Стивън Кинг
Играта на Джералд (11)

11

Датата е четиринадесети август хиляда деветстотин шестдесет и пета година — малко повече от две години след деня, в който слънцето изчезна. Уил има рожден ден. Той цял ден обикаля и тържествено казва на хората, че вече е преживял по една година за всеки удар в бейзболния мач. Джеси не е в състояние да разбере защо това изглежда толкова важно за брат й, но явно е така, и тя решава, че щом Уил желае да сравнява живота си с бейзболен мач, тя няма нищо против. Известно време всичко на рождения ден на малкия й брат върви много добре. Наистина, на грамофона е Марвин Гей, но не с лошата песен, опасната песен. „Няма да вървя по дяволите — пее с насмешлива заплаха Марвин, — ще вървя надалече… ми-лаа.“ Всъщност една доста сладка песен, а истината е, че денят върви повече от много добре, поне засега; както би казала баба й Катрин — „всичко е точно като тон от цигулка“. Дори татко й мисли така, макар че отначало много не му се връщаше във Фалмът за рождения ден на Уил. Джеси го чу да казва на майка й: „Май в крайна сметка идеята беше доста добра“, а от това тя се чувствува чудесно, защото пак тя — Джеси Мъхаут, дъщеря на Том и Сали, сестра на Уил и Мади, съпруга на никого — бе предложила тази идея. Тя е причината, поради която са тук, а не в Сънсет Трейлс.

Сънсет Трейлс е семейният бивак (макар че след три поколения безразборно разрастване на семейството вече наистина е достатъчно голям, за да се нарече имение) на северния бряг на езерото Дарк Скор. Тази година те нарушиха обичайното си деветседмично отшелничество там, защото Уил иска — само веднъж, каза той на родителите си с тона на стар благородник, който достойно понася страданието и знае, че не може още дълго да мами онази с косата — да си празнува рождения ден не само със семейството, но и с приятелите си.

Отначало Том Мъхаут налага вето на идеята. Той е борсов агент, който дели времето си между Портланд и Бостън и от години убеждава семейството си да не вярва на цялата тази пропаганда, според която мъжете, които ходят на работа с вратовръзки и ризи с бели яки, по цял ден се мотаят, като или се въртят около хладилника, или диктуват покани за обяд на красиви блондинки от стенографската група. „Трепя се не по малко от всеки фермер в областта Арустук, който по цял ден не вдига гръб от мотиката — често им казва той. — Да се движиш в крак с пазара хич не е лесна работа, нито пък е много привлекателна, независимо какво може да сте чули в обратен смисъл.“ Истината е, че никой от тях не е чувал нищо в обратен смисъл, всички (включително и жена му, макар че Сали никога не би го казала) смятат, че работата му звучи по-скучно и от магарешка фъшкия, а само Мади има някаква бегла представа какво всъщност работи той.

Том твърди, че се нуждае от това време на езерото, за да се възстанови от стресовете на професията си, и че синът му ще има колкото си иска рождени дни с приятелите по-нататък. Уил става на девет, в края на краищата, не на деветдесет. „Освен това — добавя Том — рождените дни с приятелите не са чак толкова забавни, докато не пораснеш достатъчно, че да му удариш едно-две питиета.“

Така че молбата на Уил да празнува рождения си ден в целогодишната им къща на крайбрежието вероятно ще бъде отхвърлена, ако не е Джесината внезапна и изненадваща подкрепа на плана му (за Уил тя е изключително изненадваща — Джеси е три години по-голяма от него и често пъти той не е сигурен дали тя въобще си спомня, че има брат). След нейното първоначално меко предположение, че може би ще е весело да се върнат у дома — само за два-три дни, разбира се — и да устроят празненството на поляната, с крокет и бадминтон, печено месо на шиш и японски фенери, които да запалят по здрач, Том започва да приема идеята по-благосклонно. Той е мъж, който смята себе си за „много упорито копеле“, а в очите на другите често е „инатлив стар пръч“, но както и да го приемеш, щом веднъж нещо рече… и отсече, трудно можеш да го разубедиш.

Когато трябва да му се въздействува — да се промени мнението му, — по-малката му дъщеря има повече късмет от всички останали, взети заедно. Джеси често намира път към ума на баща си чрез някаква вратичка или тайна пътечка, която е затворена за останалата част от семейството. Сали смята — с известно основание, — че средното им дете винаги е било любимката на Том, а Том се самозалъгва, че никой от другите не знае. Мади и Уил гледат на това по-просто: те смятат, че Джеси се умилква на баща си, а той на свой ред я лигави. „Ако татко хване Джеси с цигара — каза Уил на по-голямата си сестра предишната година, когато я бяха наказали да не излиза заради точно такава простъпка, — сигурно ще й купи запалка.“ Мади се засмя, съгласи се и прегърна брат си. Нито те, нито майка им имат и най-бегла представа за тайната, която лежи между Том Мъхаут и по-малката му дъщеря като купчина гниещо месо.

Самата Джеси вярва, че подкрепя молбата на малкото си братче — че се застъпва за него. Тя няма представа, поне на повърхността на съзнанието си, колко много е намразила Сънсет Трейлс и с какво нетърпение чака да се махне оттам. Езерото, което някога е обичала страстно, също вече е намразила — особено неговия слаб, блудкав мирис на минерали. Към 1965-а година едва издържа да се къпе в него, дори в най-горещите дни. Знае какво смята майка й: че причината е във фигурата й — подобно на самата Сали, Джеси е започнала да се оформя рано и на дванадесет години вече има почти женска фигура. Но причината не е в това — тя вече е свикнала с тази фигура и знае, че далеч не е звезда от „Плейбой“ с който и да е от старите си избелели бански костюми. Не, причината не е в гърдите й, нито в хълбоците, нито в задника й. Причината е в тази миризма.

Независимо от мотивите, които може да витаят под повърхността, идеята на Уил Мъхаут накрая е одобрена от главния шеф на семейство Мъхаут. Те се върнаха на крайбрежието вчера, като тръгнаха доста рано, за да може Сали (с охотната помощ на двете си дъщери) да се подготви за празненството. И сега е четиринадесети август, а четиринадесети август несъмнено е апотеозът на лятото в Мейн, ден с бледосини като платно небеса и тлъсти бели облаци, всичко това освежено от острия солен дъх на океанския бриз.

Далеч от крайбрежието — а това включва района на езерата, където Сънсет Трейлс стои на брега на Дарк Скор, откакто дядото на Том Мъхаут е построил там първоначалната колиба през 1923-та година — горите, езерата, вирчетата и блатата изнемогват на четиридесетградусови температури и влажност едва-едва под точката на насищането, но там, на брега, температурата е само двадесет и седем градуса. Морският бриз е допълнителна благодат, която прави влажността незабележима и отвява комарите и мушиците. Поляната е пълна с деца, повечето приятели на Уил, но също и дружки на Мади и Джеси, и за първи път като по чудо сякаш всички те се разбират добре. Не е имало ни една кавга, а около пет часа, когато вдига първото мартини за деня към устните си, Том хвърля поглед към Джеси, която стои наблизо, подпряла чука за крокет на рамото си като часовой пушката си (и явно е достатъчно близо, за да чуе това, което звучи като случаен разговор между съпрузи, но може всъщност да е ловък комплимент, насочен към дъщерята), после се обръща пак към жена си. „Май в крайна сметка идеята беше доста добра“ — казва той.

„Повече от добра — мисли си Джеси. — Абсолютно страхотна и тотално жестока, ако искате да знаете.“ Дори тези думи не изразяват напълно това, което има предвид, което наистина мисли, но би било опасно да каже останалото на глас; то може да предизвика боговете. Всъщност според нея денят е безупречен — сладък и съвършен, ден като слънце. Добра е дори песента, която гърми от Мадиния портативен грамофон (който сестра й весело е изнесла на двора за случая, макар че той обикновено представлява Великата Непристъпна Икона). Джеси никога вече няма да харесва Марвин Гей — не повече, отколкото ще харесва този слаб минерален дъх, който се издига от езерото в горещите летни следобеди, — но тази песен е добра. „По дяволите да вървя, ако не си чудесна… ми-лаа“: глупаво, но не и опасно.

Денят е четиринадесети август 1965-а, ден отминал, но все още жив в ума на сънуваща жена, прикована към едно легло в една къща на брега на едно езеро, шестдесет километра на юг от езерото Дарк Скор (но със същия минерален дъх — гаден и напомнящ — в горещите и тихи летни дни), и макар че дванадесетгодишното момиче, тоест тя, не вижда как Уил се промъква зад гърба й, щом тя се навежда, за да удари топката си за крокет и превръща дупето си в твърде съблазнителна мишена за момче, което е живяло само по една година за всеки удар в един бейзболен мач, част от съзнанието й знае, че той е там и че това е шевът, с който сънят е бил прикачен към кошмара.

Тя премерва изстрела си, като се съсредоточава във вратичката, забита на около два метра от нея. Труден изстрел, но не и невъзможен, а ако прокара топката, може би в крайна сметка ще успее да настигне Каролайн. Това би било чудесно, защото Каролайн почти винаги побеждава на крокет. После, точно когато замахва с чука си, музиката от грамофона се променя.

„Оуу, чуйте всички — пее Марвин Гей и този път заплахата му не звучи много насмешливо за Джеси, — особено вие, момичета…“

По загорелите й ръце полазват хладни тръпки.

„… можеш ли да останеш сам у дома, когато няма я любимата жена? … Твърде много обичам, ми казват…“

Пръстите й изтръпват, тя изгубва всякакво усещане за чука в ръцете си. Китките й горят, сякаш стегнати в

(тумруци Благата е с тумруци елате и вижте Благата с тумруците елате и се смейте на Благата с тумруците)

невидими скоби, а сърцето й внезапно се вцепенява. Това е другата песен, нередната песен, лошата песен.

„… но аз вярвам… аз вярвам… че така трябва да се обича жена…“

Тя вдига очи към групичката момичета, които чакат нейния изстрел, и вижда, че Каролайн я няма. На нейното място е застанала Нора Калигън. Косата й е вързана на плитки, на върха на носа й има петънце бял цинков крем, обута е в жълтите гуменки на Каролайн и носи нейното медальонче — онова с миниатюрната снимчица на Пол Макартни под капачето, — но това са зелените очи на Нора и те гледат към нея с дълбокото съчувствие на възрастен човек. Изведнъж Джеси си спомня, че Уил — несъмнено подстрекаван от приятелите си, които са толкова опиянени от колата и немския шоколадов сладкиш, колкото и самият Уил — дебне зад нея и се кани да я бодне с пръст в дупето. Когато това стане, нейната реакция ще бъде дива, тя ще се завърти и ще го фрасне в устата, като може би няма да провали напълно празненството, но със сигурност ще остави драскотина върху неговото „сладко съвършенство“. Опитва се да пусне чука, иска да се изправи и да се обърне, преди въобще нещо да се е случило. Иска да промени миналото, но открива, че миналото е тежко — все едно се опитваш да вдигнеш къща за единия ъгъл, за да търсиш отдолу някакви изгубени, забравени или скрити неща.

Зад нея някой е завъртял копчето на малкия Мадин грамофон и тази ужасна песен тръби по-силно от всякога, победоносна, искряща и садистична: „ОТВЪТРЕ ТАКА МЕ БОЛИ… ЖЕСТОКО Е ОТ НЕЙНА СТРАНА… ХОРА, МОЛЯ ВИ, КАЖЕТЕ Й… НЕ Е ЧЕСТНО ДА ПРАВИ ТАКА…“

Тя отново опитва да се отърве от чука — да го захвърли, — но не може; сякаш някой я е приковал към него с белезници.

„Нора! — крещи тя. — Нора, трябва да ми помогнеш! Спри го!“

(Точно в този момент от съня Джеси изстена за първи път и накара кучето да отстъпи за миг от тялото на Джералд.)

Нора поклаща глава, бавно и печално.

„Не мога да ти помогна, Джеси. Ти си сама — всички сме сами. Обикновено не казвам това на пациентите си, но ми се струва, че в твоя случай е най-добре да съм откровена.“

„Ти не разбираш! Не мога отново да преживея това! НЕ МОГА!“

„О, не бъди толкова глупава — казва Нора с неочаквана припряност и понечва да се извърне, сякаш повече не може да издържа вида на Джесиното вдигнато, обезумяло лице. — Няма да умреш. Това не е отрова.“

Джеси се оглежда панически (макар че е все така неспособна да се изправи и да лиши настъпващия си брат от изкушението на тази удобна мишена) и вижда, че приятелката й Тами Хоф е изчезнала; на нейното място, с нейните бели шорти и жълт потник стои Рут Ниъри. В едната си ръка държи червения раиран чук за крокет на Тами, а в другата — цигара „Марлборо“. Ъгълчетата на устата й са извити в обичайната за нея сардонична усмивка, но очите й са сериозни и пълни с тъга.

„Рут, помогни ми! — крещи Джеси. — Трябва да ми помогнеш!“

Рут всмуква дълбоко от цигарата, после я смачква в тревата с една от корковите подметки на Тамините сандали.

„Оле Боже, маце, той само ще те бодне леко, няма да ти пъха магарешки остен в задника. Знаеш това не по-зле ог мен, вече си го преживяла веднъж. Така че какво толкова?“

„Не е просто бодване! Не е, и ти го знаеш!“

„Старият бухал буха на гъската“ — казва Рут.

„Какво? Какво озна…“

„Това означава: как мога да знам нещо за НЕЩО? — изстрелва в отговор Рут.. На повърхността гласът й е гневен, а отдолу има дълбока болка. — Не искаше да ми кажеш, не искаше да кажеш на никого. Избяга. Избяга като заек, който вижда сянката на стар бухал в тревата.“

„НЕ МОЖЕХ да кажа! — пищи Джеси. Сега тя вижда в тревата до себе си сянка, сякаш думите на Рут са се сбъднали. Само че не е сянката на бухал, това е сянката на брат й. Тя чува приглушеното хихикане на приятелите му, знае, че той протяга ръка да го направи, и въпреки това не може дори да се изправи, камо ли да се отмести. Тя е безсилна да промени нещата, които ще се случат, и разбира, че това е истинската същност както на кошмара, така и на трагедията. — НЕ МОЖЕХ! — изкрещява отново на Рут. — Не можех, никога! Това щеше да убие мама… или да разбие семейството… или и двете! Той каза! Татко каза!“

„Неприятно ми е точно аз да ти изпращам тази вест, маце-писе, но през декември ще станат дванадесет години, откакто твоят мил стар татко е мъртъв. Освен това не можем ли да си спестим поне мъничко от тази мелодрама? Не е като да те е окачил за зърната на гърдите на въже за пране и после да те е подпалил, нали така?“

Но тя не желае да слуша това, не желае да се замисля — дори насън — за никакви преоценки на погребаното минало; почнат ли веднъж плочките на доминото да падат, кой знае къде ще му излезе краят? Така че тя запушва ушите си за думите на Рут и продължава да гледа старата си съквартирантка от колежа с онзи втренчен, дълбок и умолителен поглед, който толкова често бе карал Рут (чиято строга физиономия, тъй или иначе, никога не беше по-дълбока от кейкова глазура) да се засмее и да се предаде, да направи всичко, което Джеси пожелае.

„Рут, трябва да ми помогнеш! Трябва!“

Но този път умолителният поглед не върши работа.

„Не мисля така, маце. Всички Сузита от дамския клуб са изчезнали, времето за «Млъкни» приключи, за бягство и дума не може да става, а събуждането не е изход. Това е влакчето на ужасите, Джеси. Ти си котенцето, аз съм бухалът. Ето ни, всички сме вътре. Затегни си колана, затегни го здраво. Това е специално пътуване.“

„Не!“

Но сега, за ужас на Джеси, денят започва да притъмнява. Може би просто някой облак затулва слънцето, но тя знае, че не е така. Слънцето изчезва. Скоро звездите ще изгреят на лятното следобедно небе и старият бухал ще започне да буха на гълъба. Ударил е часът на затъмнението.

„Не! — отново изкрещява тя. — Това беше преди две години!“

„Тук грешиш, маце — казва Рут Ниъри. — За теб то не е свършило. За теб слънцето още не се е появило.“

Тя отваря уста, за да отрече това, да каже на Рут, че и тя прекалено много драматизира нещата като Нора. Нора непрекъснато я тласкаше към врати, които тя не искаше да отваря, непрекъснато я уверяваше, че човек може да подобри настоящето, като изследва миналото — сякаш можеш да оправиш вкуса на днешната вечеря, като я залееш с червясалите остатъци от вчерашната. Иска да каже на Рут, както каза на Нора в деня, когато напусна кабинета й завинаги, че има голяма разлика между това да живееш с нещо и това да бъдеш негов пленник. „Не разбирате ли, глупачки, че Култът към самия себе си е просто още един култ?“ — иска да каже тя, но още щом си отваря устата, нашествието я сполетява: една ръка се пъхва между леко разтворените й крака, палецът се мушка грубо в цепнатината на дупето й, пръстите прилепват към плата на шортите й точно над влагалището, но този път това не е невинната ръчица на брат й; ръката между краката й е много по-голяма от тази на Уил и съвсем не е невинна. Лошата песен звучи по радиото, звездите греят в три часа следобед и ето

(няма да умреш това не е отрова)

как големите си правят бодване в дупето.

Тя мигом се извръща в очакване да види баща си. Той направи нещо такова с нея по време на затъмнението, нещо, което тя предполага, че хленчещите последователи на Култа към себе си и Живота в миналото като Рут и Нора биха нарекли насилие над дете. При всички случаи щеше да е той — в това е сигурна — и се опасява, че ще му наложи ужасно наказание, независимо дали стореното от него е нещо сериозно или пък съвсем безобидно: тя ще вдигне чука си за крокет и ще го стовари върху лицето му, ще смаже носа му и ще му избие зъбите, а когато той падне на тревата, кучетата ще дойдат и ще го изядат.

Само че там не стои Том Мъхаут, а Джералд. Той е гол. Членът на един адвокат стърчи срещу нея изпод меката розова маса на търбуха му. Той държи в ръцете си по един чифт полицейски белезници „Крайг“. Вдига ги към нея в причудливия следобеден мрак. Неестествена звездна светлина блести върху отворените им челюсти с печати М-17, защото снабдителят му не могъл да намери Ж-23.

„Хайде, Джес — казва ухилен той. — Не е като да не знаеш правилата. А освен това ти харесваше. Първия път така се изпразни, че за малко да експлодираш. Нямам нищо против да ти призная, че това беше най-готиното чукане в живота ми, толкова готино, че понякога го сънувам. И знаеш ли защо беше толкова готино? Защото нямаше нужда ти да поемаш някаква отговорност. Почти всички жени предпочитат мъжът да ръководи всичко — това е доказан факт от женската психология. Изпразни ли се, когато твоят татко ти посегна, Джеси? Сто на сто. Сто на сто така си се изпразнила, че за малко си щяла да експлодираш. Последователите на Култа към себе си могат да оспорят тези неща, но ние знаем истината, нали? Някои жени могат да кажат, че го искат, но на други трябва някой да им каже, че го искат. Ти си от вторите. Но няма нищо, Джеси, точно затова са белезниците. Само че те никога не са били никакви белезници. Те са гривните на любовта. Тъй че хайде, сложи си ги, скъпа. Сложи си ги.“

Тя отстъпва назад, като поклаща глава, без да знае дали й се смее, или й се плаче. Самата тема е нова, но реториката е толкова добре позната.

„Адвокатските номера не ми минават, Джералд — твърде отдавна съм омъжена за адвокат. И двамата знаем, че тая работа с белезниците никога не е била заради мен. Беше заради теб… казано направо — за да събуди малко твоя стар, изтръпнал от пиене юнак. Тъй че защо просто не запазиш за себе си тази шибана версия за женската психология, а?“

Джералд се усмихва с разбираща, смущаваща усмивка.

„Добър опит, мила. Не минава, но все пак е страшно добър опит. Нападението е най-добрата отбрана, нали така? Май аз съм те научил на това. Както и да е. Сега трябва да избереш. Или да си сложиш тези гривни, или да замахнеш с този чук и да ме убиеш отново.“

Тя се оглежда и с растяща паника и ужас открива, че всички на празника на Уил наблюдават срещата й с този гол (като се изключат очилата), дебел, сексуално възбуден мъж… при това не са само близките и приятелите й от детинство. Госпожа Хендърсън, която ще бъде нейната съветничка през първата колежанска година, стои до купата с пунша; Боби Хейгън, който ще я заведе на абсолвентския бал — и след това ще я чука на задната седалка на бащиния си олдсмобил — стои на терасата до блондинката от дома на нюуъртския свещеник, тази, чийто родители обичали нея, но обожавали брат й.

„Бари — мисли си Джеси. — Тя е Оливия, а брат й се казва Бари.“

Русата Оливия слуша Боби Хейгън, но гледа към Джеси. Макар и спокойно, лицето й е някак измъчено. Облечена е във фланела, върху която има нарисуван балон с надпис: „Хубаво е всяко прегрешение, най-хубавото е кръвосмешение“. Зад Оливия Кендъл Уилсън, който ще наеме Джеси на първото й учителско място, реже парче празнична шоколадова торта на госпожа Пеж, първата й детска учителка по пиано. Госпожа Пеж изглежда забележително жизнена за жена, починала от удар преди две години при бране на ябълки в Алфред.

Джеси си мисли: „Това не прилича на сън, прилича на удавяне. Като че всички, които някога съм познавала, стоят тук под това причудливо следобедно звездно небе и гледат как голият ми съпруг се опитва да ме окове в белезници, докаго Марвин Гей пее «Ще ми бъде ли някой свидетел». Ако може да има някакво успокоение, то е следното: просто не е възможно да стане по-зле.“

Но става. Госпожа Уърц, учителката й от първи клас, започва да се смее. Старият господин Коб, техният градинар, пенсиониран през шестдесет и четвърта година, се разсмива заедно с нея. Към тях се присъединява Мади, към тях Оливия с белезите но гърдите. Кендъл и Боби Хейгън са се превили почти одве и се тупат един друг по гърбовете, сякаш са чули най-смешния мръсен виц в местната бръснарница. Може би онзи, който завършва с думите „защитна система на путката“.

Джеси поглежда надолу към тялото си и вижда, че сега тя също е гола. На гърдите й с червило, чийто цвят е познат като „Ментичка Ам-Ам“, са изписани две думи: ТАТКОВО МОМИЧЕНЦЕ.

„Трябва да се събудя — мисли си тя. — Ако не се събудя, ще умра от срам.“

Но не се събужда, поне не веднага. Поглежда нагоре и вижда, че разбиращата смущаваща усмивка на Джералд се е превърнала в зейнала рана. Ненадейно измежду зъбите му се подава окървавената муцуна на бездомния пес. Песът също се хили, а главата, която напира напред измежду неговите зъби като начало на някакво уродливо раждане, принадлежи на баща й. Очите му, винаги яркосини, сега са сиви и измъчени над озъбената му усмивка. Тя осъзнава, че това са очите на Оливия, а после осъзнава и още нещо: че минералният дъх на езерна вода, толкова слаб, но същевеременно толкова ужасен, витае навсякъде.

„Твърде много обичам, ми казват — пее баща й от вътрешността на кучешката уста, която е вътре в устата на съпруга й. — но аз вярвам, аз вярвам, че така трябва да се обича жена…“

Тя захвърля чука настрана и побягва с писък. Когато минава покрай ужасното същество с неговата уродлива върволица от загнездени една в друга глави, Джералд щраква едната белезница около китката й.

„Хванах те! — крещи победоносно той. — Хванах те, горда ми красавице!“

Отначало тя си мисли, че затъмнението все пак още не е било пълно, защото денят продължава да се смрачава. После й идва наум, че сигурно припада. Тази мисъл е придружена от чувство на дълбоко облекчение и благодарност.

„Не ставай глупава, Джес — не можеш да припаднеш насън.“

Но според нея може би точно това става, а и в края на краищата няма голямо значение дали това е припадък или просто една по-дълбока пещера на съня, към която тя се е втурнала като беглец от някакъв страхотен катаклизъм. Значение има само това, че тя най-накрая се спасява от съня, който я засегна много по-всеобхватно, отколкото извършеното от баща й на верандата в онзи ден, тя най-накрая се спасява и благодарността изглежда като красиво естествена реакция на тези обстоятелства.

Почти се е добрала до тази успокояваща пещера от мрак, когато се намесва един звук: раздиращ и грозен, като от силна спазматична кашлица. Тя се опитва да избяга от него и открива, че не може. Той я е хванал като кука и като кука започва да я дърпа към необятния, но крехък небосвод, който разделя съня от действителността.