Александър Дюма
Ема Лайона (60)

LX
СИМОНЕ БЕКЕР МОЛИ ЗА МИЛОСТ

В една от тъмниците на Новия замък, чийто премрежен с тройна решетка прозорец гледаше към морето, лежаха облечени на наровете си двама души. Единият беше на около петдесет и пет, а другият — на двадесет и пет-тридесет години. Двамата се вслушваха по-внимателно от обикновено в бавния еднообразен напев на неаполитанските рибари, докато часовой безгрижно се разхождаше покрай крепостната стена по тясната ивица земя, която отделяше от водата арагонските кули на замъка.

Вероятно, не красотата на мелодията привличаше толкова силно внимание на двамата пленници, дори и да бяха страстни любители на музиката, — нищо не е по-малко поетично, и особено толкова нестройно, като ритъма, който използува неаполитанецът за безконечните си импровизации. Очевидно, за затворниците беше интересна не мелодията, а думите на песента, защото след първия куплет по-младият скочи от постелята, хвана се за решетката, повдигна се на ръце до нивото на прозореца и устреми пламтящ взор в нощния сумрак, опитвайки се да различи лицето на певеца при слабата светлина на луната.

— Познах го, — каза той. — Това е Спронио, нашият главен служител в банката.

— Слушай го внимателно, Андреа, — проговори по-възрастният с рязък немски акцент. — Ти по-добре разбираш неаполитанския диалект.

— По-тихо, татко, — отвърна младежът. — Ето, той спира лодката си срещу прозореца ни. Навярно има да ни съобщи някаква добра новина.

Пленниците млъкнаха, а мнимият рибар отново подкара песента си.

Нашият превод не може да предаде наивната простота на израза, но поне ще предаде смисъла й.

Както и предполагаше Андреа, Спронио имаше какво да им съобщи. Ето какъв беше първият куплет на песента — той трябваше да привлече вниманието на затворниците:

Господ ни прати Серафим.

Той е нашето спасение.

Копието му е непобедимо!

Какво е врагът пред него? Облак дим.

Ще видим, ако доживеем!

— Това е кардинал Руфо, — каза младият човек, който беше дочул слуха за експедицията му, но съдбата й му беше напълно неизвестна.

— Слушай, Андреа, слушай, — промълви бащата.

Песента продължаваше.

Котрона падна под крака му,

Гръм удари Алтамура,

Напред върви неудържимо,

И гони дявола проклет!

Ще видим, ако доживеем!

— Чуваш ли татко? Кардиналът е превзел Котрона и Алтамура!

А певецът нареждаше:

Излезе вчера от Ночера,

Нощува в Нола, а след туй

За краля и светата вяра

Въстаналите ще срази!

Ще видим, ако доживеем!

— Той е в Нола, татко, — радостно прошепна младежът.

— Да, разбрах, — отвърна старецът. — Но от Нола до Неапол е може би толкова далече, колкото от Нола до Палермо.

Като в отговор на неговото безпокойство гласът пропя:

За да изпълни таз задача,

На бой ще тръгне утре той.

Ще минат ден два, три и вече

В Неапол ще е тоз герой!

Ще видим, ако доживеем!

Едва беше отзвучал последният стих и младият човек беше скочил в постелята си, когато в коридора се чуха стъпки, които се приближаваха към вратата на килията.

При мрачната светлина на висящата от тавана лампа бащата и синът успяха само да си разменят недоумяващи погледи. По това време никой не слизаше в тъмницата, а, както е известно, затворниците се тревожат от всеки непривичен звук.

Вратата се отвори. В коридора стояха десетина въоръжени войници и един властен глас произнесе:

— Станете, облечете се и ни последвайте.

— Половината работа е вече свършена, — весело отвърна младежът, — няма да чакате дълго.

Старецът мълчаливо стана. Странно, този, който беше живял по-дълго, изглежда повече се боеше за живота си.

— Къде ще ни водите? — попита той с леко треперещ глас.

— В трибунала.

— Хм! Ако е така, боя се да не би той да е закъснял, — каза Андреа.

— Кой? — попита офицерът, който помисли, че забележката е отправена нему.

— О, — небрежно произнесе младежът, — не го познавате, с баща ми говорихме за него преди да дойдете.

Трибуналът, пред който трябваше да се явят обвиняемите, беше заменил кралския съд, само че новият наказваше за покушения срещу нацията. Оглавяваше го знаменитият адвокат Винченцо Лупо. Състоеше се от председател и четирима членове. Заседаваха в Новия замък, за да не изпращат обвиняемите във Викария и да не рискуват евентуални вълнения в града.

Затворниците се качиха на третия етаж и бяха въведени в залата на съда.

Петимата членове на трибунала, общественият обвинител и секретарят, а също и съдебните чиновници вече седяха на местата си. Две скамейки, по-точно две табуретки чакаха обвиняемите. Двамата официално назначени защитници седяха в креслата, поставени отдясно и отляво от тях. Това бяха двамата най-добри неаполитански правници Марио Пагано и Франческо Конфорти.

Симоне и Андреа Бекер се поклониха почтително на защитниците си. С това те признаваха уважението си към таланта им, въпреки че стояха на противоположни политически позиции.

— Граждани Симоне и Андреа Бекер! — обърна се към обвиняемите председателят. — Дава ви се половин час за съвещание с вашите защитници.

Андреа се поклони.

— Господа, приемете моята благодарност за това, че не само сте ни предоставили защита, но и сте я и предали в най-умелите ръце. Но аз мисля, че трети лица не са необходими. Впрочем, това ни най-малко не намалява моята признателност към господата, благоволили да се нагърбят с тази безнадеждна работа. А сега, ето какво. Дойдоха да ни вземат, когато най-малко очаквахме това, така че нито баща ми, нито аз успяхме да си изработим какъвто и да е план за защита. Затова ви моля, вместо половин час за съвещание със защитниците да ни дадете пет минути за разговор един с друг. При толкова сериозно дело необходимо е да се посъветвам с баща си.

— Добре, гражданино Бекер.

Защитниците се отдръпнаха, съдиите започнаха да си шепнат нещо, секретарите и чиновниците излязоха. Бащата и синът размениха няколко думи и преди да изтекат уговорените пет минути, се обърнаха към трибунала:

— Господин председател, готови сме. Председателят призова всички да седнат на местата си. Защитниците се приближиха към пленниците.

Преди да седне отново Симоне Бекер каза:

— Господа, аз съм роден във Франкфурт и лошо говоря италиански. Затова ще мълча, но синът ми е роден в Неапол и ще говори за двамата. Вината ни е еднаква, така че трябва да ни съдите едновременно. Обединява ни едно и също престъпление, ако е престъпно да обичаш своя крал. Не трябва да ни разделяте и в наказанието. Говори, Андреа, каквото и да кажеш, ще бъде добре казано, каквото и да направиш, ще бъде направено добре.

Андреа стана и заговори с удивителна простота.

— Баща ми се казва Якоб Симон, а аз Йохан Андреас Бекер. Той е на 59 години, а аз съм на 27. Живеем на улица Ме-дина номер 23 и сме банкери на негово величество Фердинанд. От детството си съм научен да почитам краля и да уважавам кралската власт и сега, когато тя е съборена, а кралят отпътува, аз и баща ми имаме само едно желание — да възстановим властта и да върнем монарха. С тази цел организирахме заговор, искахме да свалим републиката. Ние знаехме прекрасно, че рискуваме главите си, но вярвахме, че такъв е нашият дълг. Издадоха ни, арестуваха ни и ни изпратиха в тъмницата. Днес ни водят на разпит. Но той не е необходим. Аз казах истината.

Поразените съдии, чиновниците и адвокати мълчаливо слушаха младия човек, а бащата го гледаше гордо и кимаше с глава, потвърждавайки всяка негова дума.

— Нещастнико! — възкликна Пагано, — вие правите невъзможна всяка защита.

— Бихте ми оказали голяма чест, сеньор Пагано, но аз не желая да ме защищават. Ако на републиката са нужни примери на самоотверженост, то кралската власт има нужда от вярност. Тук се сблъскват два различни принципа — божественото право и правото на народа. Може би им предстои да се борят още столетия, те трябва да имат своите герои и своите мъченици.

— Но нищо ли няма да кажете за свое оправдание, гражданино Бекер? — настояваше Марко.

— Нищо, господине, абсолютно нищо. Виновен съм в пълния смисъл на тази дума и нямам никакви оправдания, освен едно: крал Фердинанд винаги е бил добър към баща ми и ние ще запазим нашата преданост към него до смъртния си час.

— До смъртния си час, — повтори старият Симоне.

— Значи, гражданино Андреа, — каза съдията, — вие сте се явили тук не само уверени, че ще ви осъдим, но дори желаете да бъде така?

— Когато идвах при вас, гражданино председател, знаех, че това е първата ми крачка към ешафода.

— С други думи, дошли сте с убеждението, че душата и съвестта ни повеляват да ви осъдим на смърт?

— Ако заговорът ни беше успял, ние бихме осъдили вас.

— Значи смятали сте да избиете патриотите?

— Поне петдесет от тях трябваше да умрат.

— Но вие не бихте могли сами да извършите това злодеяние?

— Всички роялисти в Неапол, а те са повече отколкото мислите, щяха да се присъединят към нас.

— Разбира се, безполезно е да ви питам за имената им?

— Вие намерихте предатели, които ни издадоха; ще намерите и други, които да издадат останалите. А ние принасяме в жертва живота си.

— Така е, — потвърди старецът.

— Тогава остана само да вземем решение, — каза председателят.

— Моля за извинение, — намеси се Марио Пагано, — но трябва да изслушате и мен.

Андреа с изумление се обърна към знаменития юрист.

— Как ще защищавате човек, който не желае защита и настоява за заслуженото от него наказание? — попита председателят.

— Аз няма да защитавам обвиняемия, а ще говоря против наказателните мерки.

И Пагано с блестящо красноречие започна да доказва, че трябва да има разлика между кодекса на абсолютната монархия и законодателството на свободния народ. Той каза, че оръдията и ешафодът са последните доводи на тираните, докато висшата цел на народите е убеждението, че робите на грубата сила изпитват вечна неприязън към господарите си, а хората, убедени с разумни доводи, от врагове стават апостоли. Той цитираше ту Феланджери, ту Бекария, двете неотдавна угаснали светила на мисълта, употребили цялата мощ на гения си за борбата против смъртното наказание, тази варварска и безсмислена според убежденията им мярка. Той напомни, че Робеспиер, закърмен с книгите на тези двама италиански юристи, ученик на женевския философ, е искал от Законодателното събрание отмяна на смъртното наказание. Призовавайки сърцата на съдиите, Пагано тържествено запита: нима френската революция би била по-малко велика, ако се приемеше предложението на Робеспиер? Нима Робеспиер не би оставил по светъл спомен за себе си, ако беше унищожил смъртното наказание, вместо да го прилага? Ораторът нарисува ярка картина на четиримесечната Партенопейска република, чиста и неопетнена, докато реакцията настъпваше против нея, осейвайки пътя си с трупове. Струваше ли си да дочакат последните часове на свободата, за да обезчестят олтара и с човешка жертва? Най-после, Пагано използува всички примери от световната история, които биха могли да вдъхновят могъщото му слово и завърши речта си с братски порив — разтвори обятията си за Андреа Бекер.

Андреа притисна адвоката до сърцето си и каза:

— Господине, погрешно сте ме разбрали, ако сте помислили дори за минута, че баща ми и аз сме организирали заговор против определени личности. Не, ние въстанахме против определен принцип. Вярвахме, че само кралската власт може да даде блаженство на народите, а вие вярвате, че щастието им е в републиката. Някога между тези принципи ще започне велик двубой и душите ни следвайки го от небето, ще могат да преценят кой е прав. И тогава, надявам се всички ние ще забравим, че аз съм израилтянин, а вие — християнин, че вие сте републиканец, а — аз — монархист.

След това той се обърна към баща си, прегърна го и възкликна:

— Да вървим, татко, нека не пречим на тези господа да обсъждат съдбата ни. — И съпроводен от стражата си, той излезе от залата, като не даде възможност на Франческо Конфорти да добави нещо към речта на събрата си Пагано.

Нямаше какво да обсъждат. Престъплението беше на лице и виновниците, както всички бяха чули не се опитваха да го отричат. След пет минути въведоха обвиняемите в залата: бяха ги осъдили на смърт.

Когато прозвуча съдбоносната дума, лицето на стареца леко пребледня, но младият човек се усмихна на съдиите и вежливо им се поклони.

— Вие се отказахте от защита, каза председателят, — за нас е безполезно да ви питаме ще добавите ли нещо за свое оправдание; но като хора, като граждани и съотечественици, за които беше непоносимо тежко да произнесат ужасната присъда, ви питаме:

— Нямате ли някакво последно желание или поръчение?

— Баща ми иска да ви помоли за услуга, господа, услуга, която струва ми се, бихте могли да му окажете, без да накърните честта и достойнството си.

— Слушаме Ви, гражданино Бекер.

— Господа, — започна старецът, — банкерската къща Бекер и компания съществува повече от век и половина и се премести от Франкфурт в Неапол по добра воля. Още от пети май хиляда шестстотин петдесет и втора година, от деня на основаването й от прадядо ми Фридрих Бекер, банката никога не е подвеждала вложителите си. Но ето, ние сме под арест два месеца и без нас работата запада.

Председателят с жест показа, че го слуша с най-благосклонно внимание, и наистина, не само той, но и всички присъствуващи бяха вперили очи в стария банкер. Само Андреа, който очевидно знаеше за какво ще моли баща му, беше навел глава и разсеяно потропваше с крак.

Симоне продължаваше:

— Ето за какво ще ви моля.

— Слушаме, слушаме, — прекъсна го председателят, който изгаряше от нетърпение да разбере за какво става дума.

— В случай, че възнамерявате да ни екзекутирате утре, ние молим да отложите с един ден изпълнението на присъдата, за да можем да приведем в изправност сметките на банката. Ако извършим това сами, то уверен съм, че въпреки преживените трудни времена и оказаните на краля парични услуги, бихме могли да оставим на банката Бекер най-малко четири милиона актив, а тъй като тя ще бъде закрита по независещи от нас причини, ще трябва да извършим почетна ликвидация. Освен това, вие разбирате, господин председател, че в заведение като нашето с оборот сто милиона годишно, винаги има тайни, известни само на стопаните. Например имаме анонимни вложения, за повече от петстотин хиляди франка, които са поверени на нашата чест и собствениците нямат даже разписка. На какъв риск ще бъде изложена нашата репутация, ако вие откажете да изпълните молбата ни! Ето защо, господин председател, се надявам, че ще благоволите да ни отведете в къщи под надеждна охрана, да ни предоставите целия ден за ликвидация на делата ни, и да ни разстрелвате едва на другия ден.

Старецът произнесе тази реч с такава простота и величие, че не само председателят почувствува вълнение, но и целият трибунал беше дълбоко трогнат. Комфорти хвана ръката му и я стисна в порив, оказал се по-силен от всички политически разногласия, а Марио Пагано изтри неволна сълза.

Председателят видя, че не е необходимо да се съвещава с трибунала и отвърна:

— Всичко ще бъде така, както желаете, гражданино Бекер. Съжаляваме, че не можем да направим за вас повече.

— И не трябва! — отвърна Симоне. — От вас не искаме друго.

И като се поклони на съда, като на приятели, които напуска, старецът хвана сина си под ръка, зае мястото си между войниците и тръгна надолу към килията си.

Песента на лъжерибаря беше престанала. Андреа се повдигна до прозореца и погледна. Морето беше тихо и пустинно.