Ойген Херигел
Дзен и изкуството на стрелба с лък (6)

II

Защо се заех с Дзен и с тази цел се залових да изучавам Изкуството на стрелбата с лък, това се нуждае от известно обяснение. Дори още като студент, движен сякаш от таен подтик, аз се вълнувах от мистицизма, въпреки духа на времето, който малко предразполагаше към подобни интереси. При всичките си опити, обаче, аз все по-ясно осъзнавах, че мога да се доближа до тези езотерични писания само отвън; и въпреки че знаех как да обикалям около онова, което някой би нарекъл първостепенен мистичен феномен, не бях способен да прескоча чертата, която ограждаше тайната, като висока стена. Нито пък можех да открия точно какво търся в изобилната мистична литература, и разочарован и обезкуражен, постепенно осъзнах, че само истински посветилият се, може да разбере какво се има предвид под „посвещение“ и, че само съзерцателят, напълно изпразнен и освободен от егото^[1], е готов „да се превърне в едно“ с „трансцеденталната същност“. Ето защо осъзнах, че в мистицизма не съществува друг път освен пътя на личния опит и страдание, и че ако липсват последните, всичко остава само празно дърдорене. Но как човек може да стане мистик? Как да достигне състояние на истинско, а не въображаемо посвещение? Има ли все още път натам и за онези, които са отделени от бездната на вековете, от великите Майстори? За съвременния човек, израснал при съвсем различни условия?

Никъде не открих нищо, доближаващо до задоволителен отговор на моите въпроси, макар че ми се разказваше за етапите и спирките по пътя, който обещаваше да ме заведе до целта. Но за да измина този път, ми липсваха точни методични наставления, които биха заместили един Майстор, поне за част от пътуването. Но въобще биха ли били достатъчни подобни инструкции, дори и да съществуваха? По-вероятно, е това, че в най-добрия случай, те само биха създали готовност да получа нещо, което не могат да ми осигурят дори и най-добрите методи и поради това мистичното преживяване не може да бъде причинено от всякакво разположение, познато на човека? Както и да го погледнех, се сблъсквах със заключени врати. Но все пак не можех да се въздържа, да не тропам постоянно по тях. Копнежът си оставаше, а когато той се изтощи, се събуди копнежът по този копнеж.

Ето защо, когато ме помолиха — междувременно бях започнал да чета лекции в университета — дали бих искал да преподавам философия в Токийския Университет, посрещнах това с особена радост като възможност да опозная страната и народа на Япония. Още повече и заради това, че това съдържаше и перспективата да вляза в контакт с Будизма и оттам — с интроспективната практика на мистицизма. За него вече бях слушал много: че в Япония съществува внимателно съхранявана жива Традиция на Дзен, т.нар. „Изкуство на наставлението“, проверено от вековете, и най-важното от всичко — Дзен-учители, смайващо добре подготвени в Изкуството на духовното водачество.

Едва бях се настанил и започнал да се ориентирам на новото място, започнах търся реализация на моите планове. Веднага обаче срещнах притеснени откази. Досега никога — ми се отговаряше — никой европеец не се е захващал сериозно с Дзен, и тъй като Дзен отхвърля и най-малката следа на „учение“, не би трябвало да се очаква, че той би ме задоволил „теоретично“. Много изгубени часове ми струваше да ги накарам да разберат, защо исках да се посветя точно на не-умозрителната форма на Дзен. Бях информиран, че за един европеец е съвсем безнадеждно, да се опитва да проникне в царството на духовния живот — може би най-странното, което може да предложи Далечният Изток — освен ако не започне да изучава едно от японските изкуства, свързано с Дзен.

Мисълта, че трябва да премина през нещо като подготвително обучение, не ме разколеба. Чувствах се готов да стигна докъде ли не, стига това да ми дадеше надежда да се доближа малко до Дзен; а заобиколният път, колкото и отегчителен да беше, ми изглеждаше по-добър от никакъв. Но с кое ли от Изкуствата, предназначени за тази цел, трябваше да се заема? Съпругата ми, след кратко колебание се спря на подреждането на цветя и рисуването. На мен пък, Изкуството на стрелба с лък ми се струваше по-подходящо, поради както се оказа по-късно — напълно погрешното схващане, че опитът ми в стрелбата с пушка и пистолет, би ми бил от полза.

Помолих един от моите колеги, Созо Комачийя, професор по юриспруденция, който вземаше уроци по стрелба с лък вече 20 години и който с основание бе считан за най-добрият представител на това изкуство в университета, да ме запише като ученик при предишния му учител, знаменития Майстор Кендзо Ауа. Майсторът отначало отклони молбата ми с думите, че някога се бил объркал дотолкова, че взел за ученик чужденец и оттогава съжалявал, че го е сторил. Не бил подготвен да направи отстъпка втори път, за да спести на ученика бремето на особения дух на това Изкуство. Едва когато, възрази, че един Майстор, който приема работата си толкова сериозно, би могъл да се отнася към мен като към най-малкия си ученик. Едва след като видя, че искам да науча това Изкуство не за удоволствие, а заради „Великата Доктрина“, той ме прие за ученик, заедно с жена ми. В Япония бе обичайно момичетата да изучават някое Изкуство, освен това съпругата и двете дъщери на Майстора също практикуваха.

И така започна дългият и усилен курс на изучаване, по време на който нашият приятел г-н Комачийя, който така упорито се придържаше към нашата кауза и почти ни беше станал гарант, участваше като преводач. В същото време моят късмет, да бъда поканен да присъствам на уроците, които вземаше жена ми — по подреждане на цветя и рисуване — поддържаха надеждата ми да разбера общата основа, чрез постоянното сравнение между тези взаимодопълващи се Изкуства.