Васил Друмев
Нещастна фамилия (4)

Заговор

Сутринта беше тиха и приятна. Вятърът ставаше ту тих, ту силен: понякогаж съвсем затихваше, а понякогаж пак завиваше силничко. Птиците начнаха оттук-оттаме да издават приятни гласове. Тук-таме начнаха да се чуват овчарски свирни, блеянията на овце и лаение на овчарски кучета. Божията птичка (веселата чучулига) забавно се издигаше към облаците, като издаваше приятни и в жалост приводящи звукове. Тя сякаш че със своята неподражаема песен славеше всеблагаго Творца и се виждаше, че с нетърпение чакаше изгряванието на слънцето и затова ту се скриваше в гъстите облаци, ту се спускаше надолу като стрела и жално чучулигаше… На това жално чучулигание отвещаваше от отдалечената гъста гора гордият славей със своята хармоническа и сладкогласна песен.

В тази приятна сутрина от селото Преслав излязваше един млад человек и се упъти към ближната гора. Той вървеше забавно и на бледното му лице беше запечатана дълбока печал… Както се виждаше, у него освен една дълга сопа друго никакво оръжие нямаше. Едно голямо черно куче го придружаваше и което, за да развесели стопана си, бягаше ту напред, ту назад и издаваше радостен лай.

Този млад человек беше Влади (Петровът син). Той ходи да събира дружината си и от любопитство замина и в Преслав да види що прави чичо му Вълко. Кога влезе в Преслав, Влади беше весел; но излезе оттам печален (както го видяхме)…

Като възлезе на ближната гора, додето се простират развалините на стария Преслав, Влади се удиви от приятното зрелище. Пред очите му се представи преславската равнина с всичката си хубост, окръжена от всичките страни със зеленолиствена гора; тя беше очарователна. Повърхността й беше покрита със зелена трева и разноцветни благовонни цветя. Реката Камчия, подобно на сребърна змия, кривеше се по тази равнина и със своето шумтение отвещаваше на тихия северен вятър, който я правеше да показва малките си вълни, подобни на малки снежни лебеди…

След няколко минути светливата зора, която предвещава прекрасен ден, отвори величествените възточни двери, от които се показа горделивото слънце, увенчано с разноцветни блестящи венци… Неговото появление съвършено съживи всичката спяща природа: птиците начнаха да пеят по-гръмко и по-сладко; приятните пастирски свирни начнаха да се чуват от всяка страна… С една реч, всичко беше будно…

От това приятно зрелище на Владевите очи се показаха сълзи, които той напразно се мъчеше да скрий и като не можи, той им даде воля и начна с глас да плаче. И плачът му беше жалостен… Величественото зрелище на природата вместо да възбуди в него радостни чувствувалия, то възбуди жалост и плач. Но Влади плачеше не за себе си, а за толкоз нещастни, които, като са обременени с тежки страдания, не смеят да дигнат очите си и да се наслаждават от веселящата природа.

Това мислеше Влади и плачеше. Но заведнаж като че нещо важно му доде наум, той отри сълзите си и каза: „Ето, един час има, от как седя аз тука, а никой се още не явява…“

После той седна до едно дърво, взе в ръцете си Глока (тъй се зовеше черното му куче) и се замисли:

„Сутре — мислеше си той, — сутре те ще бъдат или свободни, или не ще ги има вече на света. Не дай, Боже, да се случи последното!… Ами ако се случи? Как ще се явя пред татковите очи? Той може в него час да умре и аз трябва да се убия…“

След това размишление той издигна очите си нагоре и каза с глас:

— Боже! Защо са толкова нещастия на нашия род? Дядо ми, татко ми, чичови ми и братовчетата ми търпели толкоз и все още търпят!… Дали тъй много са Те разгневили?…

При тези думи от Владевите очи се изляха безбройни сълзи. Той можеше още да продължава това си жално възклицание, но Глок, който беше заспал в ръцете му, заведнаж скочи и силно залая. Влади се възви и на лицето му се показа удивление: зад него стоеше прав един старец, който беше си турил ръцете на гърдите си и внимателно гледаше Владя. Той беше Вълко.

— Аз мислех — каза той на Владя, — че само аз съм нещастен, но уви — то имало и други, които като мене оплакват дните си!

Влади, макар и да позна чича си, но не рачи да му се каже кой е, а като стана, каза му с нажален глас: „Ах, старче, може ли да не оплаквам дните си, като…“

— Знам, знам — каза старецът, като прекъса думата му, — аз слушах всичко, що ти хортуваше сега… Но, юначе! Ти тука си сам, а нямаш никакво оръжие върху си.

Като казваше това, Вълко измъкна из пояса си дълъг нож.

— Какво ще правиш, старче? — запита го изумлено Влади.

— Ний ще погинем — каза Вълко, — но ще умрем като българи. Вземи, юначе, сопата си и се готви да се защищаваш с нея…

В това време изгърмяха няколко пушки и се чуха страшни гласове: „Тук са и двамата, хем са сами!“

Чак сега Влади позна, че разбойници са го забиколили, и вместо да се уплаши, той извади от пояса си два пищова, подаде едина на Вълко и му каза с весел глас:

— Ти право каза, старче, ний ще умрем като българи… Да умреме!

Те с пищовите си свалиха двама разбойника, но в тази минута другите разбойници се развикаха с радостен глас: „Сега, сега! Те изпразниха оръжията си!“

Влади и Вълко се спогледнаха един друг с изумление и се чудеха какво да правят. След една минута Вълко поглади лицето си и каза спокойно:

— У мене има нож, а у тебе — дълга сопа. Ще се защищаваме, дору паднем…

Той доде издума тези думи и около десет едри яничари нападнаха на тях с голи ножове.

Влади и Вълко се защищаваха мъжествено: но какво можеха да сторят двамата против десетмина въоръжени яничари? Вълко вече плуваше в кръвта си, когато Влади погледна, че над главата му висят три окървавени ножа, които бяха готови да паднат върху му; но в тази минута блесна се нещо си пред очите му и тези, що държаха страшните ножове на главата му, простряха се без глави на покритата с кръв трева. Влади много се почуди, като видя, че отпреде му вместо разбойници стоят няколкомина от неговата вярна и храбра дружина. Те всички държаха в ръцете си голи ножове, от които капеше кръв.

— Пометко! — извика Влади, като прегърна едного от дружината си. — Ти ме избави от явна смърт! Как да ти благодаря?

— Мене не трябва да благодариш — рече Пометко, — но на кучето си Глока; защото ако да не беше Глок, ти досега щеше да си на онзи свят…

— Глок ли? Не може да бъде! Той, щом като доде при мене Вълко, и се изгуби от очите ми…

— Вълко! Нима той беше при тебе?

— Ах, Боже мой! — каза Влади с разтреперан глас. — Аз го забравих!… За Бога, дружина, вижте дано е жив. Влади, като премисли, че Вълко може да е убит, побледня и се разтрепера. Той предпочиташе по-добре да убият него, нежели чича му.

— Ах, той убит! — извика Влади, като видя, че пет крачки надалеч от него Вълко лежи като мъртъв и облян в кръв. „Убит, убит“ — повтори Влади и падна като безчувствен… Като се свести, той повъртя насам-натам мътните си очи и като загледа Пометка, каза му със слаб глас:

— Пометко, жив ли е Вълко?

— Жив е — радостно каза Пометко, — но той тъй е сега слаб, щото трябва барем най-малко един час да поспи спокойно…

— Тук ли е той? Аз искам да го видя — каза Влади, като се мъчеше да стане.

— Вълко сега е в Преслав, Владе, но не бой се: неговите рани не са опасни, както и твоите…

— Нима аз съм ранен?

— Ти имаш три рани в гърдите си, но те никак не са опасни. Аз ги умих и ги свързах добре…

— Благодаря ти, Пометко. Ти довтаса с време… но струва ми се, че ти ми казваше защо аз трябва да благодаря на Глока, че ако да не бил той…

— Аз право ти казах.

— Че как се случи това?

— Ний, като вървяхме спокойно към назначеното място, заведнаж видяхме, че срещу нас иде Глок с окървавена мусура. Той, като се приближи до нас, залая силно и бързешком доде насам. В това време гръмнаха няколко пушки. След пет минути гръмнаха още две и ний с удивление видяхме, че от гъсталака излазят десетмина с ножове в ръка и отиват към това място… Аз чух Глокова глас и благодарение Богу, отървах те.

— Моята дружина е вярна — каза Влади, като стана, — но де е тя? Аз никого не виждам!…

— Тя е хе там, в онзи гъсталак — каза Пометко, като посочи към ближната гора, — аз се страхувах да не ти стане лошево, като видиш около себе си въоръжени хора, затуй ги проводих там…

Влади няколко минути стоя умислен, но заведнаж той побледня, улови Пометковата ръка и му каза протяжно:

— Ти си бледен, Пометко! Ръката ти гори като огън… Да не се е случило някакво нещастие? Някой от моята дружина да не е ранен или убит?

Пометко повече побледня и се разтрепера; но скоро той се съвзе и каза спокойно:

— Слава Богу, никой не е убит…

Виждаше се, че този разговор беше тежък за Пометка и той търсеше случай да го промени.

— Гледай, Владе, че пладне наближава — каза той, като показваше към слънцето, — нам не понася тъй напразно да губим това скъпо време; трябва в тази нощ да освободим Вълковите синове…

— Аз пък забравих — извика Влади, като се удари по челото, — всичката ми дружина тука ли е, Пометко? — Тука е.

— Никой не се ли отказа?

— Не. Всякой, щом като чу, че Вълковите синове са в хайдушки ръце, напусна работата си, грабна пушката си и тръгна…

— Аз не се съмнявах в техните добри сърца. Ами как додохте дотук?… Да не дигнат подире ни потеря?

— Не бой се, Владе. Ний един по един тъй изкусно додохме дотук, щото нито една жива душа не видя… Но, Владе, ний пак се захортувахме…

Влади, без да продума нещо, отиде към другарите си и като приближи до тях, той им каза с радостен глас:

— Добър ден, юнаци!

— Дал бог добро! — извикаха те в един глас, но после всичките погледнаха с удивление на Владя, който беше навел очите си надолу и проливаше сълзи.

— Не се удивлявайте, дето плача — каза им Влади с нажален глас, — и аз имам сърце като вас и моето сърце се къса на части, като гледам, че без да щем, проливаме всякой ден кръв… Ний сега сме весели, но бог знай сутре колкома ще лежим мъртви… О, да щеше бог да запази всички ви, само мене да умъртвят.

— Не, не! Ний ще убиваме, но не ще умираме — каза Пометко, като извади дългия си нож, на който имаше кървави дамги, и го замахна във въздуха. А всички други гледаха с голямо удивление на Владя, защото те никога не бяха го виждали да плаче; те, макар да бяха уверени, че и Влади е като тях человек, но такожде бяха убеждени, че татко му е самодив и че у Владя има нещо си от самодивство. Влади при последните Пометкови думи бързешком отри сълзите си, изгледа дружината си и им каза с весело сърце:

— Знайте ли, дружина, защо сме се събрали тук?

— Знайме, знайме! — развикаха се всички.

— Тези Вълкови синове аз много ги обичам — каза Влади, като дълбоко въздъхна, — трябва да гледаме благополучно да ги отървем.

— Заведнаж ще нападнем…

— С нападвание нищо не ще можем направи… Нали нападнахме и по-преди? Какво сторихме? Вместо добро — зло.

— Ами какво трябва да правим? — запита го Пометко.

— Аз намислих какво трябва да правим — каза Влади, — но тук трябва голяма осторожност.

— Ний сме готови да изпълняме всичко, щото ни кажеш.

— Ако сполучи тази наша хитрост, ще ви моля да не проливате ни капка кръв…

— Да не проливаме ли? — изкрещя Пометко. — Дору е тази ръка у мене (като показа десницата си), аз не ще престана да проливам кръв!

При тези думи Пометковото лице пожълтя, очите му се зачервеняха, джуните му се разтрепераха и той, като замахна дългия си широк нож на въздуха, извика със страшен глас:

— Да мрат, да мрат тези проклети яничари! Аз имах едничка сестрица… тя ми беше и за майка, и за баща, и за брат… Аз я пазех като очите си. Но тези яничари, тези дяволски деца, убиха я пред очите ми!…

Тук Пометко заплака с глас…

— Утеши се, друже — каза му Влади, като го улови за ръката; — то, що се е минало, не се връща вече.

— Знам — каза Пометко, като дръпна ръката си, — знам, че не се връща, но аз искам да отмъстявам… искам да проливам кръв, а ти… ти не ми позволяваш.

— Ако искаш Вълковите синове да станат жъртва… аз ти позволявам — каза Влади, като скръсти ръцете си.

— Ни капка! — извика Пометко, като скри широкия си нож и отри сълзите си. — Кажи сега, Владе, какво трябва да правим, за да освободим Вълковите синове, без да пролейме капка кръв?

— Трябва подир два часа ний да сме в Шуменския балкан. Хайдуците в тази нощ трябва да бъдат там, защото, както каза татко ми, тя гора била най-способна да крий хайдуци. Аз ще ида да поразгледам тази гора, а после ще заведа и вас…

— Че какво ще правим там? — чуха се няколко гласове.

— Ето какво: вий всички, дору е още рано, ще се качите на онези дървета, под които ще се съберат хайдуците, а аз ще стоя в едно отдалечено място и щом настъпи среднощ, заедно с Глока ще дода там… Вий трябва да имате пушките си насочени към тях и да гледате да не направите шум, защото, ако догадят, всички ще погинем.

— Ами ако ни видят?

— Както казва татко ми, там дърветата били много клонести… Вий ще се качите нависоко и аз се надявам да не ви видят; но щом като дода аз при тях, вий полекичка да слезете по-надолу.

Пометко от този план никак не беше задоволен и затова, като стискаше зъбите си, каза:

— Чакай да видим дали ще додат те на него място. А ний ще ли познаем под кои дървета ще се съберат тези яничарски хайдути, че на тях да се качим?

— Ще познайме, Пометко, ще познайме — каза Влади, като потупка Пометка по гърба, — но ако някого е страх, да не дохожда…

— Всички, всички ще идем! — развика се Владевата дружина.

— Като е тъй, да вървим, че време минува… бог да е на помощ! бог да е на помощ!

След тези думи Влади и дружината му се скриха в тъмния гъсталак.