Маргарита Рангелова
Жулиета Шишманова (1)

На 5 януари 1936 г, в къщата на Марко Шишманов се ражда четвърта дъщеря. Знаят всички тук, че след смъртта на тригодишното момче Марко иска да види нов син, но на бял свят се появяват все дъщери. И тези, които му са приятели, не смеят да му съчувствуват, не смеят да изкажат съжаление. Нали ще им отговори; „Че кога съм казвал, че искам син? На мене и с дъщерите си ми е добре.“ Като знаеш какво ще ти отговори един такъв човек, защо да му човъркаш раната. По-добре е да му кажеш — да пием, Марко, за щерката. Да е жива и здрава. Да расте хубава. Да пием! Най-сладко е червеното вино в такива зимни вечери, когато вятърът върти на всички посоки снега, а отвътре бумтят сухите дърва в печката. Марковите приятели, хора моряци, работници, знаят как да замълчат, когато на човек му е чоглаво. Само че Марко наистина си се весели. И наистина си му е хубаво с дъщерите.

— Стояно, да заколим телето, а?

— Каквото кажеш, Марко…

Разбира се, всички знаят, че в тази къща теле не е имало, няма и едва ли ще има, знаят, че ще бъдат опечени две-три кокошки, но защо тези моряци, дето винаги все китове ловят и никога цаца, да не чуят сега, че ще се коли теле. В същност това с телето си е негова стара шега, пийне ли си, дойде ли с весели гости, ще викне: „Стояно, я да заколим телето, да посрещнем хората, както трябва“. Много по-късно жена му ще си спомня за това и ще се вайка:

— Та как нямахме едно теле, веднъж да си направи празника този човек, както го разбира!

Марко прави хляб за несебърци. Хляб-душица. Най-вкусния. Питайте дъщерите му, където и да са ходили по света, такъв хляб не са опитвали. Фурната е отпред, откъм улицата. Зад нея са стаите на тази къща, майсторена, пристроявана с годините. Стара къща, а такъв уют, такава топлина в нея. Стопанката й умее и с овехтелите, прости мебели да направи приятен дом. На двора — голямо дърво, маса, пейка. Ето тук ще се събира семейството години, години наред, докато Несебър не стане толкова хубав, толкова модерен, че да не може вече да търпи старите къщи. Разбира се, Марковите щерки знаят, че тази къща си е хубава само за тях — тук е минала младостта на майка им и баща им, тук са расли, тук са, се появили и следващите. Има много спомени, много живот, но трябва да приемат исканията на новия град. Най-мъчно им е за гради-ната. Отиде си мамината градина. Най-хубавата градина, която човек може да си представи. Вътре и чушки, и домати, и хризантеми, и божури, и алое… Да ти се насити душата на красота.

В градината стои стара жена и не може да се начуди — защо някога толкова много работа е вършела — отиде на нивицата, прекопае, преобърне я, върне се, та поопере, умие децата, вечеря приготви и тази градина така, между другото, като на шега ще я стъкми, а сега само я полее и така се умори. Понякога човек така се улисва, че не може да се сети, че разликата между тридесетгодишната и седемдесетгодишната жена носи и такива поражения — полееш една градина и никаква те няма. Затова баба Стояна гледа повече да приседне на пейката под дървото и да реди сладки приказки за един отминал живот. Обича да разказва за силните мъже, за хубавите жени от своя род.

Бежанско семейство. С колко трудности е трябвало да се пребори, та да оцелее. И не само да оцелее, ами и челяд да отгледа. Все лична челяд. Баща й спрял при един човек с повече земя отначало като ратай, но онзи скоро видял, че не е за ратай, а за стопанин. Дал му пари назаем за малко земя, за своя къща. Така спечелил роднина, брат. И досега двете фамилии в Катуница за род се имат. Най-ярката, най-силната жена в рода била баба Желяна.

— Толкова дълго мислех, че съм сбъркала, като дадох на Жулиета името на баба й Желяна. То аз исках Желяна да се казва, но не знам как и защо са я записали Жулиета. Баба й беше висока, стройна, силна жена. Думата й на две не ставаше. Каквото каже, това ще е. А мойто, мъничкото, все за полата ми се лепнало. Едно такова кротичко, слабичко. Кога порасна, кога се опери, кога стана такава, че и баба си Желяна надмина… Тука докато беше, все едно тихо такова. Нищо няма да поиска. Не можеш да го разбереш не му ли се яде нещо друго, не това, което съм сложила на масата, не вижда ли, че няма хубавки дрешки, или не иска да ни притеснява. Така и не можах да разбера. Да я питам — сърце не ми даваше. Като не мога да му купя, какво да го питам. Сега някак не иде. Много време мина оттогава. Гледахме да има за Мичето, бързо израсна, голямо момиче е — да се не срамува. То в нашия квартал хора все от нашата черга, та и с нея много не сме се притеснили. Весето ще се позавърти, ще изкрънка някоя рокличка и тя. Ще види Надето, ще каже — а на мене? А това, малкото, нищо, не иска. После отиде да учи в Поморие, после в Бургас. То като не расте детето ти до тебе не можеш да разбереш кога какво е станало. Веса отиде да учи в София. Беше си зевзек, все някакви маймунджулуци правеше, та го видяла една курортистка, артистка, и казала да ходи да учи и тя за артистка. След нея отиде и Жулиета. Тя пък певица щяла да става, пък после казаха, че станала гимнастичка…

— Какво й разправяш, мамо?

— Нищо, стари работи й казвам. Какво било, какво не било.

— Жуле, как можахте при толкова кротка майка ни една от вас да не прилича на нея?

— Кротка ли? Не я гледай сега. Я я попитай как е залостила вратата на фурната. Чула, че някаква засукана булка, като идва да вземе хляб, се застоявала повечко, и баба ти Стояна нахълтала във фурната, залостила вратата, и казала: „Сега ние с тебе, Марко, двамата ще изгорим в пешта, а дъщерите ти да се оправят как могат“. Тате и не се сетил да я попита как така ще ги опече и двамата, започнал да обяснява, че това не е вярно, че са лоши хорски приказки. „И аз тъй мисля, казала баба ти Стояна, че не е вярно, но повече лоши хорски приказки не ща да чувам. Знаеш какво ще стане.“ По-късно тате казваше, че не знаел наистина точно как ще го направи, но знаел, че ще го направи, та повече никакви хорски приказки не се чули наистина.

Друга вечер Жулиета ще я попита:

— Мамо, защо цял живот му показваше на тате, че ти тежи, че нашата каручка магаре я кара? Нали знаеше, че кон не може да купи?

— Ами аз, Жуле, баща ви в очите съм го гледала, думата му на две не съм скършвала, почитала съм го. И магарето, не ми пречеше, и то работата си вършеше, но от един мъж винаги трябва да искаш все малко повече, отколкото е направил. Така знам от баба ти Желяна. А и когато се запознах с баща ви, беше на бял кон. Хубав, силен. Цял живот ми е било мерак пак на бял кон да го видя…

Приятели на Жулиета в Несебър разказваха, че като били деца, много обичали да се навъртат около баща й. Водил ги да им показва скрити подмоли, учел ги да ловят скариди, миди, да си кладат огньове в закътани местенца…

— Казвал ли ти е някога тате, че иска син?

— Че що да ми казва? Аз да не би да не знам, че всеки мъж иска да има син. Баща ти излишни приказки не приказваше. А и внуците си никога не делеше на момчета и момичета, обичаше ги всичките, но Надето много го зарадва, като кръсти сина си Марко. На зетя, Гошо, ще съм благодарна цял живот за тая радост. Мисля, че накрая баща ти знаеше, че му стигаш за десет сина…

Баба Стояна се оттегля с достолепие към бялата стая с блестящо бели пердета. Никога няма да мога да разбера тази жена докрай…

Дядо Марко не познавах. Виждала съм го няколко пъти, когато беше много болен и когато знаеше, че си отива. А това вече е друг човек. Жулиета място не можеше да си намери, като си помислеше само колко ясно му е на баща й какво идва, не можеше място да си намери, като знаеше какво мъчение са тези последни месеци, и тичаше да търси лекари, лекарства, чудеше се как да задържи още този живот, който си отива.

Много тежко, мъчително преболедува тази смърт. Много често казваше — ти не можеш да ме разбереш. Мислех, че я разбирам. По-късно трябваше да се съглася с нея — такива неща не се разбират, ако не са минали през тебе. Обичаше да говори за баща си. Винаги, когато имаше голяма радост, казваше — как би се радвал тате…

— Мама някои неща не прощава. За татко е достатъчно, че сме му деца. Каквото и да направя, оправдание в неговото сърце ще намеря. Връщам се тук след развод. Като ранен звяр съм. Тате няма да попита нищо. Няма да покаже, че не одобрява. Гледа да не покаже и че му е мъчно, та да не ме огорчти. Прави се на весел. Дошло си е детето. „Сега къде ще отидем? Сега какво ще направим? Какво ти се яде? Я ти си поспи хубаво най-добре.“ „Не съм уморена.“ „Не, не казвам, че си уморена, но най-хубаво се спи, когато човек се е върнал у дома. Е, до тези кремове, дето майка ти ги е посадила на прозореца.“ Мама и тя нищо няма да попита, но е свила устни. Мълчи, чака да й обясниш. Няма и тя укорна дума да каже, само защото знае, че вече е късно и полза няма, но й усещаш укора, та чак ти присяда. Тъкмо това тате гледа да не се усети. „Стояно, я да видим дали ще се сетиш какво, най-обича Жулето?“

Мама претегля вините. Търси ги повече у нас. За тате никога не сме виновни. Нещо се е случило, нещо не ни е провървяло. Този живот е така объркан, нещо не се е оправило детето, какво сега и той ли да му увеличава дерта. Мама държи на справедливостта, тате — на обичта си. Не зная, никога не съм: искала да се запитам кой от двамата е бил прав. Предполагам, че на мама понякога й е било мъчно, че не може да се усмихне, че не може в такъв момент да ни сгрее с ласка. Сигурно понякога тате се укорявал, че много ни глези, но всеки си беше такъв, какъвто е. И никога не съм ги чула да си отправят упреци един на друг за отношението им към нас. Колкото повече години минават, толкова повече разбирам, че баща и майка не се съдят. Тях ги приемаш такива, каквито са. Живот са ни дали и всеки след това е давал, каквото е могъл, каквото е имало в него. У мама имаше справедливост, у тате обич. Благодарна съм и на справедливостта, и на обичта…

„Понякога казват, че хората се променят. Мисля, че остаряват, че се уморяват, но всеки си носи докрая това, което е.“ Така говореше понякога Жулиета, после идваше ден, в който сама за себе си забелязваше:

— Това преди три години не бих го направила. Много съм се променила. Все пак животът ни променя. Много ни променя. Може бащите и майките ни да са живели в друго време. Сега живеем много по-динамнчно. Променя ни всичко — и успехът, и неуспехът, и враждата, и приятелството, и собствените ни постъпки, и необходимостта да ги оправдаем поне пред себе си… Всичко ни променя — и работата, която вършим, и мястото, което заемаме. Представяш ли си, ако бях избрала консерваторията. Сигурно щях да стана много капризна певица. Сигурно щях да искам всички много да харесват пеенето ми, даже когато съм загубила вече глас. Сега си пея за собствено удоволствие и дори мога да забележа кога не пея добре. Ако бях певица, нямаше да зная…

— Защо пък да не знаеш? Как сега знаеш кога не ти е до-вършено едно съчетание, къде трябва да прибавиш още нещо?

— Това е съвсем друго. Виждам го отстрани. Когато пееш, си много вътре в играта.

— Казваш, че ако си станала певица, щеше да си много капризна. Мислиш ли, че сега не си?

— Разбира се, че не съм. Искам само разумни неща. Вярно искам ги настойчиво. Понякога може би тъкмо поради това изглеждам капризна, но ти поне знаеш, че нищо излишно никога не съм искала. Поне в работата си…

Знаех.