Майкъл Периш
Сред белия ад (3)

Жената се беше сгушила на голия под. Беше обърната с гръб към мъжете, които се тълпяха и шумно се лигавеха на входа на палатката. Дълга около четири лакти верига, увита около глезените й, възпрепятстваше бягството й.

Беше варварка. Не носеше нищо друго освен къса кожена препаска. Синьочерната коса стигаше до хълбоците й. Кожата й беше покрита с прах и мръсотия, изглеждаше занемарена, безпомощна и наплашена — беззащитна плячка за мъжете в груби доспехи от кожи и желязо…

— Хей, хубавице! — извика един от тях. — Защо си така самотна? Бих могъл да ти правя компания…

Другарите му грубо се изсмяха — знаеха какъв род компания имаше предвид техният авер. Негодникът — воин гигант, който имаше отвратителен белег на мутрата си, се приближи до беззащитната пленница.

— Давай, Бруунт! — изкрещя един от другрите му. — Тръшни я…!

— Да, награби я — отекна въодушевено ревът на сбирщината, обзета от мръсна похот. — Бруунт — започнаха да скандират името му, — Бруунт, Бруунт…

Разпален от крясъците на другите, боецът се осмели да излезе още по-напред. Трескаво започна да сваля части от доспехите си, освободи се от кожената риза, която носеше. Показа се голата му, потяща се от възбуда горна половина на тялото.

Протегна ръка, докосна рамото на жената, която лежеше на пода, без да помръдне.

— Хей, момиче! — извика той с просташко ухилване. — Тук е старият Бруунт — имам нещо за тебе…

Младата жена изобщо не го удостои с поглед.

— Хей, дивачко! — каза заповеднически той, сграбчи я за рамото и понечи насила да я обърне към себе си.

В този момент младата жена се оживи.

Привидно нежното й тяло експлодира неочаквано в едно внезапно движение. Светкавично се озова на крака, отблъсна от себе си ръката му. В следващия миг десният й крак се изстреля и се стовари с убийствена сила там, където се намираше първопричината за грубиянското поведение на Бруунт.

Великанът замръзна посред движението си. Очите му диво се завъртяха в ямките си, после рухна със скимтене, сгърчи се в праха.

Грубият смях на другарите му рязко секна.

Младата жена стоеше над него, беше скръстила ръце пред гърдите си и го гледаше тържествуващо отгоре.

Бруунт стисна зъби, опита се да стане, но острата болка, която пулсираше в средата на тялото му, му попречи. Със стон се отпусна отново в мръсотията.

— Името ми е Аруула — обърна се младата жена към другарите му и ги измери с пронизващ поглед. — Воин съм от племето на Зорбан. И който иска да ме има, първо трябва да ме победи.

Мъжете в доспехите се спогледаха, загубили ума и дума, не знаеха на какво повече да се начудят — на това ли, че пленницата срази Бруунт, или че ги предизвикваше на двубой.

За момент мъжете останаха неподвижни. Тогава изскочи един, който сметна честта си за особено засегната, и се приближи до варварката с див боен рев.

Аруула не се впечатли.

Пъргаво избегна атаката на противника си, приведе се, когато ударът му се изстреля към нея и с обиграно прехвърляне през рамо, го преметна през себе си. Дангалакът здравата се тръшна на пода. Кокалите му изпукаха.

В следващия момент се приближи друг боец.

И той направи грешката да навлезе твърде много в обхвата на действие на Аруула — дясната й ръка, чиито пръсти беше свила като нокти на хищник, забърса лицето му и раздра кървава рана. Ревящ от болка, мъжът отскочи настрана.

Другарите му бяха малко по-хитри и се придържаха извън обсега, който веригата позволяваше на Аруула.

Фучаща от ярост, младата жена хвърляше искрящи погледи към мъжете. Неудържим гняв кипеше в жилите й и караше голите й гърди да потръпват.

От време на време някой от мъжете изскачаше напред, искаше да опита късмета си — но Аруула веднага се обръщаше и защитаваше територията си като хванат натясно хищник. С ръмжене се въртеше около собствената си ос, не изпускаше от погледа си своите противници.

Въпреки това знаеше, че няма никакъв шанс — щом дангалаците преодолееха първоначалната си уплаха, щяха да се нахвърлят върху нея стръвно, с ненаситна похот. Без оръжие и прикована като животно, не хранеше надежда, че ще устои на превъзхождащата я сила…

Тази мисъл вече проблясна в очите на един от бойците, Аруула очакваше да скочи напред и да се нахвърли върху нея, когато остър като нож глас раздра въздуха.

— Какво става тук?

Мъжете се стреснаха. Редиците им се разделиха, когато мъж с дълга до раменете черна коса и изпъкнали очи влезе в палатката. Носеше като другите космати кожи и доспехи, но по покорното поведение, което онези заеха, Аруула веднага разбра, че става дума за техния предводител.

Вместо да се поклони като другите, тя се изправи в цял ръст и погледна гордо непознатия.

— Твоите хора търсеха забавление — каза тя, когато той съгледа ранените. — И в големия си брой се чувстваха достатъчно силни срещу една невъоръжена жена.

— Тя ни предизвика на двубой, генерале — защитаваше се един от мъжете.

— Като диво животно е! — извика друг.

— Естествено, че е такава — потвърди генералът и остана пред Аруула, измери я от главата до петите. — Тя е дива и неукротима. Жена, която е достойна за велик воин. Ще я взема аз…

Протегна ръката си и понечи да сграбчи закръглените гърди на Аруула, когато отвън прозвуча дрезгав вик.

— Генерале! Маддракс! Върна се…!

 

 

Мат газеше с ругатни в дълбокия сняг. Макар че снегоходките от тарашка кожа вършеха добра работа, багажът, който мъкнеше на гърба си, беше толкова тежък, че всяка крачка се превръщаше в ужасна мъка.

Матю се радваше, че при зазоряване съзря оградения с дървени колове лагер. От някои палатки се извиваше дим към тъмнеещото небе. Буйно пламтяха лагерните огньове, на чието сияние успя да различи бойните машини, ефрантите и няколко фреккойшера.

Лагерът на Алкам.

Върна се.

Мат си пое дълбоко въздух, тогава се заспуска по надолнището.

Лагерът на генерала беше разположен в широка падина. Беше сигурен, че мъжете от стражниците отдавна са го забелязали.

Длъжни бяха.

Крачка след крачка Мат се приближаваше към лагера, чиито защитни огради от трупи все повече се извисяваха пред него. Беше напълно спокоен, въпреки отговорността, която в истинския смисъл на думата беше легнала върху плещите му.

Отровата, която му беше вкарала Сам, все още се намираше в жилите му. Това бе единственото условие, което поставиха нарките — за тях отровата беше гаранция, че Мат ще удържи обещанието си и ще се върне при тях. Инак Йорл и хората му го бяха дарили с пълното си доверие и му бяха показали най-ценното, което имаха…

Мат се приближи до главната порта.

Скованите от дърво крила на портата се разтвориха и му осигуриха достъп до лагера. Стражите го пуснаха да мине, гледаха удивени носения от него голям чувал, платът на който се беше оцветил в кървавочервено.

Не обръщаше внимание на погледите им. Уверено прекоси лагера и се приближи до палатката на генерала, която се намираше в средата.

Стражите, които стояха на пост от двете страни на офицерската палатка, взеха за почест с копията си.

— Привет на теб, Маддракс — каза едният от тях, — Алкам вече те очаква…

Мат измърмори нещо в потвърждение, че е разбрал и влезе.

Алкам седеше на нещо като трон — грубо скован от дърво стол, над който бяха поставени няколко пласта космати кожи — и изпълнен с очакване, гледаше срещу госта си.

— Радостен съм да видя, че Маддракс е още жив — каза той.

— Алкам фон Асмарк поздравява великия воин.

— И аз те поздравявам, Алкам — включи се в играта Мат.

— Успя ли Маддракс да намери своята спътница и да я освободи? — осведоми се лицемерно генералът.

— Не — отговори Мат, както си беше и истината. — Пристигнах твърде късно. Нарка-то вече беше я убил. Остана ми единствено отмъщението.

— Така ли? — попита Алкам и протегна любопитно късия си врат.

Вместо да му отговори, Мат свали кървавия чувал от раменете си, постави го на пода и го развърза. С многообещаващ поглед бръкна — и извади оцапаната в кръв космата глава на нарка-то, която запрати срещу генерала.

Алкам скочи, когато страховитата глава на хищника се приземи до краката му. Ужасен гледаше огромните бивници и смъртоносните зъби. Тогава видя многото кръв и мъртвите, черни очи — и избухна в оглушителен смях.

— Той е мъртъв! — изкрещя триумфално и стисна юмруци. Нарка-то е мъртъв! Маддракс го е победил!

— Да, мъртъв е! — потвърди Мат с безрадостно ухилване. Твоето най-съкровено желание се изпълни. А сега, Алкам? Искаш ли да извикаш стражите си и да убиеш и мен?

— Какво? — Усмивката на генерала замръзна на лицето му. За какво говори приятелят ми?

— Не съм ти приятел — отвърна твърдо Мат. — Никога не съм бил. Никога не си мислил нещо друго, освен да ме използваш за собствените си планове. Е, след като убих нарка-то, вече не съм ти нужен. Защо ти е да ме оставяш жив?

Генералът хвърли на Мат ужасен поглед. Но чертите на лицето му веднага се успокоиха и се възвърна лицемерното ухилване.

— Маддракс се учи бързо — призна той.

— Нали? — Мат кимна мрачно. — И това не е всичко. Къде е Аруула?

Върху лицето на Алкам се възвърна трескавият поглед.

— Изплюй камъчето! — заповяда Мат, измъкна пистолета си и го насочи към генерала. — Или и теб няма да те сполети нищо по-добро от това на нарка-то!

В продължение на един миг военачалникът стоеше замръзнал от ужас. Тогава с дрезгав глас издаде команда — и в следващия момент Мат преживя неприятна изненада.

Изработените от животински кожи платна, които представляваха стените на кръглата палатка, внезапно паднаха — и се появиха десетки стрелци с лък с насочени към Мат готови за стрелба оръжия.

— Както вижда Маддракс, взел съм предохранителни мерки — заяви Алкам триумфално. — Ако Маддракс ме убие, самият той ще умре в следващия миг, пронизан от стрели.

Мат Дракс трескаво се огледа. „Този подъл кучи син!“ Погледите им се срещнаха и като че замръзнаха във въздуха.

— Имаш право — обясни Матю внезапно и бавно отпусна оръжието си.

Алкам вече си помисли, че желанията му са се осъществили, когато Мат неочаквано натисна спусъка. Не се беше прицелил в Алкам, а в главата на нарка-то, която лежеше на пода, без никой да й обръща внимание. И не държеше в ръката си своята Берета, ами сигналния пистолет от аварийния пакет.

Всичко стана за части от секундата.

С оглушителен трясък, който накара стрелците с лък да замръзнат от уплаха, сигналната ракета излетя от дулото и експлодира с ярка светлина, която заслепи всички, които — както и Мат — в този момент не бяха затворили очите си. Пламъкът обгърна главата на нарка-то и напоената с масло козина веднага се запали.

Черепът пламна с глухо изфущяване и след всяка следваща секунда се превръщаше в алено кълбо.

Алкам, който стоеше в непосредствена близост, беше обзет от пламъци. Непоносима горещина се разнесе на всички страни. Огънят обгърна взривообразно цялата палатка, незабавно подпали дървените подпори и кожените платна.

Сред заслепените стрелци с лък настъпи ужасна паника. Някои бяха твърде близо до пламъците и нададоха ужасяващи викове, когато дрехите им се подпалиха, други побягнаха слепешката. Трети пък се хвърлиха ужасени на пода, защото помислиха, че Оргуудоо е извършил унищожително огнено чудо. Нито един не помисляше да стреля срещу Маддракс.

В продължение на няколко секунди цареше неописуема суматоха. Пламъците съскаха, мъжете крещяха с цяло гърло. Изплашените стражи дотичаха, воини се лутаха като живи факли в тъмнината, в агонията си подпалиха и други палатки. И самият Алкам, целият в пламъци, побягна навън и се хвърли в снега.

Възползвайки се от хаоса, Мат изчезна. Сграбчи първия войник, който му се изпречи на пътя.

— Жената! — заповяда му с гръмлив глас. — Варварката! Къде е?

Войникът така и не разбра кога Мат успя да опре в гушата му дулото на „Берета“-та, която беше сменил след сигналния пистолет. Воинът никога не бе виждал такова оръжие — но не се съмняваше, че то притежава могъща магия и може да откъсне главата от шията му.

— Във… в червената палатка — запелтечи той.

Мат го отблъсна от себе си и се втурна надолу по уличката между жилищата на воините. Някъде дадоха сигнал за тревога. С възбудени викове войниците наизлязоха от палатките и забързаха към бушуващия пожар.

Никой от тях не му обърна внимание. Кожената наметка, която носеше, и тъмнината му помогнаха необезпокояван да стигне до червената палатка, която му беше описал воинът. Нахълта в нея и благодари на Твореца, когато видя Аруула жива и здрава.

— Маддракс! — Лицето й се проясни, когато го видя. — Щом чух гърма, знаех, че може да си само ти…

— Да се разкараме оттук — заяви Мат, радостен, че отново може да използва родния си език. Пристъпи до Аруула, прегърна я, за да я предпази, и насочи „Берета“-та към веригата, поставена около глезена на варварката.

Куршумът разкъса ръждясалия метал. Аруула беше свободна.

Мат хвана младата жена за ръка и понечи да я помъкне със себе си, но тя спря, притегли го към себе си и нежно го целуна в устата.

Топло чувство обзе Мат. Отново осъзна, че Аруула беше за него нещо повече от боен другар. Отвърна на целувката й и за кратък миг изглеждаше, че виковете на войниците и пращенето на огъня принадлежат на друг, чужд свят.

Тогава побягнаха.

Презглава излетяха от палатката и само на косъм се разминаха с лъскавото острие, което се стрелна откъм тъмното нощно небе.

Със светкавична реакция Мат блъсна Аруула настрани, направи скок напред и се претърколи. Веднага отново се изправи на крака, обърна се и видя пред себе си едър боец. Дангалакът държеше в ръцете си двурък меч, който размахваше заплашително във въздуха.

— Умри — каза той задъхано, с гърлен глас.

— Сори, момко — изръмжа Маддракс извинително. — Нямам време…

С тези думи вдигна пистолета си и стреля. А великанът, чието коляно куршумът разтроши, изпусна оръжието си и със стон се строполи.

Аруула не се бави нито миг и грабна безстопанствения меч.

— Сега накъде? — попита тя.

— Към кошарата — отвърна Мат и посочи другата страна на лагера, където се намираше ограденото място с ефрантите.

— Тогава хайде — рече Аруула.

На бегом се спуснаха по уличката с палатките и прекосиха лагера, в който цареше пълен хаос. Повечето от хората на Алкам бяха заети с гасенето на пожара и се опитваха да попречат на пламъците да се разпространят и в останалата част на лагера, в който вече бяха унищожили три палатки.

Малцината воини, които Мат и Аруула видяха и им се изпречиха на пътя, бяха на бърза ръка прегазени от тях. Виковете им се загубиха сред общата бъркотия.

Останали без дъх, стигнаха до кошарата с товарните и ездитни животни.

— Стой! — извика стражът, един от малцината, които бяха останали на поста си. Когато видя Мат и Аруула да нахълтват, вдигна копието си и понечи да го хвърли.

Аруула го изпревари.

Мечът й, който тя запрати с убийствена точност, разсече със свистене въздуха и с ужасна сила се заби в гърдите на боеца. Мъжът моментално умря.

Аруула изтегли острието от трупа и взе кожената наметка на постовия, докато Мат мина през парапета на кошарата и се приближи до един оседлан ефрант.

Никога преди не бе възсядал някое от тези космати животни, но в ранчото на чичо си бе яздил диви коне. Може и да нямаше никаква представа как се управлява във въздуха мутирала гигантска мравка — но във всеки случай беше уверен, че може да язди четирикрако животно…

Вкопчи се в твърдата, дълга козина на ефранта и се изкачи до седлото, което беше завързано за мощния гръб на животното. Огромните, извити бивни бяха страховити на вид, ефрантът вонеше като як, но Мат нямаше нищо против, ако това щеше да им осигури измъкването от лагера на Алкам…

Бързо помогна на Аруула да се качи и седне зад него, тогава изплющя с поводите.

Огромният, обрасъл с четина хобот нададе оглушителен рев и в следващия момент ефрантът потегли.

Това беше яздене с ужасни подскоци.

Гигантското животно местеше тромаво масивните си крака, като при това сякаш земята трепереше. Ефрантът полека-лека се отправяше на път. Мат го насочи към преградите на кошарата, които якото животно изпочупи като клечки.

Тогава дръпна поводите, насочи ефранта към загражденията. Животното се подчиняваше с готовност. Свикнало да изпълнява без съпротива заповедите на своите ездачи, се носеше срещу оградата, упорито и непоколебимо като танк, при това все по-бързо и по-бързо. Мощните му бивни проправяха пътя, коловете на палисадата със стон поддадоха и се разпукаха.

С многотонното си тегло стъпка заграждението, смачка всичко и в следващия момент проби оградата.

Бяха свободни.

Мат хвърли през рамо поглед назад, видя, че бягството им не е останало незабелязано. Дотичаха воини с яростни крясъци на уста. В безсилен гняв мятаха копията си след бегълците — но никое не достигна целта си.

— По-бързо! По-бързо!

Мат и Аруула подканяха животното, бягаха навън в тъмнината. Вече повярваха, че са избягали на Алкам и хората му…

— Какво става?

Мъжът, чието лице беше страшно обезобразено от пламъците, се изкачи на покритата с бойници галерия при палисадата.

Стражите се уплашиха, когато под всичките сажди, кръвта и обгорялото месо разпознаха своя предводител Алкам.

— Откраднаха ефрант и избягаха — докладва един от мъжете и посочи навън към равнината, където Маддракс и жената бяха на път да се скрият в мрака.

— Тогава стреляйте! — изрева Алкам, вън от себе си от гняв, болка и омраза. — Не чувате ли? Стреляйтеее…!

Стражите пристъпиха трескаво към изпълнението на заповедта на предводителя си. Стрелите със свистене се понесоха в нощта, проблясваха на бледата лунна светлина — преди да се изгубят в тъмнината, без да постигнат нещо.

— Некадърници! — изръмжа гневно Алкам, от ръцете на мъжа, който беше най-близо до него, изтръгна лък и стрела и му нанесе такъв силен ритник, че онзи гърбом се стовари от галерията с бойниците и се просна долу.

Генералът бързо сложи стрела, опъна тетивата и се прицели. Успяваше да различи ефранта и двамата ездачи в мрака само като сенки.

— Оргуудоо — прошепна той тихо, — помогни ми… Тогава отпусна тетивата — и пернатата смърт се понесе…

Някакво опасно свистене изпълни въздуха — в следващия момент се чу наситен, отвратителен шум. Мат забеляза как Аруула се сгърчи зад него.

— Ъъъх…

— Аруула?

— …аааз… улучена…

— По дяволите!

Докато пришпорваше ефранта в главоломно темпо през падината, Мат посегна зад себе си. Ръката му опипа гърба на Аруула, дървената дръжка, която стърчеше в него, кръвта, която шуртеше от раната. Забеляза, че Аруула губеше сили и й беше трудно да се държи на седлото. Подпираше я с една ръка, докато с другата стискаше поводите.

Мат хвърляше бегли погледи назад. Би предпочел да спре и да се погрижи за раната на Аруула, но ако Алкам и хората му успееха да ги заловят, така или иначе всичко щеше да свърши…

— Аруула?

— М… Мааддракс?

— Дръж се, момиче — извика той умолявайки я, — дръж се…

Аруула промълви нещо като потвърждение, но беше тежко ранена. Тялото й се беше отпуснало безсилно на седлото, придържаше го само силната ръка на Мат.

Той чувстваше как ръкавът на гащеризона му подгизва от кръвта на Аруула. Очите му се насълзиха — и това не се дължеше на ледения вятър, който духаше в падината.

Едва когато оставиха далеч зад себе си лагера на Алкам и стъпиха на първите планински вериги, Мат си позволи да направи кратък отдих — за себе си и заради Аруула. Извади стрелата и се опита да се погрижи за раната с помощта на аптечката, която носеше в джоб върху крачола на гащеризона си.

Младата жена беше загубила много кръв. Мат предполагаше, че стрелата е пробола някой от белодробните лобове. Ако вътрешният кръвоизлив не спреше, Аруула щеше да бъде загубена.

Посред ледената пустош щяха ужасно да замръзнат — трябваше да се опитат да стигнат до селището на нарките.

Мат сложи младата жена пред себе си на седлото и я обгърна с двете си ръце, подкарвайки ефранта все по-нагоре и нагоре в покритата със сняг планина.

Известно време, което му се стори цяла вечност, яздиха през причудлив снежен ландшафт, лед и скали, който на бледата лунна светлина изглеждаше мрачен и зловещ. С всеки изминал час състоянието на Аруула се влошаваше. Признаците на живот, които от време на време показваше, отслабваха все повече и повече, дишането й стана повърхностно и задъхано.

Мат многократно спираше за почивка, проверяваше пулса й и опипваше челото й. Установи, че има треска.

Обзе го паника. Страхът, че Аруула може да умре от раната си, без да е имал шанс да й помогне, почти го подлудяваше. Освен някои обезболяващи медикаменти в аптечката му нямаше нищо друго, което можеше да даде на Аруула.

Имаше нужда от лекар, от болница, от добре обзаведена операционна зала — ала в този първобитен варварски свят нямаше нищо такова.

Кожата на Аруула стана бледа, от ъгълчетата на устата й потекоха тънки вадички кръв. Периодите, през които губеше съзнание, зачестяваха. Може би така беше по-добре — по този начин не усещаше ужасните болки, които измъчваха тялото й.

Мат преглътна с мъка.

Ако не станеше чудо, тя нямаше да доживее до края на нощта.