Орсън Скот Кард
Сянката на марионетките (11)

11. Бебета

От: Чамраджнагар%[email protected]

До: Фландрес%[email protected]

Относно: МинКол

 

Г-н Фландрес,

Постът хегемон не е и никога не е бил вакантен. Питър Уигин продължава да държи този кабинет. Следователно освобождаването от вас на Хайръм Граф като министър на колонизацията е невалидно. Граф продължава да упражнява цялата си досегашна власт по отношение на делата на МинКол извън територията на Земята.

Нещо повече, ще считаме всяко спъване на неговите действия на Земята или посегателство срещу личността му, когато изпълнява своите задължения, като престъпление срещу Международния флот и ние ще взимаме всички необходими мерки.

 

От: Фландрес%[email protected]

До: Чамраджнагар%[email protected]

Относно: МинКол

 

Адмирал Чамраджнагар, сър:

Не мога да си обясня, защо пишете до мен относно тази работа. Аз не съм действащ хегемон. Препратих вашето писмо до генерал Суриявонг и се надявам цялата бъдеща кореспонденция по тези въпроси да бъде отправяна към него.

Ваш покорен слуга: Ахил Фландрес

 

От: Чамраджнагар%[email protected]

До: Фландрес%[email protected]

Относно: МинКол

 

Препращайте моите писма където желаете. Известна ми е играта, която играете. Аз обаче играя игра, различна от вашата, и държа всички карти. От друга страна вашата игра ще трае само докато хората забележат, че вие изобщо нямате карти.

 

 

Събитията в Бразилия вече се излъчваха по всичките мрежи и видеопредавания, когато процедурата по имплантирането бе завършена и Петра бе отведена в чакалнята на клиниката по оплождане към Женската болница. Бийн я чакаше. Носеше балони.

Отведоха я в района на приемната. Отначало тя не го забеляза, защото бе заета да говори с лекаря. Съпругът й искаше да погледа жената, която може би вече носеше негово дете.

Изглеждаше толкова малка. Той си спомни как я гледаше, когато за пръв път се срещнаха във Военното училище. Това момиче — рядкост в места, където тестовете изискваха определена степен на безпощадност и агресивност. На него — новодошлия, най-малкото дете, което някога е допускано до училището, тя му изглеждаше така самоуверена, така непоклатима, като типичен наемен бандит, нахакана и войнствена. Опознаването им беше като необходима игра.

Бийн откри, че тя забелязва разни неща. Забеляза него като начинаещ, без да му се присмива като всички останали деца. Тя му обърна внимание, сметна го за любопитен. Осъзна, че присъствието му във Военното училище, въпреки че е недорасъл, загатва за нещо специално.

Донякъде и заради това Бийн също бе заинтригуван от нея — това и факта, че тя също изглеждаше не на място както него, защото бе момиче.

Разбира се, оттогава тя бе пораснала, но Бийн бе пораснал далеч повече и сега беше доста по-висок от нея. Но не беше само височината. Щом я прегърнеше я усещаше малка и крехка или поне така му се струваше. Той чувстваше, че трябва винаги да е нежен с нея, иначе можеше по невнимание да я счупи в прегръдката си.

Всички мъже ли изпитваха същото? Вероятно не. Поради една причина повечето жени не бяха толкова крехки като Петра. И поради още една повечето мъже спираха да растат, щом достигнеха определен стадий. Но ръцете и краката на Бийн все още бяха непропорционални на тялото му, подобно на юношеските, така че, макар да беше висок мъж, бе ясно, че тялото му възнамерява да става още по-високо. Ръцете му приличаха на лапи. Нейните изглежда се губеха в неговите, сякаш бяха бебешки.

„Как ли ще приема бебето, когато се роди? Ще бъда ли в състояние да люлея детето? Ами ако го нараня? Напоследък не съм много добър в ръцете.

А преди бебето да стане достатъчно голямо и здраво, за да си играя с него, ще съм мъртъв.

Защо се съгласих да го направя?

О, да. Защото обичам Петра. Защото тя силно желае дете от мен. Защото Антон разказваше невероятната история за това как всички мъже мечтаят за брак и семейство, дори ако не се интересуват от секс.“

Тя го забеляза, видя балончетата и се засмя.

В отговор той също се засмя, отиде при нея и й подаде балончетата.

— Съпрузите обикновено не дават на съпругите си балончета — каза тя.

— Реших, че да ти имплантират бебе е специален повод.

— Допускам, че е така, когато е направено професионално. Повечето бебета се имплантират по домовете от аматьори и съпругите не получават балончета.

— Ще го запомня и ще се погрижа винаги да имам няколко под ръка.

Той отиде до нея и забута количката по коридора към изхода.

— И така, за къде е моят билет? — попита тя.

— Взех ти два. За различни въздушни линии, за различни направления. Плюс този билет за влак. Ако за някой от двата полета имаш лошо предчувствие, не се качвай на него. Просто избери другата въздушна линия. Или напусни летището и вземи влака. Билетът за влака е за всички линии, така че можеш да отидеш навсякъде.

— Глезиш ме.

— Как мислиш, дали бебето се е закачило на маточната стена?

— Не съм снабдена с вътрешна камера — отвърна Петра — и ми липсват подходящите нервни окончания, за да усетя микроскопичната малка зародишна присадка и началото на образуване на плацента.

— Това е много лош проект. Когато умра, ще си поговоря с Бог по този въпрос.

Петра трепна:

— Моля те, не се шегувай със смъртта.

— Не ме моли да съм сериозен с това.

— Аз съм бременна. Или може би съм. От мен се очаква да действам самостоятелно за всичко.

Дойде служител и посочи на Петра най-предното такси в колоната от три таксита. Бийн го спря:

— Шофьорът пуши.

— Той ще изхвърли цигарата — обеща служителят.

— Съпругата ми няма да влезе в кола с шофьор, чиито дрехи вонят на цигарен дим.

Петра го погледна странно. Той вдигна вежда и тя разбра, че не пушенето е проблемът.

— Това е първото такси в колоната — обясни служителят, сякаш беше неопровержим физически закон, че пътниците трябва да наемат непременно таксито, спяло най-отпред.

Бийн погледна към другите две таксита. Вторият шофьор го погледна безучастно. Третият шофьор се усмихна — изглежда, бе индонезиец или малаец, а в тяхната култура усмивката беше рефлекс, когато срещаш някой по-голям, или по-богат от теб.

Все пак не почувства недоверие към индонезийския шофьор, каквото бе почувствал към двамата холандски шофьори.

Ето защо забута количката с Петра към третото такси. Попита го дали е индонезиец и шофьорът кимна. Беше от Джакарта. Служителят, раздразнен не на шега от нарушаването на протокола, настоя да помогне на Петра да влезе в таксито. Бийн взе чантата й и я остави на задната седалка до нея — никога не поставяше вещи в багажника, в случай че се наложи да бяга.

Остане там и гледа след колата, докато я загуби от поглед. Нямаше време за сбогувания. Току-що бе поставил всичко, което имаше значение в живота му, в някакво такси, управлявано от усмихващ се чужденец.

Отиде до първото такси в колоната. Шофьорът изглеждаше обиден, задето Бийн наруши колоната. Холандия отново бе станала цивилизовано място, защото вече се самоуправляваше, и явно колоните се уважаваха. Изглежда, холандците се гордееха, че спазват опашките, което беше абсурд, защото висенето по опашки беше английски национален спорт.

Бийн подаде на шофьора двайсет и пет доларова монета, която последният погледна с презрение.

— В момента доларът е по-силен от еврото — обясни Бийн. — Плащам ви едно пътуване, така че да не загубите нищо от това, че качих съпругата си на друго такси.

— Закъде ще пътувате? — попита грубо шофьорът. Английският му прозвуча превзето. Холандците определено се нуждаеха от по-добри езикови програми на собствения си език, а не от английски видео– и радиопредавания.

Бийн не му отговори, преди да се качи в таксито и да затвори вратата.

— Карайте към Амстердам — нареди.

— Какво?

— Чухте ме.

— Това струва осемстотин долара — заяви шофьорът.

Бийн отдели една банкнота от хиляда долара от своята пачка и му я даде.

— Работи ли изобщо видеото в тази кола? — попита той.

Шофьорът разгледа демонстративно банкнотата, за да се увери, че не е фалшификат. На Бийн му се щеше да съществуват банкноти на Хегемонията. Не харесвате доларите ли? Какво ще кажете тогава за хегемонска валута? Но тези дни едва ли някой щеше да приеме хегемонски пари за каквото и да е. Нищо чудно, щом лицата на Ахил и Питър се мъдреха върху всеки видеоекран в града, а според новините Питър бе присвоил хегемонски пари. Въпросните две лица бяха и на екрана на видеото в таксито, когато шофьорът най-после го включи.

„Бедният Питър. Сега той знае как папите и противниците им са се чувствали, когато за трона на Свети Петър са претендирали двама кандидати. Какъв исторически шанс за него. Каква бъркотия за света.“

И за своя изненада Бийн откри, че всъщност не го е грижа за царящия хаос в света, защото не засягаше неговото малко семейство.

„Сега аз съм гражданин — осъзна той. — Всичко, което ме интересува, е как тези световни събития ще повлияят на моето семейство. Преди се интересувах от световните събития само доколкото засягаха мен. Имах навика да се присмивам на сестра Карлота, защото тя бе толкова загрижена.“

Но се интересуваше. Наблюдаваше все така зорко. Обръщаше внимание. Казваше си, че го прави, за да знае къде ще е в безопасност. Сега обаче, с далеч по-голямо основание да се безпокои за безопасността, цялата тази работа с Питър и Ахил му се стори абсолютно досадна. Питър беше глупак, въобразяваше си, че ще контролира Ахил; само глупак би се доверил на китайски източник по такъв въпрос. Ахил явно познаваше Питър, щом бе предвидил, че хегемонът ще го спаси, вместо да го убие. А и защо да не го познава? Достатъчно бе Ахил да си се представи като хегемон, но глупав като Питър.

Все пак, макар да го отегчаваше, историята, раздухана от журналистите, започна да придобива смисъл, когато се съчетаеше с нещата, които Бийн знаеше. Разбира се, изявлението за присвояването беше очевидна дезинформация от Ахил, макар всички предсказуеми нации да ревяха в един глас, че искат разследване: Китай, Русия, Франция. Онова, което изглеждаше вярно, бе, че Питър и родителите му са се измъкнали от двора на хегемона в Рибейрау Прету тази сутрин точно преди разсъмване, отишли са с кола до Араракара, а после са отлетели за Монтевидео, където са получили официално разрешение да летят до Съединените щати като гости на американското правителство.

Разбира се, възможно бе внезапното им бягство да е било ускорено от нещо, което е направил Ахил, или от информация, издала истинските планове на Ахил. Бийн обаче беше сигурен, че евакуацията им е била задействана от имейлите, които той и Петра изпратиха тази сутрин, когато получиха съобщението на Хан Цу.

Очевидно семейство Уигин или си бяха легнали много късно, или бяха станали твърде рано, защото бяха получили писмата почти веднага след изпращането им. Прочели са ги, дешифрирали са съобщението, разбрали са намека на Хан Цу, после невероятно бързо са убедили Питър да им обърне внимание, за да се махнат моментално.

Бийн очакваше да изминат дни, преди Питър да послуша родителите си. Бийн и Петра знаеха колко умни са семейство Уигин, но повечето от хората в Хегемонията не го и подозираха, най-вече Питър. Бийн се опита да си представи сцената, в която те му обясняват, че е бил заблуден от Ахил. Питър да повярва на родителите си, че е направил грешка? Немислимо.

Въпреки това явно им бе повярвал незабавно.

Може би го бяха упоили.

Бийн леко се усмихна при тази мисъл, после отмести поглед от видеото, защото таксито правеше остър завой.

Излизаха от главното шосе към странична улица. Това не трябваше да става.

Инстинктивно Бийн отвори вратата и изскочи навън, преди шофьорът на таксито да вземе пистолета си от седалката и да го насочи към него. Куршумът свирна над главата му, когато се приземи и претърколи. Таксито спря, а шофьорът изскочи навън, за да довърши работата. Изоставяйки чантата си, Бийн хукна към ъгъла. Знаеше, че няма да се отдалечи достатъчно — тук, в района на складовете, нямаше никакви пешеходци — за да излезе от обсега на куршумите, ако таксиметровият шофьор го последваше по главната улица.

Отекна още един изстрел точно когато мина покрай ръба на сградата. Бийн мислеше да се притисне до стената на сградата с надеждата, че стрелецът е наистина глупав и ще завие бързо зад ъгъла, без да гледа.

Но нямаше да стане, защото таксито, което беше второ в колоната, се изтегляше към бордюра точно пред него, а шофьорът му също вдигаше пистолета си към Бийн.

Той се хвърли на земята и два куршума удариха стената, където стоеше. По чиста случайност, неговия скок го изпрати право пред първия шофьор, който наистина беше достатъчно глупав, за да обиколи ъгъла на пълна скорост. Падна върху Бийн, просна се на земята, а пистолетът изхвърча от ръката му.

Бийн можеше да тръгне към пистолета, но вторият шофьор вече излизаше от таксито и щеше да застреля Бийн, преди да стигне до оръжието. Ето защо хукна към първото такси, колата бе все още с работещ двигател. Щеше ли да стигне до него, преди двамата стрелци отново да открият огън по него?

Знаеше, че не би могъл. Но нямаше друг избор, освен да опита и да се надява, подобно на главните герои от видеофилмите, че тези двамата ще са ужасни стрелци и всеки път няма да го улучват. Оставаше като влезе в таксито, за да избяга с него, тапицерията на шофьорската седалка да е от чудотворна тъкан, която спира куршумите, преминали през задното стъкло.

Бум. Бум-бум. И екот на автоматично оръжие.

Двамата таксиметрови шофьори не притежаваха автоматични оръжия.

Бийн вече бе заобиколил предницата на таксито. За негова изненада нито един от двамата не стоеше на ъгъла с насочен към него пистолет. Може би бяха стояли преди малко, но сега лежаха на земята, надупчени от куршуми, а кръвта им се лееше по паважа.

Иззад ъгъла изскочиха двама мъже с индонезийски черти, единият с пистолет, а другият с малко автоматично оръжие. Бийн разпозна израелската конструкция, защото това бе оръжието, което собствената му малка армия използваше на мисии, при които се налагаше да крият оръжието възможно най-дълго.

— Ела с нас! — извика единият от индонезийците.

Бийн реши, че идеята е добра. Убиецът си имаше един човек за подкрепление, нищо чудно да има и други, а колкото по-бързо се махнеше оттук, толкова по-добре.

Разбира се, не знаеше нищо за индонезийците, нито защо са тук и спасяват живота му. Но фактът, че те имат оръжия, а не стрелят по него, подсказваше, че поне за момента са му най-скъпи приятели.

Грабна чантата си и затича. Чакаше го отворена предната дясна врата на неподлежаща на описание немска кола.

— Моята съпруга също е в такси — извика веднага щом се мушна в колата.

— Тя в безопасност — увери го мъжът от задната седалка, онзи с автоматичното оръжие. — Шофьорът му един от нас. Много добър избор на такси от нейна страна. Много лош избор от твоя страна.

— Кой сте вие?

— Индонезийски имигрант — усмихна се шофьорът.

— Мюсюлманин — предположи Бийн. — Алай ли ви изпрати?

— Не, не беше лъжа, а истината^[1] — отвърна мъжът.

Бийн не си направи труда да го поправи. Ако името Алай не означаваше нищо за него, какъв бе смисълът да се задълбочава по този въпрос?

— Къде е Петра? Моята съпруга?

— Пътува за летище, но няма използва билета, който си дал. — Мъжът от задната седалка му подаде самолетен билет. — Тя отива там.

Бийн погледна направлението. Дамаск.

Очевидно мисията на Амбул вървеше добре. Дамаск беше столицата на мюсюлманския свят и макар Алай да тънеше в неизвестност, едва ли се намираше другаде.

— Като гости ли отиваме там? — попита Бийн.

— Като туристи.

— Добре. Защото оставихме нещо в болницата, за което може би трябва да се върнем.

Но хората на Ахил — или който и да беше — явно знаеха причината за посещението на Петра в Женската болница. Фактически… нямаше никакъв шанс нещо тяхно да е останало там.

Бийн се обърна и погледна мъжа на задната седалка.

Индонезиецът поклати глава:

— Съжалявам. Те ми казват, докато ние спираме тук и стреляме хора вместо вас, охрана в болницата краде, каквото оставили там.

Разбира се. Защо да си пробиваш път през охраната с бой, когато можеш просто да я наемеш.

Всичко му стана ясно. Ако Петра се бе качила в първото такси, това нямаше да е убийство, а отвличане. Не ставаше дума за смъртта на Бийн — убийството му беше просто допълнително възнаграждение. Целта беше да се вземат бебетата на Бийн.

Вече знаеше, че не са ги преследвали, защото и двамата с Петра са били предадени още с пристигането си. Волеску. Ако и Волеску беше замесен в тази работа, тогава откраднатите зародиши в края на краищата вероятно са притежавали Ключа на Антон. Нямаше друга причина да искат неговите бебета, ако не са феномени от вида на Бийн.

Тестът на Волеску вероятно беше измама. Румънецът може би нямаше представа кои от зародишите са с Ключа на Антон и кои не. Щяха да ги имплантират в заместители и после, след раждането им, щяха да видят какво се е получило.

Бийн бе измамен от Волеску, също както Питър бе измамен от Ахил. Но с Петра не се бяха доверили на Волеску, а само повярваха, че не е в съюз с Ахил.

Все пак, не бе задължително да е Ахил. Само защото бе отвлякъл джийша на Ендър, не означаваше, че е единственият възможен похитител на света. Децата на Бийн, ако притежаваха неговата дарба, щяха да са ценно предимство за всяка амбициозна нация или бъдещ военен лидер. Отглеждаш ги, без да знаят нищо за истинските си родители, обучаваш ги тук, на Земята, интензивно както Бийн и другите деца във Военното училище, а след девет или десет години вече разполагаш с гении по стратегия и тактика.

Не бе изключено и да е търговска цел. Навярно Волеску бе организирал всичко сам — наемане на стрелци, подкупване на охраната — за да може да продаде бебетата по-късно на безумна цена.

— Лоши новини, съжалявам — каза мъжът от задната седалка. — Но ти все още имаш едно бебе, да? В жена ти, да?

— Единственото, да се надяваме — отвърна Бийн. Единственото, ако имаха късмет.

Което беше малко вероятно предвид ситуацията.

Все пак пътуваха към Дамаск… Ако Алай наистина ги вземеше под своя закрила, Петра щеше да бъде в безопасност. Петра и едно дете… което най-вероятно имаше Ключа на Антон и му бе съдено да умре, без дори да достигне двайсет години. Поне то и Петра щяха да са в безопасност.

Но другите деца бяха там, навън, деца на Бийн и Петра, които щяха да бъдат отгледани от чужди хора като оръжия, като роби.

Зародишите бяха девет на брой. Един беше имплантиран, а три бяха изхвърлени. Значи оставаха пет в ръцете на Волеску или Ахил, или на някой друг.

А не бе изключено Волеску да е открил начин да включи и трите изхвърлени, разменяйки контейнерите по някакъв начин. Така липсващите зародиши може би бяха осем.

Бийн си наложи да не мисли за тревогите, защото не можеше да направи нищо в момента, и се съсредоточи върху настоящото положение.

— Благодаря ви — обърна се към мъжете в колата. — Бях небрежен. Без вас щях да съм мъртъв.

— Не небрежен — усмихна се мъжът отзад. — Влюбен млад мъж. Жена с бебе в нея. Време на надежда.

„Последвано непосредствено — осъзна Бийн — от време почти на отчаяние.“

Изобщо не биваше да се съгласява да има деца, без значение колко силно Петра го искаше, без значение колко много я обичаше, без значение колко много самият той жадуваше за дете, за семейство. Ако беше останал непреклонен, сега враговете му нямаше да имат какво да откраднат от него. С Петра щяха да си бъдат все така в нелегалност, защото нямаше да им се налага да ходят при змия като Волеску.

— Бебета добро — обади се пак мъжът отзад. — Правят те уплашен, правят те луд. Някой открадва бебета, някой наранява бебетата, прави те луд. Но все пак добро. Бебета добро.

Да. Добре. Може би Бийн щеше да живее достатъчно дълго, за да го разбере, а може би нямаше.

Защото сега той знаеше каква е целта на неговия живот, независимо колко време му оставаше, преди да умре от гигантизъм.

Щеше да си върне бебетата. Без значение дали трябваше да съществуват, те вече съществуваха, всяко със своя собствена генетична идентичност, всяко едно вече живо. Преди да ги откраднат, те не представляваха нищо за него освен клетки в някакъв разтвор. Значение имаше само едното, което щеше да бъде имплантирано в Петра, да порасне и да стане част от тяхното семейство. Но сега всичките имаха значение. Сега до едно бяха живи за него, защото бяха в ръцете на някой друг, решил да ги използва.

Бийн съжаляваше дори за тези, които бяха изхвърлени. Дори тестът да беше истински, дори да притежаваха Ключа на Антон, какво право имаше той да унищожава тяхната генетична идентичност само защото искаше да им спести нещастието на живот, кратък като неговия?

Внезапно осъзна какво означава това.

„Сестра Карлота, ти винаги искаше да приема християнската вяра — и не просто християнската, а католическата. И ето ме сега — решавам, че щом сперматозоид и яйцеклетка се слеят, те са човешки живот и е несправедливо да им се причинява вреда.

Е, аз не съм католик и не е погрешно да искам децата ми да пораснат и да имат пълноценен живот вместо този, пет пъти по-кратък, на който съм обречен.

Но с какво бях по-различен от Волеску, когато поисках да изхвърлим тези три зародиша? Той унищожи двайсет и два от тях, аз — три. Той ги остави да живеят почти две години — бременност плюс една година — но нима има разлика?“

Щеше ли сестра Карлота да го осъди за това? Извършил ли бе смъртен грях? Нима беше наказание сега да загуби пет, защото бе изхвърлил доброволно три?

Не можеше да си представи какво би му казала. Или помислила. Навярно щеше да се радва, че изобщо е решил да има дете. Щеше да се радва, ако Петра наистина беше бременна.

Но щеше също да се съгласи с него, че петте откраднати зародиша, които можеше да бъдат имплантирани в някой друг и да се превърнат в бебета, не може да се изоставят. Той трябваше да ги намери, да ги спаси и да ги върне у дома.