Николай Гогол
Мъртви души (4)

ГЛАВА IV

Като стигна до трактира, Чичиков заповяда да спрат поради две причини. Едно — за да си отпочинат конете, и друго — самият той да похапне и да се подкрепи. Авторът трябва да си признае, че завижда твърде много на апетита и стомаха на тоя род хора. За него решително нищо не значат всички господа от едра ръка, които живеят в Петербург и Москва и прекарват времето си в обмисляне като какво да ядат утре и какъв обяд да съчинят за в други ден и които почват от тоя обяд само след като глътнат предварително някакъв прах; които се хранят с миди, морски паяци и други чудесии, а после ходят в Карлсбад или Кавказ. Не, тези господа никога не са възбуждали у него завист. Но господата от средна ръка, които на една станция си поискват жамбон, на друга — прасенце, на трета — парче есетра или някакъв изпържен салам с лук и после, като че нищо не е станало, сядат на трапезата, в което време искаш, и чорбата от чига с риби жлези плющи и ръмжи между зъбите им, сърбана със зелник или пита със сомова опашка, тъй че и този, който гледа, и той се разяда — ето тия господа се ползуват наистина от завидния дар на небето! Не един господин от едра ръка би жертвувал веднага половината от селяните си и половината от именията си, заложени и незаложени, с всичките им подобрения по чужд и руски образец, само и само да има такъв стомах, какъвто има господинът от средна ръка, но лошото е, че за никакви пари, па нито дори за имоти с подобрения и без подобрения човек не може да се сдобие с такъв стомах, какъвто има господинът от средна ръка.

Дървеният потъмнял трактир прие Чичиков под своя тесен гостоприемен навес, подпрян на дървени стружени диреци, прилични на старинни църковни светилници. Трактирът беше нещо като руска хижа, само че в малко по-голям размер. Ажурно изрязани корнизи от ново дърво около прозорците и под стрехите рязко и живо пъстреха тъмните му стени: на капаците бяха изписани кани с цветя.

Като се изкачи по тясна дървена стълба горе на широкия пруст, той видя врата, която се отвори със скърцане, и заедно със светлината, излизаща оттам, една дебела бабичка, облечена в пъстра басма, която му рече: „Заповядайте тука!“ В стаята той намери все стари приятели, които всеки може да срещне в малките дървени трактири, каквито има доста край пътищата, а именно: замъглен самовар, гладко рендосани борови стени, триъгълен шкаф с чайници и чаши в ъгъла, фарфорови позлатени яйца пред иконата, които висяха на ясносини и червени панделки, наскоро окотила се котка, огледало, което показва наместо две — четири очи, а наместо лице — някаква пита; и най-после — затъкнати в иконата миризливи билки и карамфилови китки, изсъхнали до такава степен, че оня, който рече да ги помирише, само киха и нищо повече.

— Прасенце има ли? — С такова питане Чичиков се обърна към изправената бабичка.

— Има.

— С хрян и сметана ли?

— С хрян и сметана.

— Дай го тука!

Бабичката отиде да приготви и донесе чиния, кърпа, огладена с толкова много кола, че стърчеше като изсъхнала кора, после нож, тъничък като чекийка, с пожълтял костен чирен, двузъба вилица и една солница, която никак не можеше да се постави права на масата.

Нашият герой както обикновено тозчас влезе в разговор с бабата и я разпита дали сама държи трактира, или има стопанин и колко приход дава трактирът, и с тях ли заедно живеят синовете им, и какъв е най-големият им син — ерген ли е или женен, и за каква жена се е оженил, взел ли е голяма зестра, или не, и доволен ли е бил тъст му, и не се ли сърди, че малко дарове е получил на сватбата; накъсо, не пропусна нищо. От само себе си се разбира, че той полюбопитствува да узнае какви помешчици живеят в околността и узна, че има всякакви помешчици: Блохин, Почитаев, Милной, Чепраков, полковникът Собакевич. „А! Познаваш ли Собакевич?“ — попита я той и тутакси чу, че старицата познава не само Собакевич, ами и Манилов и че Манилов падал май по-важен от Собакевич: поръчвал си веднага да му сварят кокошка, поисквал и телешко; пък ако има овчи дроб, и овчи дроб ще поиска, и от всичко само ще вкуси, а Собакевич само едно нещо ще поръча, ала затова пък всичкото ще го изяде, дори ще поиска и прибавка за същата цена.

Когато той разговаряше така, ядейки прасето, от което беше останало последното късче, чу се трополене на колела на пристигаща кола. Като погледна през прозореца, той видя спряна пред трактира една лека бричка, запрегната с три хубави коня. От бричката излязоха двама мъже. Единият рус, висок; другият малко по-нисичък, мургав. Русият беше с тъмносиня венгерка, мургавият — просто с кафтан на ивици. Отдалече се влачеше още една — празна, теглена от четири космати коня с изпокъсани хамути и с оглавници и поводи от върви. Русият бързо се изкачи по стълбата нагоре, а мургавият остана долу и опипваше нещо в бричката, разговаряйки със слугата и махайки същевременно към идещата след тях кола. Неговият глас се стори сякаш познат на Чичиков. Докато го разглеждаше, русият вече успя да напипа вратата и да я отвори. Той беше висок мъж, възсух на лице или, както казват, доста поживял, с червени мустаци. От загорялото му лице можеше да се заключи, че той знае какво нещо е дим, ако не барутен, то поне тютюнев. Той вежливо се поклони на Чичиков, на което последният отговори със същото. В продължение на няколко минути те навярно щяха да се заприказват и добре да се запознаят помежду си, защото началото беше вече сторено и двамата почти в едно и също време изразиха удоволствието си, че прахът по пътя е улегнал съвсем от вчерашния дъжд и че сега е и прохладно, и приятно да се пътува, когато влезе възчерничкият му другар и хвърли на масата шапката си, като разроши буйно с ръка своята черна гъста коса. Той беше мъжага, среден ръст, доста строен, с пълни румени бузи, с бели като сняг зъби и с черни като смола бакенбарди. Той беше свеж, сякаш кръв с мляко; лицето му просто пращеше от здраве.

— Ба, ба, ба! — викна той изведнъж и разпери ръце, като видя Чичиков. — Отде така насам?

Чичиков позна Ноздрев, същия, с когото заедно обядва у прокурора и който в няколко минути толкова се сближи с него, че почна да му говори на „ти“, макар че от своя страна той не беше му дал никакъв повод за това.

— Къде си пътувал? — заговори Ноздрев и без да дочака отговор, продължи: — А пък аз, драги, ида от панаир. Поздрави ме: проиграх се в пух и прах! Вярваш ли, че никога в живота си не съм се проигравал тъй? Представи си, че дойдох с наемни коне! На, погледни през прозореца! — И той така наведе главата на Чичиков, че тоя насмалко не се чукна в рамката. — Виждаш ли какви кранти? Едва ме домъкнаха, проклетите: трябваше да се преместя в неговата бричка. — Като казваше това, Ноздрев посочи с пръст своя другар: — Ама ние не се ли познавате още? Зет ми Мижуев! Ние с него целия предиобед говорехме за тебе. Чакай — думам, току-виж, че сме срещнали Чичиков. Ех, драги, ама да знаеш как загубих! Ще ми повярваш ли, не само четирите си коня прахосах — всичко отиде. На, сега нямам ни кордон, ни часовник… — Чичиков погледна и видя наистина, че той нямаше нито кордон, нито часовник. Нему дори се стори, че и единият му бакенбард беше по-тънък и не тъй гъст, както другият. — А да имах само двайсет рубли в джоба си — продължаваше Ноздрев. — именно двайсет, не повече, щях да си върна всичко, тоест освен дето щях да си го върна, ами като честен човек веднага щях да туря в портфейла си трийсет хиляди.

— Ти и тогава така казваше — намеси се русият, — ама като ти дадох петдесет рубли, начаса ги прогори.

— Ама нямаше да ги загубя! Бога ми, нямаше да ги загубя! Ако само не бях направил една глупост, истина ти думам, нямаше да ги загубя. Ако не бях се хвърлил след дублирането с допълнителен влог на проклетата седморка, щях да обера банката.

— Ама нали не я обра! — каза русият.

— Не я обрах, защото направих допълнителен влог не навреме. Ами ти мислиш, че твоят майор по-хубаво ли играе?

— Хубаво или лошо, ала той те обра.

— Чудо голямо! — отговори Ноздрев. — Тъй и аз искам да го обера. Не, я да седне да поиграем, като постоянно дублираме, тогава ще видя, ще видя аз тогава какъв играч е той! Но затова пък, брате Чичиков, какъв гуляй му търтихме в първите дни! Наистина панаирът беше чудесен! Сами търговците казват, че никога не са се събирали толкова много хора. Всичко, каквото докарах от село, се продаде на най-износна цена. Ех, братко, ама как си погуляхме! Само като си спомня сега… дявол да го вземе! Тоест колко ми е жал, че ти не беше там! Представи си, на три версти от града квартирува един драгунски полк. Офицерите не знам колко бяха, трябваше да има до четирийсет души офицери в града, че като почнахме, братко, да пием… Щабсротмистьр Поцелуев… славен човек! Ей такива едни мустаци! На бордото^[1] казва просто бурдашка. „Я донеси, байно — каже, — бурдашка!“ Поручик Кувшинников… Ах, братче, какъв мил човек! Пък гуляйджия — здраве му кажи. Ние бяхме постоянно заедно е него. Пък какво вино ни отпусна Пономарев! Трябва да знаеш, че той е мошеник и от дюкяна му не може нищо да се вземе; във виното туря всякакви боклуци: бакам, горена гъба, та дори и бъз, подлецът неден, разтрива; но затова пък, ако ти извади от вътрешната стаичка, която той нарича специална, някоя бутилчица — е, драги, просто сякаш се намираш в емпиреите. Нашето шампанско беше такова едно… какво чинеше пред него губернаторското? — Просто квас. Представи си, не клико^[2], а някакво си кликоматрадура, това ще рече — двойно клико^[3]. И освен това донесе една бутилчица френско под името бонбон. Аромат? — Гюл и всичко, каквото искаш. Ама си погуляхме!… След нас дошъл някой си княз, пратил да му купят шампанско — в целия град няма ни една бутилка: офицерите изпили всичко. Вярваш ли, че само аз през време на обяда изпих седемнайсет бутилки шампанско.

— Е, чак седемнайсет бутилки май не можеш изпи — забеляза русият.

— Като честен човек ти казвам, че изпих — отговори Ноздрев.

— Можеш да си приказваш каквото си щеш, но аз ти думам, че и десет не можеш изпи.

— Е, добре, искаш ли да се обзаложим, че изпих?

— Че защо пък да се обзалагаме?

— Хайде, заложи пушката, дето я купи в града.

— Не ща.

— Е, заложи я де, опитай!

Не искам да опитвам.

— Защото ще останеш без пушка като без шапка. Ех, драги Чичиков, ама колко съжалявах, че те нямаше! Зная, че не би се отделил от поручик Кувшинников. Ама как щяхте да си допаднете с него! Това не е като прокурора и онези губернски стипци в нашия град, които треперят за всяка копейка. Тоя, братко, и на халбик^[4], и на банка играе, и на всичко, каквото искаш. Ех и ти, Чичиков, какво ти струваше да дойдеш? Истина, заслужаваш да ти се каже свинтус за това, скотовъд неден! Целуни ме, душо, страшно те обичам! Мижуев, гледай — съдбата ни събра: е, добре, какъв ми е той или какъв съм му аз? Дошъл бог знае откъде, аз пък тук живея… А пък колко карети имаше, драги, и всичко това en gros^[5]. Опитах си късмета на пиянко, спечелих две бурканчета помада, една фарфорова чаша и една китара, после поставих пак и изгубих, да се не видеше макар, още шест рубли. А пък какъв женкар е да знаеш Кувшинников! Ние с него бяхме, то се вика, на всички балове. Имаше една такваз наконтена, само дантели и мантели по нея и дявол знае още какво нямаше… аз само си мисля; бре, дявол да я вземе! А пък Кувшинников, тоест той е такава една стока, залепи се до нея и на френски език почна да й подхвърля такива едни комплименти… Ще повярваш ли, дори и простите жени не пропуща. Той това нарича „да удариш кьоравото“. Пък риба, прясна и сушена, бяха надокарали, чудо. Все пак успях да донеса една — добре, че се сетих да я купя, когато имах още пари. Ти сега накъде отиваш?

— Отивам у един човечец — отговори Чичиков.

— Какъв ти човечец? Я го зарежи! Ще отидем у дома.

— Не, не може, работа имам.

— Ами, сега пък работа! Ама че я измиеш! Ах ти, Оподелдок Иванович!

— Истина ти думам, работа, при това и важна.

— Обзалагам се, че лъжеш! Я ми кажи само, у кого отиваш?

— Е, у Собакевич.

Ноздрев избухна с такъв звънлив смях, с какъвто се смес само бодър, здрав човек, у когото се показват до един бели като захар зъби, а бузите му треперят и подскачат, а съседът му през две стаи в трета се сепва от сън с опулени очи и казва: „Ама че го е прихванало“.

— Че какво смешно има тука? — попита Чичиков, малко недоволен от този смях.

Ала Ноздрев продължаваше да се кикоти с цяло гърло, като думаше:

— Ой, съжали ме! Наистина ще се пукна от смях!

— Няма нищо смешно: аз му обещах — каза Чичиков.

— А бе ти ще проклинаш живота си, когато отидеш у него; той е просто чифутомор! Зер аз знам характера ти: жестоко се мамиш, ако мислиш, че ще намериш там игра на карти и хубава бутилка бонбон. Чуй ме, братче, по дяволите Собакевич! Я да отидем у дома! С каква пушена риба ще те нагостя! Пономарев, дяволът неден, ей тъй ми се кланяше и вереше. „Само за вас е — каже, — целия панаир разтършувайте, няма да намерите такава.“ Ама страшен мошеник е, ще ти кажа. Аз му рекох право в очите. „Вие — думам му — с нашия прекупчик сте първи мошеници!“ Хили се, хитрецът му неден, и си глади брадата. Ние с Кувшинников всеки ден закусвахме в дюкяна му. Ах, драги, забравих да ти кажа: зная, че сега няма да ме оставиш на мира, ала за десет хиляди не ти го давам, отнапред ти казвам. Ей, Порфирий! — приближи се той до прозореца той и викна на своя слуга, който държеше в едната си ръка ножче, а в другата — корав хляб с едно парче от пушената риба, която бе успял на бърза ръка да отреже, докато вадеше нещо от бричката. — Ей, Порфирий! — крещеше Ноздрев. — Я донеси кученцето! Ама какво кученце! — продължи той, като се обърна към Чичиков. — Крадено е: стопанинът му за нищо на света не го даваше. Аз му предложих жълтата си кобила, онази помниш, която размених с Хвостирьов… — Ала Чичиков никога не бе виждал нито жълтата му кобила, нито Хвостирьов.

— Господине, няма ли нещо да си хапнете? — запита бабата, която в това време се приближи до него.

— Нищо. Ех, братле, ама как си погуляхме! Е, хайде, дай една ракия. Каква ракия имаш?

— Анасонена — отговори старата.

— Добре, донеси анасонена — каза Ноздрев.

— Донеси тогава, и на мене една! — каза русият.

— В театъра една актриса пееше, каналията, като канарче! Кувшинников, който седеше до мене, ми дума: „Ех да може човек да удари кьоравото тука!“ Само бараки, мисля, имаше към петдесет. Фенарди четири часа се въртя като воденица. — В същото време той взе чашката от ръцете на бабичката, която му се поклони ниско. — А дай го тука! — извика той, като видя Порфирий, който влезе с кученцето. Порфирий беше облечен също като господаря си, в някакъв полукафтан, подплатен с памук, но малко омазан.

— Дай го тука, тури го на дъските!

Порфирий сложи на пода кученцето, което се простря на четирите си крачета и почна да души дъските.

— Това се казва кученце! — рече Ноздрев, като го улови за гърба и приповдигна с ръка. Кученцето жално изквича.

— Ами ти не си направил, каквото ти казах — рече Ноздрев, като се обърна към Порфирий и почна да разглежда внимателно корема на кученцето. — Ти не си и помислял да го изчешеш.

— Не, аз го изчесах.

— Ами защо има бълхи?

— Не знам. Кой знае, може някак от бричката да ги е хванало?

— Лъжеш, лъжеш и не си помислял да го изчешеш; а мисля, глупако, че ти и свои бълхи си му пуснал. Я, Чичиков, виж, виж какви уши има; на попипай ги с ръка.

— Че защо? Аз и без това виждам: добра порода! — отговори Чичиков.

— Не, хвани го, попипай ушите му!

За да му угоди, Чичиков попипа ушите му, като каза:

— Да, добро куче ще стане.

— Ами носът, чувствуваш ли какъв е студен? Побарай го с ръка.

Не желаейки да го обиди, Чичиков го побара за носа и каза:

— Хубаво ще души.

— Истински муцунак — продължи Ноздрев, — да си призная, отколе точех зъби за муцунак. На, Порфирий. Отнеси го!

Порфирий улови кученцето под корема и го отнесе в бричката.

— Чувай, Чичиков, ти трябва без друго сега да дойдеш у дома; пет версти са всичко на всичко, ще ги вземем на един дъх, а после, ако щеш, иди и у Собакевич. „Какво пък — каза си Чичиков, — я да отида наистина у Ноздрев! Че с що той е по-лош от другите? Също такъв човек, а отгоре на туй още и се проиграл. Бива си го, личи си, за всичко; значи, ще може нещичко да се издрънка даром от него.“

— Добре, да вървим — отговори той, — но да знаеш, че няма да ме задържиш много: времето ми е скъпо!

— Браво, душо, тъй те харесвам! Ето, тъй е добре! Чакай сега, ще те целуна за това. — Сега Ноздрев и Чичиков се целунаха. — Ех, че славно: тримката ще полетим!

— Не, моля те, мене вече ме пусни — каза русият, — трябва да си отида у дома.

— Празна работа, празна работа, драги: няма да те пусна.

— Не, не, не! Хич и не помисляй!

Русият беше от ония хора, в характера на които на пръв поглед има някаква упоритост. Преди да отвориш уста, те вече са готови да се препират и чини ти се, че никога няма да се съгласят с онова, което е явно противоположно на техния начин на мислене, че никога няма да нарекат глупавия човек умен и особено, че няма да се съгласят да играят по чужда гайда; а свършва винаги тъй, че в характера им се оказва мекушавост и се съгласяват именно на това, което са отхвърлили, глупавото ще нарекат умно и ще почнат после чудесно да тропкат по чужда гайда, с една дума, почват гладко, а свършват гадко.

— Празна работа! — рече Ноздрев в отговор на някакъв довод на русия, нахлузи на главата му фуражката и русият тръгна подире им.

— Ракията, господине, не платихте — напомни старицата.

— Добре, добре, бабо. Чувай, зетко! Заплати, моля ти се. Нямам ни една копейка в джоба си.

— Колко искаш? — попита зетят.

— Че колко, господине? Двайсет копейки всичко — отговори старата.

— Лъжеш, лъжеш. Дай й петнайсет, стига й и престига й.

— Малко е, господине — отвърна старата, ала взе парите с благодарност и дори се затече бързо-бързо да им отвори вратата. Тя не губеше, защото бе поискала четворно повече, отколкото струваше ракията.

Пътниците се качиха в бричките си. Бричката на Чичиков вървеше редом с бричката, в която седяха Ноздрев и зет му, и затова тримата можеха свободно да разговарят, докато пътуваха. Подире им следваше, постоянно оставайки назад, малката калясчица на Ноздрев, запрегната с дръгливи кираджийски коне. В нея седеше Порфирий с кученцето.

Понеже разговорът, воден от пътниците помежду им, не беше твърде интересен за читателя, ще направим по-добре, ако кажем няколко думи за самия Ноздрев, комуто може би ще се случи да играе не съвсем последна роля в нашата поема.

Лицето на Ноздрев наистина е вече горе-долу познато на читателя. Всекиму се е случвало да срещне доста такива хора. Наричат ги отворени хора, минават още от детинство и от училище за добри другари и при това биват доста зле пердашени. В лицето им винаги се вижда нещо открито, искрено, смело. Те скоро се запознават и докато усетиш, те вече ти викат: ти. Завързват уж приятелство до живот, а пък почти всякога се случва тъй, че новият приятел се сбива с тях още същата вечер на приятелски гуляй. Те са винаги бъбривци, гуляйджии, бабаити, лични хора. На трийсет и петата си година Ноздрев беше досъщ такъв, какъвто беше на осемнайсетата и двайсетата: обичаше да погулява. Женитбата съвсем не го промени, толкоз повече, че жена му скоро отиде на оня свят, като остави две дечица, които положително му бяха непотребни. С децата обаче се занимаваше една хубавичка бавачка. В къщи той не можеше да се заседи повече от един ден. Острият му нос от няколко десетки версти подушваше де има панаир с всякакви сборове и балове; в един миг той вече биваше там, караше се и дигаше врява на някоя зелена маса, защото, както всички като него, имаше страст към картите. На карти, както видяхме още в първата глава, той играеше не съвсем безгрешно и чисто, знаейки много разни мошеничества и други тънкости, и затова играта твърде често свършваше с друга игра или го налагаха с ботуши, или пък му показваха такива фокуси върху гъстите и много хубави бакенбарди, че понякога се връщаше в къщи само с един бакенбард, и то доста оредял. Но здравите му и пълни бузи бяха тъй хубаво създадени и съдържаха в себе си толкова много растителна сила, че бакенбардите скоро израстваха отново, дори още по-хубави от предишните. И което беше най чудното — което можеше да се случи само в Русия, — след време той се срещаше пак с ония приятели, които са го млатили. и се срещаше, като че ли ни лук ял, ни лук мирисал: и той, дето се вика, нищо, и те — нищо.

Ноздрев беше един вид исторически човек. Дето имаше повече хора и биваше и той, не минаваше без история. Без друго все някаква история се случваше: или жандарми ще го изведат поя ръка из салона, или пък приятелите му се принуждаваха да го изтикат. Ако не се случеше това, все пак ставаше нещо такова, което с другите никога не се случваше: или пък дотолкова се захласваше в лъготене, че най-после и самият той се засрамяше. И ще излъже съвсем без нужда: току видиш, почнал да разказва, че бил имал някакъв кон с ясносин или розов косъм и други подобни глупости, тъй че всички, които го слушаха, най-после го напущаха с думите: „Е, приятелю, ти май загази в лука.“ Има хора, които са обзети от страст да напакостят на ближния си понякога ей така, без никаква причина. Някой например, дори висок чиновник, с благороден вид, със звезда на гърдите, ще ви стиска ръката, ще се заприказва с нас за най-дълбоки предмети, които карат човека да размишлява, а после гледаш, тука още, пред очите ви. ще ви напакости. И ще ви напакости като прост колежки регистратор^[6], а съвсем не като човек със звезда на гърдите, беседващ за предмети, които изискват размишления, тъй че само стоиш и се чудиш и маеш, дигаш рамене и нищо повече. Та каква чудна страст имаше в Ноздрев. Колкото по-тясно се сближаваше някой с него, толкова по-скоро нему именно, а не на някой друг, той напакостяваше: ще пусне някоя клюка, по-глупава от която мъчно може да се измисли, ще развали сватба, търговска сделка, и при това съвсем не се смята, че е ваш неприятел; напротив, ако случаят го докара да се срещне пак с вас, той ще се отнесе пак приятелски и дори ще ви каже: „Ама че си бил подлец — никога няма да наминеш към мене.“ В много отношения Ноздрев беше разностранен човек. т.е. годен за всичко. И една и съща минута той ви предлагаше да заминете за където щете, дори и накрай света, да влезе в каквото обичате предприятие, да трампи всичко, каквото и да било, с всичко, каквото искате. Пушка, куче, кон — всичко беше предмет за размяна, ала съвсем не с цел да печели: това произлизаше просто от някаква неуморна живост и пъргавина на характера. Ако на панаир му проработеше късметът да напипа някой прост човечен и да го обере, той накупуваше цяла камара от всичко, което най-напред зърнеше в дюкяните: хамути, благовонни свещи, смоли, басми, обикновени свещи, шалове за бавачката, някой жребец, стафиди, сребърна кана, холандско платно, грис, тютюн, пищови, сельодки, картини, точило, гърнета, чизми, фаянсови съдове — доколкото му стигнеха парите. Впрочем рядко се случваше всичко туй да бъде отнесено в къщи: ти го речи още същия ден всичко пак отиваше у друг, по-щастлив играч, понякога отиваше дори и собственият му чибук с кесията и мундщука, а понякога и четирите му хранени коня с каляската и файтонджията, тъй че самият стопанин тръгваше в късичък сюртук или полукафтан да търси някой приятел, за да си послужи с неговата кола. Ето какъв беше Ноздрев! Може би хората ще го нарекат изтъркан характер, ще почнат да казват, че сега вече няма ноздревци. Уви! Несправедливи ще бъдат ония, които ще почнат да говорят така. Ноздрев дълго още няма да изчезне от света. Той е навсякъде между нас и може би ходи само в друг кафтан; ала хората са лекомислено непроницателни, та човек в друг кафтан им се струва друг човек.

През това време трите екипажа стигнаха пред портата на Ноздревата къща. В къщи нямаше никакво приготовление за посрещането им. Насред трапезарията стояха две дървени магарета и двама мужици, покачени на тях, белосваха стените, като пееха провлечено някаква безкрайна песен: целият под беше опръскан с вар. Ноздрев начаса изпъди мужиците с дървените магарета и отърча в другата стая да дава заповеди. Гостите чуваха как той заръчваше обяд на готвача: Чичиков, който почваше вече да чувствува апетит, разбра, че по-рано от пет часа надали ще седнат да ядат. Ноздрев, като се завърна, разведе гостите навсякъде да видят всичко, каквото имаше в селото му, и за два часа и нещо им показа положително всичко, тъй че нищо повече не остана за показване. Най-първо отидоха да разгледат конюшнята, дето видяха две кобили, едната — сива с кръгли петна, другата — възжълта, после един дорест жребец, наглед нищо особено, ала за него Ноздрев се кълнеше и вереше, че бил заплатил десет хиляди.

— Десет хиляди за него не си дал — забеляза зет му. — Той не струва и хиляда.

— Бога ми, дадох десет хиляди — отговори Ноздрев.

— Ти можеш да се кълнеш колкото щеш — додаде зет му.

— Е. добре, искаш ли да се обзаложим? — каза Ноздрев.

На облог зетят не рачи да се хване. После Ноздрев им показа празните ясли, дето по-рано имаше също тъй хубави коне. В същата тая конюшня видяха и пръча, който хората по едно старо вярване смятаха за необходимо да държат при конете и който изглеждаше да е в мир и любов с тях и се разхождаше под коремите им като у дома си. После Ноздрев ги заведе да видят едно вълче, което беше вързано.

— Ето вълчето — каза той, — нарочно го храня със сурово месо. Иска ми се да стане съвършен звяр. — Отидоха да видят езерото, дето според думите на Ноздрев имало такива големи риби, щото двама души с мъка измъквали една, в което обаче зет му не закъсня да се усъмни. — Аз, Чичиков — каза Ноздрев, — ще ти покажа на тебе две превъзходни кучета: силата на задните им крака просто кара човека да се чуди, а муцуната им — съща игла — и ги поведе към една къщичка, построена много красиво и заобиколена с голям, заграден от всички страни двор. Като влязоха в двора, видяха там всякакви кучета: и с дълги гъсти косми, и с меки косми от всички възможни бои и всякакъв косъм: сивочервеникави, черни, с червеникави петна, с жълти петна, с черни петна по жълта козина, червеношарени, черноухи, сивоухи. Тука бяха всички прякори — всички повелителни наклонения: Стреляй, Обругай, Хвъркай, Пожар, Луд гидия, Псувач, Душевад, Обесник, Припрянко, Лястовичка, Награда, Попечителка. Между тях Ноздрев беше също като баща между челядта си: те всички с вирнати опашки — които любителите на кучета наричат кормила — полетяха право срещу гостите и почнаха да се здрависват с тях. Десетина от тях сложиха лапите си върху раменете на Ноздрев. Обругай засвидетелствува също такова приятелство на Чичиков и като се изправи на задните си крака, близна го по самата уста тъй, че Чичиков тутакси плюна. Разгледаха кучетата, които възбуждали удивление със силата на задните си крака — добри кучета бяха. После отидоха да видят кримската кучка, която била вече сляпа и според думите на Ноздрев трябвало скоро да псовиса, ала преди две години била много добра кучка; разгледаха и кучката — тя наистина беше сляпа. После отидоха да разгледат воденицата, дето липсваше кречеталото, в което се опира горният камък, който се върти бързо на оста и пърха според чудния израз на руския мужик. — А ето, сега ще видим и ковачницата — каза Ноздрев. Като изминаха още малко, те наистина видяха и ковачницата; разгледаха и ковачницата. — А пък тука, в това поле — каза Ноздрев, като сочеше с пръст полето, — има толкова много зайци, че земята се не вижда от тях: аз сам улових с ръце един за задните крака.

— Ба, заек не можеш улови с ръка — забеляза зет му.

— Ама на, че улових, специално го улових — отговори Ноздрев. — Сега ще те заведа — продължи той, като се обърна към Чичиков — да видиш границата, дето свършва моята земя.

Ноздрев поведе гостите през полето, което на много места беше цяло от малки могилки, обрасли с трева. Гостите трябваше да минават през угарите и изравнените с брани ниви. Чичиков почна да чувствува умора. На много места изпод краката им цвъркаше вода: дотолкова мястото беше ниско. Изпърво те уж се пазеха и стъпваха внимателно, но после, като видяха, че няма никаква полза от това, удариха направо, без да избират де има повече и де по-малко кал. Като изминаха доста голямо разстояние, най-сетне видяха наистина границата, която се състоеше от едно дървено стълбче и тесничък ров.

— Туй е границата! — каза Ноздрев. — Всичко, що се вижда от тая страна, всичко това е мое, и дори от оная страна, цялата тая гора, дето ей там се синее, и всичко във гората е все мое.

— Че кога пък тая гора е станала твоя? — попита го зет му. — Или наскоро си я купил? Тя по-рано не беше твоя.

— Да, наскоро я купих — отговори Ноздрев.

— Че кога толкова скоро си успял да я купиш?

— А бе още онзи ден я купих и скъпо заплатих, дявол да го вземе.

— Че ти тогава беше на панаира.

— Ех и ти, Софроне! Нима човек не може в едно и също време хем да бъде на панаира, хем да купи земя? Да, аз бях на панаира, а моят управител тук без мен я купил.

— Е, ако управителят ти я е купил… — каза той. Но и сега се усъмни и заклати глава. Гостите се върнаха по същия лош път в къщи. Ноздрев ги отведе в своя кабинет, дето впрочем не се забелязваха следи от онова, което се среща в кабинетите, т.е. книги или хартия: висеха само саби и две пушки: едната — за триста, а другата — за осемстотин рубли. Зетят, като ги разгледа, само заклати глава. После им показа турски ками, на една от които по погрешка беше издълбано: Майстор Савелий Сибиряков. Подир това им показа една латерна. Ноздрев веднага завъртя пред тях нещо. Латерната свиреше донякъде приятно, но, види се, вътре в нея нещо се бе случило, защото мазурката се завърши с песента: „Малбруг на поход тръгна“^[7], а пък „Малбруг на поход тръгна“ неочаквано завърши с един отколе познат валс. Ноздрев отдавна вече беше престанал да върти, ала вътре в латерната имаше една много пъргава свирка, която никак не рачеше да млъкне и дълго още после свири тя сама. Сетне им показа разни лули: дървени, пръстени, от морска пяна, опушени и неопушени, увити с мека кожа и неувити, чибук с кехлибарен мундщук, неотколе спечелен на игра, тютюнева кесия, ушита от някаква графиня, която на някаква си пощенска станция се влюбила в него до уши, чиито ръчички според думите му били най-субтилно^[8] суперфлю — дума, която вероятно означаваше за него най-висока точка на съвършенство. Като закусиха малко пушена риба, седнаха на трапезата едва към пет часа. Обядът, както изглеждаше, не съставляваше за Ноздрев главното нещо в живота, ястията не играеха голяма роля: някои бяха попрегорени, а някои съвсем недоварени. Виждаше се, че готвачът се е ръководил повече от някакво вдъхновение, та бе натурял, каквото му попаднало под ръка: ако пиперът се е намирал до него — сипвал пипер, зеле ли се е намирало — турял зеле, наливал мляко, слагал шунка, грах — с една дума: туряй, бъркай, стига само да бъде горещо, а вкус — все ще има някакъв. Затова пък Ноздрев се залови за вината: не бяха изяли още супата, а той вече напълни на гостите по голяма чаша портвайн и по една госотерн, защото в губернските и уездните градове няма прост сотерн^[9]. После Ноздрев заповяда да донесат една бутилка мадейра, по-хубава от която не е вкусвал и самият фелдмаршал. Мадейрата наистина дори пареше в устата, защото винопродавците, знаейки вкуса на помешчиците, които обичат хубава мадейра, я подправяха безпощадно с ром, а по някой път наливаха в нея и царска водка с надежда, че руските стомаси ще понесат всичко. После Ноздрев заповяда да донесат още някаква особена бутилка, която по думите му беше и бургоньон и шампаньон заедно. Той наливаше много усърдно в двете чаши — и надясно, и наляво, и на зетя си, и на Чичиков. Чичиков обаче забеляза някак случайно, че на себе си той наливаше малко. Това го накара да бъде предпазлив и щом Ноздрев се заприкажеше или наливаше на зетя си, той веднага изсипваше своята чаша в чинията си. Не след много донесоха на трапезата калинова настойка, която имала, според думите на Ноздрев, същински вкус на пресен каймак, ала в която, за чудо, се усещаше най-върла проста ракия във всичката й сила. После пиха някакъв балсам с такова име, че мъчно можеше да се запомни, пък и самият домакин втория път го нарече вече с друго име. Обядът отколе бе вече свършен и вината бяха опитани, ала гостите все още седяха на трапезата. Чичиков никак не искаше да заприказва с Ноздрев пред зет му за главния предмет, все пак зетят беше чужд човек, а предметът искаше усамотен и приятелски разговор. Впрочем зетят надали можеше да бъде опасен човек, защото се бе нарязал май доста много и както седеше на стола, час по час клюмаше с нос. Като забеляза сам, че се намира в ненадеждно състояние, той почна най-сетне да моли Ноздрев да го пусне да си отиде у лома, ала с такъв мързелив и апатичен глас, сякаш, според руския израз, с клещи вадеха думите му от устата.

— Не. Не! Няма да те пусна! — каза Ноздрев.

— Не, не ме огорчавай, приятелю, наистина ще си отида — думаше зет му, — ти много ще ме огорчиш.

— Празна работа, празна работа! Ние ей сега ще натъкмим една банчица.

— Не, тъкми си я самичък, аз не мога: жената много ще ми се разсърди, истината ти думам! Аз трябва да й направя това удоволствие. Не, не ме задържай!

— Поврага и жена ти, и… Бог знае каква важна работа имате да вършите заедно!

— Не братко! Тя е такава почтена и вярна! Такива добрини ми прави… вярваш ли, плаче ми се дори. Не, не ме задържай; като честен човек, ще си отида. Уверявам те в това по чиста съвест.

— Нека си отиде, каква полза от него! — каза тихо Чичиков на Ноздрев.

— Истина казваш! — отговори Ноздрев. — Страшно не обичам такива скашкани хора! — И додаде с глас: — Е, добре, дявол те взел, върни и се търкай о фустата на жена си, фетюк^[10] неден!

— Не, братко, не ми казвай фетюк — отговори зет му, — до живот съм й задължен. Тя е наистина толкоз добра, мила, тъй ме гали, че ми се доплаква. Ще ме попита какво съм видял на панаира — трябва всичко да й разправя… тя е толкоз наистина мила.

— Е, хайде, върви да й дрънкаш глупости! Ето ти фуражката.

— Не, братко, съвсем не бива тъй да приказваш за нея; с това ти, може да се каже, мене докачаш, тя е такваз мила.

Е, добре, махай се по-скоро при нея!

— Да, братко, ще отида; прощавай, че не мога да остана. На драго сърце, ама не мога. — Зетят дълго още повтаря извиненията си, без да забележи, че отдавна вече бе седнал в бричката, отдавна бе излязъл от портата и пред него отдавна се простираше само пусто поле. Трябва да се вярва, че жена му ще е чула малко подробности за панаира.

— Ама какъв негодник — думаше Ноздрев, застанал до прозореца и загледан в бричката, която се отдалечаваше. — Я го виж ти как препуска! Логоят му не е лош, отдавна съм турил око на него, ама с него човек не може да се спазари. Фетюк, цял фетюк!

След това те влязоха в стаята. Порфирий донесе свещи и Чичиков забеляза в ръцете на стопанина, кой знае отде дошло, едно тесте карти.

— Какво ще речеш — заговори Ноздрев, като бе стиснал страните на тестето с пръсти и малко го бе прегънал, тъй че хартийката отдолу бе се скъсала и отскочила. — Хайде, за да мине времето, отварям банка от триста рубли!

Но Чичиков се престори, че уж не чу за какво става дума, та му каза, като че неочаквано си бе спомнил:

— А, щях да забравя, имам една молба към тебе.

— Каква?

— Обещай ми по-напред, че ще я изпълниш.

— А каква е молбата?

— Е, обещай, че тогава!

— Заповядай!

— Честна дума?

— Честна дума.

— Ето каква е молбата ми: ти навярно имаш доста умрели селяни, които не са заличени в преброителните списъци?

— Имам; та що?

— Прехвърли ги на мене, на мое име.

— Че за какво ти са?

— Трябват ми.

— Ама за какво?

— Ей тъй, трябват ми, това е моя работа — с една дума, трябват ми.

— Сигурно си намислил нещо. Кажи си какво е?

— Че какво съм намислил? От такава празна работа няма какво и да се намисли.

— Е, тогава защо ти са?

— Ох, какъв си бил любопитен! Той иска всяка отрепка да попипа с ръка, па още и да я помирише!

— Но защо не искаш да ми кажеш?

— Че каква полза да знаеш? Ей тъй, просто дошла ми е такава фантазия.

— Тогава знай: докато не ми кажеш, няма да направя нищо.

— Ето, видиш ли, това е вече нечестно от твоя страна: даде дума и сега се отмяташ.

Както щеш, ама аз няма да направя нищо, докато не ми кажеш защо ти са.

„Какво ли да му кажа?“ — рече на ума си Чичиков и след като помисли минута, каза, че мъртвите души му трябват, за да добие тежест в обществото; че той няма още големи имения, та дотогава барем да има някоя и друга душичка.

— Лъжеш, лъжеш! — пресече го Ноздрев. — Лъжеш, приятелю!

Чичиков сам видя, че не беше го измислил хитро и предлогът бе твърде слаб.

— Тогава ще ти кажа право — поправи се той, — само, трябва да ти кажа, че бащата и майката на моята годеници са много амбициозни хора. Навлякох си наистина такава беля: не съм доволен, че се свързах, искат без друго зетят да има не по-малко от триста души, а понеже не ми достигат почти сто и петдесет селяни…

— Е, лъжеш, лъжеш! — извика пак Ноздрев.

— Сега вече — отговори Чичиков — нито ей тоничко не съм излъгал — и показа с палеца си върху кутрето

— Езуит, езуит. Главата си залагам, че лъжеш!

— Ама ти ме докачаш! Какъв съм аз най-сетне? Защо непременно ще лъжа?

— Хе, знам те аз тебе, ти си голям мошеник — позволи ми да ти кажа това по приятелски! Да бях твой началник, щях да те обеся на първото дърво.

Чичиков се докачи от тая забележка. Нему и без това всеки израз, малко или много груб, или оскърбяващ благоприличието, му беше неприятен. Той дори никак не допускаше да се отнасят с него фамилиарно, освен ако особата беше от твърде високо звание. И затова много се обиди.

— Бога ми, щях да те обеся — повтори Ноздрев. — откровено ти казвам, не за да те оскърбя, а просто приятелски ти казвам.

— За всичко има мярка — отговори Чичиков с чувство на достойнство. — Ако искаш да се перчиш с подобни думи, иди в казармата. — И после додаде: — Като не искаш да ми ги подариш, тогава продай ми ги.

— Да ти ги продам! Но аз знам, че си подлец. Няма да платиш много.

— Ех, ама и тебе те бива! Гледай го ти! Та те да не са ти брилянтови, а?

— Ето на. Знаех те аз.

— Ама слушай, братко, какви са тия чифутски подбуди у тебе! Ти би трябвало да ми ги дадеш просто току-тъй.

— Чувай сега: аз да ти докажа, че съвсем не съм някой скъперник, няма да ти взема нищо. Купи моя жребец, тях ще ти дам тъй, прибавка.

— Моля ти се, защо ми е жребец? — каза Чичиков, наистина учуден от това предложение.

— Как защо? Че за него аз съм платил десет хиляди, а на тебе ще го отстъпя за четири.

— Но защо ми е жребец? Аз не държа завод.

— Ама чувай, ти не разбираш: аз ще ти взема сега само три хиляди, другите хиляда можеш да ми ги изплатиш и после.

— Ама нямам нужда от твоя жребец, господ да го поживи!

— Е, хайде, купи тогава жълтата кобила.

— И кобила не ми трябва.

— За кобилата и за сивия кон, който видя, ще ти взема две хиляди.

— Ама на мене не ми трябват коне.

— Ще ги продадеш бе: още на първия панаир ще ти дадат тройно повече.

— Ами тогава ти сам ги продай, щом си уверен, че ще спечелиш тройно.

— Знам, че ще спечеля, ама иска ми се и ти да спечелиш.

Чичиков му благодари за разположението и решително се отказа от сивия кон и от жълтата кобила.

— Хайде, тогава купи кучета. Ще ти продам един чифт, просто тръпки да те побият! Породисти, с мустаци, козината им стърчи като четина. Изпъкналите им ребра — непостижими за ума, краката им като топки — земята не допират!

— Та защо ми са кучета! Не съм ловец.

— Ама иска ми се да имаш кучета. Чувай, ако пък не искаш кучета, тогава купи латерната. Чудна латерна е. На мене, като честен човек ти казвам, ми струва хиляда и петстотин, а на тебе ще я отстъпя за деветстотин.

— Но защо ми е латерна? Аз не съм немец да ходя по пътищата да прося пари.

— Ама тази не е такваз латерна, каквито носят немците. Това е орган; погледни специално: цяла от чернено дърво. Чакай, аз ще ти я покажа пак. — Тука Ноздрев улови Чичиков за ръка, почна да го дърпа към другата стая и Чичиков, колкото и да се опираше с крака о пода и уверяваше, че знае вече латерната, трябваше да чуе още един път как Малбруг тръгнал на поход. — Щом не искаш с пари, тогава чуй какво ще ти кажа: ще ти дам латерната и всички мъртви души, колкото имам, а ти ми дай своята бричка и още триста рубли отгоре.

— И таз хубава! Ами аз с какво ще си отида?

— Ще ти дам друга бричка. Хайде да отидем в сайванта да ти я покажа! Ще трябва само да я пребоядисаш и ще стане чудо бричка.

„Ама че го прихванаха дяволите!“ — каза на ума си Чичиков и се реши, каквото и да става, да се отърве от всякакви брички, латерни и всички възможни кучета, въпреки непостижимата за човешкия ум изпъкналост на ребрата им и топкообразност на краката им.

Ама бричката, латерната и мъртвите души — всичко това заедно.

— Не ща! — каза пак Чичиков.

— Че защо не щеш?

— Ей тъй, защото просто не ща — и свършено.

— Ама наистина какъв си бил ти! С тебе, личи си, човек не може, както става между добри приятели и другари… такъв си наистина! Веднага се вижда, че си двуличен човек!

— Та какъв съм аз, глупак ли съм, или какво? Разсъди сам, защо ми е да купувам неща, които положително не ми трябват?

— Остави, моля те, не говори. Сега много добре те познавам. Какъв негодник си бил наистина! Я чуй: искаш ли да хвърлим на бърза ръка една банка? Аз ще туря всички умрели на карта, също и латерната.

— Хе, да се реша сега да играя, ще рече да се подхвърля на неизвестност! — каза Чичиков и между това погледна изкриво картите, които другият държеше в ръцете си. Двете тестета му се видяха много прилични на изкуствени и самият гръб на картите изглеждаше много подозрителен.

— Защо пък на неизвестност? — рече Ноздрев. — Никаква неизвестност! Само да имаш късмет, можеш да спечелиш чудно нещо. Ето ги на! Какво щастие! — думаше той, като почваше да хвърля, за да го подразни. — Какво щастие! — Какво щастие! На: постоянно бис! Ето я, проклетата деветка, на която всичко проиграх! Чувствувах, че ще ми измени, ала замижах и си рекох: дявол да те вземе, измени ми проклетнице!

Докато Ноздрев говореше това. Порфирий донесе една бутилка. Но Чичиков се отказа категорично и от играта, и от пиенето.

— Но защо не щеш да играеш? — попита го Ноздрев.

— Е, защото не съм разположен. А пък да ти се призная — съвсем не съм любител на карти.

— Че защо не си любител?

Чичиков сви рамене и додаде:

— Защото не съм любител.

— Парцал си ти!

— Какво да правя? Такъв ме е създал господ.

— Фетюк си просто! Аз те мислех по-рано, че си поне малко от малко почтен човек, а пък то ти не си разбирал от никаква обноска. С тебе съвсем не може да се говори като с близък човек… Никаква откровеност, нито искреност! Цял Собакевич, такъв подлец!

— Но защо ме ругаеш? Виновен ли съм, че не играя? Продай ми само душите, щом си бил такъв човек, че трепериш за празни работи!

Ще получиш някому цървулите! Щях да ти ги дам, даром щях да ти ги дам: ама сега няма да получиш нищо! Ако ще би и три царства да ми даваш, няма да ти ги дам. Шарлатанин такъв, мръсен коритар! Отсега нататък не искам да имам никаква работа с тебе. Порфирий, върви кажи на коняря да не дава овес на конете му — да ядат само сено.

Последното заключение Чичиков съвсем не очакваше.

— По добре беше просто да не се показваш пред очите ми! — каза Ноздрев.

Ала макар и да се поскараха така, гостът и домакинът вечеряха заедно, при все че тоя път на масата нямаше никакви вина с дълбокомислени имена. Стърчеше само една бутилка с някакво кипърско, което беше, както се казва, оцет във всяко отношение. След вечерята, като отведе Чичиков в страничната стая, дето му беше приготвено легло, Ноздрев му каза:

— Ето ти леглото. Не ща да ти пожелая и лека нощ.

Когато Ноздрев си отиде, Чичиков остана в най-неприятно разположение на духа. Той се ядосваше вътрешно. Ругаеше се, че е дошъл у него и напразно изгубил времето си. Но още повече се осъждаше, че заприказва с него за своята работа, постъпи непредпазливо като дете, като глупак, защото работата съвсем не е такава, че да бъде поверена на Ноздрев… Ноздрев е човек-отрепка. Ноздрев може да измисли, да принади, да раздрънка дявол знае какво и да излязат кой знае какви сплетни… Не е хубаво това, не е хубаво. „Просто аз съм глупак“ — думаше си той. През нощта спа много зле. Някакви малки, много пъргави насекоми го хапеха нетърпимо силно и той стържеше с цяла шепа ухапаното място, като повтаряше: „А, дявол да ви вземе и вас, и Ноздрев.“ Събуди се рано сутринта. Първата му работа бе да надене халата и обущата си и да отиде през двора в конюшнята да каже на Селифан тозчас да впряга. На връщане през двора срещна Ноздрев, също по халат и с чибук в устата.

Ноздрев го поздрави приятелски и го попита как е.

— Средно — отговори Чичиков твърде сухо.

— А пък аз, брате — каза Ноздрев, — цяла нощ такива мръсотии сънувах, щото ме е гнус да ги разказвам; и в устата ми след вчерашното сякаш цял ескадрон е пренощувал. Представи си, присъни ми се, че ме набиха, бога ми! И можеш ли да познаеш кой? Не, по никой начин не можеш позна: щабсротмистър^[11] Поцелуев заедно с Кувшинников.

„Да — каза си Чичиков, — добре би било да те напердашат наяве.“

— Бога ми! Хем силната! Събудих се, дявол да го вземе, наистина нещо ме сърби; сигурно тези вещици бълхите. А сега върви и се обличай, аз веднага ще дойда при тебе. Трябва само да смъмря моя подлец-управител.

Чичиков отиде в стаята си да се облече и измие. Когато след това влезе в трапезарията, там вече на масата бе сложен чаен прибор със стъкло ром. В стаята имаше следи от вчерашния обяд и вечеря; изглеждаше, че метла съвсем не бе играла. По пода се търкаляха хлебни трохи, а пепел от цигарите се виждаше дори на покривката. Самият домакин, който не закъсня да дойде, нямаше под халата си нищо друго освен голи гърди, обрасли с някаква брада. С чибук в ръка и посръбвайки от чашата, той беше много добър за някой живописец, който съвсем не обича гладко вчесаните и накъдрени господа, прилични на бръснарски фирми, или ниско остриганите.

— Е, какво мислиш? — подзе Ноздрев, след като помълча малко. — Искаш ли да играем на душите?

— Аз ти казах вече, драги, че не играя. Ако искаш да ги купя — виж, ще ги купя…

— А пък аз не искам да ти ги продам: това не ще бъде по приятелски. Няма да взема да дера кожа от дявол знае що. Виж, на банка — е друго. А? Да изкараме поне едно тесте!

— Казах вече — не ща.

— Ами да трампим нещо, не щеш ли?

— Не ща.

— Я чувай тогава: хайде да поиграем на дама: ако ме надвиеш — твои са всичките. Пък аз имам много такива, които трябва да се заличат от списъците. Ей, Порфирий, донеси дамата!

— Безполезно е: няма да играя.

— Това не е банка; тука няма никакъв късмет или лъжа: всичко е от изкуството на човека; аз дори те предупреждавам, че съвсем не умея да играя, освен ако ми дадеш нещо отнапред.

„Я да седна — си каза Чичиков — да изиграя аз с него една дама. Едно време играех на дама добре, а пък той не ще може да ми продава фокуси тука.“

— Добре, нека бъде тъй, ще изиграя една дама.

— Душите струват сто рубли!

— Защо пък сто? Стига и петдесет.

— Не, какъв залог е петдесет? По-добре тогава към тази сума да ти притуря някое кученце средна ръка или един златен печат за часовник.

— Добре, хайде! — каза Чичиков.

— Колко ще ми дадеш напред? — попита Ноздрев.

— Че отде накъде? Разбира се, нищо.

— Поне първите два хода да бъдат мои.

— Не съм съгласен, и аз лошо играя.

— Знаем ви ние как лошо играете! — рече Ноздрев, като излезе с една фигура.

— Отколе не съм улавял в ръце дама! — каза Чичиков, като премести и той една фигура.

— Знаем ви ние как лошо играете — рече Ноздрев, като излезе с друга фигура.

— Отколе не съм улавял в ръце дама! — думаше Чичиков, излизайки с друга фигура.

— Знаем ви ние как лошо играете! — рече Ноздрев, като премести трета фигура, а в същото време мръдна с края на ръкава си и друга фигура.

— Отколе не съм улавял в ръка!… Ей, ей! Какво е това, приятелю? Я върни я назад! — заговори Чичиков.

— Кое?

— Фигурата — каза Чичиков и в същото време видя, току-речи, пред самия си нос и друга една, която се промъкваше, както изглеждаше, за да стане дама. Отде се бе взела тя, само един господ знаеше. — Не — каза Чичиков, като стана от масата, — с тебе съвсем не е възможно да се играе. Тъй не ходят хората — по три фигури наведнъж!

— Защо по три? Това е по погрешка. Едната се бутна, без да искам; е добре, ще я върна.

— Ами другата отде се взе?

— Коя друга?

— Ей тази, дето се промъкна да стане дама?

— И таз добра! Уж не помниш.

— Не, байно, аз смятам всичките ходове и всичко помня; ти току-що я натъкми там. Ето де е нейното място!

— Как, де е мястото й? — каза Ноздрев и почервеня. — Ти, любезни, май взе да съчиняваш.

— Не, байно, струва ми се, че ти съчиняваш, само че несполучливо.

— Че за кого ме смяташ ти? — запита Ноздрев. — Нима ще взема да играя с измама?

— За никого не те смятам, само че няма да играя вече.

— Не, ти не можеш да се откажеш — каза Ноздрев разпалено. — играта е вече почната!

— Аз имам право да се откажа, защото ти не играеш, както е прилично за един честен човек.

— Не, лъжеш, това не можеш каза!

— Не, байно, ти сам лъжеш!

— Аз не съм направил никаква шмекерия и ти не можеш да се откажеш; трябва да свършим играта!

— Само това не можеш ме накара — каза Чичиков хладнокръвно и като посегна към дъската, разбърка фигурите.

Ноздрев пламна от яд и отиде към Чичиков тъй наблизо, че той отстъпи две крачки назад.

— Аз ще те накарам да играеш. Нищо, че разбърка фигурите! Аз помня всичките ходове. Ще ги поставим пак тъй, както си бяха.

— Не, байно, свършено е — с тебе вече няма да играя.

— Не щеш ли да играеш?

— Както виждаш, с тебе не може да се играе!

— Не, кажи ми право: не щеш ли да играеш? — говореше Ноздрев, като го наближаваше още повече.

— Не ща — отговори Чичиков и подигна обаче за всеки случай двете си ръце по-близо до лицето, защото работата действително ставаше гореща. Тази предпазливост беше много уместна, защото Ноздрев замахна с ръка… и твърде лесно можеше да се случи, че една от приятните и пълни бузи на нашия герой да се покрие с неизлечимо безчестие; но като отклони щастливо удара, той улови двете немирни ръце на Ноздрев и ги държеше яко.

— Порфирий, Павлушка! — крещеше побеснелият Ноздрев, като се дърпаше да се изскубне.

— Като чу тия думи, за да не направи къщните слуги свидетели на неприличната сцена и заедно с това чувствувайки, че е безполезно да държи повече Ноздрев, пусна ръцете му. В същото това време влезе Порфирий заедно с Павлушка, един едър мъжага, с когото съвсем не беше износно да има човек работа.

— Е, как, не щеш ли да довършим играта? — попита Ноздрев. — Отговори ми направо!

— Няма никаква възможност да я довърша! — отговори Чичиков и погледна през прозореца. Той видя своята бричка, която седеше съвсем готова, а Селифан като че очакваше знак, за да я докара до входа; но нямаше никаква възможност да се изплъзне из стаята — на вратата се бяха изправили двамата крепостни дангалаци.

— Та ти не щеш да довършим играта, а? — повтори Ноздрев с пламнало като огън лице.

— Да беше играл както прилича на честен човек. Но сега не мога.

А! Не можеш, подлецо недни, а! Като видя, че не ти върви, сега не можеш! — Удряйте! — изкрещя той в изстъпление, като се обърна към Порфирий и Павлушка, а сам взе в ръка черешовия чибук. Чичиков побеля като платно. Той искаше да каже нещо, ала чувствуваше, че устните му се мърдаха без звук.

— Удряйте! — крещеше Ноздрев, като пристъпваше напред с черешовия чибук, цял разгорещен, изпотен, сякаш че настъпваше към някоя непристъпна крепост. — Удряйте — крещеше той със също такъв глас, с какъвто във време на голям пристъп крещи на своя взвод: „Момчета, напред!“ някой отчаян поручик, чиято лудешка храброст вече е придобила такава известност, че началството дава нарочна заповед да го държат строго във време на разпалени действия. Но поручикът вече е почувствал боен плам, всичко се върти в главата му: пред него се мярка Суворов, той тръгва към велико дело. „Момчета, напред!“ — крещи той и се впуща напред, без да помисли, че с това вреди на обмисления план за общ пристъп, че милиони пушечни гърла са се насочили в амбразурите на непристъпните, извисени над облаците крепостни стени, че безсилният му взвод ще хвръкне като перушинка във въздуха и че съдбоносният куршум вече пищи, готов да затъкне кресливото му гърло. Но ако Ноздрев представляваше от себе си настъпилия към крепостта отчаян, обезумял поручик, крепостта, към която той налиташе, съвсем не приличаше на непристъпна. Напротив, крепостта чувствуваше такъв страх, че душата й се беше скрила чак в петите. Столът, с който той бе рекъл да се защищава, вече бе издърпан от крепостните хора из ръцете му, зажумял, ни жив, ни мъртъв, той се готвеше вече да опита черкезкия чибук на своя домакин и бог знае що можеше да се случи с него, но на орисниците било угодно да спасят хълбоците, плещите и всички благовъзпитани части на нашия герой. Не щеш ли, изведнъж, сякаш из облаците, неочаквано дрънкаха треперливи звуци от звънчетата, чу се ясно изтрополяване на пристигнала в двора талига и се отекна дори в самата стая тежкото пръхтене и моторното дишане на разгорещените коне на спрялата тройка. Всички неволно погледнаха през прозореца: някакъв човек с мустаци, в полувоенен сюртук, слизаше от талигата. Като разпита в антрето, той влезе в същата минута, когато Чичиков не бе успял още да се съвземе от страх и се намираше в най-жалкото положение, в каквото някога се е намирал някой смъртен.

— Позволете ми да попитам кой тука е господин Ноздрев? — попита непознатия като погледна с недоумение Ноздрев, който стоеше с чибука в ръце, и Чичиков, който едва почваше да се съвзема от неизгодното си положение.

— Позволете ми по-напред да узная с кого имам чест да говоря? — каза Ноздрев, като го наближи повече.

— С капитан-изправника^[12].

— А какво обичате?

— Аз дойдох да ви съобщя известието, което получих, че се намирате под следствие, докато се реши вашето дело.

— Що за глупост, какво дело? — каза Ноздрев.

— Вие сте бил замесен в една история по случай нанасяне на помешчика Максимов лична обида с пръчки в пияно състояние.

Вие лъжете! Не съм виждал и очите на помешчика Максимов!

— Почитаеми господине! Позволете ми да ви доложа, че аз съм офицер. Можете да говорите така на вашия слуга, а не на мене.

Тука Чичиков, без да чака какво ще отговори Ноздрев на това, пипна по-скоро шапката си, па тъй, иззад гърба на капитан-изправника, се измъкна вън, качи се в бричката и заповяда на Селифан да кара конете с все сила.