Позволявам си да ви поднеса най-сърдечни пожелания.

Той само кимна бегло и излезе бързо, а аз занесох документите обратно в стаята му.

Напълно естествено бе след това събитие за мистър Бъск да съществува само едно единствено женско същество — неговата дъщеричка, която се бе родила в Истанбул. Напротив, моето внимание бе привлечено от жената, която г-жа Бъск доведе в Анкара да гледа бебето. Жената се казваше Мара, беше с черни коси и стройна, около тридесетгодишна. Тя носеше много черти на различни националности. Мара имаше светли очи на шведка и уста на французойка. Ръцете и пръстите й бяха нежни и с грациозни движения като при букурещенките. Нейното потекло не беше много определено, но готовността й да се притиска нежно пролича скоро. По-късно разбрах, че тя пушеше без мярка и страстно обичаше да пие уиски. Тогава Мара се смееше пресипнало и заразяващо, белите й зъби блестяха и в гласа й трептеше много необмисленост и копнеж по приключения. Тогава имаше нещо от пристанища, вятър и необятно море в нейното същество. Може би наследство от някой американски моряк от майчина страна. Когато видях Мара за първи път, прочетох в очите й тъга и упрек.

Чух г-жа Бъск да разказва между другото на мъжа си, че Мара няма така скоро да напусне домакинството, имала една нещастна любов, го-дежът й се развалил. Г-жа Бъск разказваше, когато сервирах чая, а мистър Бъск гледаше с вълнение бебето, което лежеше в кошчето. В къщата на Бъск бяха останали с впечатлението, че моите английски познания са съвсем оскъдни, поради което при разговори се държаха съвсем непринудено. Аз се усмихнах на бебето, махнах му с два пръста и се оттеглих. Отидох при Мара, погледнах я сериозно и й казах:

— Мога ли да ви помогна? Той ви е причинил неприятности?

— Какво знаете вие? — погледна ме учудено тя.

— Не знам нищо, чувствувам само, че сте тъжна — поклатих глава.

Вече ми беше станало ясно, че в къщата на Бъск нямаше да постигна това, което исках. Моята цел беше направо британското посолство. Посланикът сър Хю Кнетчбъл-Хюгесен търсеше камериер. Всички гавази, които работеха при легационен персонал, знаеха това. Мястото бе много желано. Аз си мислех, че е по-добре да бъда препоръчан на посланика например от неговия пръв секретар, мистър Бъск, отколкото да кандидатствувам сам.

С Мара се срещнах в малкия градски парк между Джанкая и Каваклидере. За първи път идвах тук, защото не обичам да се разхождам.

— Хубаво е да се разходим. Аз често идвам тук. Обичам да съм сам. Тогава се замислям и намирам спокойствие — казах аз.

Не я гледах, а разглеждах храстите и дърветата, които не ме интересуваха.

— Вие обичате ли природата? — запита тя тихо.

Не отговорих нищо, обмислях как да постъпя. След известно време тя каза:

— Вие почувствувахте, че аз съм нещастна.

— Ако това е някои мъж, който се е отнесъл лошо с вас, забравете го! Не търсете евтина утеха. Вие трябва да намерите пътя към себе си, повече нищо! — спокойно й отговорих аз.

Разказвах й, че тук по-рано са били лозя, затова най-хубавото турско вино се наричаше все още „Каваклидере“, въпреки че сега надлъж и нашир нямаше нито една лоза вече. Тези познания имах от картата за вино в хотел Анкара Палас, на която бяха написани такива бележки за туристите.

— Вие знаете много неща — каза тя.

— Знам само едно — аз ще предупредя мистър Бъск, че ще напусна — тъжно се усмихнах аз.

Тя ме изгледа изненадано.

— Защо? Мистър Бъск е много доволен от вас.

— Напускам заради вас! — допълних сдържано аз.

На това тя не знаеше какво да каже, но тъжният израз на лицето й се просветли. На края тя промърмори.

— Не ви разбирам. Махнах с ръка.

— Не е важно, не се обременявайте заради мене. Сега ви оставям сама. Аз трябва да вървя. Извинете.

Тръгнах си, без да хвърля нито един поглед назад.

По рождение Мара беше нетърпелива. Два дена след този разговор тя настоя вечерта за една къса среща в „нашия парк“, както каза тя. Аз се борех със себе си и се оставих да ме молят, докато най-после се съгласих. В нейните очи се четеше пълно доверие. Ние седнахме на една пейка и аз сложих вечерния вестник между нас.

— Защо искате да напускате?

— Вие знаете защо! — отговорих аз.

— Не!

— Всяка жена чувствува тези неща!

— Кажете все пак защо!

Аз й обясних, че съм женен, но че още от първия миг съм почувствувал влечение към нея, и добавих:

— Аз съм сигурен, че вие сте преживели една нещастна любов неотдавна. Чувствувам го. Затова и по-скоро бихте разбрали, че трябва да избягвам да ви срещам постоянно. Затова ще предупредя, че ще напусна!

Една дума води след себе си друга, една ръка докосва друга, една нежност води друга след себе си. Ние си обещавахме, че ще уважаваме взаимните си чувства, че ще се откажем един от друг, но ние бяхме вече в магията на земното блаженство.

— Мара, ти трябва да ме разбереш — шепнех аз.

Тя облегна главата си на рамото ми и кимна.

— Все пак аз имам една възможност…

— Каква?

— Не мога да живея под един покрив с тебе. Сър Хю търси камериер. Говори с г-жа Бъск. Кажи й, че ние двамата не искаме да бъдем нещастни. Тя ще разбере това. Може би мистър Бъск ще ме препоръча на посланика. Няма да му бъде приятно, когато двама от неговите прислужници се срещат винаги тайно.

Мара промърмори:

— Ако работиш при сър Хю, смятам, че от време на време можем да се виждаме…

— Смяташ ли, че ще бъде добре за нас? Мара ме прегърна силно и уверено. Тя ми пошепна:

— Ще говоря с г-жа Бъск…

Мистър Бъск, дори и да знаеше нещо от своята жена, не даде вид да се разбере това. Сигурен съм, че моето намерение да напусна му бе добре дошло. Вече имах опит и знаех, че Бъск държеше много на парите. През последните седмици беше станало ясно, че той се колебаеше в себе си дали да спести разноските, които имаше с мене. Парното отопление беше поправено, всичко беше сложено в ред. За останалото той би могъл да получи много по-евтина работна ръка, женска прислуга. Три дни по-късно мистър Бъск ме запита дали имам интерес да стана камериер при сър Хю.

— Разбира се, бих се чувствувал много щастлив — казах аз. — Надявам се обаче, че не съм възбудил у вас недоволство.

— Естествено решението е в ръцете на сър Хю. Ще отидем в посолството. Той желае да ви види. Бъдете готов след половин час.

Напуснах кабинета на Бъск и взех една топла баня. Беше много приятно да лежиш във ваната и да се съсредоточиш за предстоящата среща с негово превъзходителство британския посланик. Топлата баня ме освежи. Употребих приятно ухаещите соли на г-жа Бъск. Мечтаех за собствена баня, луксозно обзаведена. Мара масажираше врата и раменете ми. Затворих очи и се наслаждавах на играта на нейните пръсти.

— Посланикът е на петдесет и седем години — каза тя. — Елегантен и казват, че се отнасял добре с персонала.

Мълчаливо слушах информациите на Мара. Знаех вече някои неща за сър Хю. Той бе роден на 26 март 1886 година, възпитаник на Итън, завършил Оксфордския университет. Като млад служител във Форейн офис на 3 август 1914 година в полунощ той подаде телеграмата, която съдържаше обявяването на войната с Германия. От края на февруари 1939 година сър Хю беше посланик в Анкара. Преди това беше служил в Китай, Иран, Белгия…

— Говорят, че прекрасно свирел на пиано и рисувал много добре — каза Мара.

Приятно ми беше да имам за господар един човек, по всяка вероятност фин любител на изкуството. На такива хора недоверието и предпазливостта не са характерни качества. Мара беше разпитала г-жа Бъск много умело за посланика.

— Трябва вече да вървиш — промълви тя. След известно колебание добави: — Но ние ще се виждаме често, нали?

— Разбира се!

Бяхме станали много близки. Като детска сестра тя имаше задължение между другото да къпе и да се грижи за бебето на Бъск. Освен бебето аз бях единственият, който се ползуваше от това благоволение на Мара. Докато аз се обличах, тя изпусна водата и почисти грижливо господарската вана, която ние нямахме право да ползуваме. Тя се беше навела над ваната. Гласът й звучеше потиснат. Думите, които чух от нея, смразиха дъха ми.

— Понякога мисля, че ти преследваш една точно определена цел, като искаш да станеш прислужник при посланика.

Стоях пред огледалото и оправях рядката си коса. С мъка продължавах да се реша.

— Какво искаш да кажеш? — зададох й въпроса с колкото е възможно безразличен тон.

Мара беше се вече изправила. Ние се погледнахме в огледалото.

— Ти четеш документи, които мистър Бъск донася от посолството в къщи — каза тя твърдо.

Обърнах се и я погледнах спокойно.

— Ти си била тайно в моята стая?

— Аз исках да те видя — измърмори тя. — Ти не беше в стаята. Документите бяха под възглавницата ти.

Значи тя беше ме шпионирала. Не й се сърдех за това. И аз не бих направил друго.

— И защо не каза нищо на мистър Бъск? На това тя нищо не ми отговори. Но аз разбрах веднага, че имах вече една помощничка.

Напуснах пръв банята, погледнах по коридора и дадох знак на Мара, че никой не се вижда.

Когато излязох пред къщата, мистър Бъск стоеше вече до колата си.

— Ти си се излъскал, за да направиш добро впечатление — каза той намръщен.

— Не бих искал да не се харесам на негово превъзходителство — отговорих аз учтиво. Отворих вратата и мистър Бъск седна, аз седнах също и взех кормилото в ръцете си.

На вратата се показа Мара с бебето на Бъск в ръцете. Тя хвана малката ръчичка на момиченцето и махаше на мистър Бъск и на мене, докато тръгнахме.