П. Г. Удхаус
Скрито-покрито (3)

ТРЕТА ГЛАВА
Хюго извършва благородно дело

След около четирийсет минути Хюго вкара колата в задния двор на Ръдж Хол, като пееше с пълен глас, уверявайки всеки, който бе наблизо, да го чуе:

— Да, сър, това е моето момиче… Не, сър, наистина го обичам… Да, сър, това е моето момиче…

— Мътните те взели! — извика братовчедът му Джон, който сякаш изникна от земята. — Веднага слез от колата!

— Здравей, Джон. Приятно ми е да те видя, Джон. Връщам се от посещение на главата на семейството, който пребивава в санаториума „Стройни и здрави“. Умът ми не го побира как така никой не се е досетил да организира екскурзии до там. Гледката си заслужава пътуването, повярвай ми. Представи си само: затлъстели чичковци, които се кършат в изнурителни физкултурни упражнения… тонове човешка плът, тресяща се след всяко прескачане на въжето… Нито за миг няма да скучаеш, при това представлението не е нито вулгарно, нито предизвикателно. Подходящо е за семейни двойки, които могат да вземат на излета и дечурлигата си. Обаче още не си чул най-интересното, Джон…

— Нямам време. Заради теб закъснях.

— За къде си закъснял?

— Заминавам за Лондон.

— Нима? — Хюго сияйно се усмихна, зарадван от благоприятното стечение на обстоятелствата. — Аз също. Тъкмо ще ме закараш.

— Не си познал.

— Не възнамерявам да тичам подир колата.

— Няма да ходиш в Лондон.

— Хайде на бас, че ще замина!

— Тогава ще вземеш влака.

— И да похарча от парите, които съм изкарал с пот на челото, така ли? Известно ли ти е, че всяко пени ми е необходимо да оцелея в големия град?

— Съжалявам, но няма да пътуваш с мен.

— Защо?

— Защото искам да бъда сам.

— Скъпи братовчеде — усмихна се Хюго, — надушвам някакна тайна. Не можеш да ме заблудиш. Сигурен съм, че отиваш в Лондон с определена цел. Хайде, не бъди толкова потаен, сподели намеренията си.

— Щом толкова искаш да знаеш, отивам да се срещна с Пат.

— Защо, за Бога? Утре тя ще бъде тук. Сутринта се отбих за цигари при Час. Байуотър… щастливо хрумване, не ще и дума… между другото, казах му да ги запише на твоята сметка… Докъде бях стигнал? А, да, аптекарят ме осведоми, че Пат щяла да пристигне със следобедния влак.

— Зная. Обаче искам да я видя още довечера.

Хюго се втренчи в братовчеда си. Мислено подреди фактите, направи съответните заключения и подхвана:

— Джон, поведението ти ме навежда само на една мисъл. Готов си да шофираш чак до Лондон… да не забравя да те предупредя — предната лява гума е омекнала. Препоръчвам ти да я напомпаш, преди да потеглиш. И тъй, ще биеш път чак до Лондон, за да се срещнеш с момиче, което още утре ще видиш, ако си направиш труда да бъдеш на гарата, когато пристигне следобедният влак. Душевното ти състояние е такова, че предпочиташ да останеш сам. Забелязвам, че се изчервяваш под погледа ми. Ясно е като бял ден, че си решил да предложиш на Пат да се омъжи за теб. Познах ли?

Джон дълбоко си пое дъх. Не беше от хората, на които доставя удоволствие да споделят най-съкровените си чувства. Ако беше на негово място, Хюго щеше да провъзгласи любовта си досущ като герой от оперета; щеше да довери тайната на всичките си приятели, а след като запасът му от приятели се изчерпеше, щеше да додява на градинаря с голямата си новина. Ала Джон беше различен. Като чу възвишените си мисли, пресъздадени чрез банални слова, изпита усещането, че е гол посред оживена улица.

— Няма нужда да ми отговаряш — продължи Хюго. — При това положение на нещата непременно трябва да те придружа. Ще се застъпя за теб, ще проправя пътя ти, тъй да се каже.

— Слушай — заговори Джон, който допреди миг си беше глътнал езика, — да не си посмял да се приближиш до нас! Забранената зона е с обсег петнайсет километра!

— Размисли и ще разбереш, че присъствието ми е задължително. Имаш златно сърце, но не те бива да разговаряш. Ако си сам, ще оплескаш всичко.

— Не си пъхай носа в моите работи! — прегракнало изрече Джон — очевидно спешно се нуждаеше от хапчетата против кашлица на Час. Байуотър, които кучешката госпожица Емили обожаваше.

Братовчедът му сви рамене и обидено заяви:

— Както искаш. Хюго Кармоди не обича да се натрапва на онези, които не желаят помощта му. Ала много добре знаеш, че не ще се справиш без мен. Не знам дали съм заслужил доверието й, но Пат винаги ме е уважавала, смятала ми е за мъдър по-голям брат… накратко, вслушвала се е в съветите ми. Но щом си толкова независим и не искаш помощта ми, троши си главата. Обаче запомни, че когато се провалиш и рониш горчиви сълзи, като разбереш какво си пропуснал, не търси съчувствие от мен, защото няма да го получиш.

Джон отиде в жилището си и грижливо опакова багажа ги. После слезе по стълбата и с раздразнение установи, че Хюго още загрозява пейзажа с присъствието си.

Ала противно на очакванията му братовчедът му не подхвана неприятната тема от преди малко. Изглежда, беше решил да се превъплъти в ролята на добрия самарянин.

— Напомпах гумата — обясни, — напълних резервоара с бензин и прегледах двигателя. Мисля, че пътуването ти ще бъде безпроблемно.

Джон омекна. Гневът му се беше стопил и той си напомни, че винаги е хранил топли чувства към младия развейпрах.

— Благодаря. Много си любезен. Довиждане.

— Довиждане — отвърна Хюго. — Дано начинанието ти се увенчае с успех, мило момче.

След като напусна тесните междуселски пътища, където колата пълзеше заради многобройните дупки и бабуни, Джон ознаменува излизането на шосето за Лондон, като натисна педала за газта и не отмести крак от него. Закъсняваше, освен това искаше да провери предположението си, че двуместният автомобил може да вдигне осемдесет километра в час. Беше погълнат от мислите си и не обръщаше внимание на пейзажа, който е особено живописен в този район на Англия. Шофираше машинално, разминаваше се на сантиметри с натоварените каруци, стряскаше до смърт кучета и пилци и ги караше да мислят за задгробния живот. Още преди да се настани удобно на седалката, бе прекосил границата между Устършир и Глостършир. Едва когато тьрна стената, обкръжаваща Бленъм Парк, разбра, че след няколко минути ще бъде в Оксфорд. Реши да спре и да изпие чаша чай — заслужил си я бе, тъй като беше наваксал закъснението.

Пребори се с натовареното движение в Лондон и спря пред хотел „Кларъндън“. Слезе от колата и се протегна — беше се схванал от продължителното шофиране. Внезапно с крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Братовчедът му се измъкна от задната седалка, на която досега беше лежал свит на кълбо, и заяви:

— Поздравявам те, справи се отлично. Според мен пристигнахме за рекордно кратко време.

Цялото му същество излъчваше доброта и задоволство от устройството на света. Изглежда, не забелязваше убийствения поглед на Джон, който беше онемял от гняв.

— С удоволствие ще разквася гърло с едно питие — продължи най-смирено. — Нагълтах се с прах, докато пътувах на задната седалка. Между другото, не се налагаше да бързаме. Преди да тръгнем, телефонирах на Пат и научих, че възнамерява да вечеря в ресторант, после да отиде на театър.

— Какво? — изтерзано възкликна Джон.

— Не се безпокой. Няма да я изпуснеш. В единайсет и петнайсет ще ни чака в „Мъстъд Спун“. Още членувам в този клуб и ще ви поканя като мои гости. Хубаво ще си поприказваме за доброто старо време. Ако пък боксовият мач протече според предвижданията и Сирил Уорбъртьн поне наполовина оправдае очакванията ми, ще се обзаложа с някой наивник и с печалбата ще платя сметката.

— Много си любезен.

— Старая се, Джон — скромно промърмори Хюго. — Старая се. Няма само скаутите да вършат добри дела, я!