Майкъл Конъли
Мъртво вълнение (8)

8.

Не позволи на Джеси Митфорд да продължи, докато не подпише декларацията за отказ от право на адвокат. Нямаше значение, че вече се водеше свидетел на убийството, извършено на площадката при Мълхоланд. На каквото и да беше присъствал, причината да е там бе собственото му провинение — проникване в чужда собственост и дебнене на звезда. Детективът трябваше да се погрижи в следствието да няма никакви грешки, за да не допусне евентуалното съдебно дело да бъде прекратено заради процедурни нарушения. Залозите бяха високи, феберейците винаги се извъртаха и той знаеше, че трябва да го направи според всички правила.

— Добре, Джеси — каза Бош, след като младежът подписа декларацията. — Разкажи ми какво си видял и чул на площадката. Ако си откровен и ми съдействаш, ще сваля всички обвинения и ще си тръгнеш като свободен човек.

Формално преувеличаваше правомощията си. Не можеше да сваля обвинения, нито да сключва сделки със заподозрени престъпници. В този случай обаче не се и налагаше, тъй като на Митфорд още не му бяха предявили никакви официални обвинения. Всъщност Хари предлагаше да не повдига обвинение срещу канадеца в замяна на неговото искрено съдействие.

— Разбирам — отвърна хлапакът.

— Не забравяй, само истината. Само каквото си видял и чул. Нищо друго.

— Разбирам.

— Протегни си ръцете.

Джеси се подчини и Бош свали белезниците на Ферас със собствения си ключ. Митфорд веднага заразтрива китките си. Това напомни на Хари как Рейчъл разтриваше китките на Алиша Кент.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Да, благодаря — отвърна канадецът.

— Хубаво, тогава да започнем отначало. Разкажи ми откъде идваш, къде отиваш и точно какво видя на площадката.

Митфорд кимна и двайсетина минути описва историята си, която започваше на Холиуд Булевард с купуването на „звездната карта“ от улична сергия и дългото изкачване пеш по хълмовете. Пътуването му отнело почти три часа и това навярно до голяма степен обясняваше излъчващата се от тялото му миризма на пот. Когато стигнал на Мълхоланд Драйв, вече се стъмвало и бил уморен. В къщата, в която според картата живеела Мадона, царял мрак. Певицата очевидно я нямало. Разочарован, младежът решил да си почине от дългото ходене и да види дали поп звездата няма да се прибере по-късно. Намерил си място зад някакви храсти, където можел да се облегне на стената около жилището на преследваната от него плячка — естествено момчето не използва същата дума, — и зачакал. По някое време заспал, ала нещо го събудило.

— Какво те събуди? — прекъсна го Бош.

— Гласове. Чух гласове.

— Какво казаха?

— Не знам. Просто се събудих от тях.

— На какво разстояние от площадката се намираше?

— Нямам представа. На петдесетина метра. Бях доста далече.

— Какво казаха, след като вече се събуди и можеше да ги чуеш?

— Нищо. Млъкнаха.

— Добре, тогава какво видя, когато се събуди?

— Видях три коли, паркирани до площадката. Едната беше порше, другите две бяха по-големи. Не знам марката, ама май бяха еднакви.

— Видя ли хората на площадката?

— Не, не видях никой. Беше тъмно. После обаче Пак чух глас, идваше пак оттам. От мрака. По-Скоро беше вик. Точно в момента, в който погледнах, видях два кратки проблясъка и чух гърмежи. Приглушени. На площадката зърнах някой, беше коленичил. Нали разбирате, осветиха го Проблясъците. Ама беше за много кратко и не видях нищо повече.

Бош кимна.

— Добре, Джеси. Добре се справяш. Хайде пак да повторим тоя момент, за да сме сигурни, че съм те разбрал вярно. Ти спиш, после те събуждат гласове, поглеждаш и виждаш трите коли. Дотук така ли е?

— Да.

— Добре, ясно. После пак чуваш глас и поглеждаш към площадката. И точно в тоя момент прозвучават изстрелите. Нали така?

— Точно така.

Хари отново кимна. Ала знаеше, че Митфорд може просто да му казва онова, което си мисли, че иска да чуе. Трябваше да изпита хлапето, за да се увери, че говори истината.

— Виж сега, ти каза, че на проблясъка от изстрела си видял жертвата да пада на колене, нали така?

— Не, не точно.

— Тогава ми кажи точно какво видя.

— Мисля, че той вече беше на колене. Случи се толкова бързо, че не го видях да коленичи, както казвате вие. Според мен той вече беше паднал на колене.

Бош кимна. Митфорд беше издържал първата проверка.

— Ясно. Сега да поговорим за това какво си чул. Ти каза, че си чул някой да извиква, преди да прозвучат изстрелите, нали?

— Да.

— Добре, какво извика тоя човек? Канадецът се замисли за момент, после поклати глава.

— Не съм сигурен.

— Разбирам. Не бива да казваш нищо, за което не си сигурен. Хайде да опитаме едно упражнение и да видим дали ще помогне. Затвори си очите.

— Моля?

— Просто си затвори очите. Мисли за онова, което си видял. Опитай се да възстановиш визуалния спомен и звуците ще дойдат сами. Виждаш трите коли, после вниманието ти привлича глас откъм площадката. Какво каза гласът?

Хари говореше бавно и успокояващо. Митфорд се подчини и затвори очи. Бош зачака.

— Не съм сигурен — накрая повтори хлапакът. — Не чух всичко. Според мен викаше Аллах и после застреля оня.

Бош за известно време остана напълно неподвижен.

— Аллах ли?

— Не съм сигурен, но така ми се струва.

— Още какво чу?

— Нищо. Гърмежите заглушиха всичко, нали разбирате? Той започна да вика Аллах и после гърмежите заглушиха останалото.

— „Аллах акбар“? Това ли извика мъжът?

— Не знам. Чух само „Аллах“.

— Можеш ли да кажеш дали говореше с акцент?

— Акцент ли? Нямам представа. Чух само една дума.

— Британски? Арабски?

— Наистина не мога да определя. Беше прекалено далече и чух само тая дума.

Бош се замисли. Спомни си за записите от пилотската кабина по време на атентатите на 11 септември. В последния момент терористите бяха викали: „Аллах акбар“ — „Бог е велик“. Дали убийците на Стенли Кент бяха направили същото?

Но както и по-рано, знаеше, че трябва да подходи внимателно и задълбочено. Следствието можеше до голяма степен да зависи от тази единствена дума, която Митфорд смяташе, че е чул от площадката.

— Джеси, какво ти обясни за случая детектив Ферас, преди да те доведе в тая стая?

Свидетелят сви рамене.

— Всъщност нищо не ми обясни.

— Не ти ли каза за какво става дума според нас или накъде биха могли да клонят нещата?

— Не, абсолютно нищо.

Бош известно време само го наблюдаваше.

— Добре, Джеси — рече накрая. — Какво се случи после?

— След изстрелите някой се затича от площадката към колите. Там имаше улична лампа и го видях. Качи се на едната кола и я върна на заден до поршето. После отвори багажника и слезе. Багажникът на поршето вече беше отворен.

— Къде беше през това време другият?

На лицето на Митфорд се изписа смущение.

— Ами… него нали го убиха.

— Не, имам предвид втория престъпник. Имало е двама престъпници и една жертва, Джеси. Колите са били три, нали така?

Хари му показа три пръста.

— Видях само единия престъпник — отвърна канадецът. — Убиеца. Вторият седеше в колата зад поршето. Така и не слезе.

— И през цялото време просто си седеше в другата кола, така ли?

— Да. Всъщност веднага след изстрелите втората кола обърна и потегли.

— И шофьорът не слезе през цялото време, докато беше на площадката?

— Поне докато ги виждах.

Бош се замисли. Разказът на Митфорд предполагаше истинско разделение на труда между двамата заподозрени. Това съвпадаше със събитията, описани от Алиша Кент — единият мъж я беше разпитвал и бе превеждал, бе давал и заповеди на другия. Предполагаше, че в колата на площадката е останал онзи, който говореше английски.

— Добре — рече накрая той. — Да се върнем на историята, Джеси. Ти каза, че веднага след изстрелите единият потеглил, а другият дал на заден до поршето и отворил багажника. Какво стана после?

— Той слезе, извади нещо от поршето и го премести в багажника на своята кола. Беше много тежко и бая се озори с него. Като че ли имаше дръжки отстрани, ако се съди по начина, по който го вдигаше.

Хари разбра, че свидетелят описва „прасето“, използвано за транспортиране на радиоактивни вещества.

— А после?

— Ами после си се качи в колата и потегли. Остави багажника на поршето отворен.

— Никой друг ли не видя?

— Никой друг, кълна се.

— Опиши мъжа, когото си видял.

— Не мога да го опиша точно. Носеше суичър с вдигната качулка. Изобщо не му видях лицето. Струва ми се, че под качулката носеше и маска за ски.

— Защо смяташ така?

Митфорд отново сви рамене.

— Не знам. Просто така ми се стори. Може да греша.

— Едър ли беше? Или дребен?

— Като че ли среден на ръст. Може би малко по-нисък.

— Как изглеждаше?

Бош трябваше да повтори опита. Това беше но. Ала канадецът поклати глава.

— Не го видях — настоя на предишния си отговор. — Почти съм сигурен, че носеше маска.

Хари не се отказваше.

— Бял, чернокож, арабин?

— Не мога да определя. Носеше качулка и маска, пък и аз бях доста далече.

— Помисли си за ръцете му, Джеси. Нали каза, че е пренесъл багажа от едната кола в другата за дръжките. Спомняш ли си ръцете му? Какви бяха на цвят?

Митфорд се замисли за миг и очите му грейнаха.

— Не, носеше ръкавици. Спомням си ръкавиците, защото бяха от ония големите, каквито носят железничарите в Халифакс. Дебели, с големи маншети, за да не се изгарят.

Бош кимна. Де удряш, де се пука! Защитни ръкавици! Зачуди се дали са били предназначени специално за боравене с радиоактивни вещества. Беше забравил да попита Алиша Кент дали мъжете, които я бяха нападнали, са носели ръкавици. Надяваше се Рейчъл Уолинг да я е разпитала повторно за всички подробности, след като двете бяха останали сами.

Детективът чакаше. Понякога миговете на мълчание бяха най-неловки за свидетелите. И те започваха да запълват празнотите.

Само че Митфорд не каза нищо повече. Накрая Бош продължи:

— Добре, имаме две коли, освен поршето. Опиши ми колата, която е дала на заден, за да спре до него.

— Не мога, честно. Знам как изглеждат поршетата, обаче нищо не разбирам от останалите коли. И двете бяха много по-големи, с четири врати.

— Хайде да поговорим за колата пред поршето. Седан ли беше?

— Тая марка не ми е позната.

— Не, седан е тип автомобили, не е марка. С четири врати и багажник — като патрулка.

— Да, такава беше.

Хари си спомни описанието на Алиша Кент за липсващата кола от гаража й.

— Знаеш ли как изглежда крайслер триста?

— Не.

— Каква беше на цвят колата, която видя?

— Не съм сигурен, обаче беше тъмна. Черна или тъмносиня.

— Ами другата? Оная зад поршето?

— Също. Тъмен… седан. Различаваше се от предната, може да беше малко по-малка, ама не знам каква марка е. Съжалявам.

Момчето се намръщи, като че ли непознаването на марките и моделите автомобили бе негов личен провал.

— Няма проблем, Джеси, отлично се справяш — похвали го Бош. — Много ми помагаш. Мислиш ли, че ако ти покажа снимки на различни коли, ще познаеш ония двете?

— Не, не ги видях достатъчно добре. Осветлението на улицата беше слабо, пък и бях доста далече.

Хари кимна, ала изпитваше разочарование. За момент се замисли. Разказът на Митфорд потвърждаваше сведенията, получени от Алиша Кент. Двамата нападатели явно бяха стигнали до дома й със свой автомобил. После единият беше продължил с него, а другият — с крайслера на Алиша, за да превози цезия. Изглеждаше очевидно.

Всичко това го наведе на нов въпрос.

— В каква посока потегли втората кола?

— И тя обърна, после се спусна по склона.

— И нищо друго?

— Нищо.

— А ти какво направи?

— Аз ли? Нищо. Останах си там.

— Защо?

— Беше ме страх. Бях съвсем сигурен, че съм видял да убиват човек.

— Не отиде ли да провериш дали е жив и дали няма нужда от помощ?

Митфорд извърна поглед и поклати глава.

— Не, страх ме беше.

— Няма проблем, Джеси. Не мисли за това. Той вече е бил мъртъв. Умрял е още преди да падне на земята. Но съм любопитен защо си продължил да се криеш там. Защо не се върна в града? Защо не се обади в полицията?

Канадецът разпери ръце, после ги отпусна върху масата.

— Не знам. От страх. Качих се на хълма, като се водех по картата, не знаех друг път за връщане. Щеше да ми се наложи да мина оттам и си казах: ами ако ченгетата дойдат и ме видят? Можеше да обвинят мен. Ако ония бяха от мафията или нещо подобно и ако узнаеха, че съм видял всичко, щяха да ме очистят.

Бош кимна.

— Явно в Канада гледате много американска телевизия. Не се бой. Ще се погрижим за теб. На колко си години, Джеси?

— На двайсет.

— Добре, а какво правеше в къщата на Мадона? Тя не е ли малко стара за теб?

— Не, не е това. Отидох заради майка.

— Дебнел си я заради майка си, така ли?

— Не я дебнех. Просто исках да взема неин автограф или снимка за майка ми. Исках да пратя нещо на мама, пък нямам нищо. Нали разбирате, просто да й покажа, че съм добре. Мислех си, че ако й кажа, че съм видял Мадона, няма да се чувствам такъв… Нали разбирате. Израснал съм с Мадона, защото мама непрекъснато слуша нейни парчета. Просто си казах, че ще е много гот да й пратя нещо. Рожденият й ден наближава, а няма какво да й пратя.

— Защо дойде в Лос Анджелис, Джеси?

— Не знам. Просто реших, че е място, където си струва да дойдеш. Надявах се да ме вземат в някоя рок група или нещо от тоя род. Обаче явно повечето хора идват тук с групите си. Пък аз съм сам.

Митфорд явно бе решил да се прави на странстващ трубадур… само че в багажа му нямаше нито китара, нито друг музикален инструмент.

— Свириш ли на нещо? Или си певец?

— Свиря на китара, обаче преди няколко дни я заложих. Ще си я откупя.

— Къде си отседнал?

— В момента никъде. Снощи се канех да спя някъде из хълмовете. Всъщност тъкмо затова не си тръгнах, след като видях как убиха оня човек на площадката. Къде да ида?

Детективът напълно го разбираше. Джеси Митфорд не се различаваше от хиляди други, които ежемесечно слизаха от рейса или пристигаха на автостоп. Повече мечти, отколкото планове и пари. Повече надежди, отколкото способности, умения и интелигентност. Не всички, които не успяваха да постигнат мечтите си, отиваха да дебнат успелите. Ала онова, което обединяваше всички, бе отчаяният хъс. И някои никога не го изгубваха, дори след като изписваха имената им с неонови светлини и си купуваха къщи по хълмовете.

— Хайде да си починем, Джеси — рече Бош. — Трябва да се обадя по телефона и после сигурно пак ще започнем отначало. Съгласен ли си? Ще гледам да ти намеря хотелска стая или нещо подобно.

Митфорд кимна.

— Помисли си за колите и мъжа, който си видял, Джеси. Трябва да си припомниш още подробности.

— Опитвам се, ама…

Младежът не довърши и Хари го остави сам.

Щом излезе в коридора, включи климатичната инсталация в стаята за разпити на осемнайсет градуса. Скоро вътре щеше да стане студено и вместо да се поти, Митфорд щеше да започне да зъзне — макар че канадец като него може пък да се почувстваше като у дома си. След като хлапето се поохладеше, Бош щеше да продължи разпита и да види дали ще изскочи още нещо. Погледна си часовника. Наближаваше пет — до брифинга, организиран от феберейците, оставаха още четири часа. Имаше много за вършене, ала все пак разполагаше с известно време за работа със свидетеля. Първият разпит беше дал добри резултати. Нямаше основание да не смята, че има какво да научи и от втория.

Завари Игнасио Ферас да работи на бюрото си. Беше завъртял стола си настрани и пишеше на лаптоп, поставен върху масичка на колела. Хари забеляза, че вместо вещите на Митфорд върху бюрото са извадени други пликчета с веществени доказателства и папки. Тук бяха всички материали от криминалистиката, открити до този момент на двете местопрестъпления.

— Извинявай, че не дойдох да гледам разпита, Хари — каза партньорът му. — Нещо ново от малкия?

— Близо сме. Просто правя почивка.

Трийсетгодишният Ферас имаше атлетично телосложение. На бюрото си държеше награда за първо място на физкултурните изпити в полицейската академия. Освен това беше хубавец, с шоколадова кожа, късо подстригана коса и проницателни зелени очи.

Бош седна на бюрото си, за да се обади по телефона. За пореден път щеше да събуди лейтенант Гандъл, за да докладва за хода на следствието.

— Успя ли да провериш оръжието на жертвата?

— попита, докато набираше номера.

— Да, пуснах го в базата данни на Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие. Преди шест Месеца е купил късоцевен револвер двайсет и втори калибър. Смит и Уесън.

— Двайсет и втори калибър, да, това съответства на фактите — каза Хари. — Не оставя изходни рани.

— Куршумът влиза и си остава вътре, чиста работа.

Ферас произнесе репликата като телевизионна реклама и се засмя на собствената си шега. Бош се замисли за съдържанието, което се криеше зад нея. Бяха предупредили Стенли Кент, че професията му го прави уязвим. В отговор той си беше купил оръжие за самозащита.

И сега детективът се басираше, че купеното от Кент оръжие е било използвано срещу самия него — беше го убил терорист, извикал: „Аллах“, докато бе натискал спусъка. Що за свят е това, зачуди се Хари, в който някой събира смелост да застреля друг човек, като призовава на помощ своя Бог!

— Кофти начин да умреш — отбеляза партньорът му.

Бош го погледна над бюрата и попита:

— Знаеш ли какво научава човек в тая професия?

— Не, какво?

— Че няма добър начин да умреш.