Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (2)

Втора глава

Матлок натисна педала на газта и ниската кола затрепери, когато стрелката на скоростомера достигна деветдесет километра в час. Не че бързаше — Пат Балантайн щеше да го чака. Просто беше ядосан. Всъщност не ядосан, а по-скоро раздразнен. Обикновено се дразнеше от телефонните разговори с родителите си. Времето не можеше да заличи това. Нито парите, ако въобще печелеше някакви пари, които баща му да сметне достойни за уважение. Това, което го дразнеше, бе вбесяващата снизходителност. Ставаше по-зле, колкото повече старееха майка му и баща му. Вместо да се примирят с положението, те постоянно разсъждаваха върху него. Настояваха Матлок да прекара пролетната си ваканция в Скарсдейл, за да може да ходи с баща си всеки ден в Ню Йорк. В банки, при адвокати. Да се подготви за неизбежното, когато и ако то настъпеше.

— …Много неща ще трябва да преглътнеш, сине — с богоподобен глас бе казал баща му. — Знай, че не си подготвен.

— …Ти си едничкото, което ни остава, мили — промълви и майка му с нескрита болка.

Матлок знаеше, че те с наслада предвкусват своята мъченическа раздяла с този свят. Оставили бяха своя следа, поне баща му. Най-смешното беше, че родителите му бяха силни като стадо мулета и здрави като диви коне. Щяха да го надживеят с няколко десетилетия.

Истината беше, че го искаха за себе си много повече, отколкото той тях. Особено през последните три години, след смъртта на Дейвид. Може би, мислеше Матлок, докато спираше пред апартамента на Пат, раздразнението ми се корени в моята собствена вина. Не беше си простил смъртта на Дейвид. И никога нямаше да го стори.

Не искаше да стои в Скарсдейл през ваканцията. Не искаше да си спомня. Сега имаше кой да му помогне да забрави онези ужасни години на смърт, липса на обич и нерешителност. Беше обещал на Пат да я заведе в Сейнт Томас.

 

 

Извънградската страноприемница се казваше „Чешърската котка“ и както подсказваше името й, беше в стил „английска кръчма“. Храната беше прилична, напитките обилни и тези фактори я бяха превърнали в любимо място на кънектикътските университетски среди. Матлок и Пат бяха изпили втория си коктейл. Поръчаха си говеждо печено и йоркширски пудинг. В просторния ресторант имаше около десетина двойки и няколко семейства. В ъгъла, сам на маса, седеше мъж и четеше „Ню Йорк Таймс“, чиито страници бяха прегънати вертикално, както правят пътници, пътуващи редовно с влак.

— Вероятно е разярен баща, очакваш опозорилия го син. Познат тип. Всяка сутрин пътуват с влака за Скарсдейл.

— Прекалено е спокоен.

— Научават се да прикриват своята напрегнатост. Само техните аптекари знаят. Колко успокоителни средства им изписват!

— Винаги обаче проявяват някакви признаци, а при този липсват. Изглежда направо самодоволен. Грешиш.

— Просто не познаваш Скарсдейл. Там самодоволството е регистрирана търговска марка. Не можеш да си купиш къща без него.

— Понеже стана дума, какво възнамеряваш да правиш? Наистина смятам, че трябва да отменим Сейнт Томас.

— А аз не. Зимата беше тежка, заслужаваме малко слънце. Освен това те са неразумни в претенциите си. Машинациите на семейство Матлок никак не ме интересуват, само ще си загубя времето. Дори да се случи невероятното и те умрат, ще има кой да се заеме с делата.

— Нали се разбрахме, че това е само предлог. Искат да поостанеш при тях. Струва ми се трогателно, че го правят по този начин.

— Няма нищо трогателно, това са прозрачните опити на баща ми да ме изнуди… Гледай, нашият пътник се отказа да чака.

Мъжът с вестника допи чашата си, като обясняваше на келнерката, че няма да поръчва обяд.

— Обзалагам се, че си е представил коженото яке на сина си, дългата му коса, може би и босите му крака и го е обзела паника.

— Като че ли го пожелаваш на горкия човечец.

— Не. Дори му съчувствувам. Не мога да понасям упадъка, който съпътствува бунтарството. Получавам угризения на съвестта.

— Много сте смешен, редник Матлок — отбеляза Пат, като намекна за безславната му военна кариера. — Искаш ли след обяда да идем в Хартфорд? Дават хубав филм.

— Съжалявам, забравих да ти кажа. Днес не може… Сийлфонт ми се обади сутринта, че привечер ще има съвещание. Каза, че е важно.

— За какво?

— Не знам. Може би африканските течения му създават грижи. Онзи, когото привлякох от Хауърд, се оказа голяма работа. Мисля, че убежденията му са по-десни от тези на Людовик Четиринайсети.

— Ужасен си — усмихна се тя. Матлок взе ръката й.

 

 

Жилището на доктор Ейдриън Сийлфонт беше подобаващо внушително. Представляваше голям бял замък в колониален стил, с широки мраморни стъпала, водещи към тежка двойна врата, украсена с релефна резба. По дължината на фасадата се издигаха йонийски колони, които поглъщаха ширината й. След залез слънце на ливадата се включваха прожектори.

Матлок се изкачи по стълбите към вратата и натисна звънеца. След трийсет секунди му отвори прислужница, която го поведе през вестибюла към задната част на къщата, в голямата библиотека на доктор Сийлфонт.

Ейдриън Сийлфонт беше застанал в средата на стаята с още двама мъже. Матлок както винаги беше впечатлен от осанката му. Висок над метър и осемдесет, слаб, с изящни черти, той излъчваше топлота, която докосваше всички наоколо. Притежаваше неподправено смирение, което прикриваше изключителния му ум от онези, които не го познаваха. Матлок много го харесваше.

— Здравей, Джеймс. — Сийлфонт му подаде ръка. — Мистър Лоринг, разрешете ми да ви представя доктор Матлок.

— Как сте? Здрасти, Сам. — Последните думи Матлок отправи към третия присъствуващ — Самюъл Кресъл, декан на колежите в Карлайл.

— Здравей, Джим.

— Вече сме се срещали някъде, нали? — попита Матлок, без да сваля очи от Лоринг. — Мъча се да се сетя кога.

— Ще ме поставите в неудобно положение, ако успеете.

— Не се и съмнявам — засмя се Кресъл със своя язвителен, леко обиден хумор.

Матлок харесваше и Кресъл — нетолкова заради самия него, а защото бе запознат с трудностите в работата му и с всичко, с което трябваше да се бори.

— Какво искаш да кажеш, Сам?

— Аз ще ви отговоря — намеси се Ейдриън Сийлфонт. — Мистър Лоринг работи в Министерството на правосъдието. Съгласих се да уредя тази среща между вас тримата, но не съм съгласен с това, за което току-що намекнаха Сам и мистър Лоринг. Очевидно мистър Лоринг е сметнал за уместно да ви държи… как се казва… под наблюдение. Изказах най-сериозни възражения.

Сийлфонт погледна Лоринг в очите.

— Държали сте ме под какво? — попита Матлок тихо.

— Извинете — заговори Лоринг. — Това си е мое съображение и няма нищо общо с работата.

— Вие сте пътникът от „Чешърската котка“.

— Какво? — учуди се Сам Кресъл. — Човекът с вестника.

— Точно така. Разбрах, че ме забелязахте днес следобед. Мислех, че ще ме познаете от пръв поглед. Не знаех, че приличам на пътник от влак.

— Заради вестника. Нарекохме ви „разярен баща“.

— Понякога съм такъв, но рядко. Все пак дъщеря ми е само на седем години.

— Предлагам да започваме — обади се Сийлфонт. — Между другото, Джеймс, радвам се, че реагираш с такова разбиране.

— Естествената ми реакция е на любопитство. И на доза страх. Да ви кажа честно, изплашен съм до смърт. — Матлок се усмихна неуверено. — За какво става дума?

— Нека си пийнем, докато говорим. — Ейдриън Сийлфонт се усмихна на Матлок и се отправи към обкованото с мед барче в ъгъла на стаята. — Ти си почитател на бърбън с вода, нали, Джеймс? Сам е на двойно уиски с лед. А вие, мистър Лоринг?

— И аз съм на уиски. Само с вода.

— Джеймс, ела и ми помогни.

Матлок отиде при Сийлфонт и се зае да му помага.

— Смайваш ме, Ейдриън — каза Кресъл и седна в коженото кресло. — Как, за Бога, помниш какво пият подчинените ти?

Сийлфонт се засмя.

— Причината е лесно обяснима. И тя не се ограничава само с колегите ми. Събрал съм за този институт повече пари с помощта на алкохола, отколкото със стотиците доклади, подготвени от най-добрите умове на финансовите среди. — Ейдриън Сийлфонт млъкна и се подсмихна повече на себе си, отколкото на мъжете в стаята. — Веднъж държах реч пред Организацията на университетските президенти. Когато започнаха да задават въпроси, попитаха ме на какво се дължат даренията за Карлайл… Страхувам се, че отговорих: „На онези древни народи, развили изкуството на ферментацията на гроздето…“ Покойната ми жена избухна в смях, но после ми каза, че съм върнал постъпленията във фондовете с десет години назад.

Тримата мъже се засмяха. Матлок раздаде напитките.

— За ваше здраве — рече президентът на Карлайл и скромно вдигна чаша. Тостът обаче беше кратък.

— Малко ми е неловко… Преди няколко седмици ми се обади началникът на мистър Лоринг. Покани ме да отида във Вашингтон за един въпрос от изключителна важност, засягащ Карлайл. Там ме осведомиха за нещо, което все още отказвам да възприема. Сведения, с които ще ви запознае мистър Лоринг. На пръв поглед изглеждат неопровержими. Но това е на пръв поглед. Слухове, безсмислени изявления — писмени и устни, изфабрикувани улики, които може би са лишени от съдържание. От друга страна, може и да съществуват известни основания. Именно затова се съгласих на тази среща. Трябва да подчертая обаче, че не мога да участвувам в нея. Нашият университет няма да участвува. Каквото и да стане в тази стая, ще го одобря само неофициално. Вие действувате като частни лица, а не като членове на факултета или служители на Карлайл. Ако наистина решите да действувате… А сега, Джеймс, ако и това не те уплаши, не знам кое ще те стресне.

Сийлфонт се усмихна отново, но смисълът на думите му беше ясен.

— Плаши ме — каза Матлок безизразно.

Кресъл остави чашата си и се наклони напред.

— Трябва ли да разбираме от това, което казахте, че не одобрявате присъствието на Лоринг тук? Нито онова, което той ще иска от нас?

— Това е спорен въпрос. Ако обвиненията му са подплатени с факти, естествено, че не мога да им обърна гръб. От друга страна, никой президент на университет в наши дни няма да сътрудничи открито с правителствено учреждение единствено въз основа на предположения. Ще ме извините, мистър Лоринг, но твърде много хора във Вашингтон са използували академичните среди за свои цели. Имам предвид по-специално университетите Колумбия, Бъркли, колежа в Мичиган, а и не само тях. Обикновените полицейски дела са едно нещо, проникването… е нещо съвсем различно.

— „Проникване“? Това е доста силна дума — отбеляза Матлок.

— Може и да е. Ще оставя термините за мистър Лоринг.

Кресъл взе чашата си.

— Мога ли да попитам защо сте се спрели на нас — на Матлок и на мен?

— И това ще бъде пояснено от мистър Лоринг. И все пак, Сам, тъй като аз отговарям за твоето присъствие, ще ти кажа какви са моите основания. Като декан си по-настроен на вълните на студентското градче от всеки друг… Освен това ще се усетиш, ако мистър Лоринг и колегите му превишат правата си… Мисля, че това е всичко, което трябва да кажа. Отивам на събрание. Тази вечер ще говори филмовият продуцент Строс и аз трябва да се появя.

Сийлфонт остави чашата си на подноса върху барчето. Тримата мъже станаха.

— Още нещо преди да тръгнете — каза Кресъл, смръщил чело. — Да предположим, че един от нас или и двамата решим, че не желаем да участвуваме в… работата на мистър Лоринг?

— Тогава откажете. — Ейдриън Сийлфонт се отправи към вратата на библиотеката. — Изобщо не се чувствувайте задължени — държа това да е пределно ясно. Мистър Лоринг разбира. Приятна вечер, господа.

Сийлфонт излезе във вестибюла и затвори вратата.