У. Майкъл Гиър, Катлийн О’Нийл Гиър
Вълчият талисман (1)

1.

— Тръгвам с теб. Няма какво повече да говорим. — Бяла пепел престана да слага нещата си във вързопа и се изправи. Скръсти ръце и впери предизвикателен поглед в Лош стомах.

Той нервно подръпна кожената си връхна дреха. Тя бе облечена в изкусно обработени кожи, подарени и от Съногадателя, който пък ги бе получил от Племето на вълка. Имаше връхна дреха от кожата на планинска овца, панталони и риза от бизонска кожа, която бе украсена с парченца от рогата на лос, зъби на мечка и пъстроцветна везба. Щедрият старец бе подарил на Бяла пепел дори и вързопа, който в момента пълнеше.

Младият мъж въздъхна, измъчван от лоши предчувствия. Загледа се във великолепната природна картина, разкриваща се от заслона на Пеещите камъни, опитвайки се да подреди аргументите си против нейното идване. Старият Съногадател седеше на своя пясъчников камък с лице, безизразно като парче дърво.

Лош стомах се опита гласът му да прозвучи убедително:

— Но теб не те споходи видението, което ми се яви. Там ще се случат ужасни неща, а аз…

— Идвам с теб — настоя тя.

— Но Съновидението. Ужасни…

— Точно заради него. — Изражението и стана твърдо. — Лош стомах, имаш нужда от мен. Какво смяташ да направиш? Хмм? Изработил ли си някакъв план?

— Ами аз…

— А изобщо мислил ли си върху това?

— Аз просто знам, че трябва да…

— Така си и помислих.

Той вдигна и отпусна здравата си ръка. След това подритна буца пръст.

— Там горе е Племето на вълка. Ти всъщност не искаш да дойдеш, нали? Дълбоко в душата си? След онова, което ти казах, че съм видял в Съновидението?

Тя затвори очи и поклати глава.

— Не.

— Тогава защо са тези глупости? Защо да изкушаваме…

Защото трябва да го направя. — Мускулите на лицето и играеха; тя пристъпи до него и се вгледа в очите му. — Защото не мога да те оставя да го направиш сам. Защото ако се случи нещо с теб, не бих искала да живея повече. Никога няма да бъда сигурна дали не си загинал заради моята страхливост.

Лош стомах сви рамене раздразнено:

— Добре де. — Сърцето му се изпълни с умиление и той и се усмихна. — Може и да е грешка от моя страна, но предполагам вече трябва да съм свикнал с това, че непрекъснато правя грешки. — Протегна ръка и разтри кичур от косата и между пръстите си. — Освен това мисля, че искам да дойдеш с мен.

Усмихна му се на свой ред:

— Тогава да тръгваме.

Лош стомах взе още недовършената огърлица от каменните рибешки зъби, която лежеше до огнището и я прибра в кесията на врата си. Погледна още веднаж в далечината, за да може красивият пейзаж да го поуспокои. Внезапно набърчи чело в недоумение.

— Ъъ… накъде ще тръгнем? Искам да кажа, знам, че ще изкачваме Тревистите планини, но по кой път ще поемем? Как ще разберем, че не сме се загубили?

— Видя ли? — злорадо отвърна Бяла пепел. Ето за какво имаш нужда от мен.

— Три дни ще вървите на изток по върховете на хребетите — каза благо Пеещите камъни. Там, където Лошата вода се насочва на север към хълмовете, последвайте течението и. Когато стигнете до притоците и, тръгнете по източния хребет; там се върви по-лесно. Той би трябвало да ви изведе до горите. Когато стигнете до тях, ще откриете пътека, направена от бизоните. Тръгнете по нея на север към Тревистите планини.

— А как да разбера къде се намира Вълчият Талисман? — запита Лош стомах. — Да отида да попитам Племето на вълка ли?

— Това не би било много умно — процеди Бяла пепел.

Старецът ги изгледа последователно.

— Ако сте достойни, няма защо да се тревожите. Силата не ще ви остави да се лутате твърде дълго. Не и ако Талисманът ви е призовал. Все ще се случи нещо, което да ви покаже пътя.

Лош стомах слушаше внимателно. Дали е достоен? Той плъзна критичен поглед по себе си. Онова, което видя, не му вдъхваше особено доверие.

— Какво ще правим, след като вземем Вълчия Талисман? — Бяла пепел нагласи вързопа на раменете си. — Мислил ли си за това?

Той я изгледа с празен поглед:

— Ами не съвсем.

Тя се извърна към Съногадателя:

— Благодарим ти, че ни позволи да се подслоним при теб. Можем ли да се върнем тук? Ще ни приемеш ли отново?

Старецът се усмихна ведро:

— Вие ще се върнете тук… ако оцелеете.

— Ако оцелеем — измърмори Бяла пепел. Зад решителното и изражение прозираха объркване и несигурност.

— Силата никога не е обещавала нищо — напомни и тихо Пеещите камъни. — Аз ще ви чакам. На много неща трябва да те науча. Талисманът също трябва да ти покаже доста. Няма да е никак лесно.

— Ако оцелеем — повтори тя на себе си.

Младата жена помогна на Лош стомах да метне вързопа си на рамо и двамата поеха към пътеката. Непослушко припкаше нетърпеливо пред тях.

Лош стомах хвърли поглед назад към Пеещите камъни, седнал под стойката, на която бе кацнала свраката му.

— Благодарим ти, че ни позволи да поживеем при теб. Ще се върнем.

Съногадателят вдигна ръка и се усмихна:

— На добър час, Избранико на народите. Ако Силата пожелае, ще те видя отново. Ако ли не, ще се срещнем във Върховното Цяло.

Лош стомах кимна и помаха за сбогом, тръгвайки подир Непослушко. В гърдите му се надигна някаква странна смесица от трвога и радост. Ужасното Съновидение не му даваше покой — откъслечни фрагменти от него проблясваха отново и отново в паметта му.

— Е, ето че отново сме само ти, аз и Непослушко — каза той тихо.

Бяла пепел въздъхна, сякаш не и се вярваше.

Слънцето го сгряваше с лъчите си, докато вървеше. Как да мисли човек за смърт и разруха в такъв прекрасен топъл ден? Но стигаше му само да затвори очи и отново виждаше лицето на злия Съногадател.

— Кой мислиш, че може да е куцият войн от Съновидението?

Тя помисли малко.

— Не знам. През живота си съм познавала няколко куци мъже, но всички те са вече мъртви. От онова, което ми каза за твоите Съновидения, не бих желала да го срещна.

— Нито пък аз.

— Май не сме като героите от зимните приказки, а?

Пред тях Непослушко припкаше по пътеката, която заобикаляше стената от пясъчникови скали и водеше към върха на хребета. Лош стомах каза:

— Знаеш ли, все още се чудя дали Силата не е направила някаква глупава грешка. Някой като Топъл огън трябваше да тръгне да търси Вълчия Талисман. Или може би твоят Бягащ като вятъра. Човек би предположил, че Силата ще избере силен и храбър млад воин, а не Лош стомах.

Пътеката изви рязко, извеждайки ги през една тясна пукнатина в пясъчниковата скала право на върха. Това бе пътека, направена от елени и човек лесно можеше да мине по нея. На излизане от дефилето мъжът се спря, за да хвърли последен поглед към звездното колело.

Бяла пепел смръщи замислено вежди и каза:

— Не зная защо бяхме избрани точно ние, а не някой воин. Непрекъснато се опитвам да го проумея, да прозра смисъла, но не мога. — Помълча. — Силата е направлявала живота ми от самото начало. Виж ме. Сега трябваше да живея при Трите устия и да давам своя глас в решенията, засягащи съдбата на лагера, да се уча на задълженията си от Зелен огън и Детелината. Досега щях да имам съпруг, може би едно-две деца и щях да съм бременна с трето. Щях да размишлявам за духовете и затова в кои поля трябва да събираме корени през тази година. Вместо това ето ме тук, на път към Вълчето племе, за да ти помогна да откраднеш най-святия му Талисман, който ще ми помогне да видя в сънищата си ново бъдеще за Слънчевите хора. — Тя въздъхна уморено. — Това е лудост.

Лош стомах премести вързопа на гърба си така, че да може да я хване за ръката.

— Пътят ни е дълъг. Да вървим. Може пък да успеем да открием Талисмана и да го отнесем, без някой да ни забележи.

— А ако ни забележат? Ако тръгнат да ни гонят?

Той я изгледа с крайчеца на окото си.

— Тогава силата ще разбере какъв страхливец съм всъщност.

При спомена за Съня сърцето му се сви, а огърлицата от каменни зъби сякаш натежа на врата му. След всички грижи, които Лява ръка бе положил за него, и след честта, която му бе оказал с подаръка си, кражбата на Вълчия талисман едва ли щеше да е най-достойният начин да му се отплати.

* * *

Бягащ като вятъра се настани на мястото, което му посочи Черна луна. Кръстоса крака и се опита да подреди мислите си. Фактът, че Черна луна го бе поставил толкова близо до себе си в кръга на съвета, означаваше, че вождът на клана ще иска съвет от него.

Мъжете и жените пристигаха по един и по двама, настанявайки се под сенките на тополите. Те бяха оставили тежките наметала в палатките и бяха облекли пъстрите дрехи, пазени за по-топлите дни. Денят бе съвсем подходящ за такова облекло; ветрецът полъхваше приятно откъм Червените скалисти планини. За този важен съвет хората бяха облякли най-хубавите си дрехи: огърлици от костени топчета, нагръдници от кости на орел, украшения от черупки на стриди и миди, донесени от Търговците от крайбрежието, ярки пера и лъскави кожи. Мнозина бяха боядисали дрехите си от кожи на елени и антилопи; предпочитаните цветове бяха жълто и най-вече виолетово, което се добиваше от горчивия храст.

Израженията по лицата на хората обаче бяха в пълна противоположност на празничните им дрехи: те издаваха тревога, а в някои случаи дори и страх. Никак не бе чудно. Слуховете се разпространяваха между тях като полски пожар в края на лятото. Побягнаха от Кухата флейта, а хората предпочитаха да се бият. Но той не можеше да се отърси от усещането, че са застанали на ръба на страховита бездна и само една погрешна стъпка щеше да се окаже гибелна за всички.

Бягащ като вятъра стисна устни и се загледа в небето с присвити очи. Тополите над тях започваха да се покриват с мъх с първото си пролетно раззеленяване. Вонящата река течеше на хвърлей копие от кръга на съвета, който бе разположен на откритата тревиста полянка пред палатката на Черна луна. Черните острия бяха направили лагера си малко по-надолу от вонящите топли извори, които бяха дали името на реката. Дори и в топъл ден като този се виждаше вдигащата се от тях пара на мястото, където реката излизаше от каньона и се насочваше на запад. Зад осеяната тук-там с дървета верига от хълмове Зъберите на Червените скалисти планини се издигаха на фона на прозрачното синьо небе.

На северния хоризонт стърчеше самотен връх, завършващ със заоблена гърбица от пясъчникова скала — сякаш Гръмовната птица или Великата мечка бяха хвърлили гигантско сърце на върха на планината.

— Сложили са те тук отпред? — запита Охлюва черупка, спирайки пред Бягащ като вятъра.

— Сигурно защото познавам местността.

— А освен това ти ни доведе тук. — Охлюва черупка обиколи с поглед нарастващия кръг. — Вече имаш доста приятели сред войните. Много от тях ще се вслушат в думите, които ще кажеш днес. Говори мъдро, както си правил и преди, и ще прехвърлим твоите Странични планини, преди луната да е извъртяла цикъла си.

— Седни. — Бягащ като вятъра се премести, за да му направи място върху наметалото си. Охлюва черупка седна веднага, давайки си добре сметка колко близо ще бъде до първенците на клана.

— Какво мислиш? — запита го Бягащ като вятъра. — Готов ли си да поемеш към неизвестността на юг? Ами ако там има чудовища… сребристи мечки, огромни като планини, Крадци на души и други зли зверове?

Охлюва черупка махна с ръка:

— Тогава просто ще трябва да ги избием и да си гледаме работата. Това, за което се тревожа, е кланът Куха флейта. Толкова са многобройни. — Той поклати с глава. — И са решени да останат тук. Това, което видяхме, не беше просто лятно придвижване към нови ловни полета. Виждаше се от начина, по който вървяха. Усещаше се решителността им… все едно, че Силата витаеше във въздуха. Предпочитам да рискувам с пътуването на юг.

Черна луна досега бе говорил с другите. Сега тий отправи поздрав към Гореща мазнина, който току що бе влязъл в кръга. Слънцето блестеше в сребристата коса на стария Човек с летяща душа. Двамата старейшини заговориха тихо, кимайки с глави.

— А! Ето я внучката на Гореща мазнина. — Охлюва черупка сръга Бягащ като вятъра в ребрата, когато Трепетликата коленичи в края на кръга. Доста мъжки погледи се насочиха към нея.

— Трепетликата ли? Да, симпатично момиче. — Той отново се загледа в старейшините; умът му бе зает с други неща. — Разговарял съм няколко пъти с нея. Тя често идва да ни слуша, когато си приказваме с Гореща мазнина.

— Симпатична? Та тя е просто прекрасна! — Охлюва черупка направи гримаса. — Само не ми казвай, че не си забелязал какви погледи ти хвърля.

— Хмм?

— Казах, че ти хвърля погледи. Ама какво ти става? Да не би да се притесняваш от това, че ще трябва да говориш пред целия клан?

— Не, просто се бях замислил. Какво каза?

— Казах, че Трепетликата ти хвърля погледи. На друг не обръща внимание, само тебе гледа.

Младият мъж наклони глава:

— Защо? Какво съм направил?

Охлюва черупка се плесна с длан по челото:

— Досетлив си колкото някоя скала. Ами че тя се интересува от теб. Вдовица е вече от толкова месеци, а не е посочила за свой избраник никой измежду най-достойните ни войни — като например седящия до теб. Ти се появяваш отнякъде и изведнъж очите и омекват като на кошута. Какво ти става? Можеш да имаш най-красивата жена в целия клан, а изобщо не те е грижа за това!

Бягащ като вятъра се засмя и хвърли поглед към Трепетликата. Тя наистина го наблюдаваше с онзи прикрит интерес, с който вече беше свикнал. Не можеше да отрече, че е красива. Големи черни очи, сърцевидно лице. Имаше изящен нос, а от двете страни на правилните и вежди падаше буйна и лъскава черна коса, която стигаше до тънката и талия.

— Аз трябва да намеря друга жена. Пожелавам ти успех с Трепетликата.

— Твоята Бяла пепел?

— Моята Бяла пепел. — „Моята“? При споменаването на името и спомените на Бягащ като вятъра се пробудиха. Той отново я виждаше как се смее, докато закачливото пламъче озаряваше блестящите и очи. Гъстата и черна коса придобиваше син отенък на слънчевата светлина. Виждаше я в мечтите си как върви — кожената и рокля се изопваше при всяко движение на стройното и тяло.

„Обичам те… да, ще се омъжа за теб…“ Думите ехтяха в ушите му, сякаш бяха произнесени току що.

 

„Ще дойда да те отведа. Преди да падне първият сняг.“ Тя вървеше срещу него — пълните и устни се усмихваха страстно, а в сведените и очи проблясваше предизвикателство. Бедрата и се полюшваха с всяка премерена стъпка. Ръцете и се движеха гъвкаво, устните и се разтваряха, възбудата в очите и нарастваше.

 

Един остър лакът в ребрата сложи край на мечтите му.

— Нали искаш да чуеш за какво се говори? — прошепна Охлюва черупка в ухото му.

Бягащ като вятъра тръсна глава, за да проясни мислите си, докато вождът на клана продължаваше да говори. Гореща мазнина бе седнал с кръстосани крака до Черна луна; ръцете му лежаха на скута със сплетени пръсти, погледът му бе вперен в утъпканата трева; той слушаше внимателно.

От другата страна на Черна луна седеше Един мъж, а току зад дясното му рамо бе приклекнал Каменния юмрук. И двамата мъже бяха изморени от пътя, а дрехите им бяха опръскани с кал и покрити с прах. Бягащ като вятъра виждаше прикритата умора в суровите им погледи. Приличаха на опасни мъже, поели на плещите си всеобщата тревога.

Един мъж въртеше стръкче трева между пръстите си. Той всмукваше бузите си и татуираните на тях мълнии хлътваха навътре.

Един мъж и Каменен юмрук? Кога се бяха върнали? Бягащ като вятъра бе чул, че двамата ще наблюдават придвижването на Кухата флейта поне десет дена — но един поглед бе достатъчен да разбере човек, че те вече са открили нещо. Нещо, което едва ли ще им хареса.

— Глътнал си доста женска отрова — изсумтя Охлюва черупка. — Тя трябва да е изумителна жена.

Бягащ като вятъра изгледа неодобрително приятеля си и насочи вниманието си към Черна луна, който тъкмо казваше:

— …се върна. Искам той да ни разкаже всичко, което двамата с Каменен юмрук са успели да научат.

Един мъж огледа кръга от лица. Един по един, той срещаше очите на стари приятели, от време на време кимваше. Най-накрая погледът му срещна този на Бягащ като вятъра и бойният водач кимна с нескрито одобрение в очите. Той се прокашля и каза:

— Всичко, което Бягащ като вятъра, Охлюва черупка и Син вятър ни казаха, е вярно. Каменен юмрук и аз се придържахме към високите местности, където можехме да се придвижваме, без да бъдем забелязани. През нощта слязохме до лагерите им, за да се опитаме да ги подслушаме и да научим нещо. Целият клан Куха флейта се е стекъл в долината на Дебелия бобър.

Между хората се понесе шепот.

Един мъж направи жест със загорелите си от слънцето ръце:

— Притаихме се в тъмнината и пленихме една от жените им. Завлякохме я на достатъчно разстояние от лагера, за да не се чуваме, и поговорихме с нея. Ето какво ни разказа тя. Зимата на север от Опасната река е била ужасна. Топлите ветрове чинук изобщо не са се появили. Снегът се сипел на преспи по цялата земя, а после навалял още и още сняг. Изобщо не спирал. Войни на Кухата флейта са открили места, където бизоните са били затрупани от преспи, а други са се покатерили върху гърбовете им само за да бъдат на свой ред погребани под снега. По северните равнини се разнасяла воня на гниещи животни, загинали в снеговете. Големите стада са изчезнали. Срещали се само пръснати тук-там бизони, но и те имали съвсем малко месо по костите си.

— Но Кухата флейта не бягат само от вонята. Още по на север зимата е била дори по-ужасна. Клановете на Снежната птица и Осата, живеещи покрай Реката на буболечките, били изправени пред гладна смърт. Лосовете и елените карибу измирали — някои от тях измръзвали прави. Северните стада бизони може вече да са изгинали до крак. Озовали се в такова тежко положение, клановете на Снежната птица и на Осата се срещнали и провели съвет. Решили, че заедно ще успеят да изтласкат Кухите флейти от ловните им полета и да спасят гладуващите си деца. Превзели са земите на Кухата флейта около Опасната река. Смятат, че там ловът ще бъде по-добър през тази есен.

Черна луна поклати невярващо глава:

— Значи всички кланове идват на юг?

Един мъж сви рамене:

— Ето какво ни разказа пленената жена. Войните на Осата и Снежната птица нападнали Кухата флейта, когато започнало пролетното топене на снеговете. След тях идва кланът на Зеления камък, който е напуснал гористия пояс, за да се засели в ловните полета край Реката на буболечките, които тези кланове изоставят. Когато Зелените камъни пристигнат там, ще открият онова, което другите вече са видели, и вероятно ще ги последват на юг, като по пътя ще ловуват каквото намерят, ще ядат корени и горски плодове. Лятото е хубав сезон. Хората не гладуват. В реките може да се лови риба, могат да се хващат птици и дребен дивеч. Но клановете няма да намерят големи стада бизони и мислите на всички ще са заети с идващата зима. Единственият път, който остава, е на юг.

— Попитахме жената, дали Кухите флейти ще останат в долината на Дебелия бобър, за да се опитат да отблъснат обединените кланове. Тя каза, че ще останат само колкото да съберат сили или докато се появят останалите кланове и започнат да ги нападат. Кухите флейти са изтощени от битки. Твърде много от своите са изпратили с Песни при Гръмовната птица.

— След това са видели зеления огън в небето и са го възприели като знак да се придвижат още по на юг. Търговците са им разказвали, че на юг зимите не са толкова сурови. Студът не е толкова силен. Хората не гладуват, ако ветровете чинук не задухат. Жената ни каза, че Кухите флейти са отчаяни, че са решени да не оставят семействата си да гладуват повече.

Шушуканията на хората се усилиха. Както и да приключеше съветът, очакванията на всички щяха да бъдат мрачни.

— Тези бяха думите, които чухме двамата с Каменен юмрук — добави Един мъж. — Доловихме и отчаянието, което се криеше в тях. Чухме как душата на жената ни говори. Ето какво казвам аз, съплеменници: не можем да върнем назад Кухите флейти, а дори и да го направим, след тях идват обединените кланове на Снежната птица и Осата, а след тях — Зеленият камък.

Черна луна помръдна, все едно че потрепери.

— Един мъж, ти си най-силният ни войн. Винаги си говорил благоразумно и открито. Всички уважаваме съветите ти. Какво предлагаш да направим?

Един мъж пое дълбоко дъх и отпусна уморено рамене.

— Някога бих казал, че Черните острия ще успеят да ги отблъснат. Щях да бъда един глупав млад мъж, който никога не е виждал погледа в очите на Кухите флейти. Съветът ми щеше да бъде съвет на човек, който никога не е виждал как един клан губи всичките си воини, както Бягащ като вятъра ще ви каже, че се е случило с Бялата глина. Къде са сега хората от клана Бяла глина? Според разказа на Бягащ като вятъра те са били почти унищожени, останал е само един техен лагер, преследван от Племето на вълка, изтласкан на юг чак до Страничните планини — планини, които ние дори не сме виждали още.

— А какво стана с жената, която сте пленили? — запита Черна луна.

Каменен юмрук се обади от мястото си зад Един мъж:

— Взехме я с нас, докато преплуваме реката на Дебелия бобър. През това време тя ни разказваше за зимата, която е прекарала край Опасната река. Разказът и трогна сърцата ни. Майка и и баща и, двете и деца — единствените и деца — умрели от студ. Пуснахме я и и пожелахме всичко най-добро.

Огнения заек — воинът, който се бе бил така храбро при устроената на Строшените камъни засада — се изправи и изчака Черна луна да му обърне внимание. После прочисти гърлото си и се огледа.

— Ако искаме да запазим ловните полета в долината на Дебелия бобър, ще имаме нужда от цялата си храброст. Аз изобщо не одобрявах идването ни тук от самото начало. Сега обаче преценявам, че може би то е било правилно. Ако Кухите флейти ни бяха нападнали, докато бяхме разпръснати, щяха да ни изтласкат от долината на Дебелия бобър и да избият много от нашите воини. Мисля, че с обединени сили ще можем да прогоним Кухите флейти в посоката, от която са дошли. Сега те са изтощени. Едно дръзко нападение би могло да ги разбие, както разбихме клана Бяла глина преди три години край същата тази река. Ако успеем да ги пръснем, да ги обърнем в бяг на север, може би разказите им ще накарат клановете на Снежната птица и Осата сериозно да се позамислят, преди да решат да изпитат силите ни.

Чуха се няколко одобрителни възгласа, докато Огненият заек сядаше на мястото си.

Един мъж се обади:

— При други обстоятелства бих се съгласил с приятеля ми Огненият заек. Но сега не мога.

— Тогава какво да направим? — запита Огненият заек. — Да седим тук и да приказваме, докато земите ни изчезват пред очите ни? — Той огледа лицата на хората, стараейки се да улови погледа им. Разтвори ръце, сякаш искаше да ги прегърне, след което вдигна глава към необятното небе и шумолящите от вятъра тополи. — Да изоставим всичко това?

Съпругата на Черна луна — Отстъпва място — се изправи и огледа кръга. Преживените от нея петдесет зими личаха отчетливо върху покритото и с бръчки лице. Тя размърда устни, прокарвайки език по празнините, останали след окапването на зъбите и. Беше облечена в обработена на дим рокля от еленова кожа, обшита с украшения от лосови кости, които блестяха на слънцето. Вратната линия бе опасана с черупки от перлени миди.

Тя въздъхна тежко и поклати глава.

— Слушам думите ви… и сърцето ми изстива. Изправени сме пред проблем, за който не сме и подозирали. Клановете винаги са се били помежду си, но това се правеше, за да поддържаме силния си дух.

Тя огледа кръга с присвити очи, извръщайки се на схванатите си глезени.

— Нещата се промениха през последните няколко години. Разбихме Бялата глина. Когато го сторихме, знаехме, че ни трябват нови ловни полета. Спомням си как навремето воините ни крещяха и танцуваха в чест на своята мощ. Навремето аз също Възпявах хвалебствията на Черните острия, но сърцето ми бе угрижено. В никоя от легендите на племената не се споменава някой клан да е бил сполетян от участта на клана Бяла глина. Някои от тях са се сливали, други са се отцепвали и са образували нови кланове — както Черните острия са се отцепили от клана на Осата във времената, преди да се е родил дядо ми. Но това, че опустошихме лагера на Бялата глина, ме тревожеше. Майка ми беше Бяла глина.

Сега чух разказа на Бягащ като вятъра, как кланът Бяла глина е бил преследван и нападан от Племето на вълка. В старите времена никой от клановете на Слънчевите хора не се е боял от останалите племена. Когато поискахме да притежаваме земята от Опасната река на юг до долината на Дебелия бобър, прогонихме оттам Племето на Бялата птица. Прогонихме ги чак на изток, отвъд равнините на Късата трева. Може би те са накарали Племето на вълка да се бие с нас — някога двете племена са били сродни, според техните легенди. Вероятно бихме могли да прогоним и Вълчето племе.

Тя наклони глава.

— Но сега става нещо. Ние винаги сме се придвижвали на юг. От лова на тюлени и мускусни волове постепенно сме преминали на елени карибу, а оттам — на бизони. Дошли сме толкова далече на юг, че вече не виждаме карибу, а другите видове елени се намират само на север от тук. Сега ловуваме лосове и антилопи, когато бизоните се срещат рядко. Зная откъде сме дошли, но сме се придвижвали в продължение на няколко поколения. Сега чувам, че дори кланът Зелен камък се придвижва на юг. Не просто сменя мястото на лагерите си, а вероятно се преселва на юг завинаги. Всичко се е променило. Аз съм преживяла много вражески нападения, но никога не съм чувала или виждала цели кланове да са принудени да се местят на такива големи разстояния.

Тя потри носа си и се прокашля.

— Аз вече остарявам. Не ми се иска да бягам като изгладнял през зимата койот, както това стана с клана Бяла глина. Според мен имаме три възможности. Да останем тук и да се опитаме да се сражаваме с всички кланове. Да тръгнем на изток и да се опитаме да прогоним Строшените камъни от териториите им. Или пък да тръгнем на юг и да прехвърлим тези Странични планини. От трите възможности най-разумно ми изглежда да тръгнем на юг. Казвам го, защото винаги сме се движили в тази посока.

Костите на Отстъпва място изпукаха, докато сядаше на мястото си.

Черна луна се извърна към Бягащ като вятъра:

— Какво ще кажеш за южните райони?

Той се изправи и огледа съвета. Хората го наблюдаваха с любопитство и уважение. Из всички лагери се бяха разнесли историите за предизвикателството, което бе отправил на Един мъж, за капана, който бе устроил на Строшените камъни и за дръзкото му преминаване през бойния лагер на Кухите флейти.

Той събра ходила.

— На юг, отвъд онези хребети, се простират Страничните планини. Зад тях е разположена долината, за която са ни разказвали Търговците… мястото, където живеят Земните хора. Съветът ми е да отидем там. Братът на баща ми плени едно… — Той се усмихна тъжно, но никой сякаш не забеляза паузата. — Нека започна отначало. Когато живеех в клана Бяла глина, Пелинов дух открадна едно момиче от Земните хора. Те имат достатъчно храна, но живеят доста по-различно от нас. Казвам ви, че можем да се придвижим на юг до онези територии и да намерим място, където да заживеем.

Той смръщи вежди.

— Трябва да направим избор. Изборът е болезнен и може би само аз мога да говоря за него, защото съм преживял вече подобна ситуация. Всички ние сме Слънчеви хора. Когато воюваме с другите кланове, воюваме със собственото си племе. Думите на Отстъпва място бяха пропити от Силата, когато каза, че стореното с клана Бяла глина я е разтревожило.

Той се огледа, разтваряйки ръце, приканвайки слушателите си за внимание.

— Ако тръгнем на юг, ще трябва да живеем по-различно от сега. Разказвали са ми, че там дивечът не се движи на големи стада. Чувал съм, че повечето от хората в онези местности се хранят с неща, приготвени от растения. Това ни е известно; купували сме такива храни от Търговците. Лично на мен не ми харесва идеята да променяме начина си на живот. Но също така си спомням времето, когато можех да погледна и да видя десетки и десетки палатки на клана Бяла глина — да видя толкова много лица, че не познавах всички. Ако поведем битка срещу Кухите флейти и ги разбием, а след това се сражаваме срещу обединените кланове на Снежната птица и Осата и ги отблъснем обратно на север, колко ли лица ще липсват след това от този кръг? Огледайте се. Когато напуснах клана Бяла глина, от него бяха останали само пет пъти по десет човека. Бяха…

— Няма ги вече! — долетя един глас от края на лагера.

Бягащ като вятъра изпъна врат и се загледа натам. Един мъж вървеше между палатките, следван от впряг душещи кучета. Бягащ като вятъра познаваше тази походка, разпозна мускулестите рамена, полюшващи се при всяка крачка.

— Пелинов дух? — прошепна невярващо той.

Хората направиха път на новодошлия и той влезе в кръга. От всички страни светкавично се разнесе мърморене.

Държейки копия и атлатъл в едната си ръка, Пелинов дух се приближи до Бягащ като вятъра. Спря пред него; очите му бяха навлажнени, устните му трепереха. Разтвори ръце и младият мъж го прегърна, притискайки го силно към гърдите си.

— Какво правиш тук? — запита чичо си Бягащ като вятъра, отдръпвайки се малко, за да го разгледа по-добре. Дрехите на Пелинов дух представляваха окъсана и парцалива маса от износена кожа. Беше отслабнал и сега представляваше само изпито и одрипавяло подобие на някогашния силен мъж. Но дълбоко в кафявите му очи, в които се четеше, че е готов да понесе всичко, блестеше непреклонна гордост.

По лицето на Пелинов дух се изписа болезнено изражение.

— Нямаше къде другаде да отида — прошепна той, примигвайки бързо, за да сдържи сълзите си. — Кланът Бяла глина… вече го няма.

— Няма го? Как така го няма?

— Не съществува — отвърна той безизразно. — Всички са избити. Направи го Племето на вълка. — Той направи с ръка знака за „не съществува“.

Недоверчиви и удивени шушукания се понесоха сред редиците на Черните острия. Всички се раздвижиха и напрегнаха слуха си, за да чуват по-добре.

Черна луна пристъпи напред и втренчи изпитателен поглед в Пелинов дух.

— Идваш с оръжия.

Той кимна:

— Радвам се да те видя отново, Черна луна. След като вашите хора ни нападнаха при реката на Дебелия бобър, не мислех, че ще доживея деня, в който ще произнеса тези думи. Така е, идвам с оръжия. Не знаех дали племенникът ми е още жив. — Атлатълът и копията му изтрополиха на земята. Пелинов дух преглътна с усилие и вдигна поглед към вожда на Черните острия. — Ако бях разбрал, че е убит в изпитателния двубой, щях да дойда, за да се бия. Не за да отправям ново предизвикателтво… а за да умра като последния от клана Бяла глина.

Черна луна пое дълбоко дъх и огледа кръга от хора.

— Чух те да казваш, че всички от клана са избити…

— Бяла пепел! — извика Бягащ като вятъра, сграбчвайки Пелинов дух за раменете. Сърцето му заби лудо в гърдите и той усети някаква странна слабост в коленете.

Чичо му наведе глава:

— Не зная. Тя успя да избяга, когато Племето на вълка нападна лагера. Знам, че не са я пленили, но затова пък отведоха някои от останалите — например младите жени, които все още могат да раждат деца.

— Но къде…

— Не зная. — Пелинов дух вдигна ръка и потри лицето си. — Прехвърлих Страничните планини, отидох до лагера Трите устия и го наблюдавах известно време. Мислех си, че може…ами, че след като хората от клана Бяла глина са избити, тя може да се е върнала при Земните хора. Нотам я нямаше.

Бягащ като вятъра усети в стомаха си огромна празнота — сякаш го бяха изкормили. Светът около него притъмня — листата на дърветата, небето и скалистите плата сякаш изгубиха цветовете си.

— Кога се случи това? — изхриптя той.

— На сутринта, след като ти тъгна към лагера на Черните острия. — Пелинов дух вдигна поглед към брулените от вятъра клони над главите им. — Онази нощ аз бях там горе — скрит сред скалите. Исках да остана за малко сам, да си мисля за Ярка луна и да си поплача скришом. Видях те как изкачваш хребета, чух те да говориш с Бяла пепел. Видях как потегляш…ни след това се оттеглих да размисля. Разхождах се, докато започна да се зазорява, и тръгнах обратно към лагера. Чух писъците. Но вече беше прекалено късно да направя нещо. Вместо това се скрих сред скалите и видях как воините от Племето на вълка изгарят и последните ни палатки. След като те си отидоха, огледах мъртъвците, но не я намерих сред тях. Тогава направих кръг и последвах воините от Вълчето племе. Но Бяла пепел не бе и сред пленниците, които те бяха взели. Върнах се назад и огледах скришом лагера, преди да се промъкна до него и още веднъж да потърся тялото на Бяла пепел. Видях Храбър мъж, който вървеше между труповете.

— Значи тя е в негови ръце!

— Не. — Пелинов дух поклати глава. — Но и той търсеше нея. След като си отиде, заваля сняг. Слязох до лагера и огледах телата. Наистина я нямаше там. Тръгнах по следите на Храбър мъж, за да се уверя, че не я е отвлякъл, и го следвах цял един ден. — Той пое дълбоко дъх. — Беше се упътил към лагера на Строшените камъни, както и бе заявил, че смята да направи. Тогава се обърнах на юг и огледах лагера на Земните хора.

— Къде може да е тогава? — Запита объркан Бягащ като вятъра.

Пелинов дух стисна кокалестите си юмруци.

— Не знам. Просто не знам.

Бягащ като вятъра се опитваше да овладее нарастващото си отчаяние.

— Пелинов дух премести поглед върху Черна луна.

— Какво смяташ да правиш с мен?

Черна луна замислено го огледа, обръщайки внимание на разпокъсаното му облекло и дълбоките бръчки по лицето му.

— Казваш, че кланът ти е мъртъв.

Той се изсмя — смехът му бе ужасяващ.

— Всичко, което някога съм представлявал… или съм обичал, е мъртво — той посочи Бягащ като вятъра — освен този млад мъж.

Гореща мазнина застана до Черна луна.

— Тогава желаеш ли да станеш Черно острие?

Пелинов дух поклати глава.

— Не, Човеко с летяща душа. Аз съм последният от клана Бяла глина. И ще умра като такъв.

През насъбралите се хора като дълбоко подводно течение премина удивен шепот.

— Не! — извика Бягащ като вятъра, щом осъзна какво казва Пелинов дух. — Ще те убият, чичо!

Възрастният мъж постави мазолестите си ръце на раменете му. На устните му се изписа кисела усмивка:

— Е, значи ще ме убият, племеннико. Аз само дойдох да те видя за последен път. Трябваше да разбера какво се е случило с теб. Ти си всичко, което ми е останало.

— Обявявам го под своя закрила — извика Бягащ като вятъра. Този човек ми е чичо. Има право да живее в палатката ми. Аз ще се грижа за него.

Един мъж застана до Черна луна, поглеждайки изпитателно ту единия ту другия.

Черна луна закрачи напред-назад. Обърна се и разтвори широко ръце, питайки Гореща мазнина:

— Какво да направим? Какво ни става? Не мога да заповядам на Един мъж да го убие. Не и след всичко, което чухме тук днес.

Гореща мазнина се приближи до Пелинов дух и живите му очи се спряха изпитателно на лицето на последния от клана Бяла глина.

— Колко лета изминаха, откакто се видяхме за последен път?

— Пет, мъдрецо. Беше на сборището северно от Реката на буболечките. Тогава Седемте бика се ожени за Дивата слива.

Гореща мазнина изсумтя и се почеса по ухото:

— Толкова отдавна?

Един мъж застана до Бягащ като вятъра и каза тихо:

— Аз ще дам от моето месо, за да се нахрани Пелинов дух.

Замаяните сетива на Бягащ като вятъра отказваха да му служат. Откъслечните спомени за Бяла пепел се бореха със загрижеността за съдбата на Пелинов дух и скръбта му от изтребването на клана Бяла глина… и толкова много обични приятели.

Черна луна вдигна ръце и ги отпусна. След това се обърна към хората:

— Чухте думите на Пелинов дух. Чухте и тези на Един мъж, онова, което каза Отстъпва място, и онова, което каза Бягащ като вятъра. Аз не мога да говоря от името на целия клан, но лично аз не мога да прогоня този човек. Не мога да прибавя нови нещастия към онова, което вече го е сполетяло. Съветът ми е да му позволим да остане. Да остане с нас като последния от клана Бяла глина.

Един мъж вдигна ръце, призовавайки към внимание:

— Всички ме познавате. Познавате смелостта на Един мъж. Бил съм се за клана Черно острие. Отдал съм му душата си. Знаете, че Един мъж е горд и силен. И въпреки това видях и чух неща, които ме плашат, защото не разбирам какво става със Слънчевите племена. Може би за нас идва нов начин на живот. Може би всички трябва да се вгледаме в съдбата на клана Бяла глина и да помислим за нещастията, които са го сполетели. Може би трябва спокойно и внимателно да научим всичко, което успеем, за да се опитаме да видим пътя, по който ще ни поведат Гръмовната птица и Богът-мечка.

Военният водач на Черните острия кимна с глава към Пелинов дух:

— Аз предлагам да приемем Пелинов дух като гост. — Суровият му поглед обходи кръга. — Той дойде тук сам, знаейки че ще трябва да се бие с целия клан Черно острие. Човек, който е способен да стори това, е доказал смелостта и достойнството си пред Един мъж.

Огненият заек скочи на крака и вдигна високо стиснатия си юмрук:

— Какво става тук? Какво става с нас? С всичко? Помислете само какво чухме тук днес. Да не би Силата да се е обърнала срещу нас? Всичко се разпада като стара дреха, съшита с изгнили жили. Не ме интересува дали този човек от клана Бяла глина ще живее при нас. Имам само един въпрос: какво ще правим с Кухите флейти?

Тълпата избухна — някои крещяха, други спореха, клатеха глави и жестикулираха. Настана суматоха.

Черна луна вдигна ръце, призовавайки за мълчание. След това се обърна към Пелинов дух:

— Казваш, че си бил на юг от Страничните планини?

Той кимна:

— Бил съм там два пъти. Първият път бе преди много години — тогава Силата ме заведе натам. Този път отидох, за да открия дъщеря си.

Черна луна кимна и огледа разтревожените хора. След това го попита:

— А тези Земни хора? Наистина ли имат толкова храна, колкото разправят Търговците? Можем ли да живеем в земите им?

Пелинов дух сви рамене:

— Те живеят по-различно от нас, но да, това, което разправят Търговците е вярно. Много рядко им се случва да гладуват през зимата, както става в нашите лагери. Можем да вземем земята и да живеем там, но това ще означава да възприемем техния начин на живот.

Един мъж го изгледа изпитателно с присвити очи:

— Казваш, че можем да им отнемем земята. Силни бойци ли са? Колко от нас ще трябва да загинат, за да го направим?

Пелинов дух му отправи крива усмивка:

— Никой не живее вечно, Един мъж. Някои от Черните острия ще загинат, независимо от това с кого воюват. Лично аз бих предпочел да се сблъскам със Земните хора, а не с Кухата флейта. Трябва да ги убиваш по три пъти, за да си сигурен, че са умрели.

Черна луна задъвка устната си.

— Нека да отделим малко време и да помислим. Междувременно обсъдете всичко това помежду си. Утре ще имаме достатъчно време, за да решим какво да правим.

Бягащ като вятъра едва чу думите му. Съзнанието му бе изпълнено със спомени за Бяла пепел и очите и сякаш го гледаха от самата му душа: „Мъртва? Не може да е мъртва! Гръмовната птица не може да я отнесе — не и след като рискувах всичко, което имам. Невъзможно! Не може да бъде!“

Някой положи внимателно ръка на рамото му. Бягащ като вятъра се извърна и срещна ясните очи на Гореща мазнина.

— Ела — каза му Човекът с летяща душа. — Трепетликата ще ни сготви. Елате да обядвате с мен — ти и Пелинов дух.

— Вече не съм гладен, мъдрецо.

Пелинов дух извърна тъжен поглед към племенника си:

— Хайде. Единственото място, където тя може да е, е на юг от Страничните планини. Ако е все още жива, ще я намерим.

„Загубих я завинаги. Чувствам го. Кланът Бяла глина вече не съществува — изтребен от Племето на вълка. Защо не тръгнах с нея, когато все още имах възможност? Защо? — мислеше си младият човек. Вдигна глава и очите му се замъглиха, втренчени в необятното небе. — Аз съм измамен. Лишен съм коварно от единственото щастие, което щях да имам.“