Тодор Арнаудов
Ада ^[0] (8)

Глава 9

Тичащият гол мъж видя здравеняка, застанал пред правоъгълника и наклонената табела, и тръгна да го заобикаля по дъга с голям радиус.

— Емил Юнаков? — попита неочаквано здравенякът.

На половината от завоя бягащият забеляза, че на безкрайно еднообразната стена има нещо различимо, и че му задават вежлив въпрос, и реши да поспре.

— Тичко. — отговори той.

Беше малко по-нисък от среден ръст; русоляв.

— Не си Емил Юнаков?

— Не? — отвърна Тичко изненадан, че някой си е помислил, че се казва Емил. — Тичко.

— Защо си гол?

Голият огледа готините кожени одежди на едрия мъжага и му се прищя да го попита: „А ти откъде ги намери тия дрехи?“

— Защото онези гадняри искат така! Всички са голи! Не ни дават дори едно листо да си сложим на срамотиите! Впрочем, то и да дават, тук и едно листо няма… Всичко е пуста еднообразна равна безкрайна сивота…

— Кои са онези гадняри? — заинтригува се едрият.

Въпросът прозвуча интересно и на бегача, защото и той не знаеше отговора.

— Не знам кои са, да ги… Не ни казват даже как се казват! Никъде нищо не пише и нищо не ти обясняват! Пълно беззаконие! Натовариха ни: мъже, жени… Голи! В някакво огромно нещо… Нещо като платформа. И летеше! На половин метър, но летеше чудото му с чудо…

Като изслуша каквото каза, голият рече.

— Ти… не си от тях, нали? Не си!? Нали!?

Здравенякът раздвижи врата си, защото се бе схванал, помисли за миг и спокойно отговори.

— Не съм.

— Онези са голи като нас, но носят колани на кръста, по които окачват някакви неща. А ти кой си? Откъде ги взе тия дрехи?

Здравенякът не отговори, а Тичко отиде да оглежда табелата и правоъгълника, очертан в сивата стена. Не забеляза, че от дясната далечина на самотните предмети в безкрайното еднообразие се задава друг гол мъж, яхнал летяща метла; Тичко изви шията си на ъгъла, на който бе килната табелата до правоъгълника.

Надежда всяка мигом угасете!

Душата от сега си прежалете!

Във страшни мъки, живи,

всеки ден ще мрете!

— Господи, това е адът! Загубени сме! Толкова грешен ли съм бил, Боже?! Не! За Бога, не! Ще направя всичко, кълна се, само не ме обричай на това! Моля те! — готвеше се да се разплаче разкаялият се вярващ грешен гол мъж.

Здравенякът бавно отклони погледа си към грешника, за да прочете надписа, довел го до такова дълбоко, изпепеляващо душата терзание; после се взря в деснината, защото забеляза летящия метач, който се приближаваше безшумно с плъзгащото се над земята, като щука в реката, возило. И летящият бе видял широкоплещестия и се готвеше да си поговори с него; наби спирачките, паркира пред кожените му панталони и се опря на земята с босите си крака.

— Ей, ти ли си педалчето? — попита метачът; стреснатото мъжле се сви колкото може по-близо до сивата стена.

Широкоплещестият внимателно опозна образа на голия любопитко, за да попие възможно най-много полезни входни данни. На кръста си тоя имаше колан, на който висеше още една метла, освен тази между краката.

— Ти си, като те гледам, ха-ха! Хайде, ще купуваш ли?

Мъжът застина и запресмята нещо наум.

— Какво го мислиш, мъжага, всеки има нужда от метла. Най-бързите са при мене!

— Дай ми две. — изчисли, най-сетне, здравенякът.

— Съжалявам, не може две. Само едната се продава. Новата партида дойде и ги изкупиха; ей го — оня пъзльо, дето се е сврял до входа, е беглец от новата партида.

— Трябват ми две. Сега. — настоя мъжагата.

Метачът издърпа метлата от кръста си и му я поднесе.

— Ето ти едната. Струва 9999. По-късно мога да се върна, да ти донеса още една.

Широкоплещестият прехвърли златистата картонена кутия от дясната в лявата си ръка и сграбчи метлата с освободилата се; след това наклони шията си, на около седемнайсет градуса по посока на часовниковата стрелка, и втренчи погледа си в летящото чудо между краката на голия.

— Хайде, плащай, че бързам.

Мъжлето усети, че може да бъде спокоен, докато мъжагата е край него, и вече не се свиваше към стената, а оглеждаше и опипваше плоското черно очертание на правоъгълника.

Здравенякът издърпа, с високоскоростно движение, и втората необходима му метла, а голият метач залитна и се пльосна по гръб на сивия под.

— Ей, мъжага, не може така! Не си си платил още първата! Плащай или ми ги връщай! — закряка метачът.

— Махай се оттук. — посъветва го, с равен тон, широкоплещестият.

Възмущението на метача избухна в гневен взрив, докато едрият господин с кожени дрехи му показваше как изглежда в профил.

— Господине, върнете ми стоката! Кражбата е углавно престъпление в ада! Ще си платите!

Без да прекъсва оборота си към правоъгълника и табелата, здравенякът отново посъветва метача, но този път по настойчиво.

— Върви си! Веднага!

Мъжлето ликуваше не само заради дарения от провидението закрилник, но и защото зърна на пода, на крачка пред зловещия надпис, разпилени печени едри сочни слънчогледови семки със сол. Продавачът пък — който изглеждаше като скакалец, сравнен с богомолка — бе стигнал положение на няколко градуса от кипването от гняв. Високата температура го снабди с нужната самоувереност за да се хвърли върху метлите, стискани от много яката дясна длан на широкоплещестия, и да започне да се влачи по земята заедно с тях. Мъжагата направи така една крачка, след която рязко присви трицепс и накара голия метач да изпусне стоката си, и за втори път да се пльосне по гръб и задник на пода.

Широкоплещестият потрети.

— Изчезвай!

Последното подло действие добави малкото необходима топлина, за да накара облечения с кожен колан продавач да ври от ярост. Той отчаяно се нахвърли върху мъжагата като котка, която скача на ствола на дърво, за да се избави от подгонилия я пес. За съжаление на котката, мъжагата не само не беше дърво, в което да можеш да забиеш нокти и да се покатериш по него на спокойствие от кучето, а напротив — бе нещо много по-страшно и, особено, по-силно от куче. Метачът скоро усети стремително ускорение в посока нагоре и надясно от правоъгълника и табелката, и след продължителен параболичен полет, благополучно се приземи на достопочтеното разстояние от един як здравеняшки хвърлей.

Мъжлето тъкмо обелваше една семка със зъбите си.

— Леле, пич! Да не ходиш на фитнес?! — произнесе той, с пълна уста, докато се запознаваше с високите вкусови качества на семката.

Мъжагата изчакваше да види какво ще стори летящият метач.

— Няма да ти се размине, гадняр! Ще видиш като се върна! — излая скакалецът и хукна с всичка сила в посоката, от която имаше нещастието да пристигне.

Широкоплещестият се замисли за миг и не отговори на Тичко.

— Или си спортист? Щангист? Културист? Колко вдигаш от лежанка?

Здравенякът пак се замисли и пак не отговори на никой от въпросите. А мъжлето разчопляше втората едричка, сочна, печена, добре осолена, прясна, вкусна — е, само малко поизстинала — слънчогледова семка, обрана от плодородната адска земя.

— Или си си по рождение такъв… Якичък?

Широкоплещестият за трети път се замисли, и за трети път не пожела да си признае.

— Сега какво ще правим? — измъдри, умно, голото мъжле.

— Ще вляза. — този път отговори, макар и равнодушно, здравенякът.

— Къде?!

Вместо да приказва той се запъти към правоъгълника в сивата стена, с няколко оттенъка по-тъмна от пода, и бавно се опита да го пререже с лявата си ръка, с която стискаше продълговатата кутия.

Ръката потъваше, но с много по-голямо усилие, отколкото когато излизаше от вътрешната страна на коридора насам.

— Абе ти да не си призрак!? — подскочи от ужас Тичко.

Мъжагата сви лявата си ръка към тялото и опита да пререже стената и с дясната, която държеше двете метли, придобити по съвсем честен начин, в съзвучие с разпоредбите на Закона на джунглата. Пръстите леко потънаха, но с осезаемо, макар и на границата на чувствителността, по-голямо усилие, отколкото бе необходимо на лявата ръка преди малко. Метлите обаче заядоха; пущините се удариха в правоъгълника и не щяха да минат!

— Да не искаш да ме изоставиш тук?! — умолително запита голият мъж.

Облеченият забеляза, че очертанията на правоъгълника стават по-плътни, и че се е появил зародиш на дръжка; все още плосък, но със склонност бързо да расте и да придобие трето измерение.

Да изостави ли мъжлето? Дали би имал полза от него, и няма ли да му пречи да изпълни задачата си? Няма ли опасност да му навлече неприятности, както е без дрехи?

Широкоплещестият пресметна нещо на ум и съобрази, че дрехи ще се намерят.

Освен това, макар и без дрехи, той може би ще може да върши неща, които за него са забранени.

— Правоъгълникът е врата. Скоро ще се появи дръжката. Ти ще дойдеш с мен.

— Врата?! Това е черен правоъгълник, нарисуван, — да, с линия или триъгълник — от някого от онези диваци с коланите. Ако ти си призрак, аз се страхувам, че не съм и няма да мога да премина…

Тичко не виждаше нарастващия зачатък на дръжка върху правоъгълника, нито удебеляващите се очертания, защото бе застанал зад широките плещи на широкоплещестия, който се досети и се отмести към наклонения надпис.

— Вярно ли е, че не искаш да те изоставя тук? — попита здравенякът.

Тичко зърна как правоъгълникът търпи преобразование и с треперещ глас рече.

— Д-д… Да!

— Следвай ме, ако искаш да не те изоставя.

Скоро цялата хватка на дръжката на вратата към коридора към Ада се изчерта.

Мъжагата и мъжлето влязоха в него един зад друг.