Метаданни
Данни
- Серия
- Маддракс — Тъмното бъдеще на Земята (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rom sehen und sterben, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nqgolova (2008)
Издание:
Издателство „Литера Прима“, 2004
ISBN 954-738-109-1
Verlagsgruppe Liibbe GmbH & Co. KG, 2001
История
- — Добавяне
Нощта беше студена като смъртта и пълна с призраци.
В края на деня гората наоколо сякаш беше потънала в някакво черно море, всред което гореше малък огън, изгубен като самотен остров. На брега му от бакърена светлина — две фигури, подобни на корабокрушенци, плътно една до друга и неподвижни като мъртъвци. Ала не бяха нито мъртви, нито спяха. Защото през тази нощ не можеха да мислят за сън. Вместо това дебнеха зорко, почти напрегнато в мрака и мълчаливо се ослушваха за шумовете, които изпълзяваха изпод мантията на нощта.
Ларн обхвана по-силно в обятията си тесните рамене на Ноона. Тя трепереше и той знаеше, че това не се дължи единствено на студа.
Притиснал момичето плътно до себе си, предпазливо се премести по-близо до огъня. Но пламъците, изглежда, почти не излъчваха топлина. Сякаш тази странна нощ щеше да погълне и горещината.
— Вятърът — прошепна младият мъж успокоително в косите на спътницата си, — това е само вятърът.
Топлото му дихание в нейното ухо накара Ноона да изтръпне. Искаше да кимне в знак на съгласие, искаше да каже, че му вярва. Че има право, съвсем определено! Искаше да внуши на самата себе си, че наистина няма никаква причина за страх. Но не го направи. От устата й не излезе нито звук.
Защото вятърът… не дишаше, не пъхтеше, не ръмжеше. А и вятърът нямаше очи.
А Ноона чувстваше, че я наблюдават! Откъм нощта. Някъде там иззад огромните дървета нещо дебнеше и я държеше в плен с погледа си. Ноона го долавяше съвсем ясно, сякаш беше сграбчена от някаква ръка, която не искаше да я пусне. Но колкото и да се напрягаше със собствените си очи да проникне в тъмнината, не откриваше нищо освен най-мрачната нощ.
Най-сетне Ноона затвори очи и чувството, че някой е втренчил поглед в нея, поотслабна. Притисна се още по-плътно до Ларн, сгуши се в мощните му обятия като малко животинче в майка си и пое тръпчивия дъх, смесица от собствената миризма на Ларн и на щавените кожи, които той — и тя самата — носеха като облекло. Ларн толкова много миришеше на мъж, толкова силно. Приятна, успокояваща миризма.
Устните на Ноона се свиха в лека усмивчица. Въпреки всичкия страх, който се беше промъкнал в сърцето й тази нощ, не съжаляваше за онова, което беше сторила. Правилно беше решението й да помогне на Ларн и да остане с него. Нищо че цената, която трябваше да плати, беше висока и кървава…
Ноона се унесе в неспокоен полусън и мислите й се върнаха назад в близкото минало. Назад на север при ордата номади, към която тя и Ларн принадлежаха допреди няколко дни и която осъмна като техен смъртен враг!
Ларн не искаше повече да следва предначертан път. Не се подчини на старите правила и не желаеше повече старците да му казват какво, кога и как да се прави. Не, Ларн имаше възражения, които се отнасяха до живота на ордата и бъдещето й. Имаше предвид сътрудничеството с други племена. Размяната на знания и стоки, храни, инструменти и оръжия.
И не скриваше мнението си. Още по-малко това, че хората не бива да отдават прекалено голямо значение на съветите на шаманите и техните богове. Съдбата на всеки човек е в собствените му ръце!
Това се оказа съдбоносна грешка. Защото, макар и да беше посял съмнение между младите хора в ордата, настрои против себе си преди всичко вярващите в боговете. А те бяха болшинство и думата им тежеше повече.
По заповед на старейшините младият бунтар беше арестуван, окован и устата му — запушена. Присъдата беше ясна още преди да е произнесена. Но Ноона не допусна да бъде изпълнена!
Беше израснала с Ларн. Харесваше го, може би дори го и обичаше — поне като брат, защото Ларн никога не беше показвал към нея нещо повече от този вид любов. Ноона беше слушала изказванията му и думите му бяха докоснали нещо у нея, макар и да не беше попаднала изцяло в техен плен. И тъй, тя взе решението си не заради идеите и идеалите му. Не, направи го единствено заради Ларн.
Ноона го беше освободила, преди да успеят да го убият с камъни или да го пребият до смърт. Нещо повече, тя подготви и съвместното им бягство.
До момента, когато тя и Ларн стигнаха до фреккойшерите, които Ноона беше укрила малко по-настрани от лагера, всичко мина добре. Тогава беше открито изчезването на затворника и още преди Ноона и Ларн да се качат на ездитните си животни, ето че се появиха двама членове на ордата!
Ларн излезе насреща им. Беше добър воин, един от най-добрите в ордата. Двамата преследвачи щяха да изпитат това на гърба си. След кратката, но ожесточена битка загинаха…
Как в крайна сметка успяха да се измъкнат безнаказано, Ноона не знаеше и до ден днешен. Преживя бягството като в транс, парализирана от най-дълбок потрес заради двете жертви. Спомняше си съвсем смътно хаотичното преследване с фреккойшери. Но й се струваше като че ли не е присъствала сама, ами е чула някой да го разказва.
А сега всичко беше минало.
Бягството им беше преди няколко дни, отдавна бяха оставили бедната северна земя зад себе си и изглеждаше, че може би вече няма да ги преследват.
Единствено страхът ги следваше по петите. Все още продължаваше да тегне поне върху Ноона. Като хищно животно, чието търпение е безкрайно, което не се отказва от плячката си и изчаква удобния момент. За да се нахвърли върху нея. Някога, неочаквано…
Не минаваше ден, който да не изкара на дневен ред нови въпроси. И не минаваше нощ, през която командир Матю Дракс да не размишлява над отговорите. Без да ги намери…
След събитията в Боллуна сънят се беше превърнал в рядкост за Мат. Щом легнеше, види се, мозъкът му приемаше като императив — да работи с пълни обороти. Не преставаше да мисли за своето положение. Стигаше дотам, да изпада в авантюристични размисли и да създава налудничави теории. Докато по правило му се стореше, че е изпаднал в плен на трескави сънища.
Затова Мат отлагаше съня задълго. Чакаше тялото му дотолкова да се изтощи, че почти не се подчиняваше на волята му. Едва тогава лягаше, изпадаше в състояние, което no-скоро приличаше на безсъзнание, отколкото на нормален (и здрав) сън.
И докато стигне до това състояние, Матю Дракс караше. Пръстите му стискаха волана на джипа „Хамър“, сякаш трябваше да се държи здраво за него, за да не падне. Над капака на двигателя се взираше с парещи очи в нощта, осветена единствено от бледата пълна луна. Фаровете отдавна вече не функционираха. Изглеждаше като че ли тъмнината не е нищо повече от едно чисто отсъствие на светлина. Сякаш между дърветата беше изсипана и се е разляла лепкава чернота.
Нещо, което дори не би учудило истински Матю Дракс. Защото едва ли имаше още нещо, на което да се учуди.
Гората например, до която стигнаха днес. Доста голяма част от нея се състоеше от огромни дървета. Нищо необичайно, а и Мат Дракс не за пръв път в живота си виждаше със собствените си очи гигантски секвои. Още когато беше малко момче, баща му го вземаше със себе си и посещаваха затънтени места, отчасти все още девствени ландшафти в американския Запад. Лагеруваха под звездния свод и татко му го беше научил на много неща, свързани с природата и нейните закони. И наред с безбройните други неща беше научил сина си, че секвоите израстват на височина до сто и двайсет метра и стволовете им могат да достигнат до десет метра в диаметър и че тези дървета ги има само в западната част на Северна Америка.
Сега обаче този син пътуваше из Италия… и между мощните стволове на гигантски секвои! Лудост. Невъзможно.
Но беше така. Съвпадаше абсолютно точно с картината, която Матю Дракс все по-ясно виждаше пред очите си. Онази картина, която му показваше какво се е случило там, където се е приземил, и че тя се състоеше от отделни части, които — всяка поотделно взета — просто не можеха да съществуват! Но в целостта си тези части имаха смисъл, макар и Матю Дракс да не го разбираше или по-скоро — все още не искаше да го разбере.
Всичките неща и детайли, с които се беше сблъскал през изминалите седмици, оформяха картината на един нов свят. На свят, произлязъл от развалините на стария. От останките на онзи свят, от който произхождаше Мат Дракс. Който, изглежда, беше отминал, не — загинал. Унищожен от „Кристъфър-Флойд“, колос от скали и лед с диаметър осем километра, дошъл от Вселената и сблъскал се със Земята…
Да, това беше най-големият въпрос, решаващият. Въпросът, на който Матю Дракс знаеше най-малко отговора: Колко време е минало от сблъсъка с кометата?
Във всеки случай много повече, отколкото беше предполагал. Това междувременно му стана ясно. Големият взрив далеч не е станал преди няколко седмици, не и преди няколко месеца. Ами преди години. Дракс преглътна с мъка.
Дори и това предположение представяше нещата в по-слаба светлина. О, направо си беше опашата лъжа! Един от жалките опити за самозалъгване! Сякаш в ухото му седеше някакво малко човече, което не се уморяваше да му втълпява и с всяка дума този въображаем нещастник се опитваше да представя нещата като безобидни.
Но за Мат Дракс беше достатъчно само да се огледа, за да види, че няма място за разкрасяване на нещата. Трябваше само да си припомни какво се беше случило, откакто излезе от останките на катастрофиралия си самолет…
Нямо поклати глава. Не, всичко беше така. Всичко съвпадаше. И той направи едно-единствено заключение: Той, командирът Матю Дракс, пилотът от американските BBC, беше кацнал в бъдещето! Макар и все още да се намираше на добрата стара Майка Земя, нейното лице се беше променило коренно, след като „Кристъфър-Флойд“ се стовари върху нея с всичка сила, като титаничен юмрук на някакъв разгневен бог. И оттогава… беше минало много, твърде много време.
На Мат му се искаше да мисли за десетилетия. Или пък това му нашепваше другият глас (може би този на разума, който искаше да го предпази да не полудее). Но той го знаеше по-добре, отдавна вече. И накрая изрече това си познание, макар и с половин глас и с горчивина: — Столетия…
Трябва да са минали векове след сблъсъка с кометата, без съмнение. Твърде много неща се бяха променили, за да е станало в кратък период от време! Географията вече не отговаряше на онази, която Мат познаваше, флората и фауната се бяха променили коренно. Гъмжеше от растения и животни, които не бяха отбелязани в никоя енциклопедия в света. Мат беше видял гигантски плъхове, чудовищни скакалци и… още много неща. Забрани на спомените си да изкарват повече наяве тези картини на ужасите. Инак щеше да стигне до лудост, от която, както се вижда, бягаше с този модерен военен джип, който вероятно беше на неколкостотин години…
Ноона се сепна в леката си дрямка. Клепачите й се отвориха изведнъж като ципа на презрели плодове. Всичката умора отлетя и тя отново зорко се заоглежда наоколо — и не откри нищо освен тъмнина.
Тъмнина, но, в която както и преди нещо продължаваше да шумоли, да скърца, да пука. В която се движеха неща, безименни и невидими.
Или пък в крайна сметка съвсем не бяха безименни? Не носеха ли онези мрачни имена, които бяха добре познати на шаманите? Там навън не се ли прокрадваха демони или изпратени от боговете слуги, изпълнители на всемогъщата им воля?
Ноона чувстваше как това подозрение се сгъстява у нея. Студено като лед, изведнъж заседна в гърдите й и я накара отново да изтръпне от ужас.
Може пък и в това да се криеше причината, че ордата не изпрати ловци по следите им. Навярно шаманът се беше заел с проблема. Вероятно беше призовал богове или — още по-зле — демони, които сами да се заемат с престъпника Ларн и помощничката му!
И сега бяха тук, бяха открили жертвите си. Играеха си с тях. Само с присъствието си подклаждаха страха им. Преди да ги нападнат, безмилостно и жестоко!
— Спокойно — чу Ноона гласа на Ларн и едва сега осъзна, че цялото й тяло трепери. — Спокойно — продължи да шепне той, не трябва да се страхуваш. Там няма нищо. Аз съм до тебе.
— Но — опря му се Ноона с треперещ глас, — не чуваш ли това? — Тя млъкна, дори задържа дишането си, за да не пропуснат дори и най-слабия шум в мрака.
Ларн също се ослуша, може би само заради Ноона, за да я успокои. После поклати глава. Ноона, която лежеше с пртиснат към него гръб, видя това в сянката на Ларн, която догарящият огън хвърляше върху нея.
— Там няма нищо — потвърди той и повтори: — Само вятърът. Тук, в зеления Юг вятърът говори с по-различен глас, отколкото в студените северни страни.
Ноона бавно кимна.
— Да, може и така да е. Но нещо се движи в мрака.
— Фреккойшерите — рече Ларн. — Тази нова страна е чужда и за животните. Навярно това ги прави неспокойни.
— Да, сигурно имаш право.
Бяха вързали двете ездитни животни на около половин хвърлей копие от лагера си. Фреккойшерите миришеха силно и привличаха комари и разни други гадини, поради което не беше желателно да са в непосредствена близост до тях.
Ноона си поотдъхна и си легна по-удобно.
— Не си ли уморена? — прошепна Ларн и се притисна още по-плътно до нея. Ноона забеляза, че той беше смъкнал кожения си набедреник. Нещо твърдо и горещо докосваше задните й части. Самият Ларн очевидно не беше уморен, напротив…
Ноона нямаше нищо против това му неуместно предложение. От една страна, защото това щеше да разсее страховете й и да отклони вниманието й от шумовете на нощта. И от друга страна, отдавна очакваше Ларн да прояви към нея подобен интерес, за да й се прище да пропусне удобния случай.
Откакто през втората нощ след бягството си го бяха направили за пръв път, Ноона знаеше, че обича Ларн повече и по по-различен начин, отколкото като брат и че винаги е имала тази любов у себе си;
Ларн беше първият мъж, на когото позволи да се приближи толкова близо и да стане едно цяло с нея. Той, напротив, беше натрупал опит, но Ноона не го упрекваше за това. Във всеки случай обиграността на Ларн в любовните работи й носеше лична изгода.
Ала през тази нощ съвместният им живот беше по-различен, отколкото в предшестващите. Защото имаше твърде скорошен, недовършен край…
Ноона се сгърчи в обятията на Ларн и той спря.
— Какво има? — изпъхтя той с лице, толкова плътно над нейното, че тя усети вкуса на диханието му.
Ноона гледаше настрани, в посоката, където знаеше, че се намират фреккойшерите.
— Там! Чуй де!
Ларн проследи погледа й, без да види нещо в мрака, но чу онова, което и Ноона беше чула!
Възбудено тупуркане, жужене и стържене на крила, а към всичко това — дрънчащи шумове. Грухтене и ръмжене като на някакво животно. Накрая сухо изтръгване и хрускане и някакъв странен влажен звук, който последва непосредствено…
…и тогава нещо полетя към Ларн и Ноона!
Нещо тъмно, което бухна глухо на земята пред тях. Нещо топло, лепкаво опръска лицата на двамата. Тъмното нещо се завъртя два пъти около собствената си ос и после спря.
Онемели от страх и ужас, но все още плътно притиснати в обятията си, Ноона и Ларн срещнаха погледа на едни очи от полиран чер камък.
Мъртвите очи на фреккойшер, чиято откъсната глава беше запокитена към тях!
Ноона не беше в състояние да се помръдне дори и най-малко. Гледаше като хипнотизирана черните очи върху черепа на фреккойшера, земята, под който се обагряше с тъмна влага. Струваше й се като че ли стомахът й се е превърнал в гнездо на червеи, които се извиват и вплитат като змии едни в други, като същевременно се опитват да изпълзят към гърлото й.
Но Ларн преодоля страха светкавично. Реагира. И го направи бързо и целенасочено. Изтърколи се от Ноона към огъня. Животното — а само животно можеше да е извършило ужасното дело, Ларн беше сигурен в това — би се страхувало от пламъците.
Скачайки на крака, Ларн посегна слепешката към оръжието си, намери го и го грабна. Сам си го беше измайсторил: дълга колкото половин човешки ръст тояга, обработена на огън и удобна за захващане, в чиито краища беше вградено и закрепено по едно острие, дълго един лакът, леко извито и двуостро.
Ларн държеше мечотоягата, както сам я наричаше, с две ръце косо пред себе си и се оглеждаше на всички страни. Беше невъзможно да се открие нещо. Като че ли нощта бе погълнала Земята. Но онова, което скиташе наоколо и беше убило поне единия им фреккойшер, беше още там. Можеше да се чуе. И не изглеждаше гладът му — или пък само желанието му за убиване — да са задоволени.
Откъм тъмнината нахлуха гърлен тътен и дрънчащо дишане, в добавка — звуци, които не можеха да се определят. Нито Ларн, нито Ноона бяха чували някога преди дори и слабо подобие на това.
И крачки. Провлачени, глухи стъпки. Които отиваха наляво, после отново надясно и при това се приближаваха все по-близо и по-близо, без особено бързане, но неотклонно.
— В името на боговете — прошепна Ноона. — Какво ли може да е това?
— Животно — отвърна Ларн кратко и без да се обръща към спътницата си. С присвити очи се взираше в мрака. Все още не виждаше нищо. Но щом забележеше нещо, някакво движение, щеше да реагира незабавно. Размаха оръжието си, все едно че вече е застанал пред някакъв противник. Остриетата в краищата на тоягата хвърляха червеникави отблясъци на светлината на пламъците, сякаш вече бяха опитали кръвта.
— Какво животно? — попита Ноона със затаен дъх.
— Скоро ще узнаем — рече Ларн. Смяташе, че е някаква раса, която не се среща на север.
— Може да е и някой демон, Ларн — продължи с треперещ глас Ноона. — От мрачното царство на Оргуудоо. Ордата може да го е призовала с магии, за да ни преследва и накаже.
Ларн кимна неопределено. Да, подобно нещо можеше да се очаква от шамана и старейшините… Въпреки това не го вярваше твърде много. От една страна, защото вярата му в богове и демони бездруго стоеше на глинени нозе, а, от друга страна, вече надушваше нещото в мрака! И онова, което се промъкваше покрай тях, категорично миришеше като животно, остро и парливо, на екскременти и урина, на кръв и мърша. Притаяваше се, търсеше слабото място на плячката си, изчакваше момента, когато жертвата му ще направи грешка или ще отслаби вниманието си.
Ларн отскочи назад, приземи се до огнището и пъхна едно от остриетата на тоягата си меч в жарта. После започна да бърка вътре като в казан. Горящите главни се разпръснаха наблизо. Нощта малко се поотдръпна, светлият остров порасна.
Погледът на Ларн проникваше на пет-шест лакти по-надалеч, отколкото досега. Достатъчно далеч. Защото видя… нещото. Онова, което допреди два-три удара на сърцето си смяташе за животно.
Стоеше точно там, където отблясъкът на огъня и мракът на нощта преминаваха едно в друго. И не беше животно, в това нямаше и най-малко съмнение.
Ларн не знаеше какво е това, но във всеки случай беше създание, каквото не би трябвало да съществува на света!