Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Did the Earth Move?, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветана Генчева, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 38 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Глава 12
Все още си спомняше датата, когато нещата започнаха да се разпадат. Трети април започна както обикновено, когато Денис тръгна към офиса си в Ситито, а тя подготвяше момчетата за училище. Дени, вече на шест, Том — само на четири, бяха облечени в сиви памучни къси панталони, сака, шапки и кафяви чанти за скъпото частно училище, в което ги бяха записали.
Спомняше си, че бе зад волана на черния рейндж ровър и летеше през прелестните зелени поля, а двете момчета си бъбреха на задната седалка и тя се почувства щастлива, истински щастлива за пръв път от много време насам.
Съвсем наскоро бе навършила двайсет и шест и бе бременна в единайсета седмица. Беше чакала това бебе цели две години. Все още й се струваше истинско чудо, че е забременяла отново. Миналата година бе накарала Денис да отидат заедно на специалист, защото бе убедена, че трудното раждане на Том по някакъв начин я бе оставило безплодна.
Оказа се, че проблемът е в спермата на Денис. Лекарят му каза да намали стреса, цигарите и алкохола. Само че Денис погледна на този съвет твърде пренебрежително и заяви, че бизнесът му е навлязъл в критичен стадий, затова сега моментът не бил подходящ да се отпуска. Беше започнал да работи още по-дълги часове в офиса си в Лондон, бе поел нови клиенти, бе преуморен и притеснен за всичко, въпреки че парите се трупаха непрекъснато.
Кой знае как обаче, преди три месеца магията се бе получила. Денис, разбира се, се зарадва, а тя едва сдържаше щастието си. Нямаше търпение отново да има бебе в къщата. Моля те, моля те, нека да е момиче. Този път щеше да е различно: никакво изкуствено хранене, бебето няма да се оставя да плаче нощем, нито едно от дребните изпитания, които Денис й бе налагал и на нея, и на момчетата „за тяхна добро“.
Новото бебе щеше да разсее отегчението, докато момчетата ходеха на училище. Денис не искаше тя да започва работа и бе заявил това много ясно, когато се ожениха — на сватбата бе облечена в мека дантелена рокля, малко притеснена, че бременността й личи. Затова Ивлин си остана вкъщи, грижеше се за децата, готвеше, пазаруваше, забавляваше гости и обзавеждаше с много вкус все по-големите къщи в Съри, които той купуваше. Организираше обедни тържества, обядваше с другите богати съпруги, вършеше цялата домакинска работа (с помощта на чистачката, разбира се), грижеше се за цялата къща. Без дори да се пита дали товай се иска, тя се превърна в образцова съпруга, поддържана като манекенка, изискана и великолепно организирана. Само че откакто през септември Том започна училище, я налегна безкрайно отегчение. Знаеше отлично къде ще бъде следващата седмица по това време, по-следващата седмица и така до безкрай… затова копнееше бебето да й даде нов стимул за живот. По някое време по тесния път сигурно бе усетила нещо да потича отдолу, само капчица между краката. Не обърна почти никакво внимание.
Отиде до селото, за да напазарува в месарницата, след това отскочи за сирене и накрая спря в плод и зеленчук. Взе дрехите от химическото чистене, надникна при фризьорката, за да си запише час. Всичко си беше както обикновено.
Прибра се почти по обедно време. Свали всичко от колата, прибра каквото трябваше в хладилника, някои неща — в шкафовете, и най-сетне се отправи на втория етаж към банята. Чак там забеляза сравнително голяма капка тъмночервена кръв.
Колкото и да беше странно, остана напълно спокойна. Не, вече не кървеше, съобщи на лекаря по телефона. Да си почива, я бе посъветвал той, да не се занимава с нищо, защото много жени имат кръвотечение в началото на бременността, най-вероятно не е нещо страшно. Въпреки това я предупреди да му се обади, ако усети някаква болка.
Похапна почти весело, обади се на няколко души, както бе запланувала. След това си наложи да полегне и да поспи, преди да стане четири, когато отиваше да прибере синовете си от училище.
Около час и нещо по-късно се събуди и почувства, че е като пребита, а в корема й пулсираше тъпа далечна болка. Отметна юргана и с ужас забеляза, че лежи върху напоения с кръв чаршаф. Кръвта бе пробила през дънките по чаршафа и по юргана. Обзета от паника, се обади на лекаря от телефона на нощното шкафче и той й нареди да дойде веднага в болницата.
Само че преди това трябваше да се обади където трябва. Пръстите й трепереха, докато звънеше на детегледачката на момчетата, госпожа Уилсън, за да я помоли да ги вземе от училище и да се грижи за тях, докато се прибере.
— Всичко наред ли е? — бе попитала госпожа Уилсън.
— Все още не знам. Трябва да отида да ме прегледат. Сигурна съм, че няма да отнеме много време, но поне ще помоля Денис да се прибере по-рано — бе казала тя, без да има представа как ще успее да убеди Денис да си зареже офиса, без да е уведомен предварително, нищо, че случаят бе спешен. Бе набрала номера му и се свърза със секретарката.
— Господин Ли е извън офиса на среща с клиенти и ще вечеря с тях, госпожо Ли.
— Имате ли представа къде е? — Той както обикновено сигурно нямаше да отговори на съобщението на пейджъра.
— Според графика ще вечеря… с господин Максуел в „Савой“.
Затвори и набра номера на пейджъра му, за да остави спешно съобщение, а след това позвъни в ресторанта, но там нямаше резервация нито на името на Ли, нито на името на Максуел. Сервитьорът бе усетил притеснението й и бе предложил да попита на всяка маса за господин Денис Ли.
Чака дълго и наблюдаваше как сгънатата между краката й кърпа се напоява с кръв, докато се чудеше как ще се добере до болницата, без да оплеска с кръв навсякъде.
— Не, госпожо. — Сервитьорът отново се бе върнал. — Няма никой с това име, много съжалявам.
Забрави веднага за Денис, обзета от паника заради кървенето и притеснения покрай пътуването до болницата. Усещаше как огромно количество кръв се излива от нея. Бе страшна и черна и тя започваше да се плаши все повече. В банята натъпка навита тоалетна хартия в бикините, обу тъмносини дънки, къси чорапи и маратонки и повика такси.
Докато чакаше таксито, напълни ръчната си чанта с неща, които можеха да й потрябват: списание, още тоалетна хартия, тоалетна чантичка, ключове. Дори за миг не й хрумна, че може да се наложи да остане там през нощта.
Докато таксито мине по оживените улици до болницата, кръвта се бе просмукала в дънките и бе стигнала до шлифера. Шофьорът спря направо пред акушеро-гинекологичното отделение и дори не прие банкнотата, която тя му подаде с треперещи пръсти.
Мина по асфалта, превита на две от болките в корема, пребледняла и вече изпаднала в шок. Когато сестрата от приемната видя в какво състояние е Ивлин, тя я въведе в странична стая и я настани на една кушетка, докато попълни документите.
— Лекарят ще дойде всеки момент — казаха на Ивлин, но чакането се проточи. Докато лежеше, тя наблюдаваше как кръвта се просмуква по дрехите й, усети я в чорапите и чак между пръстите на краката.
Най-сетне я отведоха в съответното отделение, на носилка на колелца, с краката напред по зелените коридори. В малката стая за прегледи лекарят и сестрата, нахлупили смешни хартиени шапки, зелени дрехи и найлонови престилки, я прегледаха забързано и тя усети, че страхът й се засилва.
Чуваше гласа си някак отдалече.
— Какво става? Ще загубя ли бебето? Трябва да се обадя на съпруга си.
Те издаваха някакви звуци, очевидно, за да я успокоят, но не отговаряха, докато й мереха кръвното, температурата и й помагаха да съблече прогизналите от кръв дрехи и й сложиха болнична престилка. Горещите течения не спираха: тя усещаше как под нея се събира топла локвичка и се просмуква в престилката.
По молба на лекаря вдигна крака, за да може да я прегледа, въпреки че никак не искаше да се подлага и на това, не и при тези обстоятелства.
Най-сетне последваха думите, които тя се бе надявала да не чуе.
— Разширена шийка, страхувам се, че сте получили спонтанен аборт. Трябва да погледна по-добре.
Той взе разширител, за да я прегледа по-подробно. Докато лежеше, обляна от ярка светлина, усети капчици пот под мишниците и по горната устна.
Докторът започна наново прегледа.
— Хм… торбичката се е заклещила в шийката — каза най-сетне лекарят. — Кръвотечението няма да спре, ако не я отстраним. Ще се опитам да я махна, но може да се наложи да ви отведем в операционната.
Торбичката… торбичката… Едва й остана време да се сети, че бебето е в тази торбичка, пълна с течност, и той започна да ръчка. Не я болеше, но бе такава намеса на онова нежно скрито място. Все едно че правеше секс, все едно че я изнасилваха, все едно че правеше аборт и раждаше едновременно.
Докато той правеше необходимото, тя така и не успя да спре да мисли за раждането на бебето, което си бе представяла толкова често, за малкото създание, което лежеше сред свещи, намазано с лавандулово масло, обградено от обич. Но ето че сега се намираше в тази тясна стая и изтръгваха бебето от нея с клещи с дълга дръжка, сред порои от кръв, при това го правеха двама непознати, на които дори не бе запомнила имената.
И тогава се разплака, главата отпусната на леглото, стиснала здраво страничните облегалки, а сълзите се стичаха в ушите й, докато медицинската сестра я галеше по косата, без да сваля пластмасовата ръкавица.
— Съжалявам — бе казал лекарят. — Не ми се иска да ви причинявам болка, май е най-добре да ви свалим в операционната и да поставим упойка.
— Не, не — бе настояла тя с надеждата, че ако остане в съзнание, може би ще успее да задържи бебето.
Той отново бе пъхнал клещите.
— Спрете, моля ви, спрете — бе помолила тя, когато я преряза нова контракция и на леглото избликна още кръв.
Той я накара да се опита да се изправи, затова, кой знае как, с помощта на сестрата, тя се изправи и застана до леглото, коленете й едва я държаха, стискаше леглото и усещаше как кръвта се стича между краката й. В този моменти се бе приискало да припадне, за да се отърве от всичко това, но си остана в пълно съзнание.
Въведоха я в тоалетната отстрани на стаята, лекарите постлаха хартиена седалка и й казаха, че преминаващата надолу течност може би ще успее да освободи торбичката. Разтърсвана от ридания, се опита да се изпишка, а същевременно сви всички вътрешни мускули, за да се опита да запази бебето, но нещо отвътре бе поддало и тя усети нежелана контракция, докато — пляс — също като бързо и безболезнено раждане, разбра, че тялото й бе изхвърлило бебето.
Стана и не бе нужно да поглежда, за да се увери, че бебето вече е изпаднало, но въпреки това, изпълнена с ужас, се обърна и погледна. Единственото, което видя, бе учудващо голям мехур сред локва кръв и урина. Сестрата забеляза накъде гледа и бързо покри тоалетната чиния, след това я отведе до леглото, където сложиха на ръката й система и я обуха в нещо като хартиен панталон и санитарни кърпи, които си спомняше от родилното. Толкова много неща й напомняха за раждането, помисли си тя, само че този път в малкото легло нямаше да я чака бебе, което да я зарадва след цялата преживяна мъка.
Сестрата изми засъхващите кървави петна от краката й и се опита да й помогне да се изправи. Само че щом стъпи на пода, коленете й омекнаха.
— Чакай на леглото, ще докарам количка.
И така, Ивлин, облечена в болнична престилка без гръб, панталони, пълни с неудобно подобие на превръзка, бе отведена със системата до болнично легло и там се почувства по-наранена и обхваната от безнадеждност от когато и да било преди.
— Трябва да се обадя по телефона — успя да каже на сестрата. — Да уредя гледачка на момчетата ми.
Докараха телефона до леглото й и тя позвъни първо вкъщи. Обадил се бе Дени.
Щом чу гласа му, усети как сълзите й потичат, но той бързаше и не му се говореше, а и не се притесни особено, когато му каза, че тази нощ нямало да се прибира.
— Двамата с Том нали слушате? — бе попитала тя.
— Да. Можем ли да дойдем да те видим?
— Не глупчо, утре се връщам. Много, ама много ми липсвате… Би ли повикал госпожа Уилсън, за да говоря с нея?
След като госпожа Уилсън я увери, че няма защо да се, притеснява, че ще остане през нощта, ако се налага — не, Денис не се бе обаждал, — Ивлин я помоли да викне Том.
— Здрасти, мамо, ти къде си? — гласчето му звучеше притеснено.
— Здравей, бонбонче.
Той се изкиска.
— Тази вечер мама няма да е вкъщи. Много се извинявам, но ще се върна чак утре.
— Нали утре сутринта ти ще ни закараш на училище?
— Може би няма да успея да се върна толкова рано, но задължително ще ви прибера от училище и ще отидем в кафенето, за да похапнем сладкиши. Нали става?
— Да — прошепна момчето. — А татко ще се прибере ли скоро?
— Ще му звънна ей сега и той ще се върне веднага щом успее да се освободи. А и аз утре се връщам… обещавам… нали става?
— Добре, мамо. А, мамо, днес насадихме семена в една саксия.
— Браво. Много ви обичам…
— Чао. — Той затвори неочаквано, точно както правят всички малки деца, но тази вечер Ивлин не можа да го понесе и зарови лице в чаршафа си, за да се наплаче.
От Денис все още нямаше никакви новини. Налагаше се отново да му се обади. Остави съобщение на пейджъра: „Денис, аз съм в болница «Кънтри Дженеръл», седмо отделение. Манди е вкъщи при децата, но ти също трябва да се прибереш.“ Беше се поколебала, защото не знаеше как да приключи съобщението си. „Аз ще се оправя — бе добавила тя. — Само че загубих бебето.“
Остави слушалката на място и заплака отново, разтърсвана от ридания, които се опитваше да скрие от останалите жени около нея, но не успя. Вече бе станало шест вечерта. Не можеше и да помисли за храната, която й донесоха, затова остана да лежи, вперила поглед в стената, прекалено шокирана, за да заспи.
Думите „загубих бебето“ непрекъснато се въртяха в главата й. „Загубих“ не й се струваше точно, сякаш го бе оставила, изпуснала някъде… и сега не можеше да го намери. Всъщност чудесно знаеше къде е, в онзи мехур в тоалетната, може би вече пренесен в лабораторията или изхвърлен за изгаряне с останалата част от боклука. Ужасни мисли, но не успяваше да се отърве от тях, докато лежеше отпусната на възглавниците и наблюдаваше какво става в отделението, гледаше как се местят стрелките на часовника и усети сълзите да се стичат по лицето й, този път беззвучно.
Бе почти девет вечерта, когато Денис най-сетне се появи.
Спомни си, че тогава й се стори странен, когато приседна на леглото до нея, нервен, възбуден и разрошен, въпреки че все още бе облечен в раиран костюм с яркорозова риза и тъмносиня вратовръзка на точки.
Беше я целунал по челото и я бе попитал как е, а докато му разказваше какво се е случило, той я бе прегърнал, възпиран от стегнатия костюм.
— Съжалявам, искрено съжалявам, че ме нямаше — бе повтарял той.
— Не успях да те намеря. Опитах къде ли не — призна тя.
— Бях в „Савой“. Представа нямам защо този пейджър отказва да работи там.
Ивлин разбра, че я лъже.
— И следобеда ли беше там? — бе попитала тя и се зачуди защо й е да слуша нови лъжи.
— Да — отвърна той, без да дава повече обяснения.
Само че тя настоя за още, защото нямаше представа какво да прави с нещата, които бе научила, и знаеше, че той я лъже. Какво означаваше това?
Попита го с кого се е срещал, какво са яли, къде е седял, зададе му всички въпроси, за които се сети.
— Да не би нещо да не е наред? — попита накрая, объркана от всичките лъжи и обхваналото я безпокойство, докато го наблюдаваше как подръпва нервно копчетата на ръкавелите.
— Не мога да ти кажа точно сега — заяви Денис. — Просто няма да е честно.
— Че какво може да е по-лошо от това? — изсмя се тя.
— Просто в момента не бива… не бива да се притесняваш.
— Какво има, Денис? — Той я плашеше.
— Виж, Ивлин… — Бе притиснал основата на дланите си над очите и тя разбра, че за пръв път, откакто го познава, е на границата на сълзите. — Ще фалирам — отвърна той. — Всъщност, вече съм фалирал. И ще дойдат да ни отнемат всичко — и къщата, и колите, абсолютно всичко.
Вече преживяла шока на спонтанния аборт, тя не можеше да осъзнае какво точно й казва.
— Какво? — бе прошепнала неразбиращо.
Тогава той бе кимнал и бе започнал да обяснява на пресекулки как бил виновен един клиент, който рухнал и го повлякъл със себе си, а фирмата му била с неограничена отговорност и затова щели да загубят всичко.
Бе знаел от седмици, разбира се. Каза, че не искал да я притеснява излишно. Така че вместо да разбере малко по малко, че нещата не вървят на добре, той я бе държал на тъмно и сега всичко се стоварваше на главата й. Когато най-сетне бе проумяла какво точно й казва Денис, първата й мисъл бе за новата гарнитура от кожа и бук, която бе поръчала преди време за хола… дали и тази поръчка щеше да отиде при съдия изпълнителя?
— И какво ще правим сега? — бе попитала тя.
— Нямам абсолютно никаква представа — отвърна той. — Тук няма да мога да работя години наред… не и сам. Ще се наложи да заминем за чужбина. Копелета гадни.
— Ами Дени и Том? Ами училището им? — Още щом го каза, се сети, че ще се наложи те да напуснат, защото нямаше да има кой да им плаща таксите.
— Не знам, Ивлин… Господи, все още не съм мислил по всички тези въпроси.