Емилио Салгари
Ловци на бисери (10)

Ловът

На сутринта Жан Баре беше събуден от олелията от тамбури, тасове, тромпети и рев на слонове.

Махараджата, изгарящ от нетърпение да подгони колкото се може по-скоро тигрите, беше дал заповед За тръгване още преди разсъмване.

Седем грамадни слона, с които щяха да бъдат нападани дивите животни, потеглиха за джунглата, предшествани от кучета и следвани от войници и слуги; всички бяха въоръжени с копия, за да могат да отблъснат тигрите, ако се опитат да прекосят линията на ловците, за да избягат в гората.

Махараджата се беше качил на един от най-силните слонове заедно с племенника на Амали и двамата предводители на армията. В ръката си държеше великолепна английска карабина и ругаеше всички, които изоставаха.

Жан Баре, Дурга и главатарят на телохранителите знаеха, че е опасно да не се изпълняват капризите на този деспот и затова побързаха да се качат на своя слон.

Слоновете бяха започнали да изтръгват храстите и да проправят път на ловците, които напредваха в колона. Те вдигаха голяма врява със своите тасове и тамбури, за да изплашат тигрите и да ги накарат да изскочат от гъстата гора.

Кучетата бягаха на всички страни, подскачаха и лаеха, но щом забележеха някой див звяр, бързаха да се скрият между краката на слоновете.

Ловците се оглеждаха наоколо с пушки в ръце.

Изведнъж се чу страшен рев, който накара всички да изтръпнат. Дори слоновете потрепериха и започнаха да сумтят, размахвайки хоботите си. Долетя втори рев. Този път той идваше от друга посока. Явно хищникът не бе сам.

— Не се безпокойте — каза Жан Баре на другарите си, — и не стреляйте напразно.

— Видяхте ли ги?

— Не още. Но ви уверявам, че са наблизо. Вижте как се движи онази висока трева. Животните се готвят да ни нападнат от няколко страни едновременно.

— Внимавайте за малкия.

— Не го изпускам от очи. Обещавам ви, че не ще позволя да му се случи нищо лошо.

Внезапно от тревата изскочи един грамаден тигър. Дължината на скоковете му беше около десет метра. Той изчезваше в джунглата, а после отново се появяваше.

— Сякаш лети — прошепна Жан Баре, който няколко пъти се опита да се прицели. — В тази игра скоро ще се умори и тогава ще открием огън.

Тигърът продължаваше да се движи със същата бързина. После зави внезапно и се озова на двайсет метра от слоновете. Ловците застанаха зад слоновете, за да не пречат на стрелбата.

— Пуснете кучетата! — заповяда махараджата.

Кучетата бяха над сто и имаха нашийници със стоманени бодли. Те се спуснаха с бесен лай напред. Обградиха тигъра, ръмжейки срещу него. Звярът се спря и огледа противниците си. Човек би казал, че ги наблюдава с презрение и се пита защо тази сбирщина не го напада, а бяга назад и се крие зад храстите и между краката на слоновете при всяко негово движение.

— А! Вече не шава — каза Жан Баре. — Време е да го накараме да подскочи…

Той вдигна карабината си, за да се прицели, но в този момент махараджата и неговите ловци откриха огън. Те обаче не можаха да го улучат. Тигърът продължаваше да стои на мястото си.

Баре почака слонът да спре, вдигна карабината си и гръмна. Звярът дори не трепна, но само след миг се строполи мъртъв на тревата.

— Браво, чужденецо! — извика махараджата.

Сякаш по даден сигнал няколко тигъра изскочиха от високата трева и нададоха продължителни ревове.

Тръпки побиха повечето от присъстващите. Ловците започнаха да крещят и се разбягаха по всички посоки.

Слонът, на който седеше французинът, сви леко предните си крака, наведе глава, изви назад хобота си и зачака нападението. Останалите слонове започнаха да се блъскат един друг в желанието си да обърнат гръб на дивите животни.

Но тигрите не нападнаха веднага. Отначало те направиха няколко кръга, мъчейки се да пробият линията на слоновете, за да нападнат пазачите и войниците, стоящи на земята.

Жан Баре забеляза един приближаващ се тигър и даде заповед на другарите си да стрелят.

Но изстрелът не бе сполучлив. Звярът беше само леко ранен и това увеличи неговата ярост. С пламтящи очи и настръхнала козина той се хвърли към краката на слона, готов да нападне ловците.

Но слонът замахна силно с хобота си и го отхвърли на повече от десет метра. Звярът, по-пъргав от котка, се върна повторно. Грамадното животно отново се опита да го отстрани, свивайки хобота си, за да го предпази от зъбите на неприятеля.

Жан Баре виждаше как пред него се разтваря силната челюст на тигъра и чуваше скърцането на неговите зъби. В този миг едновременният изстрел на Бенда и Дурга накара звяра да се търколи във високата трева.

В това време другите ловци бяха повалили третия тигър.

Махараджата не преставаше да стреля. Малкият Мадури му пълнеше карабините. Но той не можеше да се отърве от един необикновено голям тигър, който на два пъти вече се беше опитал да нападне неговия слон.

Жан Баре забеляза това. Той се изплаши за момчето, а не за махараджата, когото с удоволствие би желал да види разкъсан. Прицели се и гръмна, но не можа да убие тигъра, а само прониза единия му крак.

Въпреки тази рана хищникът направи трети опит за нападение. С един чудовищен скок той се метна на гърба на слона, изтърбуши с ноктите си водача и стигна до носилката. Точно в този момент карабината на махараджата беше изпразнена. Чуха се викове на ужас. Всички ловци виждаха опасността, на която бе изложен техният господар, но никой не посмя да стреля, защото куршумът можеше да засегне махараджата или хората около него.

Жан Баре беше сигурен в своя изстрел. Като видя, че тигърът е вече до носилката, той гръмна. Звярът, улучен в главата, се търколи под слона. Спасен в последния момент от сигурна смърт, махараджата се огледа наоколо и попита:

— Кой стреля?

— Белият човек — разнесе се от всички страни.

Махараджата погледна към Жан Баре, който държеше в ръце още димящата си пушка и му поблагодари с ръка.

Ловът приключи. Ловците натовариха на носилките шестте тигъра и ги отнесоха в лагера. Слоновете ги последваха. Всички се поздравяваха с щастливия изход от лова.

— Господин Баре — каза главатарят на охраната, — вие сте героят на деня и махараджата ще иска да ви се отплати, задето спасихте живота му.

— Защищавах живота на детето, а не неговия. Ако Мадури не беше на същия слон, нямаше да стрелям, а щях да оставя тигърът да разкъса махараджата.

Щом стигнаха до лагера, един от офицерите на махараджата влезе в тяхната шатра и помоли Жан Баре да го последва. Французинът тръгна към шатрата на махараджата, който го очакваше отвън, заобиколен от своите сановници.

Срещу него бяха наредени шестте тигъра, покрити с листа и цветя. Върху най-големия тигър седеше племенникът на Амали.

Жан Баре свали учтиво шапката си, поклони се леко и каза:

— Какво обичате, Ваше Величество?

— Искам да ви благодаря — произнесе тържествено махараджата, като отвърна на поздрава му. — Без вашата карабина и вашия изстрел не знам дали сега владетелят на Яфнапатам щеше да бъде жив. Ако разчитах на сановниците си, тигърът щеше да пирува с месото ми. Като му дойде времето, всеки ще си получи заслуженото наказание. Сановниците се спогледаха ужасени.

— Моите военачалници скъпо ще заплатят за поведението си — каза махараджата със заплашителен глас. — Господине, как мога да ви се отплатя, задето ме спасихте? Каквото и да поискате, ще ви го дам.

Жан Баре се обърна към Мадури, който го гледаше с любопитство.

— Ваше Величество, искам само едно нещо.

— Кажете, какво е то, и ще го получите.

— Това хубаво момче — дръзко изрече французинът и посочи Мадури.

Махараджата го погледна учудено.

— За какво ви е?

— То е от най-хубавите представители на синхалската раса. Искам да го направя мой паж.

— Какъв странен каприз! Ако искате млади момчета, мога да ви дам стотици… Но не това. То ми е много скъпо и необходимо. Искайте друго нещо.

Французинът прехапа устните си.

— Тъй като Ваше Величество не може да ми даде това, което искам, ще се задоволя с един от тези тигри. Ще запазя кожата му за спомен от днешния лов.

— Сега пък искате много малко, господине. След като се върнем в Яфнапатам, ще се погрижа да ви се отплатя, както подобава. Кажете ми, присъствали ли сте досега на лов за крокодили?

— Не, Ваше Величество. Убил съм много крокодили, но винаги съм бил сам.

— Тогава ще имате възможността да видите едно интересно зрелище. Искаме да прочистим от крокодили едно езеро и ще тръгнем веднага натам.

— С удоволствие ще видя това.

— Върнете се при вашия слон, тръгваме веднага.

Той протегна ръка на французина и влезе в шатрата си заедно с Мадури.

Жан Баре поздрави сановниците и си тръгна с гордо изправена глава. Войниците, ловците и слугите му се поклониха чак до земята, изпращайки го с възторжени викове.

— Бързо! Заминаваме за езерото — извика Бенда, когато французинът се върна.

— Знам. Махараджата ми съобщи това.

Той се качи на слона и разказа на другарите си как го е приел махараджата и за какво са приказвали.

— Отсега нататък можете да разчитате на неговото покровителство — засмя се главатарят на телохранителите.

Керванът потегли през джунглата. Махараджата искаше да започне избиването на крокодилите още същия ден.

До езерото нямаше повече от десет мили. Слоновете можеха да вземат това разстояние за не повече от един час.

От време на време войниците стреляха по елени, лами и диви свине, които бягаха във всички посоки, изплашени от врявата и ревовете на слоновете.

В два часа след обяд езерото вече се виждаше.

За щастие керванът идваше откъм една блатиста местност, която беше доста отдалечена от скривалището на „Бангалор“. Той спря край един канал, пълен с крокодили.

Щом спряха, Жан Баре и Дурга се отправиха към езерото. Те се страхуваха да не би от брега да се вижда гемията на Царя на ловците на бисери. Но не забелязаха абсолютно нищо.

— Амали се е скрил добре — каза Дурга. — Колкото е храбър, толкова е и благоразумен. Трябва да се е оттеглил зад тези островчета. Сигурно е свалил мачтите и платната на гемията.

— Трябва да го намериш и да го предупредиш за нашия план. Ще пристъпя към осъществяването му още тази нощ.

— Толкова скоро?

— Не знаем дали махараджата ще остане дълго тук. Той е много капризен човек и затова трябва да се действа бързо.

— Какво да кажа на Амали?

— Да дойде тази вечер с една лодка и да се скрие долу край високата трева. Ако всичко върви добре, ние ще го намерим и ще му доведем момчето.

— Да се върна ли при вас?

— Да, но привечер, за да не те види някой.

— Добре.

— Кой ще ви помогне?

— Главатарят на телохранителите.

— Добре тогава, аз отивам да търся Амали. Ще си дам вид, че отивам на лов за блатни птици, за да не заподозре някой нещо.

— Ще се видим довечера.

— Ще бъда там, до онзи храсталак, заедно с Амали и един отряд ловци на бисери.

Като видя, че французинът се връща сам, главатарят го попита:

— Дурга замина ли?

— Да. Тази вечер Амали ще бъде тук.

— Страхувам се за Царя на ловците на бисери.

— Окончателно ли сте решили да напуснете сегашния си господар и да се присъедините към нас?

— От десет години бленувам за този момент. Вие не можете да си представите каква омраза храня към махараджата, откакто уби най-добрия ми приятел, брата на Амали.

— Утре ще бъдем на „Бангалор“, гемията на бъдещия Яфнапатамски владетел. Хайде да отидем да погледаме лова на крокодили. Когато настъпи нощта, ще видите каква изненада съм подготвил за тези хора.

Махараджата даде знак за започване на лова. Четиристотин души, разделени на групи и въоръжени с копия, се бяха разположили край бреговете на езерото. Някои бяха легнали в калта, други се изтягаха на слънце върху пясъчните островчета.

По даден сигнал от тамбурите всички започнаха да навлизат в езерото. Те настъпваха бавно, държейки копията пред телата си, за да се предпазят от страшните челюсти на крокодилите.

Махараджата и сановниците, качени на слоновете си, насърчаваха ловците с викове. Жан Баре и главатарят се бяха разположили на една малка височина, готови да стрелят по всеки крокодил, който се опита да прекоси линията.

Тъй като синхалите настъпваха от двете страни на езерото, крокодилите бягаха към центъра.

Те обръщаха опашките си към своите нападатели, за да се защищават с тях в случай на нужда.

Повечето действаха по този начин, но някои, изплашени от виковете и раздвижената вода, която обикновено беше винаги спокойна, търсеха спасение в противоположна посока и се натъкваха на копията, които се изсипваха като дъжд върху тях.

Тези схватки бяха най-интересните моменти от лова.

Войниците и пазачите ограждаха крокодила, започваха да му нанасят удари и той скоро умираше.

Колкото повече се стесняваше кръгът около центъра на езерото, толкова повече се засилваха виковете на синхалите. Накрая диаметърът стана около петнадесет крачки.

Там се бяха събрали няколкостотин крокодила, скупчени един върху друг.

Понякога някой от тях се отдалечаваше от тази гъмжаща купчина, гмурваше се и се насочваше под водата към противниците си, за да ги нападне с опашката си или погълне в огромната си паст.

Понякога се случваше половин дузина ловци да бъдат потопени в тинята за най-голяма радост на махараджата, който продължаваше да се смее, дори когато крокодилите се нахвърляха върху тях.

Тогава войниците, държани в резерв, се притичваха, за да заместят ранените и убитите.

За щастие обикновено имаше повече ранени, отколкото убити.

Някои крокодили успяваха да се измъкнат въпреки бдителността на пазачите и излизаха на брега. Тогава махараджата и неговата свита ги избиваха с карабините си.

Когато нападателите от двете страни на езерото застанаха на няколко крачки един от друг, започна истинска сеч. Войниците удряха, без да спират, по купчината чудовища, докато ги избиха всичките.

Смъртта на последния крокодил беше посрещната с ръкопляскания от страна на махараджата.