Габриел Гарсия Маркес
Хроника на една предизвестена смърт (4)

Жестоките удари с нож бяха като въведение към безмилостната аутопсия, която отец Кармен Амадор бе принуден да извърши поради отсъствието на доктор Дионисио Игуаран. „Сякаш отново го убивахме, след като вече беше умрял — ми каза някогашният енорийски свещеник в уединението си в Калафел. — Но това беше заповед на кмета, а заповедите на оня дивак, колкото и да бяха тъпи, трябваше да се изпълняват.“ Той не беше съвсем прав. Сред суматохата в оня нелеп понеделник полковник Апонте провел спешен разговор по телеграфа с губернатора на провинцията и той го упълномощил да поеме следствието, докато изпратят съдия-следовател. Преди да стане кмет, полковникът е бил офицер в армията и нямаше никакъв опит по въпросите на правосъдието, а беше прекалено самонадеян, за да попита някого, който би могъл да знае откъде трябва да се почне. Първото, което го разтревожило, било аутопсията. Кристо Бедоя, който беше студент по медицина, бил освободен от това задължение като близък приятел на Сантяго Насар. На кмета му хрумнало, че тялото би могло да се замрази, докато се върне доктор Дионисио Игуаран, но не намерили толкова голям хладилник, а единственият подходящ на пазара не работел. Тялото, изложено в средата на салона, за да го видят всички, бе поставено върху желязно походно легло, докато му направят скъп ковчег. Бяха донесли вентилаторите от спалните и още няколко от съседните къщи, но имаше толкова много хора, които искаха да видят убития, че трябваше да разместят мебелите и да махнат клетките и саксиите с папрат, и въпреки това горещината беше нетърпима. А и кучетата, възбудени от миризмата на смъртта, увеличаваха суматохата. Не бяха престанали да вият, откакто влязох в къщата, докато Сантяго Насар още агонизираше в кухнята, и заварих Дивина Флор да реве с глас и да ги пъди с един кол.

— Помогни ми — извика ми тя, — налитат да изядат червата.

Затворихме ги с катинар в кошарата. Пласида Линеро нареди по-късно да ги отведат някъде далече, докато свърши погребението. Но към пладне — никой не разбра как — те се измъкнаха и нахълтаха като побеснели в къщата. За първи път Пласида Линеро изгуби хладнокръвие.

— Тези противни псета! — извика тя. — Да ги убият! Заповедта бе изпълнена незабавно и къщата отново потъна в тишина. Дотогава нямаше никаква опасност за състоянието на трупа. Лицето бе останало невредимо, със същото онова изражение, което имаше, когато пееше, а Кристо Бедоя бе напъхал червата на мястото им и го бе превързал с пояс от ленено платно. Въпреки това следобед от раните започна да се отделя течност с цвят на сироп и привлече мухите, а около устата му се появи мораво петно, което много бавно, като сянката на облак във вода, се разнесе чак до корена на косите. Лицето, което винаги бе добродушно, придоби зло изражение и майка му го покри с кърпа. Тогава полковник Апонте разбра, че не бива повече да се чака, и нареди на отец Амадор да направи аутопсията. „По-лошо щеше да е, ако трябваше да го изровим след една седмица“ — каза той. Свещеникът беше следвал медицина и хирургия в Саламанка, но влязъл в семинарията, преди да се дипломира, и дори кметът знаеше, че тази аутопсия не е валидна. Въпреки това нареди да бъде направена.

Беше истинска касапница и стана в училището с помощта на аптекаря, който водеше протокола, и един студент по медицина първа година, дошъл за ваканцията. Разполагаха само с някои хирургически инструменти, а останалите бяха занаятчийски. Но като се изключат уврежданията по тялото, заключението на отец Амадор изглеждаше редовно и следователят го е приложил към протокола като ценно.

Седем от многобройните рани били смъртоносни. Черният дроб бил почти разкъсан от двата силни удара, нанесени в предната част. В стомаха имало четири прореза, единият от които толкова дълбок, че го пробил целия и увредил панкреаса. Имало други шест по-малки дупки в дебелото черво и многобройни рани по тънките черва. Единственият удар, нанесен в гърба, на височината на третия поясен прешлен, пробил десния му бъбрек. Коремната кухина била пълна с големи съсиреци кръв, а сред чревното съдържание и фекалиите се появил златният медальон, който Сантяго Насар глътнал, когато бил четиригодишен. В гръдния кош имало две перфорации — едната във второто дясно междуребрие, която засегнала белия дроб, а втората била съвсем близо до лявата мишница. Имал още шест по-малки рани по ръцете, под и над лактите, и два хоризонтални разреза — един на дясното бедро и друг на коремните мускули. Имал дълбока рана на дланта на дясната ръка. В заключението се казваше: „Приличаше на раната на Разпнатия.“ Мозъчната маса тежала шестдесет грама повече отколкото на нормален англичанин и отец Амадор отбеляза в заключението, че Сантяго Насар бил високо интелигентен и би могъл да има блестящо бъдеще. В последния пасаж обаче отбелязал наличието на хипертрофия на черния дроб, която отдавал на недобре излекуван хепатит. „Значи — каза ми той, — все пак не му оставаше много да живее.“ Доктор Дионисио Игуаран, който действително бе лекувал Сантяго Насар от хепатит, когато е бил на дванайсет години, си спомняше с възмущение за тази аутопсия. „Толкова тъп може да е само поп — каза ми той. — Никога не успях да му втълпя, че ние, жителите на тропиците, имаме по-голям черен дроб от испанците.“ Документът заключаваше, че смъртта е била причинена от силен кръвоизлив, предизвикан от някоя от седемте по-големи рани.

Върнаха ни съвсем друго тяло. Половината череп бе счупен при трепанацията, а красивото му лице, което смъртта бе пожалила, бе като чуждо. Освен това свещеникът изтръгнал из корен разкъсаните черва, но накрая не знаел какво да ги прави, благословил ги ядосано и ги хвърлил в кофата за смет. И на последните зяпачи, които надничали през прозорците на училището, любопитството им се изпарило, помощникът припаднал, а полковник Ласаро Апонте, който през живота си бе видял и извършил не една касапница, оттогава освен спиритист стана и вегетарианец. Изкорменото тяло, натъпкано с парцали и негасена вар и зашито нескопосно с грубо влакно и дебели игли за шиене на чували, едва не се разпадна, когато го положихме в новия ковчег, обвит отвътре с коприна. „Мислех, че така ще се запази за по-дълго време“ — ми каза отец Амадор. Стана тъкмо обратното — трябваше да го погребем набързо призори, защото беше в толкова лошо състояние, че не можеше повече да се търпи вътре в къщи.

Разпукваше зората на един мрачен вторник. Нямах смелост да спя сам след тягостния ден и бутнах вратата в дома на Мария Алехандрина Сервантес — за всеки случай, ако не беше сложила резето. Тиквените фенери по дърветата бяха запалени, а в двора за танци горяха огньове от цепеници, над тях димяха големи тенджери, в които мулатките боядисваха в черно пъстрите си дрехи. Заварих Мария Алехандрина Сервантес будна, както винаги призори, и съвсем гола, както винаги, когато нямаше чужди хора в къщи. Беше седнала по турски върху царското си ложе, пред истинско вавилонско блюдо — телешки котлети, варена кокошка, свинско филе и гарнитура от банани и зеленчуци, които щяха да стигнат за петима. Да яде без мярка винаги е бил единственият й начин да плаче и никога не я бях виждал да го прави с такова отчаяние. Излегнах се до нея, облечен, почти без да продумам, като плачех и аз по своему. Мислех за жестоката съдба на Сантяго Насар, която го бе лишила от двайсет години щастие не само със смъртта, но и с обезобразеното тяло, с неговото разкъсване и унищожение. Сънувах, че някаква жена влиза в стаята с момиченце на ръце, а то гризе, без да си поеме дъх, и полусдъвканите зърна царевица падат в пазвата й. Жената ми казва: „Тя дъвче през куп за грош, едно сдъвче, друго изпусне.“ Изведнъж усетих тръпнещите пръсти, които разкопчаваха ризата ми, и усетих опасния дъх на звяра на любовта, излегнат зад гърба ми, и почувствах, че потъвам в сладостните подвижни пясъци на нежността. Но тя рязко спря, покашля се някъде много отдалече и се изплъзна от живота ми.

— Не мога — каза, — миришеш ми на него.

И не бях само аз. Всичко продължи да мирише на Сантяго Насар в оня ден. Братята Викарио усетили миризмата в килията, където ги затворил кметът, докато му наредят какво да прави с тях. „Колкото и да се търках със сапун и кълчища, не можах да премахна миризмата“ — ми каза Педро Викарио. От три нощи не били спали, но не можели да си починат, защото, щом се унасяли, отново извършвали престъплението. Като се опитваше да ми обясни състоянието си в оня далечен и безкраен ден, вече остарелият Пабло Викарио ми каза съвсем простичко: „Като че ли бях буден два пъти.“ Този израз ме накара да си помисля, че за тях в килията най-непоносимо е било ясното съзнание.

Помещението бе три метра дълго, имаше много високо прозорче с желязна решетка, портативен нужник, леген и кана за миене и две зидани легла, покрити с рогозки. Полковник Апонте, по чиито указания бе построено, казваше, че по-удобен хотел не е съществувал. Брат ми Луис Енрике бе на същото мнение, защото една нощ го бяха задържали при свада между музиканти и кметът разреши по милост една от мулатките да му прави компания. Може би братята Викарио са си помислили същото в осем сутринта, когато се видели на безопасно разстояние от арабите. В този миг ги е крепяла мисълта, че са изпълнили дълга си, и единствената им тревога била упоритата миризма. Поискали много вода, домашен сапун и кълчища и измили кръвта от ръцете и лицата си, после си изпрали и ризите, но пак не могли да се успокоят. Педро Викарио поискал да му донесат дезинфектиращите и диуретичните средства, както и руло стерилна марля, за да си смени превръзката, и успял да уринира два пъти сутринта. Положението му обаче толкова се влошило с напредването на деня, че миризмата останала на втори план. В два часа следобед, когато биха могли да изпаднат в унес от жегата, Педро Викарио бил толкова уморен, че не можел да лежи в леглото, от тая умора и краката не го държали. Болката в слабините стигала до врата му, не можел да пикае и имал ужасното предчувствие, че вече няма да може да заспи до края на живота си. „Останах буден единайсет месеца“ — ми каза той, а аз го познавах достатъчно добре, за да му повярвам. Не могъл да обядва. Пабло Викарио обаче хапнал по малко от всичко, което им донесли, и петнайсет минути след това ги хванало силно зловонно разстройство. В шест часа следобед, докато аутопсирали трупа на Сантяго Насар, извикали спешно кмета, защото Педро Викарио твърдял, че брат му е отровен. „Направо се изтичах — ми каза Пабло Викарио — и не можехме да се отървем от мисълта, че това е работа на турците.“ Дотогава нужникът в килията два пъти прелял, а стражарят шест пъти го водил в клозета на кметството. Там, в нужника без врата, пазен от стражаря с насочено към него оръжие, го заварил полковник Апонте, и от Пабло Викарио наистина така течало, че предположението за отрова не било изключено. Веднага обаче го отхвърлили, защото се установило, че е пил само вода и е ял от храната, изпратена им за обяд от Пура Викарио. Въпреки това кметът толкова се уплашил, че затворил задържаните у дома си със специална охрана, докато дошъл следователят и ги препратил в затвора в Риоача.

Страхът на близнаците съответстваше на душевното състояние на хората отвън. Не се отхвърляше напълно мисълта за отмъщение от страна на арабите, но на никого, с изключение на братята Викарио, не бе му хрумнало за отрова. По-скоро се предполагаше, че ще изчакат падането на нощта, за да лиснат бензин през прозорчето и да запалят задържаните вътре в килията. Но и това предположение беше доста пресилено. Арабите бяха мирни преселници, установили се по Карибското крайбрежие в началото на века, чак до най-бедните и затънтени селца, където си бяха останали, за да продават пъстроцветни парцали и панаирджийски дрънкулки. Те бяха сплотени, работливи и ревностни католици. Женеха се помежду си, внасяха си жито, развъждаха агнета в дворовете си, отглеждаха риган и патладжани и единствената им бурна страст бяха картите. По-възрастните продължиха да говорят на селския арабски, който пренесоха от земите си и го запазиха в семействата си до второто поколение, но децата от третото поколение, с изключение на Сантяго Насар, слушаха родителите си на арабски, но им отвръщаха на испански. Така че нямаше голяма вероятност да променят изведнъж кроткия си нрав и да отмъщават за една смърт, виновници за която бихме могли да бъдем всички. Никой дори и не помисли за някакви действия от страна на роднините на Пласида Линеро, които винаги са били хора с буен нрав и пари, докато не прахосаха състоянието си; те бяха дали на света не един и не двама кръчмарски побойници, закриляни винаги от ореола на името си.

Разтревожен от слуховете, полковник Апонте посетил всички араби, къща по къща, и поне този път заключението му било правилно. Заварил ги слисани И натъжени, с траурни ленти по кандилата, а някои дори седели на пода и плачели с глас, но нито един от тях не таял намерения за мъст. Сутрешната им реакция се дължала на скорошното престъпление, а и самите участници в преследването признали, че при всички случаи щели да минат само с няколко юмрука. Нещо повече — именно Сусеме Абдала, матриархалната столетница, препоръчала чудотворната отвара от цвят на страстниче и зрял пелин, която спряла разстройството на Пабло Викарио и същевременно отпушила пикочния канал на близнака му. Педро Викарио тогава се унесъл в полудрямка, а възстановилият се брат успял, най-после да заспи без угризения. Така ги заварила Пурисима Викарио в три часа призори във вторник, когато кметът я завел да се сбогува с тях.

Замина цялото семейство, включително и по-големите дъщери с мъжете си, по предложение на полковник. Апонте. Заминаха, без никой да ги усети, възползвайки се от всеобщото изтощение, докато ние, малкото будиш в оня безвъзвратен ден, погребвахме Сантяго Насар. Заминаха, докато се успокоят духовете, според думите на кмета, но не се върнаха никога вече. Пура Викарио покрила лицето на върнатата дъщеря с кърпа, за да не се видят следите от боя, и я облякла в яркочервено, за да не си помисли някой, че жалее тайния си любовник. Преди да замине, тя помолила отец Амадор да изповяда синовете й в затвора, но Педро Викарио отказал и убедил и брат си, че нямало за какво да се разкайват. Останали сами, а в деня, в който ги преместиха в Риоача, бяха толкова спокойни и убедени в правотата си, че не пожелаха да ги изведат през нощта, както бе станало със семейството им, а посред бял ден и съвсем открито. Понсио Викарио, бащата, умрял известно време след това. „Отнесе го мъката“ — ми каза Анхела Викарио. Когато близнаците били оправдани, останали в Риоача, само на един ден път от Манауре, където живеело семейството. Там отишла и Пруденсия Котес, за да се омъжи за Пабло Викарио, който научил златарския занаят в работилницата на баща си и станал добър майстор. Педро Викарио, мъж без любов и без занаят, три години след това се върнал в армията, заслужил нашивките на първи сержант, а в едно прекрасно утро патрулът му навлязъл в партизанската зона с курварски песни на уста и нищо повече не се узна за него.

За повечето хора жертвата беше една — Баярдо Сан Роман. Всички смятаха, че останалите участници в трагедията са изпълнили с чест и дори с известно величие достойната роля, която им е отредил животът. Сантяго Насар бе изкупил оскърблението, братята Викарио бяха доказали, че са мъже, а измамената сестра отново бе възвърнала честта си. Единственият, който бе изгубил всичко, бе Баярдо Сан Роман. „Горкият Баярдо“ — както го наричаха в продължение на години. Никой обаче не се бе сетил за него чак до лунното затъмнение, в събота, когато вдовецът Ксиус разказал на кмета, че видял някаква светеща птица да кръжи над бившата му къща, и помислил, че е душата на жена му, която си искала своето. Кметът се плеснал по челото, но това нямало нищо общо с видението на вдовеца.

— По дяволите! — извикал. — Съвсем забравих оня нещастник!

Той се изкачил на хълма с няколко полицаи и видял открития автомобил пред вратата на къщата, а също така и една самотна светлина в спалнята, но никой не отвърнал на виковете му. Така че насилили една от страничните врати и обходили стаите, осветени от бледото отражение на невидимата луна. „Всичко изглеждаше като под вода“ — разказа ми кметът. Баярдо Сан Роман лежал в безсъзнание на леглото, облечен така, както го видяла Пура Викарио в понеделник призори, с официалния панталон и копринената риза, но без обувки. Имало празни бутилки на пода и много други неразпечатани до леглото, но никаква следа от храна. „Последна степен на алкохолно отравяне“ — ми каза доктор Дионисио Игуаран, който бил извикан спешно да го прегледа. Но Баярдо Сан Роман се възстановил след няколко часа и още щом дошъл на себе си, изгонил всички от къщи по най-учтивия начин, на който бил способен.

— Никой да не ме закача — казал. — Дори и татко ми с ветеранските си ташаци…

Кметът уведомил генерал Петронио Сан Роман за случилото се с тревожна телеграма, като не пропуснал да цитира и последното изречение. Генерал Сан Роман, изглежда, приел буквално волята на сина си, защото не дошъл лично, а изпратил жена си и дъщерите си с още две по-възрастни жени, които приличаха на негови сестри. Пристигнаха с товарен параход, облечени в черно от глава до пети заради нещастието, сполетяло Баярдо Сан Роман, и с разпуснати коси. Преди да стъпят на сушата, те си свалиха обувките и прекосиха селото чак до хълма, боси в жаркия прахоляк на пладнето, като си скубеха цели кичури коса и плачеха с толкова сърцераздирателни викове, че повече приличаха на радостни възгласи. Видях ги да минават от балкона на Магдалена Оливер и помня, помислих си, че такова безнадеждно отчаяние може да е престорено само ако трябва да прикрие друг, още по-голям срам.

Полковник Ласаро Апонте ги придружи до къщата на хълма, а после се качи и доктор Дионисио Игуаран с мулето си за бърза помощ. Когато жегата понамаля, двама служители от общината свалиха Баярдо Сан Роман в хамак, окачен на прът, покрит до главата с одеяло и следван от свита оплаквачки. Магдалена Оливер помисли, че е умрял.

— Божичко! — възкликна тя. — Каква гадост!

Той отново се бе отровил с алкохол, трудно бе да се повярва, че е жив, защото дясната му ръка все се влачеше по земята; майка му я прибираше вътре в хамака, но тя отново увисваше, така че остави следа в прахта от ръба на дерето чак до палубата на парахода. Това бе последното, което ни остана от него — споменът, че е жертва.

Зарязаха къщата, както си беше. Братята ми и аз се качвахме на хълма да тършуваме из нея в нощите на гуляи, когато се връщахме за ваканцията, и всеки път намирахме все по-малко ценни вещи в изоставените стаи. Веднъж открихме ръчното куфарче, което Анхела Викарио поискала от майка си в сватбената нощ, но не му обърнахме особено внимание. Вътре намерихме разни неща, необходими за хигиената и красотата на жената, и аз разбрах каква е била истинската им цел едва много години по-късно, когато Анхела Викарио ми разказа на какви женски хитрости са я научили, за да измами съпруга си. Това е единствената следа, която тя остави в дома, бил неин в продължение на пет часа.

Години по-късно, когато се върнах да потърся последните веществени доказателства за тази хроника, в къщата не бе останала и следа от щастието на Йоланда Ксиус. Малко по малко бе изчезнало всичко, въпреки усърдната охрана на Ласаро Апонте, включително и гардеробът с шест огледала в цял ръст, които майсторите певци от Момпос^[1] е трябвало да сглобят вътре, защото не влизал през вратата. Отначало вдовецът Ксиус бил много доволен, защото мислел, че това е работа на жена му, която си прибира своето в отвъдния свят. Полковник Ласаро Апонте му се надсмивал. Но една вечер му хрумнало да направи спиритически сеанс, за да изясни загадката, и духът на Йоланда Ксиус потвърдил собственоръчно, че наистина си прибира вехториите от щастливите години в своя дом на смъртта. Сватбеният автомобил се разпаднал пред вратата, докато накрая останала само прогнилата каросерия. Дълги години никой нищо не узнал за собственика му. В протокола има едно негово изявление, но то е толкова кратко и условно, че изглежда скалъпено в последния момент, колкото да се спази неизбежната формалност. Единствения път, когато се опитах да разговарям с него, двайсет и три години по-късно, той ме посрещна някак враждебно и отказа да ми съобщи и най-дребното нещо, което можеше да изясни участието му в драмата. Във всеки случай дори родителите му не знаеха за него нещо повече от нас, а и нямаха и най-малка представа за какво бе дошъл в това затънтено село, като се изключи привидното намерение да се ожени за жена, която никога не бе виждал.

За Анхела Викарио, напротив, винаги научавах по нещичко откъслечно и това ме накара да си изградя идеализиран образ за нея. Сестра ми монахинята известно време обикаля из Горна Гуахира^[2], мъчейки се да покръсти последните идолопоклонници, и често се отбиваше да поговори с нея в селото, изгаряно от солената жега на Карибско море, където майка й се бе опитала жива да я погребе. „Имаш поздрави от братовчедката“ — ми казваше винаги. Сестра ми Маргот, която също я посещаваше през първите години, ми разказа, че купили къща от непечени тухли с много голям двор, в който се срещали всички ветрове, и единственият проблем там бил приливът нощем, защото клозетите преливали и сутрин намирали мятащи се риби в стаите. Всички, които я бяха видели през това време, ми казаха, че била вглъбена и работела сръчно на машината за бродиране и че в работата си намерила забрава.

Много по-късно, в един объркан за мен период, когато се опитвах да проумея нещо за себе си, като продавах енциклопедии и медицински книги из селата в Гуахира, случайно се озовах в онова замряло индианско село. На прозореца на една къща край морето в най-голямата жега бродираше на машина жена, облечена в полутраур, с телени очила и жълтеникаво-бяла коса, а над главата й бе окачена клетка с канарче, което пееше непрекъснато. Като я видях така, в идиличната рамка на прозореца, не ми се щеше да повярвам, че това е същата жена, защото не исках да приема, че животът може толкова много да прилича на долнопробна литература. Но това беше тя — Анхела Викарио, двайсет и три години след драмата.

Прие ме както винаги — като далечен братовчед — и отговори на въпросите ми много разумно и с чувство за хумор. Беше толкова зряла и остроумна, та чак беше трудно човек да повярва, че е същата. Най-много ме учуди начинът, по който бе проумяла собствения си живот. След няколко минути вече не ми изглеждаше така състарена, както на пръв поглед, а почти тъй млада, както в спомените; и нямаше нищо общо с девойката, която бяха принудили да се омъжи без любов на двайсет години. Майка й, стигнала до старостта, без да я разбира, ме прие като нежелан призрак. Отказа да говори за миналото и за тази хроника трябваше да се задоволя само с откъслечни фрази от разговорите й с майка ми и с моите спомени. Направила повече от възможното жива да погребе Анхела Викарио, но дъщерята провалила намеренията й, защото никога не създавала тайнственост около нещастието си. Тъкмо обратното. Разказвала подробно всичко на всеки, който проявявал желание да я изслуша, но не и тайната, която никога нямаше да се разбули — кой, как и кога е бил истинският причинител на безчестието, защото никой не повярва, че наистина е бил Сантяго Насар.

Принадлежаха към два различни свята. Никой никога не бе ги виждал заедно, а още по-малко сами. Сантяго Насар бе прекалено високомерен, за да й обърне внимание. „Твоята братовчедка глупачката“ — ми казваше, когато я споменаваше. Освен това, както казвахме тогава, той беше ястреб птичар. Ходеше сам, също като баща си, и прекършваше всяко току-що разцъфнало девойче в планината, но в селото никога не се узна за друга негова връзка, освен официалната с Флора Мигел и бурната страст, довела го до полуда за цели четиринайсет месеца, към Мария Алехандрина Сервантес. Най-често срещаната версия, може би защото е най-порочна, бе, че Анхела Викарио прикрива някого, когото наистина обича, и че е избрала името на Сантяго Насар, защото не мислела, че братята й ще дръзнат да посегнат на него. Самият аз се опитах да изтръгна от нея истината, когато я посетих за втори път, подредил всичките си доводи, но тя едва-едва повдигна очи от бродерията си, за да ги обори.

— Не се рови повече, братовчеде — ми каза. — Той беше.

Всичко останало ми разказа без недомлъвки, включително и злополучната брачна нощ. Разказа ми, че приятелките я подучили да напие съпруга си в леглото, докато загуби съзнание, да се преструва на по-срамежлива, отколкото е, за да угаси светлината, да си направи промивка със стипца, за да изглежда девствена, и да изцапа чаршафа с меркурокромо^[3], за да го изложи на другия ден в двора си на младоженка. Само две неща не са имали предвид сводниците й — изключителната издръжливост на Баярдо Сан Роман като пияч и вродената почтеност, която Анхела Викарио носела дълбоко в себе си, въпреки наложеното от предразсъдъците тъпоумие. „Не направих нищо от това, което ми бяха казали — рече ми тя, — защото, колкото повече го мислех, толкова по-ясно разбирах, че това е мръсотия, която не бива да се прави никому, а още по-малко на тоя нещастник, който бе имал злата участ да се ожени за мене.“ Така че тя се оставила да я съблече без стеснение в осветената спалня, избавена от всички заучени страхове, които й бяха отровили живота. „Беше много лесно — ми каза тя, — защото бях готова да умра.“

Истина е, че говореше за нещастието си без никакъв свян, за да прикрие другото нещастие, истинското, което изгаряше утробата й. Докато тя не се реши да ми го разкаже, никой дори не е подозирал, че Баярдо Сан Роман е останал завинаги в живота й от мига, в който я върнал у дома й. Това било като последен смъртоносен удар. „Изведнъж, когато мама започна да ме бие, си спомних за него“ — ми каза тя. Боляло я по-малко, защото знаела, че е заради него. Продължила да мисли за него, малко изненадана от самата себе си, когато плачела просната на дивана в трапезарията. „Не плачех нито от болка, нито заради всичко онова, което се бе случило — ми каза. — Плачех за него.“ Продължила да си мисли за него, докато майка й налагала лицето й с компреси от арника, и още повече, когато чула врявата на улицата и камбаните, които биели като за пожар от камбанарията, а майка й влязла да й каже, че сега може да спи, защото най-лошото вече е минало.

Много време продължила да мисли за него, без да си прави никакви илюзии, докато един ден не се наложило да придружи майка си за преглед на очите в болницата в Риоача. Пътем се отбили в пристанищния хотел, чийто собственик познавали, и Пура Викарио поискала чаша вода в столовата. Пиела водата с гръб към дъщеря си, когато тя видяла обекта на непрестанните си мисли, отразен в множеството, огледала в салона. Анхела Викарио почти без дъх обърнала глава, видяла го как минава покрай нея, без да я забележи, видяла го как излиза от хотела. После погледнала майка си със свито сърце. Пура Викарио тъкмо била изпила водата, избърсала устни с ръкав и й се усмихнала от мястото до тезгяха с новите си очила. В тази усмивка за пръв път, откакто се родила, Анхела Викарио я видяла такава, каквато била всъщност — една нещастница, отдадена на култа към недостатъците си. „Истинска гадост“ — си казала. Била толкова слисана, че през целия път на връщане пяла с цяло гърло, а после се проснала в леглото и плакала цели три дни.

След това се родила наново. „Побърках се по него — ми каза. — Бях като луда.“ Достатъчно било да си затвори очите, за да го види, чувала го да диша в прибоя на морето, посред нощ я събуждала топлината на тялото му в леглото. В края на същата тази седмица, без да е намерила миг покой, тя му написала първото писмо. Това било най-обикновено писмо, в което му пишела, че го видяла на излизане от хотела и че би предпочела той да я е забелязал. Напразно чакала отговор. След два месеца, уморена да чака, му написала ново писмо в същия уклончив стил като предишното, сякаш единственото й намерение било да го упрекне за неговата нелюбезност. Шест месеца по-късно тя била написала шест писма, без да получи отговор, но се задоволила с мисълта, че той ги получава.

За пръв път господарка на съдбата си, Анхела Викарио открила тогава, че омразата и любовта са взаимно свързани чувства. Колкото повече писма пишела, толкова повече се разпалвала страстта й, но и толкова повече се усилвала щастливата ненавист, която изпитвала към майка си. „Обръщаха ми се червата само като я гледах — ми каза тя, — но щом я видех, си спомнях за него.“ Животът й като върната младоженка продължавал да бъде толкова прост, колкото и като неомъжена — бродирала на машина с приятелките си, както преди правела лалета от плат и книжни птици, но след като майка й си легнала, оставала да пише безнадеждни писма чак до разсъмване. Станала остроумна, властна, господарка на волята си, и пак била девствена, само за него, и не признавала вече друга власт освен неговата, нито друго подчинение, освен това на натрапчивата си мисъл.

Писала по едно писмо седмично в продължение на половин живот. „Понякога не знаех какво да му пиша — каза ми тя, като се заливаше от смях, — но достатъчно ми беше да знам, че той ги получава.“ В началото били банални писма, после бележки на тайно влюбена, напарфюмирани листчета от временна годеница, търговски записки, доказателства за любов и накрая възмутените писма на напусната съпруга, която си измисля тежки болести, за да го накара да се върне. Една вечер, когато била в добро настроение, изляла мастилницата върху писмото и вместо да го скъса, добавила послепис: „Като доказателство за моята любов ти изпращам сълзите си“. Понякога, уморена да плаче, се надсмивала над лудостта си. Шест пъти сменили служителката в пощата и шестте пъти тя успяла да спечели новата за съучастничка. Единственото, което изобщо не помислила, било да се откаже. Въпреки всичко той изглеждал безучастен към безумието й. Все едно че не пишела никому.

В едно ветровито утро към десетата година тя се събудила с увереността, че той лежи гол в леглото й. Тогава му написала трескаво писмо от двайсет страници и в него без свян изляла всичките горчиви истини, които носела загнили в сърцето си още от оная злокобна нощ. Писала му за вечните рани, който той оставил по тялото й, за солта по езика и огнената диря на африканския му пенис. Връчила го на служителката на пощата, която идвала в петък да бродира с нея и да вземе писмата, и била убедена, че това върховно разтоварване ще е последното в агонията й. Но отговор нямало. Оттогава тя вече не била сигурна нито какво пише, нито на кого точно пише, но продължила да пише без отдих в продължение на седемнайсет години.

В един августовски ден по пладне, както бродирала с приятелките си, усетила, че някой се приближава до входната врата. Нямало нужда да погледне, за да разбере кой е. „Беше напълнял и косата му бе започнала да окапва, вече имаше нужда от очила за близо — ми каза. — Но беше той, дявол да го вземе, беше той!“ Уплашила се, защото знаела, че и той я вижда състарена, както тя него, и не вярвала той да таи толкова любов в сърцето, колкото тя, че да я приеме. Ризата му била мокра от пот — така, както го видяла първия път на събора — и носел същия ремък и същите разпрани кожени дисаги със сребърни украшения. Баярдо Сан Роман пристъпил крачка напред, без да обръща внимание на другите смаяни бродирачки, и оставил дисагите върху шевната машина.

— Е, добре — казал, — дойдох.

Носел един куфар с дрехите си, за да остане, и друг такъв куфар, пълен с почти двете хиляди писма, които тя му написала. Всички били подредени по дати, в пакети, вързани с разноцветни панделки, и всички — неразпечатани.