Дамян Дамянов
Вечерен хлад

Из паркове от памет скитам

в алеи есенни и топли

и пак се срещам с Маргарити,

със Фаустовци, с Мефистофли…

И пак се виждам сред красиви

Татяни, Лори, Месалини…

Ту лъжех аз, ту лъган бивах…

Любови. Спомени. Години.

Вървя, вървя… Но става хладно

и трябва май да се прибирам

от тези паркове грамадни

в семейно-тясната квартира.

Виденията в миг се пръсват —

ненужни, минали, излишни.

И за какво се връщат? Късно.

А на местата им предишни

една жена до мен застава.

Една, ала която свети

над всички тях и ги надгрява

с духа си, с тялото, с лицето,

със всичко… Грижна, уморена.

Страхувам се да я докосна,

да не й стане в миг студено

от спомените дето нося.

И само отдалеч се грея

на тихия й сън във мрака.

О, знам, единствено със нея

е топло в този свят…И всяка

предишна топлина — излишна.

Очите й с очи целувам.

Най-истински цени огнище

човекът, дълги дни студувал…