Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (15)

15

След многобройни телефонни разговори, много думи в защита на подсъдимия и едно дълго всеопрощаващо писмо от майка му, беше решено, че Дил може да остане. Прекарахме заедно една спокойна седмица. А после ни се струваше, че изобщо не можем да намерим покой. Изживяхме страшен кошмар.

Всичко започна една вечер след ядене. Дил беше у нас; леля Александра седеше на стола си в ъгъла и Атикус беше седнал на своя стол; ние с Джем четяхме на пода. Седмицата беше преминала съвсем спокойно: аз слушах леля; макар Джем да беше пораснал за къщичката на дървото, той ни помогна с Дил да направим нова въжена стълба за нея; Дил беше измислил нов, сигурен начин да изкара навън Бу Редли без никаква опасност за нас (трябваше просто да посипе една пътечка от лимонови бонбони от задната врата до градината и Бу щеше да тръгне по тях като мравка). На предната врата се почука, Джем отиде да види кой е и съобщи, че е дошъл мистър Хек Тейт.

— Покани го да влезе — каза Атикус.

— Поканих го вече. В градината има и други мъже и искат да излезеш.

В Мейкомб възрастните се събираха в градината пред къщи само по две причини: смърт или политика. Зачудих се кой ли е умрял. Ние с Джем отидохме до входната врата, но Атикус извика:

— Влезте в къщи.

Джем загаси лампата във всекидневната и притисна нос до стъклото на прозореца. Леля Александра запротестира.

— Само за миг, лельо, да видим кои са навън — отвърна Джем.

Ние с Дил погледнахме през другия прозорец. Около Атикус бе застанала цяла тълпа хора. Стори ми се, че всички говорят едновременно.

— … утре ще го преместим в окръжния затвор — казваше мистър Тейт, — не вярвам да има размирици, но не мога да гарантирам, че нищо няма…

— Не ставай глупав, Хек — каза Атикус, — намираме се в Мейкомб.

— … казах само, че не съм спокоен.

— Хек, ние точно затова отложихме веднъж делото, за да бъдем сигурни, че няма от какво да се безпокоим. — Днес е събота — продължи Атикус. — Делото ще се разглежда вероятно в понеделник. Не можеш ли да го опазиш за една нощ? Предполагам, че през тези тежки времена, никой в Мейкомб няма да ми завиди за този клиент.

Разнесе се сподавен, весел шум, но секна, когато мистър Линк Диз каза:

— Никой от местните хора няма да направи нищо, но ме безпокоят ония от Олд Саръм… не можете ли да наредите… как му казваха, Хек?

— Прехвърлянето на делото в друг окръг — каза мистър Тейт. — Вече няма смисъл.

Атикус каза нещо, което не можах да чуя. Обърнах се към Джем, но той ми махна с ръка да мълча.

— … освен това — продължаваше Атикус, — нали не те е страх от тази сбирщина?

— … ти знаеш какви са, когато се напият.

— Те в неделя обикновено не пият, по-голямата част от деня прекарват в църква… — каза Атикус.

— Да, но сега случаят е особен… — каза някой.

Продължиха да мърморят и да бучат и накрая леля каза, че ако Джем не запали лампите във всекидневната, ще опозори целия род. Джем не я чу.

— … не мога да разбера, защо изобщо се хвана с това дело — каза мистър Линк Диз. — От него можеш само да загубиш. Всичко да загубиш.

— Наистина ли мислиш така?

Щом Атикус задаваше този въпрос, винаги ставаше опасно. „Наистина ли мислиш да играеш този ход, Скаут?“ Бам, бам, бам и шахматната дъска биваше очистена от фигурите ми. „Наистина ли мислиш така, сине? В такъв случай прочети това.“ И остатъка от вечерта Джем се мъчеше с речта на Хенри У. Грейди.

— Линк, този човек може да седне на електрическия стол, но най-напред ще бъде казана истината — гласът на Атикус беше безизразен. — А вие знаете каква е истината.

Сред тълпата мъже се надигна ропот; Атикус се оттегли на първото стъпало, хората се приближиха и шумът стана заплашителен.

— Атикус, телефонът звъни! — извика внезапно Джем.

Всички се стреснаха и се дръпнаха; бяха хора, с които се виждахме всеки ден: търговци, фермери от Мейкомб, беше също и доктор Рейнолдс, както и мистър Ейвъри.

— Обади се ти, сине — провикна се Атикус.

Избухна смях. Когато Атикус запали горната лампа във всекидневната, той видя Джем да седи до прозореца, целият бледен, освен зачервеното място на носа му, където се беше притиснал до стъклото.

— Защо седите на тъмно? — попита той.

Джем го гледаше как той отиде до стола си, седна и взе вестника. Понякога си мисля, че Атикус спокойно обсъжда всяка криза в живота си зад страниците на „Мобил реджистър“, „Бирмингам нюз“ и „Монтгомъри адвъртайзър“.

— Бяха дошли за тебе, нали? — попита Джем и отиде до Атикус. — Искаха да те хванат, нали?

Атикус остави вестника и се вгледа в Джем.

— Кой роман си чел напоследък? — попита той. После каза тихо: — Не, сине, тези хора бяха наши приятели.

— Не бяха ли… банда? — Джем го гледаше изпод вежди.

Атикус се опита да сподави усмивката си, но не успя.

— Не, в Мейкомб няма банди и подобни глупости. Никога не съм чувал в Мейкомб да има банди.

— Веднъж ку-клукс-клан се беше нахвърлил да гони католиците.

— Не съм чувал и католици да има в Мейкомб — каза Атикус. — Бъркаш ги с нещо друго. Преди години, около хиляда деветстотин и двадесета, имаше някаква организация на ку-клукс-клан, но тя беше главно политическа. Освен това те нямаше кого да плашат. Една нощ направиха манифестация пред къщата на мистър Сам Леви, но той застана на верандата и им каза, че сигурно им е мръднал мозъкът, щом се разхождат обвити с чаршафите, които той лично им е продал. Така ги засрами, че се разотидоха.

Семейство Леви отговаряше на всички изисквания за благородство: те постъпваха най-разумно според възможностите си и цели пет поколения вече живееха на едно и също място в Мейкомб.

— Ку-клукс-клан умря и никога няма да се възроди — каза Атикус.

Отидох да изпратя Дил и се завърнах навреме, за да чуя как Атикус казва на леля:

— … като всички други, и аз съм готов да отдам нужното уважение на южняшките жени, но не и да запазя този учтив мит с цената на един човешки живот. — Тези му думи ме накараха да подозра, че отново са се карали.

Потърсих Джем и го намерих в неговата стая, легнал на кревата и потънал в дълбоки мисли.

— Караха ли се? — попитах аз.

— Горе-долу. Не го оставя на мира заради Том Робинсън. Едва не каза на Атикус, че позори рода. Скаут… страх ме е.

— От какво те е страх?

— Страх ме е за Атикус. Може да му се случи нещо.

Джем предпочете да остане загадъчен; като го питах, отговаряше да го оставя на мира.

На другия ден бе неделя. В почивката между неделното училище и църковната служба, когато миряните излизаха да се поразтъпчат, видях Атикус на двора, обкръжен от група хора. Там беше и мистър Хек Тейт и се зачудих дали той е бил озарен от божието откровение. Той никога не ходеше на църква. Дори мистър Ъндърууд беше там. Мистър Ъндърууд не признаваше нищо друго освен „Мейкомб трибюн“, чийто притежател, редактор и печатар беше той. Прекарваше дните си в своята линотипна печатница, като от време на време се подкрепяше от една дамаджана с вишновка. Почти никога не ходеше на лов за новини, защото хората сами му ги носеха. Говореше се, че сам съчинява целия брой на „Мейкомб трибюн“ и го печата направо на линотип. Това беше твърде вероятно. Трябва да се беше случило нещо необикновено, за да се покаже мистър Ъндърууд навън.

Пресрещнах Атикус на вратата и той каза, че били преместили Том Робинсън в мейкомбския затвор. И добави, повече за себе си, отколкото за мен, че ако от началото го били оставили там, нямало да има никакви разправии. Видях го да сяда на мястото си, на третата пейка отпред, и го чух да ръмжи „По-близо до тебе, господи“ с няколко такта закъснение. Той никога не сядаше заедно с леля, Джем и мене. В църквата обичаше да бъде сам.

Привидното неделно спокойствие бе станало още по-противно от присъствието на леля Александра. Веднага след обяд Атикус обикновено се усамотяваше в кабинета си, а когато надзърнехме там, виждахме го да седи в своето въртящо се кресло и да чете. Леля Александра се оттегляше за двучасова дрямка и ни заплашваше да не вдигаме никакъв шум, защото съседите си почивали. Като по-голям, Джем отиваше в стаята си с куп футболни списания. Така ние с Дил прекарвахме неделните следобеди, като се мотаехме по Еленовото пасище.

В неделен ден ни беше забранено да стреляме, затова ние с Дил ритахме из ливадата футболната топка на Джем, но ни беше скучно. Дил предложи да направим опит да зърнем Бу Редли. Казах, че според мен, не е хубаво да го безпокоим и през целия следобед му разправих всички събития от зимата. Моят разказ направи на Дил голямо впечатление.

Разделихме се за вечеря и след яденето ние с Джем, както винаги, се приготвихме да почетем, но Атикус направи нещо, което ни заинтригува: влезе във всекидневната с дълъг кабел в ръка. На края на кабела беше скачена електрическа крушка.

— Ще изляза за малко — каза той, — вие си легнете, без да ме чакате, затова лека нощ отсега.

С тези думи той сложи шапка на главата си и излезе през задната врата.

— Взема колата — съобщи Джем.

Нашият баща си имаше своите странни привички: например никога не ядеше десерт; освен това обичаше да ходи пеша. Откакто помня, в гаража винаги сме имали един шевролет в добро състояние и Атикус минаваше много мили с него, когато пътуваше по работа, но в Мейкомб всеки ден отиваше и се връщаше до кантората си пеша, като изминаваше по две мили. Казваше, че ходенето било единственият му спорт. Ако човек се разхождаше в Мейкомб безделно, смяташе се, че той изобщо не мисли, щом не може да се насочи към някаква цел.

Малко по-късно казах лека нощ на леля и брат си и бях потънала в четене, когато чух особен звук в стаята на Джем. Дотолкова бях свикнала с шумовете около неговото лягане, че почуках на вратата и го попитах:

— Защо не си лягаш?

— Отивам за малко в града. — Той си сменяше панталоните.

— Защо, Джем? Вече е десет часът.

Той го знаеше, но въпреки това искаше да отиде.

— Тогава и аз ще дойда с теб. Дори и да ми забраниш, пак ще дойда, чуваш ли?

Джем разбра, че за да ме спре, ще трябва да се сбие с мене и сигурно си направи сметка, че едно сбиване ще разсърди леля, затова се съгласи неохотно.

Облякох се набързо. Почакахме да загасне светлината в стаята на леля и тихичко се спуснахме по задните стълби. Нощта беше безлунна.

— Дил също би дошъл — прошепнах аз.

— Зная — отвърна мрачно Джем.

Прескочихме оградата, пресякохме страничната градина на мис Рейшъл и застанахме под прозореца на Дил. Джем подсвирна като пъдпъдък. На стъклото се появи лицето на Дил, после изчезна и след пет минути самият той отвори прозореца и се измъкна навън. Като опитен човек, той не проговори, преди да се озовем на тротоара.

— Какво става?

— Джем пак го е хванала скитническата болест. — Калпурния казваше, че всички момчета на негова възраст ги хващала тази болест.

— Просто така ми се ще — обясни Джем. — Просто така.

Минахме край запустялата, затворена къща на мисис Дюбоуз, а камелиите й бяха обраснали в бурени и коприва. До пощата на ъгъла имаше още осем къщи.

Южната страна на площада беше пуста. На всеки ъгъл стояха настръхнали огромни храсти, а между тях, под светлината на уличните лампи, проблясваше железен коневръз. Светеше само в градския клозет, а отсамната страна на съдебната палата бе тъмна. Площадът пред съда беше заобиколен с магазини; от дълбочините им прозираха неясни светлини.

Когато Атикус започнал да практикува, кантората му се намирала в съдебната палата, но след няколко години той се преместил за по-спокойно в сградата на банката. Заобиколихме ъгъла на площада и видяхме колата пред банката.

— Вътре е — съобщи Джем.

Но Атикус не беше в кантората. До нея се стигаше по дълъг коридор. Ако в този миг светеше, над вратата му щяхме да видим табелата, написана с малки скромни букви „Атикус Финч, адвокат“. Но сега там беше тъмно.

За по-сигурно Джем надзърна през вратата на банката. Натисна дръжката. Вратата беше заключена.

— Да минем нагоре по улицата. Може да е отишъл при мистър Ъндърууд.

Мистър Ъндърууд не само работеше в редакцията на „Мейкомб трибюн“, но и живееше там. Или по-скоро над нея. За да научи новините от съда и затвора, трябваше му само да се надвеси от прозорците си. Неговата сграда беше в северозападния ъгъл на площада и за да стигнем дотам, трябваше да минем покрай затвора.

Затворът беше най-почтеното и най-отвратителното здание в Мейкомб. Атикус казваше, че такова нещо можел да измисли само човек като братовчеда Джошуа Сент Клер. И наистина зданието приличаше на кошмар. Мейкомбският затвор беше съвсем неуместен на вид, между квадратните фасади на магазините и къщите със стръмни покриви, и представляваше малка готическа шега — ширината му бе колкото една килия, височината му — колкото две, украсен с кулички и колони. Неговата причудливост се подсилваше от червените тухли на фасадата и дебелите железни решетки на църковните прозорци. За разлика от прочутите затвори съвсем не се издигаше върху самотен хълм, а беше притиснат между „Магазина за металически изделия на Тиндел“ и редакцията на „Мейкомб трибюн“. Около затвора в Мейкомб непрестанно се водеха спорове: противниците му казваха, че приличал на викториански нужник, а според поддръжниците му, той придавал солиден и почтен вид на града и никой чужденец не би подозрял по неговия външен вид, че е пълен с негри.

Тръгнахме по тротоара и видяхме в далечината самотна светлина.

— Чудна работа — каза Джем, — затворът няма външна светлина.

— Май че е над вратата — каза Дил.

През решетките на един прозорец от втория етаж по стената на сградата се проточваше дълъг електрически кабел. Под светлината на голата крушка Атикус седеше, облегнат на вратата. Беше взел един от столовете в кантората си, четеше и не обръщаше внимание на насекомите, които танцуваха над главата му.

Аз поисках да изтичам, но Джем ме хвана.

— Не отивай при него — каза той, — може да не му е приятно. С него всичко е наред, хайде да си вървим в къщи. Исках само да го видя къде е.

Тъкмо пресичахме площада, когато по шосето откъм Меридиан се зададоха бавно, една подир друга, четири прашни коли. Те заобиколиха площада, отминаха банката и спряха пред затвора.

Никой не слезе от тях. Видяхме Атикус да вдига поглед от вестника. Той го затвори, сгъна го бавно, остави го на колената си и бутна шапката си към тила. Сякаш беше очаквал идването им.

— Да вървим — прошепна Джем. Втурнахме се през площада, прекосихме улицата и се скрихме в преддверието на Джитни Джънгл^[1]. Джем погледна нагоре по улицата.

— Можем да се приближим още — каза той.

Изтичахме до магазина на Тиндел — достатъчно близко и в същото време там никой нямаше да ни види.

От всеки автомобил слизаха един или двама. Сенките тръгнаха към вратата на затвора и под светлината се превърнаха в мощни очертания. Атикус не се помръдна от мястото си. Мъжете го скриха от нас.

— Тука ли е той, мистър Финч? — попита някой.

— Тука е — чухме Атикус — и спи. Не го будете.

По-късно разбрах, че при такива сериозни обстоятелства тези думи бяха комични до болка: хората се подчиниха на баща ми и заговориха със шепот.

— Знаете ли какво искаме — каза друг от мъжете. — Дръпнете се от вратата, мистър Финч.

— Можеш спокойно да си вървиш в къщи, Уолтър — каза с приятен глас Атикус. — Хек Тейт се навърта наоколо.

— Да върви по дяволите! — каза друг някой. — Хек с хората си се е залутал толкова дълбоко в гората, че до утре сутрин няма да се върне.

— Така ли? А защо?

— Пратихме ги за зелен хайвер — беше краткият отговор. — Не се ли досетихте за това, мистър Финч.

— Досетих се, но не исках да вярвам — гласът на баща ми остана същият. — Това променя нещата, нали?

— Променя ги — обади се някакъв дебел глас. Притежателят на гласа беше една сянка.

— Наистина ли така мислите?

През тези два дена за втори път чувах Атикус да пита така, което значеше, че сега някой щеше да загази без време. Струваше си да погледна какво ще стане. Откъснах се от Джем и с всички сили се затичах към Атикус.

Джем извика и се опита да ме хване, но вече се бях откъснала от него и Дил. Пробих си път сред тъмните, миризливи тела и се втурнах сред осветения кръг.

— Здра-авей, Атикус!

Мислех си, че ще се изненада приятно, но изразът на лицето му пресече моята веселост. През очите му премина страх и се застоя там, когато Дил и Джем също си пробиха път на светло.

Наоколо се разнасяше миризма на уиски и на кочина, а когато се огледах, разбрах, че хората са непознати. Не бяха същите, които видях предишната вечер. Сгорещих се от смущение: бях изскочила победоносно сред кръг непознати хора.

Атикус стана от стола, но движенията му бяха бавни, като на старец. Той постави грижливо вестника на стола и го изглади бавно с пръсти. Те трепереха леко.

— Джем, върви си в къщи — каза той. — Заведи Скаут и Дил у дома.

Бяхме привикнали веднага да изпълняваме нарежданията на Атикус, дори и когато не ни харесваха, но сега Джем беше застанал така, сякаш нямаше и намерение да се помръдне.

— Върви си в къщи, казах.

Джем поклати глава. Атикус сложи ръце на кръста и Джем направи същото; изправиха се един срещу друг, съвсем различни: меката кафява коса и кафявите очи на Джем, овалното му лице и плътно прилепнали уши приличаха на майка ни и странно се отличаваха от черната, вече посребрена тук-там коса на Атикус, от квадратните му черти; но все пак двамата си приличаха по нещо. Взаимното предизвикателство ги караше да си приличат.

— Сине, казах да си вървиш в къщи.

Джем поклати глава.

— Аз ще го отпратя да си върви — каза някакъв мъжага и грубиянски сграбчи Джем за яката. Дръпна го и едва не го събори.

— Не го пипай! — изкрещях аз и веднага го ритнах. Бях боса и с учудване видях, че се дръпва, обзет от истинска болка. Мислех да го ритна по коляното, но бях улучила твърде високо.

— Стига, Скаут — Атикус сложи ръка на рамото ми. — Не трябва да риташ хората… недей!… — спря ме той, когато поисках да се оправдая.

— Не мога да ги оставя да се отнасят така с Джем — казах аз.

— Добре, мистър Финч, разкарайте ги оттук — изръмжа някой. — Даваме ви петнадесет секунди да ги разкарате.

Атикус стоеше сред тези чудни хора и се мъчеше да убеди Джем. Той го заплашваше, увещаваше и накрая каза:

— Моля ти се, Джем, отведи ги у дома. На всичко това обаче Джем отговаряше:

— Няма да си отида.

На мен взе да ми дотяга, но чувствувах, че Джем има причини да постъпва така, защото знаеше какво го чака после, когато Атикус го докопа в къщи. Огледах тълпата. Нощта беше топла, но повечето от хората бяха облечени в работни гащеризони и закопчани догоре ризи. Помислих си, че сигурно са зиморничави, защото ръкавите на ризите им бяха спуснати и ръкавелите закопчани. Някои си бяха нахлупили шапките над челата. Всички бяха мрачни, гледаха сънливо и нямаха вид на хора, които са свикнали да си лягат късно. Още веднъж ги огледах, за да видя някое познато лице, и открих едно такова в средата на полукръга.

— Здравейте, мистър Кънингам.

Мъжът сякаш не ме чу.

— Здравейте, мистър Кънингам. Какво става с погасяването?

Познавах добре съдебното положение на мистър Уолтър Кънингам: веднъж Атикус ни го беше описал подробно. Едрият човек примигна и завря палци в презрамките на гащеризона си. Сякаш се чувствуваше неудобно; изкашля се и извърна поглед встрани. Дружеският ми поздрав остана без отговор.

Мистър Кънингам беше без шапка, горната половина на челото му се белееше и контрастираше на загорялото му лице; това ме накара да помисля, че денем сигурно носи шапка. Той подмести краката си, обути в тежки, работни обувки.

— Не ме ли помните, мистър Кънингам? Аз Съм Джин-Луиза Финч. Веднъж на времето ни донесохте чувал орехи, не помните ли? — Взе да ми става неловко, защото усещах, че този случаен познат не си спомня за мене.

— С Уолтър ходим заедно на училище — започнах отново аз. — Той е ваш син, нали? Нали, сър?

Мистър Кънингам ми кимна едва-едва. Значи все пак ме позна.

— Ние сме в един клас — продължих аз — и той добре се учи. Добро момче е — прибавих аз — наистина! Веднъж дойде на обед у нас. Може да ви е разправял за мене, един път го набих, но той не ми се разсърди. Ще го поздравите от мене, нали?

Атикус ми беше казал, че е учтиво да разговаряш с хората за това, което интересува тях, а не за това, от което ти се интересуваш. Мистър Кънингам не прояви интерес към сина си, затова още веднъж го подкачих за погасяването — правех последен опит да излезем от неловкото положение.

— Лошо нещо е да не си погасяваш дълговете навреме — обясних му аз и постепенно разбрах, че държа реч пред цялата тълпа. Всички ме гледаха, дори някои с отворени уста. Атикус беше престанал да ръчка Джем: двамата стояха един до друг зад Дил. Гледаха като омагьосани. Дори Атикус беше зяпнал, нещо, за което винаги казваше, че било некрасиво. Погледите ни се срещнаха и той затвори уста.

— Атикус, аз току-що разправях на мистър Кънингам, че е лошо да не си погасяваш дълговете навреме, но ти тогава му каза да не се тревожи, двамата заедно сте щели да оправите работата… — постепенно замлъкнах и се зачудих какви ли глупости съм наговорила. В нашата всекидневна да се говори за погасяване беше съвсем в реда на нещата.

По крайчеца на косата ми взе да се събира пот: всичко мога да понасям, но не и тълпа хора, които ме гледат. Никой от тях не помръдваше.

— Какво има? — попитах аз.

Атикус не отвърна. Завъртях се и погледнах към мистър Кънингам, но и неговото лице беше също така безизразно. После той направи нещо чудно. Приклекна и ме хвана за двете рамена.

— Ще му предам твоя поздрав, малка госпожице — каза той.

След това се изправи и махна с огромната си ръка.

— Хайде да си вървим — извика той. — Тръгвайте, момчета!

И така, както бяха дошли, по един и по двама, мъжете се помъкнаха към раздрънканите си автомобили. Затръшнаха вратите, моторите изръмжаха и всички си отидоха.

Обърнах се към Атикус, но той беше отишъл при затвора и се облягаше с лице към стената. Доближих се до него и го дръпнах за ръкава.

— Сега да си отидем ли в къщи?

Той кимна, извади носната си кърпа, отри лицето си и шумно се изсекна.

— Мистър Финч? — някъде от тъмнината се раздаде тих, прегракнал глас. — Отидоха ли си?

Атикус се отдръпна и погледна нагоре.

— Отидоха си — отвърна той. — Поспи, Том. Повече няма да те безпокоят.

От отсрещната страна друг глас проряза нощта:

— Ти си дяволски прав, Атикус — повече няма да се върнат, Атикус. През цялото време те прикривах.

От прозореца на редакцията на „Мейкомб трибюн“ се надвеси мистър Ъндърууд с едно чифте.

Отдавна беше — минало време за лягане и усещах умора: струваше ми се, че Атикус и мистър Ъндърууд ще говорят цяла нощ — мистър Ъндърууд, надвесен от прозореца, а Атикус — вдигнал глава към него. Най-после Атикус се върна, загаси лампата над вратата на затвора и взе стола си.

— Може ли аз да го нося вместо вас, мистър Финч? — попита Дил. Той през цялото време не беше промълвил нито дума.

— Разбира се, благодаря ти, сине.

На път към кантората ние с Дил тръгнахме зад Атикус и Джем. Натоварен със стола, Дил вървеше по-бавно. Атикус и Джем бяха доста напред и си мислех, че той му се кара, загдето не се беше прибрал в къщи, но бях сгрешила. Под светлината на една улична лампа Атикус протегна ръка и разроши косата на Джем — това бе неговият единствен жест на нежност.