Гюстав Емар
Отмъщение (14)

Глава XIV
СЛЕДИТЕ

Същия ден, около два часа след пладне, — двама души седяха и си бъбреха до буен огън на върха на една пуста могилка край Красивата река. Мястото бе на не повече от четвърт миля от форта Дюкен. Оттам те виждаха стените на укреплението.

Тези двама души бяха канадецът Берже и приятелят му Голямото ухо. Те привършваха своя скромен обяд, състоящ се от чудесна риба, опечена на шиш, уловена в реката от самите тях. Две манерки — едната пълна с ром, другата с пиво — допълваха „пиршеството“.

Като ядяха с голям апетит, без да изпуснат трошичка на земята, те вероятно говореха за много интересни и весели неща, защото често се прекъсваха един друг със смях. Особено канадецът явно изпитваше удоволствие от разказа на своя приятел.

— Кълна се в Бога, началник — проговори той, — цяло щастие е, че ви срещнах в мига, в който искахте да минете реката. Разбира се, не предполагах, че ще ви видя точно днес.

— Аз само търсех моя брат — отговори индианецът с поклон.

— В такъв случай съдбата няма толкова голяма роля, колкото предполагах. Искахте да ме попитате нещо?

— Не, нищо. Просто приятно ми беше да видя приятеля си.

— Благодаря, началник! Все пак всичко бе добре изиграно.

И така значи, англичаните са вбесени от неуспеха си?

— Те обезумяха. Плачат като стари баби.

— Е, тази история всъщност не би могла да ги развесели. Ние им отнехме изпод носа толкова хубави кожи, такава великолепна кожухарска стока, и то когато бяха почти у дома си, уверени, че са вън от всякаква опасност.

— Те се заклеха да отмъстят.

— Толкова по-добре! И ние дадохме същата клетва. Барутът ще заговори! Тогава ще се види чие оръжие пее по-силно!

— Те събират всички воини, които могат да намерят.

— И добре правят, но никога няма да съберат толкова, колкото трябва. Бедният Летящ орел, който се смяташе за много хитър! Аз му доказах, че зная повече от него. За нещастие, този урок няма да послужи нито на него, нито на Опосум.

— Моят брат ги е убил, зная.

— Да, имах това нещастие — отговори, смеейки се, ловецът. — Но как научихте?

— Няколко англичани потърсиха гостоприемство в моето село. Бях на лов с младите. Вкъщи бяха останали само старците и не са посмели да се противопоставят на престоя им.

— Така е, законът е на страната на силния! Значи те са разказали всичко!

— Да! А какво направихте с вашите пленници?

— Заключени са във форта. Пазят ги за размяна.

— По-добре би било да им се вземат скалповете!

— И аз съм на същото мнение, но за нещастие това не е в стила на французите.

— Не са прави, само от мъртвия враг не можеш да се страхуваш.

— Кого убеждавате?… Но на мене не ми вярват… Е, а вие защо сте дошли по тези места?

— По ловните места на моето племе почти няма дивеч. Търся нови райони за началото на големия лов.

— В такъв случай поемам грижата да ви ги намеря. Бъдете спокойни, зная чудесни места, и то недалеч оттук.

— Разчитам на ума и Приятелството на моя брат!

— Погледнете, началник, натам. Тези планини кипят от дивеч.

Двамата приятели станаха и впериха поглед в далечината. Внезапно Берже нададе сподавен вик на учудване.

— Какво става с моя брат? — попита червенокожият.

— Погледнете ето там — каза канадецът, като протегна ръка. — Нищо ли не виждате?

— Виждам човек, летящ по-бързо от сърна, преследвана от ловци. Това е бледолик — бял воин от форта.

— Да, зрението ми е още добро, щом познах човека.

— Какво?

— Да вървим по-скоро! Трябва да го спрем и да го накараме да ни каже защо бяга така лудо.

— Защо?

— Трябва, казвам! Този войник е слуга на един човек, когото обичам и уважавам. Страхувам се, че се е случило някакво нещастие с господаря му!

— Това е съвсем друга работа — отговори индианецът, като нарами пушката си и последва Берже, който вече тичаше по склона.

Канадецът не се бе излъгал. Това наистина беше Златния клон. Добрият човек не тичаше, а летеше, краката му сякаш не докосваха земята. Не страх го тласкаше да ускорява своя бяг — достойният войник не се боеше от нищо в света. Той бързаше да стигне по-скоро до форта, за да заведе помощ на своя капитан, когото бе оставил, както е известно, в твърде критично положение. В мига, в който щеше да прелети край канадеца, без дори да го забележи, Берже прегради пътя му и го спря.

— Накъде се носите като вятър, приятелю? Да не сте се обзаложили? Ако е така, отдъхнете си, защото далеч сте изпреварили своите съперници, уверявам ви!

— А, вие ли сте, господин Берже? Много се радвам, че ви срещнах, много, много се радвам!…

— И аз също, мили, но моля ви, отговорете на въпроса ми!

— Чакайте да си поема дъх! Струва ми се, че ще се задуша! Всичко се върти около мене, нищо не виждам…

Двамата мъже го сложиха да седне. Берже му подаде манерката си. Златния клон отпи няколко големи глътки, след което въздъхна с облекчение.

— Това помага! — каза той, като си пое дъх.

— Сега ви е по-добре, нали? — попита ловецът, усмихвайки се.

— О, съвзех се! Пуснете ме!

— Не бързайте толкова! Най-напред ми кажете какво има! Войникът за миг се замисли и отговори:

— Наистина сте прав, господин Берже. Самият Бог е наредил да се срещнем! Вие обичате моя капитан и ще го спасите!

— Господин Луи! Да го спася? Но какво се е случило с него? Говорете, говорете по-бързо!

— Ще ви кажа с две думи, защото не трябва да се губи нито минута, ако искаме да успеем. Слушайте ме внимателно!

Златния клон започна своя уж кратък разказ и с най-малките подробности, без да изпуска нищо, описа как бе отишъл с графа на лов, как на връщане неочаквано ги бяха нападнали индианци, а може би не истински индианци, а преоблечени бели.

Канадецът и червенокожият с най-сериозен вид изслушаха малко дългия разказ на войника. После Берже подаде ръка на Златния клон и горещо стисна неговата.

— Юнак сте вие! Не мога да намеря толкова висока похвала за вашето поведение! Успокойте се! Опасността не е чак толкова голяма, колкото ви изглежда. Знаете колко обичам капитана, затова можете да ми повярвате. Той е в плен — това е всичко. Ние ще го спасим!

— Сега съм спокоен! — извика войникът и хвърли от радост шапката си във въздуха.

— Радвам се да го чуя! А сега ме изслушайте, моля ви! Въпреки изпитаната храброст на нашите войници в тази ситуация те с нищо не могат да помогнат на капитана. Тук е необходима не храброст, а преди всичко хитрост, независимо с кого си имаме работа — с индианци или, което е по-възможно, с погранични скитници. Тези негодници не са малко в пограничните райони.

— Аз видях индианци.

— Навярно знаете старата френска пословица — възрази канадецът с усмивка: — „Дрехите не правят монаха“. Най-важното е сега веднага да тръгнем към мястото на нападението, за да огледаме следите. След това ще отидем във форта Дюкен и ще разкажем всичко на господин Дьо Контъркьор.

— Колко много време ще изгубим с това! — прошепна войникът отчаяно.

— Така ли мислите? Ще наваксаме изгубеното време, бъдете спокоен! Вярвам, че вече достатъчно си починахте и ще можете да ни заведете до онова място, където ви нападнаха?

— Разбира се! Да вървим! То не е далече.

— Добре! Тръгвайте, ние ще ви следваме.

Вървяха около час и половина, когато войникът изведнъж спря в началото на гората.

— Стигнахме ли? — попита Берже.

— Почти — отговори Златния клон. — Тук излязох изпод дърветата. Да продължаваме…

— Момент — каза Берже, като сложи ръка на рамото му. — Сега, приятелю, позволете ни да вървим отпред, а вие след нас.

— Защо? — учуди се младежът.

— Защото, мили мой, вие сте войник, а не ловец и скитник, и не е ваша вината, че не познавате тайните на тази безкрайна пустош. Предстои ни да четем книга, ако мога така да се изразя, и моля ви, не разбърквайте страниците на тази книга. Дори за по-голяма безопасност, останете тук. Няма да се забавим. Ще дойдете при нас, като ви повикаме. Съгласен сте, нали?

Двамата ловци, вместо да влязат в гората на онова място, където им показа войникът, се разделиха. Единият тръгна надясно, другият — наляво, в широк обход.

„Надявам се после да ми обяснят какво значи всичко това“ — каза си Златния клон.

Тъй като причината, предизвикала първото вълнение, беше вече останала, така да се каже, на заден план, а умората силно го измъчваше, той седна под едно дърво, запуши лулата си и зачака. В това време двамата ловци, като следваха мислено очертана окръжност, разглеждаха внимателно всички следи и с вещина четяха тези странни йероглифи на безлюдната девствена гора. Срещнаха се лице в лице на самото място на нападението… Завършиха огледа, казаха си един на друг своите открития и подредиха фактите. Накладоха огън, седнаха до нега, напълниха лулите си и Берже повика Златния клон.

След пет минути войникът беше при тях.

— Е — попита той, — открихте ли нещо?

— Всичко открихме — отговори канадецът. — Ще изпушим лулата на съвета, за да решим какво да правим. Седнете и слушайте! Ето какво е станало тук.

— Аз зная — възрази Златния клон, присядайки.

— Ще се убедите, че има доста неща, които не знаете. Вас са ви нападнали много хора: едните пеша, другите — на коне.

— Видях само пешаци!

— Конниците са били скрити на двайсет крачки оттук в гъстата гора. Били са двайсет… Следите от конете им така ясно лича е ги преброих. Нападателите дълго са чакали вашето пристигане. По едно време са изгубили търпение. Някои от тях са изпратени на разузнаване, за да предупредят овреме другарите си, когато наближите. Между конниците е имало пет индианци, което също не ми бе трудно да открия. Освен това тук е имало и две жени. Слизали са от конете си, идвали са до това място и са присъствали при нападението, без някой да ги види. Техните миниатюрни крачета са оставили доста ясни следи зад ей това дърво. Те също са били твърде развълнувани от нетърпение… Когато неизвестните са хванали капитана, и жените са заминали заедно с останалите конници. Целият отред се е отправил на запад.

— Но аз нищо подобно не видях — каза Златния клон.

— А ние видяхме! Почакайте! Хората, които са ви познати, са били скрити зад дърветата, за да не ги забележите. Между тях е имало седем индианци. Останалите осемнайсет души са бели. Червенокожите ходят с пръстите навътре. Големият пръст при тях е отделен от останалите четири пръста. Стъпват най-напред с пръстите, после с петата. Белите обратно — първо стъпваш с петата, освен това носят тежки обуща. Всички бели са били с пушки, а от индианците — само петима. Останалите са били въоръжени с пики, лъкове и стрели. По време на нападението вие сте стояли ей там, до онова дърво, на около петнайсет крачки от капитана.

— Точно така. Като ви слуша човек, може да помисли — да ме прости Бог, — че сте участник в събитие го!

Ловецът се усмихна и продължи:

— Искали сте да се притечете на помощ на вашия капитан, дори сте направили няколко крачки към него, но той ви е заповядал да се спасявате и вие сте замръзнали на място… След това сте се обърнали кръгом наляво и сте връхлетели върху враговете. Убили сте четирима от тях.

— Така ли мислите?

— В това съм уверен! Първият е получил куршум в сърцето, а останалите са били убити с приклада на пушката. Телата им са скрити под листата.

— Получили са това, което заслужават… Но продължавайте, вашият разказ е толкова интересен, като приказка.

— Една минута сте били принудени да се биете с доста сериозен противник и с голям труд сте надделели, дори сте паднали на едно коляно.

— Истина е — продължи да се учудва войникът.

— Но благодарение на Бога, все пак сте успели да се спасите… Ето всичко, което се отнася лично до вас.

— Дааа… Ами моят беден капитан?

— Бъдете спокоен, ще стигнем и до него! Господин Луи е стоял прислонен ето до това дърво. Един бял, преоблечен като индианец, се е приближил до него с намерение да му предложи да се предаде.

— Да, но той храбро отказа! Тогава ми заповяда да бягам, а аз не исках, разбирате…

— Точно така! Преговорите са продължили доста дълго. Белият най-после е изгубил търпение и двама души, скрити в короната на дървото, са се хвърлили върху капитана и са го повалили.

— Откъде знаете всичко това?

— Погледнете дървото и всичко ще ви стане ясно! Капитана, обезоръжен при падането и лишен от възможността да се защищава, са го увили в одеяло и са го вързали здраво…

— О! — извика войникът, гневно свил юмруци. — Нека само да ми паднат в ръцете тия разбойници, ще ги накарам тогава да играят по моята свирка! Кълна се в честта си, ще го направя! А сега продължавайте.

— След това похитителите са направили носилка, на която са поставили своя пленник. После заедно с конниците са се отправили на запад. Ето ви приблизително вярното описание на случилото се тук. Освен това твърде е възможно да са завързали очите на капитана, като са омотали главата му с риза.

— Какво ви кара да мислите така?

— Първо, за тях сигурно е важно да не знае къде го водят и, второ, от четиримата, убити от вас, само трима са напълно облечени, на четвъртия липсва ризата. Не настоявам на последното твърдение, макар то да е твърде възможно, още повече, че по законите на горската пустош, с изключение на крайна необходимост, мъртвите не се ограбват, особено приятели.

— Сигурно в този случай сте прав. Бедният капитан! Такъв храбър офицер! Толкова добър началник!

— Сега трябва да обсъдим добре всички събития и с общо съгласие да решим какво да предприемем за спасяването на капитана. Кажете ни вашето мнение.

— Според мене всички тези негодници трябва да се избият…

— И ние мислим почти същото, но как да го направим по-лесно?

— Не ме питайте за това! Всичко, което мога да кажа, е, че когато дойде време, за своя капитан ще се хвърля дори върху рогата на дявола!… Ще им дам да разберат, мога да ви гарантирам!

— Убеден съм в това, но то не е достатъчно. Да измислим нещо друго! Кажете, вожде, ваш ред е да дадете съвет.

— Голямото ухо — отговори индианецът, — великият вожд, е с много опит. Кой може да скрие следите си от него? Той открива дори следите на орела във въздуха. Той ще тръгне по следите на капитана и няма да ги изгуби до самия им край. После ще се върне при своя приятел и всичко ще му разкаже. В това време бледоликият ще отиде в голямата укрепена къща на бледоликите, ще се срещне с техния началник и ще им каже каквото знае. Ще поиска от него своите братя канадци и заедно с тях ще тръгне по следите на вожда. Той не трябва да взема със себе си бледолики воини. Те са храбри, но бъбриви като стари баби и не знаят как се върви по военната пътека в саваната. Аз казах! Какво мисли моят брат за думите на вожда?

— Мисля, че вие сте умен човек и че превъзходно обяснихте всичко, което би трябвало да направим. Изцяло съм съгласен с вас. По-добро според мене не може да се измисли. И тъй, решаваме: ще отида във форта с този бледолик, а моят брат, без да губи нито минута, ще тръгне по следите на врага.

— Голямото ухо така и ще направи — отговори вождът, като стана и притегна пояса си.

— До скоро виждане, вожде! Желая ви успех! Да, тези господа няма да успеят да се скрият! По техните следи вървят двама от най-добрите разузнавачи в света!

Тримата мъже си стиснаха ръцете на сбогуване. Индианецът потъна в гората, а Берже и Златния клон — обратно, — излязоха от нея и с големи крачки се запътиха към форта Дюкен, където пристигнаха малко преди залез-слънце.

Двамата веднага бяха отведени при господин Дьо Контъркьор, чието безпокойство бе твърде голямо. Продължителното отсъствие на граф Дьо Вилие явно силно го бе разтревожило и той искаше час по-скоро да получи някакви сведения за него.

Когато канадецът и войникът влязоха в кабинета на коменданта, той не беше сам. Там бе барон Дьо Грини, също силно обезпокоен от отсъствието на приятеля си.