П. Г. Удхаус
Граф или бръснар (17)

Седемнадесета глава

Неочакваното оттегляне на мадмоазел Деветдесет и седем супи, последвало още по-внезапното драсване на сър Хърбърт и лейди Лидия, разлюля деликатната конструкция на Поли Браун — тя се свлече в бръснарския стол и отправи смаян поглед към Тони. В този така светкавично променящ се свят поне младият мъж пред нея изглеждаше стабилен, но нямаше да се учуди, ако обладан от масовата психоза, и той хукне към вратата. Откакто се бе върнала в салона, хората изскачаха през външната врата като подплашени зайци.

— За какво по-точно говореше тя? — попита Поли.

— За нищо — отвърна й Тони. — Просто си дърдореше. Тази жена много обича да си дърдори.

Лицето му излъчваше онова щастие и доволство, което поетите най-често сравняват с току-що калайдисана медна тава. За Тони нещата се бяха наредили от великолепно по-великолепно в този най-великолепен от всички възможни светове и най-накрая бе свободен от тежките окови. Дълбоката въздишка на огромно облекчение бе красноречив израз на пълното му одобрение.

За разлика от него Поли не можеше да се задоволи с това изпразнено от каквато и да е била информация твърдение. Тя имаше чувството, че току-що е била застигната и отмината от тайфун. А умът й, макар и пъргав, не можеше да отгатне причината за този безчинстващ вихър. Все пак Поли бе способна да разпознае атмосферата на изопнати нерви и едва сдържан гняв.

— Изглеждаше бясна — отбеляза тя.

— Тя беше бясна — поясни радостно Тони.

— Защо?

— Защо не?

С типично женска настоятелност Поли реши веднага да изясни същността на проблема, защото не понасяше досадните мъжки увъртания. Беше момиче, което обичаше да знае точно кое какво е.

— Вече не си ли сгоден? — попита тя.

— Вече не — отвърна Тони.

Гласът му не просто издаваше, а крещеше за неговото задоволство. Очите му, до този момент просветващи като две свещи от романтична вечеря, блеснаха като прожектори, щом я погледна.

— Клисарят няма да се напъва да бие сватбените камбани — поясни Тони.

Погледът му лееше потоци благоговение. Досега в отношенията си с Поли той бе възпиран от мисълта, че няма право да си позволява онази свободна изява на чувствата, без която един влюбен млад мъж е като човек с пранги на състезание по бягане, поради факта, че Вайолет Уодинггън държеше авторските права над бедната му личност. Но сега всички препятствия помежду им бяха отстранени и Поли, макар да нямаше представа за това, вече се намираше в компанията на Мъжа-покорител.

— Моят годеж, слава на бога, е вече минало — най-накрая в прав текст съобщи новината Тони.

Случаят изискваше поздравления, а не съчувствие и Поли не закъсня да ги отправи.

— Струва ми се, че си късметлия — каза тя.

— И аз мисля така.

— Не съм срещала досега момиче от висшето общество, чието сърце да не е като на замразена риба — допълни Поли, говорейки като човек, който знае. — Иначе е симпатична на вид.

— Предполагам, че е.

— Какво от това обаче?

— Точно казано.

Женското любопитство на Поли се засили.

— Какво те накара да се сгодиш за нея?

— О, случват се такива неща.

— Явно.

В бръснарския салон на Прайс за кратко се настани тишина. От Бромтън роуд долиташе шумът от забързаното движение. Лондон работеше и се забавляваше без да подозира, че съвсем скоро на Мот стрийт предстояха вълнуващи събития. Поли стана и се огледа в огледалото. Тони взе едно списание и се опита с негова помощ да светне една пикираща покрай него муха. Но не улучи и ципокрилото продължи пътя си с възмутено бръмчене. Това пък накара Тони да метне списанието на масата.

— Ами… — заекна той.

Поли се обърна.

— Да?

Тони разхлаби вратовръзката си.

— Като сме отворили дума за годежи…

— Да?

— Мийч ми разказа за своя днес.

— Господин Мийч?

— Да.

Нещо избумтя по вратата — изглежда някое от децата, чието присъствие придаваше живот и одухотвореност на Мот стрийт, беше изпробвало силата на ритника си по нея. Тони не му обърна внимание. Нито пък Поли. Младият мъж стоеше в средата на стаята и чупеше пръсти, докато Поли, вдигнала бутилка с „Дерма виталис“, разглеждаше с видим интерес етикета й.

— Винаги съм си мислела, че господин Мийч е женен.

Тони поклати глава.

— Предполагам, че е заради погледа му. Един такъв вял, примирен, като на женен мъж. Но по настоящем Мийч е само сгоден.

— О?

— Да. Само сгоден, засега.

Поли остави бутилката с чудодейната микстура.

— Бил е сгоден два пъти — продължи Тони. — Което показва, че на този свят за всеки има надежда за ново щастие.

Детето, което срита вратата — или пък може би друго дете — сега започна високо и пискливо да крещи нещо на друго — или пък на други деца на улицата отвън. Поли изчака врясъкът да поутихне и попита:

— Защо толкова се интересуваш от господин Мийч?

— Не от Мийч. Само от неговите методи.

— От неговите какво?

— От неговите методи. От системата му. От подхода му при сгодяване.

— О?

— За мен беше много поучително да слушам как Мийч разказва за своите методи.

— И какви са те?

Голяма част от смущението, обзело Тони допреди малко, изчезна и той продължи разговора с увереността на човек, който най-накрая е открил спасителната пътека сред гъсталака. Имаше вида на актьор, на когото са подали правилната реплика.

— Всъщност, ако трябва да бъдем прецизни, те са разнообразни. С първата си годеница той изглежда е бил доста предпазлив.

— Предпазлив ли?

— Метафоричен, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не разбирам.

— Ами двамата седели на една пейка в гробището и Мийч я попитал дали ще й хареса да види неговото име върху собствения си надгробен камък.

Поли поумува над разказаното.

— Не особено добър опит — отсъди тя.

— Но не и толкова несполучлив — възрази Тони. — Дал е резултат.

— Тя е казала, че би й харесало да види неговото име върху собствения си надгробен камък?

— Да. Не веднага, разбира се, а след дълги и щастливи години семеен живот.

— А как е подходил към втората?

— Там нещата са били различни. Разбираш ли, по това време Мийч започнал често да посещава киносалоните.

— Какво общо имат те с годежа?

— О, много общо. Филмите променят цялата стратегия за настъпление.

Иначе гладкото чело на Поли се надипли от бръчици.

— Той й е предложил в киносалона ли?

— Направил е нещо по-добро от това. Внимателно наблюдавал реакциите й, когато в някоя сцена героят страстно прегръща героинята и един ден Мийч заложил късмета си, за да спечели или загуби всичко — грабнал я в прегръдките си.

— И?

— Целунал я с такава бурна страст, че всичките й кости се втечнили. Всъщност това сам го подразбрах. Мийч не ми го предаде така картинно. Той само каза, че я целунал. Но ти сигурно можеш да си представиш как Мийч би целунал момиче.

Този път Поли даде изцяло положителна оценка на действията на Мийч. Жените обожават решителните мъже и поради тази причина Мийч се издигна в очите й. Явно под видимо спокойната гръд на бръснаря гореше буен огън. Какво значение има провисналия мустак, когато душата е душа на място.

— Какъв мъж само! — възкликна тя.

— Какъв, както ти правилно забеляза, мъж! — съгласи се Тони. — Това означава ли, че от двата метода ти предпочиташ втория?

— Разбира се.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Пълен напред тогава! — викна Тони. — Все пак бях длъжен да попитам.

И без повече обяснения, приказки и пелтечене той се хвърли към нея в стил Ранен Мийч, грабна я със здравата хватка на пристанищен докер, носещ чувал жито, и я целуна.

После я целуна отново, и отново, и отново. Тони мечтаеше за това от седмици и сега, когато му се отдаде възможността да осъществи въжделенията си, изобщо не се по-майва. Целуна устните й, очите й, косата й, брадичката й и върха на носа й.

— О, Поли! — пропя Тони.

Поли се освободи от прегръдката му с цел поемане на дъх и върна репликата:

— О, Тони!

Думите бяха прости и еднозначни. Такива са младите — няма двусмислици, няма съмнения. А ако все пак имаше някакво колебание в тълкуванието им, сияещите очи на Поли щяха да приемат ролята на преводач.

Бръснарските четки, бутилките с лосион, бръсначите и рекламите по стените гледаха на сцената безстрастно, което предполагаше скрито неодобрение. Нищо подобно, сякаш искаха да кажат те, не се е случвало в „Хигиенния моден салон на Прайс“ от самото му основаване в дните на регентството.

— Обичаш ли ме? — зададе най-важния си въпрос Тони.

— Разбира се, че те обичам.

Тони се поуспокои, седна на ъгъла на мивката и я погледна загрижено.

— Не го казвай с такъв лековат тон, сякаш това е най-простото нещо на света. Страшно трудно е да ме обичат. Никое момиче досега не го е правило. А виж при теб е друго — човек лесно може да те обича — все едно постоянно да му сервират торта след торта.

— Така ли?

— Разбира се, че е така. Всеки може да те обича. На мен ми отне около две секунди да се влюбя в теб. В момента, в който те видях да изскачаш от онези храсти и да се хвърляш под колата ми, аз си казах: „Ето това е момичето, за което ще се оженя!“

— Измисляш си!

— Не си измислям. Точно тогава беше.

— Но какво толкова видя в мен?

— Хареса ми грациозния начин, по който излетя във въздуха.

Поли се намести до него.

— Иска ми се да не бях припадала тогава — каза тя с тих, пълен със съжаление глас.

— Защо?

— Щеше да бъде прекрасно да чувствам как ме носиш в силните си ръце. Всичко пропуснах. Първото нещо, което си спомням, е как лежа на дивана.

— Добре, виж сега дали ще ти хареса — каза Тони, след което я грабна и я понесе из храма на ножиците и бръсначите. След малко обаче я раздруса замислено.

— Трябва да ядеш повече тестени храни — каза той.

— Не те разбирам.

— Не е редно голямо момиче като теб да тежи само десет паунда. (4,5 кг., бел. пр.)

— Но аз тежа сто и пет паунда. (около 47 кг, бел. пр.)

— Глупости!

— Толкова съм.

— Явно съм позаякнал откакто съм в бръснарския бизнес. Усещам те лека като перце. Дали наистина имам такива железни мускули или просто любовта ми дава сили?

— О, ти си невероятен! Но… о, Тони.

— Какво?

Поли скочи на земята и се отдръпна. Дребничкото й лице бе сериозно, а щастливото сияние в очите й започна да избледнява. За един кратък миг тя се бе поддала изцяло на магията на момента, но сега здравият й разум бе започнал да си възвръща владенията. Тя беше момиче с ясна представа за живота.

— Разбира се — каза тя с печална въздишка заради прекрасния сън, който трябваше да си отиде, прогонен от грубата десница на реалността, — всичко това не е хубаво.

Невярващ на ушите си, той я зяпна. Бе оскърбен от думите й — струваха му се твърде груби и неподходящи за тази кралица сред жените.

— Не е хубаво ли? Какво не му е хубавото?

— Ти не можеш да се ожениш за мен. Ще трябва да се ожениш за някое момиче от твоята класа.

— Какво искаш да кажеш с това „твоята класа“?

— Ами представи си, че съдът реши, че ти си истинският граф.

— Слушай! — каза разгорещено Тони. — Чуй ме добре, жено, и не ме карай пак да ти повтарям. Ако аз съм граф, ти ще бъдеш графиня.

— Няма да мога.

— Ще се наложи. Прилепчиво е. Жената на графа е графиня. Не са ли ви учили на това в училище?

— Но не разбираш ли…

— Аз съм сигурен в едно. Няма да стана граф, ако ти откажеш да бъдеш графиня. Това ще е първото условие, което ще ти поставя.

Очите на Поли се напълниха със сълзи.

— Ти наистина ли ме харесваш толкова много?

— Дали наистина… — Тони цъкна с език. — Ти изобщо слушаш ли ме?

Поли обобщи мечтите си.

— О, Тони!

— О, Поли! — не закъсня с отговора и ответната страна. Призованият се смъкна от мивката и още веднъж притегли сбъднатата си мечта в такава прегръдка, от която дори Мийч можеше да научи нещичко. — Какви късметлии сме, че нашите кръстници са ни дали такива имена… Няма да намериш други две имена, които да си подхождат толкова много. Как красиво се откъсват от устните. „Тони и Поли пристигат за уикенда… Какво, не познавате Тони и Поли? Прекрасна двойка, Тони и Поли.“

— Тони и Поли — повтори Поли с наслада.

— Не може две такива имена да се държат разделени. Те са като солта и пипера… или Едгар и лебеда…

— Или Абъркромби и Фич…

Тони отвори уста с поредното предложение, но спря и се оцъкли. Вратата на салона се беше отворила и през нея в салона се шмугна раздърпаната фигура на последната издънка от рода Дройтуич. Петият граф се връщаше обратно в салона както питомен гълъб се връща в къщата, която обича.