Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Част 1
Гората

Края на детството

От как се помнеше живееше тук, покрай реката. Имаше мургав тен, почернял от слънце и вода, понеже единственото му облекло бе препаска от суха трева. Играеше наоколо и който и да минеше, все го шамаросваше по врата за нещо и му изръмжаваше. Понякога помагаше на майка си и на жените, но през повечето време играеше с момчетата наоколо. Мъжете виждаше рядко, а и те удряха силно. Отдалечаваше се дотолкова, че да се чува шума от селището. Само кучето му Куай, мощно рунтаво му даваше увереност да се поотдалечи повече Този ден малчуганите решиха да отидат за риба. По големите му дадоха един заострен клон и дружината зашляпа из реката около брега. До сега бе хващал риба с ръце из коренищата и я бе изхвърлял на брега, но сега се почувства ловец с истинско копие в ръка. Повечето момчета вече бяха нанизали поне по една риба под одобрителните възгласи на дружината. Сега бе неговия шанс да спечели овациите им и да се почувства горд.

Тихо приближи до подмолите на едно дърво и видя една голяма риба лениво да мърда из коренищата. Ръката му се стрелна мълниеносно, но копието му сякъш се изкриви като влезе във водата и мина встрани от рибата. Последва бурен смях. Поиска му се да се скрие във водата от срам.

Рибата избяга няколко метра и пак лениво заплува около поклащащ се опрял в брега сух дънер. Тръгна след нея, но водата стигна до гърдите му течението взе да го побутва. Достраша го и той пак се върна назад под гръмкия присмех на момчетата. Искаше му се да заплаче, а рибата невъзмутимо плуваше около изпокършените клонаци на сухия дънер.

Излезе на брега и се покачи на поклащащия се дънер. Този момент промени живота му завинаги, но никой освен Боговете още не знаеше това. Племето почиташе много богове, само шамана ги знаеше всички, но най вече богинята майка Ома. Тя не се погаждаше много с бога на водата Ло. Сега Ло се намеси в съдбата на Као.

Дънера се завъртя и добре че Као пъргаво пристъпи, иначе щеше да пльосне във водата за присмех на всички. Внимателно доближи до разклоненията и пак видя рибата. този път копието се стрелна и я прониза. На възторжения му вик отвърна гръмък рев.

Као се почувства горд и размаха победоносно гърчещата се риба над главата си. Многогласния вик на момчетата не секваше, дори към тях се прибавиха и няколко женски гласа. Мина известно време и той бе опиянен от радост. Постепенно осъзна, че виковете са тревожни, както при посрещане на мъжете, когато някой се прибираше ранен. Сериозен запази равновесие и се огледа. Дървото се бе отделило от брега и се носеше по течението все по-навътре в реката. Един дебел страничен клон осигуряваше някаква стабилност на дънера, но това бе малка радост, защото разстоянието между него и брега бе станало по-голямо отколкото можеше да прескочи.

— Ло! — изрева Као и протегна ръце към брега с надеждата да направят нещо.

На брега се бяха събрали освен момчетата и двадесетина жени. Майка му виеше и ги молеше да направят нещо, а те вървяха мълчаливо по брега. Мъжете ги нямаше, а никое от момчетата не можеше да плува толкова много, че да се реши да стигне до него. Дори Куай гледаше неодобрително от брега и не се реши да доплува до него.

— Ма! — извика отново Као с надежда майка му да го извади от това положение както е ставало винаги. Селището с колибите си се показа от дърветата с хората наредени по брега, които гледаха към него и бързо дърветата пак го закриха.

Сега Као се уплаши и седна на дървото, което бавно го отнасяше. Групата която го следваше полека изостана и виковете й заглъхнаха.

Сега когато никой вече не го гледаше можеше да си поплаче спокойно. Дървото лениво се поклащаше и плуваше бавно по течението.

„Няма страшно — помисли си Као — дъдера все някъде ще спре до брега, или поне ще мине под клоните на някое дърво“. — Помисли още известно време и забеляза като че ли дънера се насочва към едно надвиснали клони, но не толкова близо, че да ги достигне и ги подмина.

Изниза рибата от копието си и я наниза на един счупен клон, като я разкъса доста, но по-напред не посмя да отиде, макар че напред имаше по-тънки клони, защото с неговото придвижване напред, предния край заплашително започна да потъва. Потопи копието си по дължина и за своя радост достигна дъното. Одтласна се няколко пъти и ефекта се забеляза веднага. Као се премести малко по-назад и насочи дънера към един брега.

Когато дънера опря в брега се почувства спасен и поседя малко щастлив да благодари на бог Ло за милостта. Къде бяха сега момчетиите да го видят!

— Ау! — изрева отново Као с горчивина. Осъзна, че е на другия бряг. Никой от неговото село никога не бе стъпвал на другия бряг, дори най-смелите ловци и най-добрите плувци. Почувства се загубен за света и усети колко е гладен. Завря дънера в клонака. Изниза рибата, слезе на брега и я заръфа сурова.

Половината ден бе подминал, затова бе толкова гладен, а другия бряг бе далече, селището му още по-далече. Навлезе доста навътре, докато открие голямо дърво. Качи се на него и се взря нагоре по течението с надеждата да види селото. Колкото и да се взираше, виждаше само зеленото море от дървета. обърна се надолу и видя, че реката заобикаля мястото където се намираше от двете страни. Това му се стори колкото интересно, толкова и безнадеждно. За пръв път видя далечни върхове на синкава планина, а надолу пак между синкави възвишения нещо голямо от много вода. Колкото и да го бе страх, трябваше отново да се качи на дънера. Само така можеше да се върне у дома.

Събра кураж и с малко усилия успя да освободи дънера, но много скоро копието му се оказа късо и с доста цамбуркане отново достигна дъното и се насочи към брега, но пак се оказа на другия бряг. Намери по-дълъг прав клон и го строши. Отново яхна дънера, закрепи копието с остатъците на рибата в коренищата и се одтласна смело от брега и забута дънера с клона към средата на реката.

Много скоро обаче осъзна грешката си. По-дългия клон много скоро също се оказа къс и не достигаше дъното, а течението го носеше все по-далече. Као изпадна в паника и хаотично започна да се опитва да достигне дъното с клона. По едно време му се стори, че дънера се поддава на управление. Заработи още по-усърдно.

Отначало дънера спря, после бавно тръгна обратно, срещу течението и към другия бряг.

Као гребеше яростно и осъзна, че гребе с листата, а не с дебелия откършен край на клона. Виждаше как брега се доближава. Все пак реката тук бе широка само около един хвърлей на камък. Не след дълго клона опря в дъното и Као вече уверено го насочи към брега.

Когато дънера опря в брега нямаше по-щастлив от него. Само трябваше да върви покрай реката и до довечера щеше да си е в къщи, макар до вечерта да не оставаше много.

Као погледна непроходимия гъсталак на брега и се зачуди колко ли гладни зверове го дебнат там, а той бе сам и далеч не беше ловец. Отново го достраша и ще не ще забута дънера срещу течението. Това се оказа тежка работа, но като се умореше, просто забиваше клона в дъното и стоеше на едно място докато си поотпочине малко, после пак се одтласкваше.

Сега забеляза, че като дънера е с коренищата напред, където бе и той е по-лесно. Когато загубваше дъното просто обръщаше клона и гребеше с листата, докато пак достигнеше дъното, а достигнеше ли го ставаше лесно.

Когато Као видя една позната скала с криво дърво вече слънцето залязваше, но той се изпълни с радост и се почувства у дома си. До самата скала не бе ходил, но бе ходил до място близо до селището от където тя се виждаше. Точно тогава почувства болка в ръцете и забеляза по дланите си мехури, които се бяха пукнали. Ръцете му, макар и детски бяха груби от труд, но еднообразните движения и не загладения клон ги бяха изпонаранили.

Болката нямаше значение и Као продължи да напредва упорито. Не след дълго започна да се чува във вечерния сумрак воя на майка му и монотонната песен на шамана. Знаеше я Као тази песен:

„Каквото мине надолу по реката никога не се връща“

Той, Као бе минал надолу по реката и никой не го очакваше да се върне.

Той видя огъня и мяркащите се силуети около него и извика колкото можеше:

— Ма!

Майка му се сепна в протяжния си вой, но не повярва на ушите си и продължи да ридае. Песента която пееха заглушаваше виковете му. Само Куай зала яростно на брега. Той обаче се одтласкваше с неистови усилия преодолявайки болката и се приближаваше с ритмични викове:

— Као еха! Као еха!

Няколко човека ги чуха и спряха да пеят и се обърнаха към реката. После и другите спряха да пеят. Последен спря шамана.

Сега всички го чуваха. Той ги виждаше на фона на светлината на огъня, но те не го виждаха в тъмното.

— Као! — крещеше задъхано майка му.

— Као! — пригласяше и цялото село.

— Као еха! — отговаряше им той и се приближаваше стремително.

Видяха го на няколко метра от брега. Когато дънера заора в калта няколко човека хванаха коренищата му.

Као цопна във водата, взе копието си с нанизаната на него риба и излезе на брега. Куай скачаше около него и пръскаше фонтани вода наоколо. Майка му се спусна и го прегърна цялата в сълзи. Дойде и баща му. Взе му копието, опипа го невярващ целия и му зашлеви два яки шамара, от които Као се свлече на колене. Баща му го хвана за косата, изправи го и му зашлеви още един шамар, но по-слаб, прегърна го и се разплака.

Нощта Всички се радваха, че Као се е върнал, само шамана го гледаше подозрително. Като мина известно време той се доближи до Као и го попита;

— Боговете ли ти помогнаха да се върнеш? Ти видя ли ги?

— Не! Аз се върнах сам, но се молех усърдно и те ми помогнаха да се сетя как да се върна.

— Нищо добро не е дошло по тъмно, а ти се върна по тъмно. Не се знае кой ти е помогнал.

— О, хвала на Боговете на светлото, защото аз се връщах по светло, дълго се връщах, само пристигнах на смрачаване.

Последното успокои окончателно шамана.

— Все пак как се върна? Нищо което е минало надолу по реката не се е върнало. — недоверчиво попита шамана.

— Утре ще ти покажа — отвърна самоуверено Као — много е лесно.

Погледа на шамана спря на разранените му ръце.

Шамана запя победна песен над всички злини, приближи до дънера и силно го бутна навътре. Дънера се заклати заканително и изчезна в мрака.

След малко танци около огъня, където ловците имитираха кой как е хванал плячка по едно време избутаха Као и той с кратък танц им показа как е бил отнесен и как се е върнал. Не се знае кой какво разбра, но после се разотидоха да спят.

Као не спеше в колибата когато не валеше силно. Беше си сплел клоните на един храст на хвърлей от колибата на родителите си и си имаше собствено леговище. Беше капнал и заспа бързо.

Събуди го приплъзващо движение в мрака. Тя се сепна и трескаво затърси парче дърво да се защитава, ако е някой звяр.

— Тихо, аз съм Пеа. — чу тихо почти детско гласче. — Много ме беше страх и много плаках за теб. Много плаках.

— Няма ли да ти се карат, момиче си …

— Никой не знае, че съм тук. Додох да ти се порадвам. Не се сдържах. — шептеше момиченцето и голото й тяло се плъзна по неговото.

Као я прегърна. Харесваше я, но бе много малък, за да й го каже. Още не беше ловец и нямаше право да иска каквото и да било.

Пеа бе толкова топла и всичко стана от самосебе си. После заспа прегърнал Пеа и когато се събуди нея я нямаше. Не беше сигурен дали е била при него или е сънувал. Баща му стоеше прав до него с две копия.

— Идваш с мен! — каза сухо и му подаде едното копие.

Као се измъкна сънено, взе копието и тръгна след него. Вървяха доста заедно с още десетина мъже. Беше лош ден. не можаха да хванат нищо, набраха плодове и се върнаха. На връщане само в една примка се бе хванала коза. Около нея подскачаха две малки козлета. Козата вече се задушаваше, а и трябваше да ги опазят от кучетата.

Някои ловци се приготвиха да я убият с копия, но шамана ги спря.

— Не сме гладни. Ако я убием, ще умрат и малките. Ще я заведем в селото. Нали помните как бяхме завели друга коза и я хранихме, а я изядохме когато нямаше нито дивеч, нито плодове. До тогава и козлетата ще са пораснали, сега няма никакво месо в тях.

— Козата е добро ядене и сега. — избоботи един едър ловец на име Додо.

— Да, — съгласи се шамана — но сестра ти има малко бебе, а млякото й е малко. Козата има много мляко. Не искаш да умре нейното бебе, нали!

Този довод окончателно спря всякакъв коментар.

Шамана каза на Као:

— Ти ще гледаш козата. Не я оставяй вързана, ще прегризе въжето и ще избяга. Вързана само ще я пасеш, а ще изплетем ограда, където да стои докато спиш.

Као достойно понесе обидата. Той да се занимава с коза! Као искаше да става ловец. Жените се занимаваха с кокошките. Все пак покрай козата щеше да е по-близо до Пеа.

След малко на завоя на реката видяха дънера с който Као бе плавал.

— Сега ще ви покажа! — извика Као и скочи на дънера преди да са го спрели. Клона още беше там. Хвана го и се одтласна от брега. Острата болка в изранените ръце го накара бързо да се върне. Ловците гледаха неодобрително и баща му пак го перна по врата, но съвсем слабо.

— Само проблеми създаваш Као. При козата ти е мястото. — това бе присъдата на шамана.

Като се върнаха се заеха да сплитат откършени клони за козата и козлетата.

Вечерта Пеа пак дойде при него. Сега вече й се порадва истински.

От другия ден под всеобщия присмех Као тъжно поведе козата за една връвчица. Само Пеа се подсмихваше дяволито отдалеч.

Не след дълго шамана му доведе още едно козле, след няколко дни още едно. Не стига другото ами и трябваше да дои козата в една кратунка когато Муна дойде с бебето за мляко. Когато бе по-далеч с кратунката идваше Пеа.

Постепенно Као започна да познава и да разбира козлетата, колкото и да бяха вироглави. Другите момчетии му викаха:

— Миришеш на коза! — и бягаха от него.

Когато беше сам Као се доближаваше до реката и се опитваше да намери начин да се задържи на едно дърво, което плува във вода, но винаги дървото се завърташе и той цопваше във водата. Пробва и с две дървета, но не ставаше и не ставаше.

Един ден се сети за страничния клон на дънера. Дълго се оглежда, но не видя нищо подобно. Започна да събира всякакви черва и върви и да пробва да вързва клечки докато получи някаква устойчивост. Само клечки вързани на триъгълник даваха нещо устойчиво.

Нещата започнаха да се усложняват. Пея му каза, че евентуално ще има бебе, но има много време докато й проличи.

Това го накара да пришпори експериментите си. Със сигурност знаеше, че няма да му дадат Пеа за жена, защото баща му бе беден, а нейния баща кроеше планове да я ожени за внука на шамана и да стане вожд, какъвто без благословията на шамана не можеше да стане. Вожд от доста време нямаха, защото шамана не обичаше синовете на бившия вожд. Освен големия бой който ще отнесе, можеше и да го убият, в най-добрия случай щяха да го прогонят завинаги, а можеше и Пея да убият. По тези въпроси големите бяха безкомпромисни и шамана не беше милостив, още повече, че шамана й бе хвърлил око за съпруга на внука си — тантурестия Симо.

Започна да събира много нагоре по течението на реката сал в един шубрак.

С Пеа се виждаха много рядко, за да не будят подозрение. Бяха се уговорили, ако възникне опасност да преместят белия череп на оградата на козарника с един кол.Този ден дойде много по-скоро отколкото предполагаха, още на следващото пълнолуние.