Йън Ървайн
Пътят между световете (21)

20. Разходка сред природата

— Шанд, днес изглеждаш учудващо добре — отбеляза Игър на другия ден.

Двамата обядваха в доста мрачната работна стая на пълководеца, където поне пламъците в камината пращяха весело.

— Чувствам се като младеж. Не, излъгах. Чувствам се прероден, за нещастие в облика на старец.

Игър се засмя.

— Е, има още много да направиш в този свой нов живот.

— Имам много за поправяне! Що за глупак съм бил! — изрече Шанд не озлобено, а с гласа на човек, който внезапно е прогледнал. — Трябва да намеря Мейгрейт и знам, че ти се досещаш къде е тя.

— Имам догадки — потвърди Игър.

— Спомена Елудорската гора, която е огромна…

— Вярно, но Фейеламор я е напускала неведнъж. Известно ли ти е, че тя се промъкна на онова първо съвещание след връщането ни от Катаза миналата есен?

— Какво?!

— Ами да. Голяма дързост. Долових, — че е в залата, чак когато Съветът бе започнал. Сигурно си се чудил защо срещата потръгна толкова странно.

— Спомням си добре — кимна Шанд. — Пъчене, борба за надмощие — накратко, бръщолевене за политика. Рекох си, че ти и Мендарк пак подхващате вашите игрички. Толкова се ядосах, че тръгнах към Тулин още на другата сутрин.

Игър се облегна на стола и прехвърли спомена в ума си.

— Наложи се да прекъсна някак срещата, без Фейеламор да се усети. Тя обаче е твърде хитра. Преди да залостя вратите, вече се бе изсулила. След това направих… каквото беше нужно, за да не се промъква никой при разговорите ни. Не знам дали си е опитала късмета повторно. — Той помълча. — Знаех, че скривалището и не може да е отдалечено. Елудор ми се стори добър избор и това се потвърди преди няколко седмици. Трима фейлеми дойдоха през морето от югоизток. Наредих да ги проследят.

— Възможно е да не я открием — замислено промълви Шанд, — ако ще да тръгнем натам с цяла армия.

— Особено ако поведем армия. Но аз съм намислил друго.

— И какво е непосилното за една армия, което е във възможностите на двама старци?

Игър прихна.

— Какво ли не, мисля си. Ще се стърпиш ли някак до сутринта? Шанд за пръв път го виждаше толкова ведър.

— Все някак ще издържа дотогава.

 

Измъкнаха се от Туркад преди зазоряване. Игър тръгна напълно преобразен, тъй като външността му беше всеизвестна. Шанд можеше да изглежда невзрачен или внушителен според настроението си. Днес с нищо не се различаваше от всеки друг старец по пътя. Брадата, която си пусна в Тулин преди година, бе вече дълга и посивяла. Косата му беше окълцана грубо да пада до яката на куртката. В едната ръка държеше възлестата черна тояга. Носеше избелели, нашарени с петна кафяви дрехи.

И Игър избра мърляви дрехи — зелена риза и кафяв панталон с оттенъка на рядка кал. Постара се да прошари своята въгленочерна коса и също носеше брада, макар че неговата бе изработена през нощта и залепена за лицето му. Загърна се в широко наметало и нахлупи над очите си безформена кафява шапка.

Стражниците при западната порта имаха сънлив вид. Провериха документите им без излишна придирчивост и им махнаха да излязат от града.

— Когато се върнем, напомни ми да пратя тези момци на служба в блатата за един месец. Не биваше да ти позволят да припариш до портата с такъв пропуск в ръка.

Зъбите на Игър блеснаха в сумрака. Шанд се подсмихна и подкара коня си в тръс.

— Преди време бих заповядал да ги пребият с бич — добави Игър, забравил безгрижието. — В дните на моите терзания душата ми се бе вкаменила.

— Чух… каква участ си отредил на Втора армия — предпазливо отвърна Шанд.

— Повечето пълководци биха постъпили по същия начин, но тепърва започвам да разбирам, че е възможно да се живее иначе.

— Транксът те е променил.

— Може и така да е. Толкова дълго над мен тегнеше ужасът от Рулке, че той определяше всичко останало.

— Но вече го няма?

— Да, струва ми се. В Каркарон стигнах до решението да се изправя срещу страховете си и да умра, но незнайно как оцелях. И се преобразих, надявам се. — Игър потърка бузата си. — Ама че ме сърби заради тази брада! И вони. От какво я направи?

Шанд прихна.

— От конски косми и рибешки клей.

Дъждецът през нощта бе превърнал мръсния сняг по пътя в киша. Парцалива мъгла се стелеше над полята. Слънцето изгря и я изпари за не повече от час.

— Чувствам се като след отхвърлянето на голям товар — сподели Игър. — Наистина ли искам да прекарвам дните си прикован зад бюрото, зает с управлението на империя? Да се занимавам с интриги и надхитряне в играта с Мендарк и напиращите да заемат поста му? По-щастлив бях през годините, когато скитах, без да притежавам нищо.

— И аз съм си помислял същото — призна Шанд. — Разкажи ми за онова време.

— Възстановявах се след Забранените опити. Сигурно знаеш цялата история? — Само по слухове. От Мендарк не научих нищо.

— От него няма да чуеш истината! — натърти Игър с нотка на предишната си враждебност. — Тези Опити бяха различен начин за прилагане на Тайното изкуство. Няма да кажа нищо излишно за тях Дори пред тебе, Шанд, но ти и сам би се досетил, че приличаха малко на призоваването, чрез което Рулке е прехвърлил първоначално Шутдар на Аакан, за да изработи за него златната флейта. Също наподобяват донякъде на изкривяването на пространството, чрез което се създава портал.

— И ги забраниха — вметна Шанд, преровил прастарите си спомени, — защото бяха прекалено опасни.

— Никой никога не успя да изложи смислено на хартия законите, които действат в този дял от Изкуството. Все едно да се опиташ да създадеш птица, без изобщо да си наясно, че съществуват закони, на които е подвластно летенето. Неведнъж Опитите пробиваха насила проход към пустотата и пускаха твари, които изобщо не би трябвало да вилнеят на воля из Сантенар. Последиците бяха ужасяващи, но Съветът тъй и не си признаваше, то се знае. На хората обясняваха, че се дължало на злощастно взаимно разположение на планетите.

Върху всички тези занимания бе наложена забрана преди хилядолетия, когато Възбраната още не бе откъснала Сантенар от останалия свят. Но не всеки бе готов да се подчини.

— Дали и Басунез не се е захванал с нещо подобно в Каркарон?

— Твърде вероятно.

— А ти, Игър, защо прибягна до Забранените опити?

— Съветът и особено Мендарк бяха пощурели от стремежа да се отърват от Рулке. Не виждаха друг начин освен Опитите да го приклещят в капан, а според тях единствено аз бях способен на това. Един състав на Съвета бе наложил забраната, значи следващият имаше право да я отмени. Разбира се, по онова време и Възбраната вече ни пазеше от най-страшните заплахи. Нищо не би могло да я преодолее.

— Но този опит завърши с провал — промълви Шанд.

— Смелостта на хората от Съвета им измени в решаващия момент и Мендарк се отметна тъкмо когато трябваше да ме подкрепи. Тъкмо заради него провалът ни беше в кърпа вързан! Рулке обсеби съзнанието ми и макар че по-късно бе затворен в Нощната пустош, зарязаха ме да умра и стовариха цялата вина за бедствието върху мен.

— Ти обаче си жив и до ден днешен!

— Само че полудях. Всичко бих дал да узная какво всъщност се е случило, но спомените ми са напълно заличени. Сто години изчезнаха от живота ми! Една сутрин се измъкнах от кожите, с които бях завит, огледах се и осъзнах кой съм. В светлината на утрото съзрях цялата грозота и нищета на досегашното си живуркане. Цял век, в който съм бил приравнен със скот. Суровите, необработени кожи воняха и гъмжаха от бълхи и въшки. При входа на пещерата бе струпано бунище от кости и оскубана козина. Когато излязох, подплаших чакащи лешояди. — Игър се почеса с досада по кожата около залепената брада. — Ходенето беше мъчително. Костите ми като че се отъркваха една в друга, мускулите ми от едната страна се сгърчваха. А се помнех млад, силен, здрав. Бях красив и надарен, можех да имам всичко, което пожелая…

Той се умълча и до края на утрото двамата яздеха, потънали в спомените си.

 

— Това село е Спинкт.

Гласът на Шанд не проникна веднага през съзерцанието на Игър. Пълководецът огледа пръснатите наоколо колиби, измазани с глина и покрити със слама. Повечето се състояха от една-две стаи, но изглеждаха грижливо поддържани.

— Оттук можем да поемем по два пътя — посочи разклонението Шанд. — Главният е по-пряк и минава през няколко по-големи града. Левият обикаля, но край него има само села.

— Да тръгнем по обиколния, ще намалим риска някой да ме познае. — Игър пак се унесе, но внезапно се сети, че не е довършил разказа си. — Извинявай, приятелю…

— Ще ми се да чуя всичко, ако си склонен да го споделиш.

— Защо не? Не се съмнявам, че ще откриеш някоя и друга прилика със собствената си история.

Игър се извърна. Може би подбираше думите или се питаше с какво да започне. Накрая въздъхна.

— Докъде бях стигнал?… Да, дори не знаех на кое място съм, макар да ми беше ясно, че съм далеч от Алсифър, където извършихме Опитите. В безумието си сигурно съм бягал неспирно месец след месец. — Пак млъкна задълго. — Представи си как се почувствах в онова утро. Идеше ми да подрипвам и да кряскам като младеж, само че бях окаяна развалина. Трудно ми беше да вървя, дори да говоря, както се случва и досега. Дори наполовина не съм какъвто бях. След време се примирих.

Захвърлих кожите, потопих се в реката и се изтърках с парче пясъчник, докато не махнах цялата мръсотия. Подрязах косата, брадата и ноктите си, сдобих се с нови, чисти кожи. Все още приличах на дивак, но поне личеше, че съм човек. Как можех да започна живота си отново? Не исках да служа никому, свикнах със самотата. У мен напираше желанието да бродя, да видя останките и развалините от цивилизациите на Сантенар, да открия себе си.

Налагаше се да се сдобия с дрехи, храна, пари. Бих могъл да се възползвам от силите си — макар и западнали, още ги имах. Ако предложех дори дребни услуги, щях да забогатея бързо. Но нещо ме възпираше. Тайното изкуство ме бе предало.

Конете се тътреха по лепнещата кал към билото на стръмен хълм. Игър и Шанд се смъкнаха едновременно от седлата, за да не изтощят животните.

— И какво направи?

— Станах скитащ занаятчия. Открай време съм си сръчен. Запоявах пробити котлета, поправях счупени столове, слагах прозорци, нови колела на каруци… захващах се с всичко потрошено и повредено. Припечелвах честно за прехраната си и още стотина години обикалях навсякъде из Лоралин. Не бях загубил и дълголетието си на магьосник.

Тук пътят се стесняваше в обрасла пътека. Стигнаха до равното и видяха, че нататък пътеката криволичи през ливада с отдавна изсъхнала сива трева. Зелена ивица бележеше руслото на рекичка, която лъкатушеше вляво от тях. До брода имаше още половин левга. А право пред тях край пътя стърчаха развалини — само комин, ъгъл между две стени и пръснати камъни от зидове. На стара, крива и прогнила в средата овошка още висяха две парчета въже — останки от детска люлка.

— Що за печално място… — промълви Шанд, който откри тук отглас от собствения си живот.

Пак яхнаха конете, но Игър не поднови разказа. Той също тънеше в колебания. Какво ли щеше да се случи, когато намерят Мейгрейт? Как би го посрещнала? Ако още държеше на него, все щеше да му прати някаква вест досега…

— Игър, как намери Огледалото?

— Чух слухове за него.

— Отдавна ли?

— Не, преди двайсетина години — сякаш е било вчера в предългия ни живот. Все пак научих за Огледалото дълго след настаняването си във Физ Горго.

— Какво те накара да се откажеш от скитането като занаятчия?

— Слушах с интерес пътуващите разказвачи и кръчмарските сплетни, особено за делата на великите. Така научих, че Ялкара е изчезнала. Това беше в далечни земи — повече обикалях из изтока и в мразовития юг. Но веднъж се преместих на запад чак до бреговете на Туркадско море и там чух как възхваляваха Магистъра на Туркад. Описваха го като легендарен герой, който сам-самин спасил света от игото на Рулке, след като моите щуротии щели да погубят всички. Вярно, спомените ми от онези събития бяха накъсани, но сякаш всяка кост и сухожилие в изтерзаното ми тяло креснаха: „Лъжи! Лъжи!“.

Шанд си мълчеше, защото каквато и симпатия да изпитваше към спътника си, още се чудеше кой ли лъже в случая. Ами ако Игър, след непростимото престъпление да прибегне до Опитите, бе съчинил всичко, за да успокои собствената си съвест? През последната година се убеди, че на Игър е трудно да се разчита. Изпаднеше ли в затруднение, можеше да не пощади и най-близките си приятели.

А пълководецът продължаваше:

— Така узнах, че Мендарк още е жив и остава Магистър на Туркад, както и осем столетия по-рано, когато аз се сгромолясах на дъното. Нищо не бе загубил, но въпреки това смяташе за необходимо да възвеличава себе си и да охулва мен. — Игър с такава ярост усука юздите около юмрука си, че на кожата му останаха червено-бели ивици. — В онзи ден, в онзи миг се зарекох, че ще му отмъстя за долната лъжа.

Скоро обаче открих, че Мендарк е пуснал пипалата си навсякъде. Богатството му просто не се поддаваше на описание, а аз си бях бродещ майстор и цялото ми имущество се побираше в торбата на гърба. За осем века силите ми се бяха сринали до пълното нищо. Не помнех голяма част от знанията си за Тайното изкуство. Значи ми предстоеше да посветя на възмездието остатъка от живота си.

Реших, че имам нужда от място, където полека да се възстановя, и то не биваше да ми излезе скъпо, защото нямах с какво да платя престоя си. Ето как си присвоих руините на Физ Горго, толкова отдалечени от средищата на властта, че минаха десетина години, преди някой да научи за пребиваването ми там. Успях да направя обитаеми някои части от крепостта и написах книжка с онова, което помнех за Тайното изкуство. Поднових заниманията си. Само с неуморни и тежки усилия задържах всичко това в главата си. Накрая овладях някои по-простички упражнения и вече разполагах с нещо за продажба. Предлагах услугите си в начинания, които твърде често бяха съмнителни, затова пък се замогнах, колкото да наема служители и да започна възстановяването на Физ Горго. А преди половин век намерих уелмите. Чувстваха се безнадеждни нищожества, защото нямаха кому да служат, и аз ги убедих да ми се закълнат във вярност.

— Знаеше ли, че някога те са били гашадите?

— Разбира се! Нали затова тръгнах да ги търся. Рекох си, че ще е забавно за мен да работят бившите слуги на Рулке, но шегата се обърна срещу мен. Както и да е. Поставих си за цел да издиря всяко древно творение, което би могло да улесни сбъдването на моите желания. В кръчмите дърдореха за вълшебни бокали и пръстени, за мечове и звънци, та дори и за омагьосани кърпички. Съставях списъци и се мъчех да открия тези предмети, та ако ще да ги отнема насила от притежателите им. Натрупах цели купища, но твърде малка част оправдаваха славата си.

— И Огледалото ли попадна в купищата?

— Нямаше го в списъка, натъкнах се на него случайно.

— Нима? Тази част от историята ти е особено любопитна за мен.

— Е, не беше точно случайност, защото вече имах цяла мрежа от осведомители, които ми съобщаваха за всичко необичайно. Някаква треторазредна джебчийка го задигнала от друг, който може би също се сдобил с него чрез грабеж. Захванала се да си изкарва прехраната с него по панаирите като гадателка. Вероятно притежавала известна дарба — успявала да извика в Огледалото различна картина за всеки клиент, а после я тълкувала.

Аз изобщо не бях чувал за Огледалото на Аакан, но новината привлече вниманието ми и отидох лично при гадателката. Щом зърнах творението, тутакси осъзнах колко е ценно, а и колко древно. Показа ми и Аакан, и Рулке… но сега се сещам, че нито веднъж не зърнах в него Ялкара. Взех Огледалото — платих щедро на жената! — и се върнах във Физ Горго да науча как бих могъл да си служа с него. Като средство за шпиониране далеч не беше съвършено и все пак ми даде немислимо дотогава предимство над моите съседи. Скоро могъществото ми нарасна.

Добраха се до брода по средата на следобеда. Седнаха да се заситят с хляб, сирене, лук и по една-две чаши чард, за да се сгреят. Игър поднесе чашата към устните си, но отварата му се стори прекалено гореща и я остави да изстине. Тогава чуха тропота на препускащи коне. Скоро от запад доближи патрул от собствените му войски. Сигурно забелязаха дима от огъня, защото свърнаха към бивака. Игър разпозна в командира им сержант ветеран от Първа армия на име Гриск.

Колкото и рядко да му се случваше, в този миг не знаеше как да достъпи. Отвореше ли уста, край на преструвките — гласът му щеше да го издаде. Не искаше в никакъв случай да обяснява постъпката си, нито пък тези войници да го проследят скришом, за да го пазят, дори да им заповяда точно обратното. Неговите бойци се отнасяха твърде сериозно към задълженията си.

Шанд измисли как да му спести всичко това.

— Прегърби се. Придай си болнав вид. Наложи ли се да говориш, само ще шепнеш.

Взе чашата и я поднесе към устните му. Игър понечи да отпие, но Шанд изля всичко наведнъж в гърлото му. Игър се задави и от устата му полетяха пръски от горещ чард.

Когато Гриск застана над тях, Игър се задъхваше и от очите му струяха сълзи. Шанд се изправи да поздрави сержанта.

— Документите! — изръмжа Гриск.

Шанд вече се потупваше по джобовете с угоднически вид, лицето му се разкриви от притеснение, толкова присъщо на невинните хора в присъствието на властник. Сержантът се смръщи, щом видя книжата му — напълно редовни, но пък оръфани и замацани. Обърна се към Игър. Шанд го бе изпреварил и бъркаше в дългото палто на спътника си. Тикна кожения калъф с документите в ръката на Гриск и заслони с гръб Игър, чиято фалшива брада провисваше и вонеше на развалена риба.

— Брат’чед ми е поизкуфял — подхвърли през рамо на сержанта и намести брадата. — Водя го при дъщеря му в Салит, вече тя ще си го гледа.

Гриск прегледа и тези книжа и се взря в Игър, който изглеждаше твърде окаяно, а и неспирно кашляше. Сержантът обаче не беше доволен от нещо.

А Игър се напъваше да си прочисти гърлото. Гърлото му избълбука противно, накрая той успя да изплюе гъста храчка в огъня. Продължи да се дави и само прошепна:

— Рейф, добри ми господине, на ваш’те услуги. — Подсмръкна и пак се изхрачи. — Ей сегинка…

На Гриск му омръзна тази гледка. Подаде документите на Шанд, върна се при войниците си, които не бяха слизали от конете, и всички продължиха забързано по пътя си.

Шанд прихна гръмогласно.

— И се смееш отгоре на всичко! — гневно възкликна Игър и смъкна брадата. Бузите му бяха зачервени, тук-там се издуваха мехурчета, — Още малко и щеше да ме задавиш до смърт, освен това май вече нямам небце в устата. Но… съм ти благодарен.

 

Втората вечер оставиха конете си в село до покрайнините на Елудор. Канеха се да навлязат в най-гъстите, прастарите части от гората, където почти не се намираха пътеки и ездитните животни ставаха безполезни.

— Е, сега започва трудното — отбеляза Игър, застанал в сянката на първите дървета.

Шанд се бе отдръпнал назад и се взираше на запад, където заснежените планини издигаха стена от назъбени върхове над гористите си подножия. Мислеше за Каран и за грешките, които бе допуснал.

— Хайде де! — нетърпеливо го подкани Игър. Шанд тръсна глава.

— Колелото се върти безспир… Какво ли ще заварим в Елудор?

— Мейгрейт, надявам се. Тя ми липсва непрекъснато. Направи толкова много за мен. Вече няма да я пусна да си отиде.

Шанд сви вежди и побърза да заговори за друго.

— Все се питам за това злато на Фейеламор…

— И аз. Особено защото Мендарк гори от желание да го докопа.

— А ти не, така ли? — О, иска ми се, преди всичко за да открия какво представлява и откъде се е взело.

— Значи не вярваш на чутото досега?

— Нещо не се връзва. Пък и аз няма да правя от златото никаква флейта, дори някога да попадне в ръцете ни. Но никак не ми харесва Фейеламор да го притежава.

Той намести раницата на гърба си.

— Тогава нека сме нащрек — промърмори Шанд и навлезе пръв в гората.

Вървяха цял ден на югозапад и рядко разменяха по някоя дума. Тази местност с плавните си извивки не ги затрудняваше, но гъстите шубраци между дърветата им пречеха да виждат надалеч.

Следобед се появи наклон, тук гората избуяваше на богатата почва с шоколадов оттенък. По здрач двамата изкачиха един рид и установиха, че другата му страна пропада стръмно в дълбока тясна долина, която пресичаше пътя им. В тъмното не можеха да видят как да заобиколят, затова се разположиха да нощуват до ручейче в основата на варовикова канара. Шанд плъзна пръсти по спиралите, оставени в камъка от черупки на отдавна измрели същества, и потръпна.

— Виждал ли си някога подобни същества, но живи? Игър само изсумтя отрицателно.

— Колко ли е стар Сантенар — промълви Шанд, — че и морски животни да се превръщат в скали? Може би това е средище на някакво вълшебство…

— Много такива места има — отвърна Игър, — но и до ден днешен никой не е измислил как да стигне до тази древна магия.

 

— И тъй, дойдохме — подхвана Игър след вечеря. — Откъде да започнем?

Разгъна навитата карта, копирана върху пергамент. Гората, очертана с изумруденозелено мастило, им се стори огромна.

— Двадесет левги на петнадесет… Огромна площ — обобщи той унило.

— А какво ти казаха съгледвачите?

— Онези, които са проследили фейлемите ли? Изгубили им следите някъде насред гората на третия ден. Те прекосили реката и поели на запад.

— Отвъд този хребет ли? — посочи Шанд разклонение на планината, отделящо се на изток от основния масив.

— Да, предполагам.

Стесниха участъка, където щяха да търсят, до квадрат със страна пет левги. Шанд извади манерка и си сипаха по малко от силното питие.

— Някога познавах тази гора доста добре — сподели Шанд и отпи още глътка. — Ще ги намерим.

— Кое кътче привлича вниманието ти?

— Мислех си, че в земите, които си набелязахме за претърсване, има скривалища, които ще паснат на Мейгрейт. Дълбоки долини, които опират в планината. — Шанд се почеса по темето. — Тогава търсех злато из тези части на Елудор. Дали…

— Какво си намислил?

— Векове наред се занимавах с Тайното изкуство — промърмори Шанд и в очите му блесна искрица.

— Досещам се — засмя се Игър. — Склонен ли си да се позанимаваш пак с малко… геомантия, да речем?

— Нима има по-подходящо място от тази древна гора?

 

Шанд се надигна от постелята още призори, за да се подготви.

— Ставай, ленивецо! — побутна с крак спящия Игър.

— Никой не ме е наричал така — намуси се Игър и се измъкна от спалния чувал. — Поне няма такъв сред още живите.

Шанд изпръхтя.

— Я се качи ей там — посочи канарата — и ми намери камък, вдлъбнат като плитка паница. После изплети лодчица от това! — Той отряза кичур от брадата си. — Надявам се, че ще ни насочи към Мейгрейт.

— Още не съм закусил — недоволстваше Игър.

— Още не си заслужил закуска! Да не губим време. Шанд взе металната си чиния и тръгна по реката.

— Може да се позабавя.

Вървя повече от час, преди някое място да му хареса. Нагази в студената вода и се зае да вади чакъл от дъното. Промиваше го и изхвърляше по-едрите частици. Не намери злато нито там, нито на следващите места. Но след като мина на другия бряг, усилията му бяха възнаградени с няколко люспици като едри зърна сол и късче колкото чаено листенце. Това му стигаше. Тръгна обратно към бивака.

Там завари Игър да пържи шунка, лук и хляб в лой. Наблизо имаше вдлъбнат камък колкото легенче, целият в странни вкаменелости. Малката лодка от косми бе слепена със смола.

— Намерих и това.

Игър държеше на дланта си няколко лъскави жълти кристалчета.

— Пирит, златото на невежите. Дано не заблуди и нас.

Щом се нахрани, Шанд напълни камъка с речна вода, сложи истинското злато в единия край на лодчицата и пирита в другия. Нагласи я неподвижно до водата. Стисна с пръсти ръбовете на камъка и се съсредоточи върху отразяващата повърхност на водата. Представяше си лицето на Ялкара, каквото го видя в Огледалото. Нямаше по-добро подобие на образа на Мейгрейт.

Вложи цялата си воля и веднъж му се привидя сянката на Ялкара. В този миг бутна лодчицата. Тя се понесе към средата, завъртя се бавно два пъти, върна се мъничко и спря. Краят с истинското злато сочеше на запад-югозапад. Шанд дори не погледна картата.

 

— Знам къде са!

Няколко дни по-късно стояха върху варовиков гребен над скален отвее и оглеждаха тясната, гъсто обрасла с дървета долина, чиито склонове се събираха към планината. По подгизналите камъни лепнеше мъх. На входа на долината имаше клисура и в нея можеше да се влезе само по тясна пътека край буйната река.

— Това е — заяви Шанд.

— Страхувам се — смънка Игър. — По-скоро съм готов да изляза отново срещу транкса, отколкото да се опълча на Фейеламор. Но за да си върна Мейгрейт…

— Аз пък го очаквам с нетърпение — невесело се усмихна Шанд. Въртеше на пръста си подаръка от Ялкара — пръстена от платина, злато и сребро.

— Но дори ти — усъмни се Игър, — колкото и велик да си бил някога…

— Научих много от Ялкара за Фейеламор. И правото е на моя страна. Имам и пръстена, ако силата му се е съхранила. Не че разчитам на него. Ще се промъкнем в долината незабелязано, после ще видим. Игър, позволяваш ли обаче да ти кажа нещо лично и да бъда напълно откровен? Отнася се за Мейгрейт.

Игър се начумери.

— Стига да не злоупотребиш с нашето приятелство.

— Не си позволявай… прекомерни надежди.

— Чух достатъчно! — сопна се Игър.