Борис Пастернак
След паузата

Преди три месеца на мен —

навън виелиците бели

на парка гол, незащитен

не бяха още налетели —

 

ми хрумна: буря вън реве

и тук ще съм като затворник

и с нови зимни стихове

ще пълня пролетния сборник.

 

Но дреболиите и тук

връхлитаха като лавина

и зимата, като напук,

изниза се наполовина.

 

Тогава аз разбрах все пак,

защо, осяла тъмнината

с пронизващи кристали сняг,

тя тъй се взираше в стъклата.

 

„Побързай!“ — шепнеше ми с глас

пресипнал, с устни посинели,

а моливите острех аз

и се шегувах неумело.

 

Дордето стихнал, примирен

пред лампата седях отрано,

тя, зимата, дойде при мен

и си отиде неразбрана.