Стивън Кинг
Проклятието (7)

Глава 7
Птичи сън

Циганинът се бе превърнал в огромна птица. Лешояд със скапан клюн. Кръжеше над Феървю и оставяше след себе си зърнест, пепеляв прах като сажди от комин, който изглежда идваше изпод тъмните му крила… откъм основата им.

„По-слаб“, грачеше циганинът-лешояд, докато прелиташе над общинския парк, над пивницата „Вилидж“, над книжарницата „Уолдън“ на ъгъла на Мейн и Девън, над „Еста-Еста“, сравнително добрия италиански ресторант на Феървю, над пощата, над „Амоко“, съвременната обществена библиотека на Феървю със стъклени стени и накрая над солените блата и към крайбрежието.

По-слаб — само тази дума, но Халек видя, че тя е достатъчно проклятие, тъй като всеки в това благоденствуващо предградие, посещавано от заможни граждани, които се отбиваха да пийнат по нещо във вагон-ресторанта по пътя към къщи, всеки в този красив малък новоанглийски град, разположен право в центъра на общината на Джон Чийвър^[1], всеки във Феървю умираше от глад.

Той вървеше все по-бързо и по-бързо по Мейн стрийт, явно беше невидим — логиката на сънищата, в края на краищата, се подчинява само на онова, което сънят налага — и се ужасяваше от резултата на циганското проклятие, Феървю бе станал град, изпълнен с оцелели жертви от концентрационен лагер. Бебета с големи глави и изсъхнали тела пищяха от скъпите си колички. Две жени в луксозни модни рокли с препъване и залитане излязоха от „Черешката“, имитацията на старинен магазин за сладолед във Феървю. Скулите и изпъкналите вежди на лицата им изпъваха лъскавата като пергамент кожа; деколтетата на роклите им висяха над издадените напред ключици, а дълбоките празнини между раменете им бяха като злокобна пародия на женственост.

Ето го и Майкъл Хюстън, който се поклаща върху тънките си като на плашило крака, а модният му костюм се люлее около невероятно мършавото му тяло. Протяга шишенце с кокаин с едната си тънка като на скелет ръка. „Нещо сладичко“, кряска той към Халек с глас на плъх, заловен в капан, който пищи за последен път в нещастния си живот. „Нещо сладичко? Ускорява метаболизма ти, Били, момчето ми! Нещо сладичко! Нещо…“

С все по-голям ужас Халек осъзна, че ръката с шишенцето изобшо не е ръка, а само тракащи кости. Човекът беше ходещ и говорещ скелет.

Обърна се да побегне, но както става в кошмарите, не можеше да набере скорост. Макар че стоеше на тротоара на Мейн стрийт, имаше чувството, че бяга през гъста лепкава кал. Всеки миг скелетът, който по-рано бе Майкъл Хюстън, щеше да се протегне и да докосне рамото му. Или може би кокалестата ръка щеше да посегне към гърлото му.

„Нещо сладичко, нещо сладичко, нещо сладичко“, крещеше пискливият плъхоподобен глас на Хюстън. Гласът идваше все по-близо и по-близо; Халек знаеше, че ако извърне глава, привидението щеше да бъде до него, съвсем близо до него — с искрящи очи, които стърчат от оголените очни ябълки, с изкривена и тракаща оголена челюст.

Видя и Ярд Стивънс, който излезе, влачейки крака, от „Горе главата“, а бежовата му бръснарска престилка се мяташе над несъществуващи гърди и корем. Ярд пищеше пронизително с ужасяващия глас на гарга, а когато се обърна към Халек, той видя, че това изобщо не беше Ярд, а Роналд Рейган. „Къде е останалата ми част, пищеше той. Къде е останалата ми част? КЪДЕ Е ОСТАНАЛАТА МИ ЧАСТ?“

„По-слаб“, шепнеше Майкъл Хюстън е ухото на Халек и стана онова, от което Халек се бе опасявал — пръстите-кокали го докоснаха, задърпаха и осукахаръкава му — и той си помисли, че този допир ще го влуди. „По-слаб, още По-слаб, нещо сладичко, нещо тъпичко; беше жена му, Били, момчето ми; загазил си, миличък, мноого си загазил…“