Урсула Ле Гуин
Най-далечният бряг (7)

7. ЛУДИЯТ

Лудият, бояджията от Лорбанъри, седеше свит на кълбо до мачтата, прегърнал с ръце коленете си и клюмнал глава. Огромната му буйна коса изглеждаше черна под лунната светлина. Ястреба се бе завил с едно одеяло и потънал в сън на кърмата на лодката. Никой не се помръдваше. Арен остана седнал на носа, като си даде клетва да бди цяла нощ. Ако жрецът предпочиташе да си мисли, че лудият им спътник няма да ги безпокои през нощните часове, това си беше негова работа. Арен обаче имаше свое мнение и своя отговорност.

Ала нощта бе твърде дълга, твърде спокойна. Лунната светлина се сипеше неизменна. Свит до мачтата, Сопли издаваше дълги полугласни похърквания. Лодката се движеше неусетно и неусетно Арен се предаде на съня. Веднъж се стресна, видя, че луната не се е издигнала много, и изостави самозвания си пост, настани се удобно и заспа.

Отново го навестиха сънища, както през цялото това пътуване; в началото те бяха накъсани, но странно сладостни и успокояващи. На мястото на мачтата на „Взор“ растеше дърво с огромни извити клони, покрити с листак. Лебеди водеха лодката, като се стрелкаха пред нея със силните си криле. В далечината над синьо-зеленото море сияеше град от белоцветни кули. После Арен се намери в една от кулите, изкачвайки спираловидното стълбище, като тичаше по него с нетърпение и лекота. Картините се меняха, пак се появяваха и се превръщаха в други, които отминаваха без следа. Ала внезапно той се озова сред страшния мъждив полумрак на блатото и у него се всели ужас, който го задави. Въпреки всичко продължи напред, защото трябваше да върви. Дълго време беше нужно, докато осъзнае, че да вървиш напред тук означава да се въртиш в кръг, да стигнеш отново до собствените си следи. И все пак трябваше да се измъкне. Това ставаше все по-неотложно. Започна да тича. Както тичаше, кръговете се стесняваха и земята взе да хлътва подобно фуния. Той бягаше в сгъстяващия се мрак все по-бързо и по-бързо около пропадащото устие на една яма, огромен водовъртеж, който всмукваше надолу, към мрака. Едва разбрал това, кракът му се подхлъзна и принцът падна.

— Какво има, Арен? — Ястреба му говореше от кърмата. В сивата зора небето и морето бяха тихи.

— Нищо.

— Кошмар ли?

— Нищо.

Арен бе измръзнал и дясната ръка го болеше, понеже дълго бе стояла свита под него. Момчето примижа срещу прииждащата светлина и си помисли: „Той ми намеква едно или друго, но няма ясно да ми каже къде сме тръгнали и защо, и защо аз трябва да ходя там. А ето че помъкна и този луд с нас. Кой е по-луд, побърканият или аз, че съм поел с него? Те двамата се разбират помежду си. Всички магьосници са луди сега, спомена той. Бих могъл да си бъда у дома, в двореца в Берила, в моята стая с дърворезба по стените и застлана с червени килими, край горящата камина. Можех днес да се будя, за да тръгвам на лов с баща си. Защо дойдох с него? Защо ме взе със себе си? Защото такова било предопределението ми, твърди той, ала това са магьоснически приказки, които правят нещата да изглеждат големи чрез големи думи. Но смисълът им винаги е отвъд думите. Ако трябва да отида някъде, то е у дома, а не да се скитам безсмислено из Разливите. Аз имам задължения вкъщи, а пък се опитвам да се измъкна от тях. Ако Ястреба наистина мисли, че съществува някакъв враг на магията, защо тръгна сам с мене? Би могъл да вземе друг жрец за свой помощник — или стотици. Би могъл да доведе цяла армия или корабна флотилия. Така ли се посреща гибелна злина — като изпратиш с лодка един старец и едно момче? Това си е чиста лудост. Самият той е луд — както каза, отива да търси смъртта. Търси смъртта, а иска да вземе и мен. Обаче аз не съм нито луд, нито стар, не искам да умирам и няма да отида с него.“

Арен се повдигна на лакът и се загледа напред. Луната, която бе изгряла пред лодката, когато напуснаха залива Сосара, сега отново беше напреде им, залязвайки. Зад тях от изток идваше денят — мъждив и посивял.

Нямаше облаци, небето бе смътно и болезнено неясно. По-късно слънцето започна да пари, но грееше забулено, без блясък.

Целия ден те плаваха покрай бреговете на Лорбанъри, ниски и зелени от дясната им страна. Лек вятър духаше откъм сушата и издуваше платното им. Някъде привечер отминаха и последния голям нос; бризът утихна. Ястреба извика магически вятър и като пуснат сокол „Взор“ стремително полетя, оставяйки зад себе си Острова на коприната.

Бояджията Сопли седеше свит на мястото си през цялото време; очевидно имаше страх от лодки и от морето, бе налегнат от морска болест и окаян. В този миг той дрезгаво се обади:

— На запад ли пътуваме?

Залезът светеше право в лицето му. Но Ястреба кимна; проявяваше търпение и при най-глупавите му въпроси.

— Към Обхол ли?

— Обхол е на запад от Лорбанъри.

— Далеч на запад. Може би онова място е там.

— Как изглежда то?

— Откъде да знам! Как бих могъл да го видя? То не се намира в Лорбанъри. С години съм го дирил, четири-пет години в мрака, в нощта. Когато затворех очи, той ме викаше: „Ела, ела“, ала аз все не можех да отида. Аз не съм повелител на магьосниците, способен да намира пътищата в мрака. Но има и място, където може да се отиде по светло, на слънце. Милди и майка ми не успяха да проумеят това. Те търсеха само в тъмното. Тогава старият Милди умря, а майка ми загуби разсъдъка си. Забрави заклинанията, които използвахме при боядисването, и туй се отрази на ума й. Искаше да умре, обаче аз й казах да почака. Да почака, докато открия онова място. Трябва да има такова място. Щом мъртвите могат да се връщат в живота на този свят, трябва да съществува някакво място, откъдето се преминава.

— Мъртвите се връщат в живота, така ли?

— Мислех, че тия неща са ти известни — отвърна Сопли след малко, като гледаше изпитателно Ястреба.

— Аз се стремя да ги узная.

Сопли нищо не каза. Жрецът внезапно впери в него остър, прям поглед, на който не можеше да се устои, и рече ласкаво:

— Път към безсмъртието ли търсиш, Сопли? Сопли срещна очите му за миг. После сведе своята рошава, кафеникаво-червена глава, сключи ръце около глезените си и се полюля напред-назад. Изглежда, заемаше тази поза, когато се страхуваше, а щом беше в нея, нито говореше, нито слушаше какво му приказват. Арен се извърна от него отчаян и отвратен. Как щяха да пътуват дни и нощи наред със Сопли в една осемнадесетфутова лодка? То бе като да делиш едно и също тяло с някоя болна душа…

Ястреба се приближи до носа и коленичи на пейката за гребеца, съзерцавайки бледата вечер.

— Този човек има нежна душа — каза той. Арен не отговори. Само попита ледено:

— Що за място е Обхол? Никога не съм чувал за него.

— Виждал съм го единствено на картите, нищо повече… Погледни нататък — спътниците на Гобардон!

Огромната звезда с топазен цвят сега се бе издигнала по-високо в южното небе, а малко под нея блестяха едно бяло светило вляво и едно синкаво-бяло вдясно, като образуваха триъгълник и озаряваха мътното море.

— Имат ли имена?

— Повелителят на имената не знаеше. Може би жителите на Обхол и Уелоги са им дали названия. Нямам представа. Вече навлизаме в неизвестни морета, Арен, под Знака на края.

Момчето не отвърна, вгледано с някаква омраза в светлите безименни звезди над безбрежната водна шир.

Докато те плаваха на запад ден след ден, топлината на южната пролет се спускаше над водите и небето се проясняваше. Но на Арен му се струваше, че светлината е някак си мъждива, като пречупена през стъкло. Морето бе топло и плаването не освежаваше. Солената им храна беше безвкусна. Всичко бе лишено от ведрина и блясък освен през нощта, когато звездите грееха с по-могъщо сияние от всеки друг път. Той лягаше и гледаше към тях, докато заспеше. А заспеше ли, почваше да сънува — все оня сън с блатото и ямата или някаква долина, обградена от високи скали, или безконечен път надолу под надвиснало небе. И все тази мъглива светлина, и ужаса, и безнадеждния опит да избяга.

Той не спомена на Ястреба за всичко това. Не говореше за нищо съществено с жреца, за нищо освен за дреболиите, съпътстващи плаването им. Ястреба, който винаги трябваше да бъде измъкван от обичайното си мълчание, и сега беше потънал в него.

Арен започна да разбира какъв глупак е бил да се довери духом и телом на тоя неспокоен, потаен човек, дето се оставяше да бъде движен от пориви и не се стараеше дори да държи живота си в свои ръце поне колкото да го съхранява. Да, той вече бе заживял с мисълта за смъртта, защото според Арен нямаше смелост да признае собствения си провал — провала на магическото изкуство като върховна сила сред хората.

За тези, които познаваха тайните, стана ясно, че не се крият особени загадки в онова вълшебство, от което Ястреба и всички заклинатели и магьосници от неговото поколение извличаха славата и влиянието си. Нищо нямаше в него освен способи за използване на вятъра и климата, знание за лечебните свойства на билките и умели илюзии с мъгли, светлини и изменения на формите, които можеха да впечатлят невежите, но бяха само прости трикове. Светът оставаше непроменен. Нищо в магическото изкуство не даваше на човека власт над другите, нито над смъртта. Жреците не живееха повече от обикновените хора. Всичките им тайнствени слова не бяха способни да отложат и с час наближаващата гибел.

Даже в малките неща не можеше да се разчита на магията. Ястреба пестеше уменията си. Те пътуваха с природните ветрове винаги щом можеха, ловяха риба, за да се прехранват, икономисваха водата като всички други моряци. След четиридневно нескончаемо блъскане в насрещни ветрища Арен го помоли да извика малко попътен вятър в платното и когато той поклати отрицателно глава, попита:

— Защо не?

— Не бих накарал болен човек да се надбягва, нито ще поставя камък върху превит от товар гръб — отвърна Ястреба.

Не беше ясно дали говори за себе си или за целия свят. Отговорите му винаги бяха пестеливи, трудни за разбиране. В това, помисли си Арен, е същността на магьосничеството: да намекваш за голямо значение, когато не казваш изобщо нищо, и да се правиш, че бездействието е короната на мъдростта.

Арен се стараеше да не обръща внимание на Сопли, ала туй се оказа невъзможно. Във всеки случай между тях се установи нещо като връзка. Сопли не беше толкова луд или не по такъв прост начин, какъвто подсказваха дивашки обраслата му глава и накъсаните приказки. Всъщност лудостта му се изразяваше най-силно в страха му от водата. Да влезе в лодката му бе струвало отчаяна смелост и той не успя да се отърси напълно от уплахата си. Седеше все с ниско наведено чело, за да не вижда вълните, които се надигаха и плискаха наоколо, и крехката малка черупка на лодката. Наложеше ли се да се изправи, завиваше му се свят и той се хващаше за мачтата. Първия път, когато Арен реши да поплува и се хвърли от носа, Сопли ужасен изкрещя. Щом момчето се покатери обратно в лодката, завари бедния човечец позеленял от страх.

— Помислих, че се давиш — каза той и Арен се засмя.

Следобед, когато Ястреба се отдаде на съзерцание, без нищо да чува и забелязва, Сопли винмателно допълзя по пейките до Арен и тихичко го попита:

— Ти не искаш да умреш, нали?

— Разбира се, че не.

— А той иска — рече Сопли, като леко посочи с долната си челюст към Ястреба.

— Защо приказваш така?

Арен заговори с властен тон, който всъщност бе естествен за него, и Сопли го прие, въпреки че беше десет или петнадесет години по-възрастен от принца. Лудият отвърна с вежлива готовност, макар и както винаги несвързано:

— Той иска да стигне до мястото на тайната. Но не разбирам защо. Той не иска… Не вярва в… обещанието.

— Какво обещание?

Сопли го изгледа остро с нещо от опустошената си мъжественост в очите, ала волята на Арен бе по-силна. Отговори му съвсем тихо:

— Ти знаеш. Живот. Вечен живот.

По тялото на Арен премина мразовита тръпка. Спомни си своите сънища — блатото, ямата, високите скали, мъждивата светлина. Това беше смъртта, това беше ужасът от смъртта. От нея трябваше да избяга. Да намери пътя. А там, на входа, стоеше фигура със сенчест ореол, която държеше светлинка, малка колкото перла — проблясъка на безсмъртния живот. За първи път Арен срещна очите на Сопли: светлокафяви и много чисти; в тях прочете, че най-накрая е разбрал и че Сопли също знае.

— Той — каза бояджията, като помръдна брадичка към Ястреба — не иска да отдаде името си. Никой не може да се вмъкне оттам заедно с името си. Проходът е твърде тесен.

— Ти виждал ли си го?

— В тъмното, в съзнанието си. А това не е достатъчно. Аз искам да стигна там. Искам да го съзра. В реалния свят, със собствени очи. Какво ще стане, ако… ако умра и не успея да открия прохода, мястото? Повечето хора не го откриват, те даже не знаят, че съществува, само някои от нас имат силата. Но е трудно, понеже, за да стигнеш дотам, трябва да отдадеш силата си… Не ти остават думи. Не ти остават имена. Твърде трудно е да се справиш със съзнанието. А когато… умреш, съзнанието ти… също умира. — Той се запъваше всеки път при тая дума. — Аз не искам да зная, че мога да се върна. Искам да достигна дотам. Откъм страната на живота. Искам да живея, да бъда спасен. Мразя… мразя тази вода…

Бояджията сви крайници като паяк, който пада, и медночервената му глава потъна между раменете, за да се скрие от гледката на морето.

Ала след това Арен вече не избягваше разговорите с него, защото знаеше, че Сопли споделя не само виденията му, но и страха му и че ако стане най-лошото, би могъл да му помогне срещу Ястреба.

Те държаха неотменен курс на запад, където според магьосника ги водеше Сопли, като плаваха бавно в затишията и непостоянния бриз. Обаче не Сопли ги водеше — той, който нищо не знаеше за морето, не беше виждал карта, не бе стъпвал в лодка и изпитваше болезнен ужас от водата. Всъщност водач им бе жрецът и съзнателно ги отклоняваше. Сега Арен разбираше това и виждаше основанията му. Върховният жрец съзнаваше, че те и други като тях търсят безсмъртие, което им е обещано и към което са привлечени, и може би ще го намерят. В своята гордост, в своята високомерна гордост на Върховен жрец той се страхуваше да не би те да се сдобият с него. Завиждаше им, боеше се от тях и не би допуснал някой да бъде по-могъщ от него. Беше решил да плават навътре, в открито море, отвъд всички земи, докато напълно загубят пътя и не са в състояние да се върнат обратно в света и там да умрат от жажда. Защото самият той бе готов да умре, за да им попречи да постигнат безсмъртие.

От време на време Ястреба проговаряше на Арен за едно или друго, свързано с лодката, плуваше с него в топлото море или му пожелаваше лека нощ под огромните звезди и тогава всички тези тревоги изглеждаха на момчето пълна безсмислица. Понякога то се взираше в своя спътник, виждаше твърдото му, сурово, търпеливо лице и си мислеше: „Той е мой приятел и повелител.“ И му се струваше невероятно, че се е съмнявал. Но скоро след това отново се съмняваше и със Сопли си разменяха предупредителни погледи към общия им враг.

Всеки ден слънцето печеше силно, ала помътнено. Светлината му падаше като гланц над бавно надигащото се море. Водата бе синя, небето също — без оттенъци, без промяна. Слаби ветрове подухваха и отмираха; те обръщаха платното, за да ги уловят, и бавно пълзяха към безкрая.

Най-сетне един следобед се появи лек попътен вятър и Ястреба посочи към залеза:

— Погледнете!

Високо над мачтата ято морски патици се бе подредило във формата на черна руна, изписана в небето. Патиците летяха на запад — и на другия ден оттам пред „Взор“ се откри огромен остров.

— Това е той — кимна Сопли. — Островът. Трябва да отидем до него.

— Там ли е онова място, което търсиш?

— Да. Трябва да слезем на тази суша. Няма по-далечна от нея.

— Сигурно е Обхол. Отвъд него в Южния разлив се намира още един остров, Уелоги. А в Западния разлив има острови още по-далеч от Уелоги. Сигурен ли си, че е тук, Сопли?

Бояджията се ядоса и пак започна да потреперва с клепачи. Но Арен си помисли, че той вече не говори с тях така безумно, както беше говорил в Лорбанъри.

— Да. Тук трябва да слезем. Стигнахме. Тук е мястото, което търсим. Искаш ли да се закълна, че го познавам? Да се закълна ли в името си?

— Не можеш — каза Ястреба с неумолим глас, гледайки нагоре към Сопли, доста по-висок от него. Сопли се бе изправил, за да наблюдава сушата пред тях, като се държеше здраво за мачтата. — Не прави опит, Сопли.

Лицето на бояджията се смръщи сякаш от гняв или болка.

Той погледна към планините, които се мержелееха сини в далечината отвъд надигащата се, пулсираща морска повърхност, и рече:

— Ти ме взе за водач. Мястото е тук. Трябва да слезем на брега.

— Ще слезем, разбира се. Трябва да налеем вода — каза Ястреба и отиде при лоста на кормилото. Сопли седна на своето място до мачтата, мърморейки. Арен го чу да произнася:

— Заклевам се в името си, в моето име — и така многократно, като при всяко повтаряне се свиваше болезнено.

Те доближиха острова при северен вятър и заплаваха по крайбрежието, за да търсят залив или място за спиране, но големите пенести вълни се разбиваха гръмко под палещите лъчи по целия северен бряг. Зелени планини, покрити до върховете с дървета, се припичаха на слънцето във вътрешността на сушата.

Щом заобиколиха един нос, те най-сетне се добраха до залив във формата на сърп н с бели пясъчни ивици. Тук вълните достигаха успокоени, омаломощени от носа и лодката можеше спокойно да излезе на сушата. Никаква следа от човешки живот не се виждаше нито на брега, нито горе в планините. Не се забелязваха ни лодка, ни покрив, ни струйка дим. Лекият ветрец спря веднага, щом „Взор“ навлезе в залива. Беше тихо, безветрено, горещо. Арен хвана веслата, Ястреба улравляваше. Единственият звук бе скърцането на дървените дръжки. Зелените върхове се извисяваха над залива, затваряйки кръга. Слънцето полагаше воали от нагорещена до бяло светлина над водата. Арен чуваше как кръвта бучи в ушите му. Сопли бе напуснал заслона на мачтата и пропълзял на носа, се държеше за планшира и се взираше, целият устремен към сушата. Загорялото белязано лице на Ястреба лъщеше от пот като намазано с олио. Погледът му постоянно се местеше от вълните под тях нагоре към стръмнините, потънали в зеленина.

— Ето сега — каза той на Арен и лодката. Момчето загреба три пъти надълбоко с веслата и „Взор“ леко се вряза в пясъка. Ястреба скочи долу, за да изблъска корпуса към брега с последния тласък на вълните. Но когато понечи да го блъсне, той се препъна и едва не падна, като се залови за кърмата. С огромно усилие издърпа лодката обратно във водата, преодолявайки вълната, и се метна вътре, докато „Взор“ се колебаеше между морето и брега.

— Гребете! — промълви магьосникът задавено, застанал на четири крака. От него шуртеше вода и той се опитваше да си поеме дъх. Държеше копие — с бронзов връх, дълго около две стъпки. Откъде го беше взел? И друго копие се появи, докато Арен залегна изумен над веслата.

Копието удари странично една от пейките за гребци и пропука дървото, отскачайки от единия ъгъл до другия. По скалите край брега под дърветата се движеха някакви силуети, които подтичваха приведени. Чуваха се кратки подсвирквания и свистене. Арен веднага сниши главата си между плешките, наведе се и загреба с мощни удари: два, за да излезе от плитчините, един — за да обърне лодката, и след това навътре в морето.

Сопли закрещя зад гърба му. Той хвана внезапно ръцете на принца, така че веслата изхвърчаха над водата и краят на едното удари момчето под лъжичката. За миг то остана ослепено и бездиханно.

— Обърни! Обърни! — крещеше Сопли. „Взор“ внезапно подскочи и се залюля сред вълните. Яростен, Арен се озърна, щом пак улови веслата. Сопли не беше в лодката.

Навсякъде около тях дълбоката вода на залива бушуваше ослепително на слънцето.

Арен отново погледна глупаво назад, после към Ястреба, клекнал на кърмата.

— Натам — посочи жрецът наблизо, но там нямаше нищо освен морето и жаркото слънце.

Копие, полетяло от тетива, едва не улучи лодката и потъна безшумно на няколко ярда от нея. Арен загреба с дузина силни удари, сетне отпусна мускули и още веднъж погледна към Ястреба.

Дланите и лявата му ръка бяха целите в кръв. Той притискаше върху рамото си парче брезент. Бронзовърхото копие лежеше в дъното на лодката. В първия момент, когато Арен го бе видял, то не беше в ръцете на Ястреба; оказа се, че е стърчало от рамото му, със забит в него връх. Магьосникът съсредоточено наблюдаваше водата между тях и белия бряг, където някакви дребни фигурки сновяха и ръкомахаха в ослепителната мараня. Накрая проговори:

— Продължавай.

— Сопли…

— Изобщо не изплува.

— Удавил ли се е? — попита Арен. Не можеше да повярва.

Спътникът му кимна.

Арен продължи да гребе, докато брегът остана само бяла ивица в подножието на горите и високите зелени върхове. Ястреба седна на кормилото, като придържаше парчето плат върху рамото си, ала без да му обръща внимание.

— Копие ли го прониза?

— Не, Сопли скочи.

— Но той… той не можеше да плува. Страхуваше се от водата.

— Да. Смъртно се страхуваше. Искаше да стигне до брега.

— Защо ни нападнаха? Кои са те?

— Сигурно са ни сметнали за врагове. Би ли… ми помогнал с това за момент?

Едва тогава Арен видя, че парчето плат, с което жрецът затискаше рамото си, е прогизнало от кръв.

Копието се бе забило между раменната става и ключицата, като бе разсякло една от основните вени и тя кървеше обилно. Под неговите указания Арен накъса ивица от някаква ленена риза и превърза раната. Ястреба го помоли за копието и когато Арен го положи на коленете му, той опипа с дясната си ръка острието, издължено и тясно като върбов лист, направено от грубо изкован бронз. Опита се да каже нещо, но после тръсна глава:

— Нямам сила за заклинания. По-късно. И така ще се оправя. Ще ни измъкнеш ли от този залив, Арен?

Момчето мълчаливо се върна на веслата. Напрегна своето силно и гъвкаво тяло и скоро изведе „Взор“ извън сърпа на залива в открито море. Платното висеше вяло. Слънцето гореше през завесата от омара и в ужасната задуха зелените върхове сякаш трепереха и пулсираха. Ястреба се бе опънал на дъното на лодката, с глава, подпряна на пейката до лоста на кормилото, и лежеше неподвижен с полупритворени клепачи и устни. Арен не смееше да го гледа в лицето, а рееше поглед над кърмата. Гореща мараня се стелеше над водата, сякаш воали паяжина бяха опънати под небето. Ръцете му трепереха от умора, обаче той продължаваше да гребе.

— Накъде ни караш? — попита Ястреба с дрезгав глас, като се приповдигна.

Обръщайки се, Арен видя лунния сърп на залива да извива отново своите зелени ръце към лодката, зърна пред тях бялата линия на брега и високо горе скупчените планини. Беше обърнал „Взор“, без да разбере.

— Не мога да греба повече — каза той и остави веслата, а после се сви на носа.

Непрекъснато имаше чувството, че Сопли се намира зад него, там, до мачтата. Бяха прекарали много дни заедно и смъртта му бе твърде внезапна, твърде безсмислена, за да бъде разбрана. Нищо не можеше да бъде разбрано.

Лодката остана да се люшка върху водата, платното беше провиснало на мачтата. Приливът, нахлуващ към залива, я обърна странично по посока на течението и на леки тласъци я побутваше все по-близо и по-близо към далечната бяла линия на брега.

— „Взор“ — ласкаво произнесе жрецът и каза още дума-две на Древната реч. Корпусът слабо се олюля и се насочи към открито море, като се плъзна по бляскавата водна повърхност, надалеч от лапите на залива.

Но бавно и постепенно след по-малко от час лодката спря да се движи и платното отново увисна. Арен погледна през рамо и видя другаря си — той лежеше както преди, ала главата му бе леко клюмнала, очите — затворени.

През цялото време Арен изпитваше тежък, болезнен ужас, който растеше и парализираше действията му, сякаш оплиташе с фини нишки тялото и замъгляваше ума. Нямаше кураж у него, който да се пребори с този страх, а само тъпо негодувание срещу съдбата.

Не би трябвало да оставя лодката да се носи по течението тук, в близост до скалистите брегове на една земя, чиито жители нападаха странниците — това му беше ясно, но вече нямаше голямо значение. Какво му оставаше да прави? Да гребе? Да върне „Взор“ обратно в Роук? Той бе изгубен, бе съвършено и безнадеждно изгубен в необятния разлив. Никога не ще успее да закара лодката до някоя приятелска земя и след седмици пътуване. Само воден от жреца би могъл да го стори, обаче Ястреба беше безпомощен, ранен така внезапно и безсмислено, както Сопли бе мъртъв. Лицето му бе променено, жълтеникаво, с отпуснати черти. Може би умираше. Арен помисли, че трябва да го премести под сенника, за да го предпази от слънцето, и да му даде вода. Хората, изгубили кръв, страдаха от жажда. Но вече дни наред те нямаха достатъчно вода, бъчонката беше почти празна. Какво значение имаше това сега? Нямаше никаква полза от нищо, всичко бе все едно. Щастието си беше отишло.

Минаваха часове, слънцето припичаше, сивкавата горещина обгръщаше Арен. Той оставаше неподвижен.

Хладина облъхна челото му. Принцът вдигна очи. Беше вечер — слънцето бе залязло, хоризонтът на запад — мъждивочервен. „Взор“ бавно се движеше с лекия източен бриз, заобикаляйки стръмните гористи брегове на Обхол. Арен отиде на кърмата и се погрижи за спътника си — приготви му един сламеник под сенника и му даде да пие. Извърши всичко това набързо, избягвайки с поглед превръзката, която трябваше да се смени, защото раната не бе престанала да кърви. Отмалял, Ястреба не проронваше дума. Даже докато пиеше жадно, очите му се затваряха и той отново потъна в сън, за който беше повече жаден. Жрецът лежеше мълчаливо и щом бризът утихна в мрака, никой не го замени с магически вятър и лодката отново се залюля безгрижно върху гладката, въздишаща вода. Но сега планините, които се възправяха отдясно, бяха черни на фона на великолепното звездно небе и Арен дълго ги съзерцава. Техните очертания му се струваха познати, сякаш ги бе виждал по-рано, сякаш ги бе познавал през целия си живот.

Когато легна да спи, беше с лице на юг и там, високо в небето, над пустото море, блестеше звездата Гобардон. Двете светила, които заедно с нея очертаваха триъгълник, също бяха горе, а под тях в една редица грееха още три и описваха по-голям триъгълник. Накрая, с напредването на нощта, други две звезди се търкулиха от сребристочерната водна шир. Те бяха жълти като Гобардон, ала по-бледи, разположени върху полегата линия, спускаща се от долния десен ъгъл на триъгълника. И тъй, това бяха осемте от онези девет звезди, за които се смяташе, че очертават фигурата на човек или хардийската руна Агнен. Арен не съзираше човек във фигурата, освен ако не беше странно изкривен, както при повечето звездни форми. Но руната бе ясно очертана, с превито рамо и напречна черта, липсваше само основата, последният щрих — звездата, която още не се виждаше.

Както наблюдаваше тая картина, Арен заспа. Щом се събуди на сутринта, „Взор“ се бе отдалечила от Обхол. Мъгла скриваше бреговете и всичко останало освен върховете на планините и изтъняваше понататък над лилавите води на Юга, забулвайки последните звезди.

Арен погледна своя спътник. Ястреба дишаше неравномерно, както когато болката пропълзи в съня, без да го разбива съвсем. Лицето му изглеждаше сбръчкано и старо под студената контрастна светлина. Арен се вгледа в него, видя един човек, останал без силата си, без магическо умение, без здраве, даже без младост, без нищо. Той не защити Сопли, нито отклони копието от самия себе си. Поведе ги към гибел и не ги спаси. Сега Сопли бе мъртъв, а и той умираше. И принцът щеше да умре. Заради този човек и всъщност съвсем напразно.

Така Арен погледна на него с ясните очи на отчаянието и разпозна нищото.

Не се събуждаше у него споменът за водоскока под самодивското дърво, нито за бялата магическа светлина в мъглата над кораба за роби, нито за печалните градини край къщата на бояджиите. Никаква гордост или воля не се пробуждаха у него. Той гледаше как зората се издига над притихналото море, където в ниското пълзяха огромни вълни с цвят на аметист и всичко приличаше на сън, избледняло, изпразнено от присъствието и силата на реалността. И в дълбините на съня и на водата нямаше нищо — само бездна и пропаст. Нямаше дълбини.

„Взор“ се движеше неравномерно и бавно, следвайки променливото настроение на въздушните течения. Отзад в изгряващото слънце се стопяваха черните върхове на Обхол, откъдето прииждаше вятърът и носеше лодката далеч от сушата, далеч от света, навътре в открито море.