Агата Кристи
Произшествие в „Сан Суси“ (9)

I

— Изглежда досущ като едно време, нали, госпожо? — рече Албърт. Той сияеше от щастие. Макар че сега, на средна възраст, пълнееше, Албърт все още имаше романтичното младежко сърце, което го бе подтикнало да се сближи с Томи и Тапънс в младите им, изпълнени с приключения години.

— Спомняте ли си първата ни среща? — запита Албърт. — Аз лъсках месинговите украшения в ония луксозни апартаменти. Ама проклет човек беше портиерът, а? Все се заяждаше с мен. А какви бабини деветини ми надрънка в деня, когато дойдохте! Куп лъжи за някаква си крадла на име Ловката Рита. Нищичко от приказките му не излезе вярно. И оттогава, както се казва, сложих черта на миналото. Много приключения преживяхме заедно, преди да седнем на задниците си, така да се каже.

Албърт въздъхна и по естествена мисловна асоциация Тапънс запита за здравето на мисис Албърт.

— О, госпожата е добре, но пише, че все не може да свикне с уелсците. Смята, че трябва да научат както трябва английски. А що се отнася до въздушните нападения… е, имали са вече две, а в полето — такива дупки, че да напъхаш цял автомобил, казва. Тъй че къде е безопасността? По-добре да си в Кенингтън, вика, да не гледаш тия жалки дървета и да можеш да си купиш хубаво чисто мляко в бутилка.

— Виж какво, Албърт — подхвана Тапънс, — изведнъж обзета от угризение, — не бива да те замесваме в тая работа.

— Дума да не става, госпожо! — възрази Албърт. — Аз се опитах да се запиша доброволец, ала не ми обърнаха внимание, дори не ме погледнаха. Чакай да мобилизираме твоята възрастова група — викат. А аз съм здрав като камък и как ми се ще да пипна за гушата тия проклети германци, ще прощавате за израза. Вие само ми кажете как да им погодя някакъв номер — и съм на линия. Трябва да се справим с „петата колона“, както пишат вестниците, макар че не споменават какво е станало с другите четири. И тъй, с една дума, готов съм да помогна на вас и на капитан Бирсфърд, вие само ми кажете какво да правя.

— Добре. Ето какво искаме от теб…

II

— Откога се познавате с Блечли? — попита Томи, като се отдръпна от мястото, откъдето бе нанесъл своя удар и заследи одобрително как топката му подскачаше към центъра на игрището.

Капитан Хейдок, който също бе нанесъл сполучлив удар, имаше доволно изражение на лицето, когато нарами щеките си и отговори:

— С Блечли ли? Чакайте да помисля. Аха, от приблизително девет месеца. Той дойде тук миналата есен.

— Доколкото си спомням, вие казахте, че бил приятел на някакви ваши приятели? — подхвърли Томи, макар и да знаеше, че не е истина.

— Така ли? — Капитанът изглеждаше малко учуден. — Не, мисля, че не съм казвал такова нещо. Струва ми се, че се запознах с него в тукашния клуб.

— Не ви ли се струва малко загадъчен? Този път капитанът беше явно учуден.

— Загадъчен ли? Старият Блечли? — В гласа му звучеше искрен скептицизъм.

Томи въздъхна тихо. Изглежда, че си фантазирам, рече си той.

Този път удари топката си по горната й част. Хейдок нанесе силен, уверен удар, който претърколи топката му до самата дупка. Когато се приближи отново до партньора си, рече:

— Какво, по дяволите, ви кара да мислите, че Блечли е загадъчен? Според мен тон е ужасно прозаичен човек — типичен военен. С малко закостенели схващания и тъй нататък. Ограничен живот, военен живот, но да е загадъчен, не!

— Е, просто ми хрумна, когато някой подхвърли нещо… — смънка Томи неопределено.

Пристъпиха към вкарването на топките в дупките. Капитанът успя да вкара своята.

— Водя с три, остават ми две — отбеляза той със задоволство.

И в тоя момент, както бе очаквал Томи, съзнанието на капитана, освободено от мисълта за играта, се върна отново на казаното от Томи.

— Каква загадъчност имате предвид? — попита той.

Томи повдигна рамене.

— Ами в смисъл, че никой като че ли не знае нещо повече за него.

— Служил е в Ръгбиширския полк.

— Аха, сигурен ли сте в това?

— Хм… Аз? Не, лично аз не зная. Слушайте, Медоуз, защо мислите така? Нима намирате нещо лошо у Блечли?

— Не, не, дума да не става — побърза да опровергае Томи. Той бе отвлякъл вниманието на събеседника си със страничен въпрос. Сега можеше спокойно да следи как капитанът го разнищва.

— Аз винаги съм го смятал за почти невероятно типичен англичанин — каза Хейдок.

— Точно така, точно така.

— А, да, сега разбирам какво искате да кажете. Дори малко прекалено типичен, нали?

„Аз подсказвам на свидетеля — рече си мислено Томи. — Все нещо може да изскочи от главата му.“

— Да, разбирам какво искате да кажете — продължи капитанът замислено. — Доколкото помня, не съм срещал досега човек, който да е познавал Блечли преди настаняването му тук. Нито един от старите му приятели не е идвал да го види. А и тук няма приятели.

— Ето на, виждате ли! — възкликна Томи и добави: — Ще довършим ли играта? Така ще се поразкършим по-добре. Вечерта е прекрасна.

Отдръпнаха се от дупките, после се разделиха, за да изиграят следващите си ходове. Когато се срещнаха отново на моравата, Хейдок неочаквано помоли:

— Разкажете ми какво сте чули за него.

— Нищо, абсолютно нищо.

— Няма защо да криете от мен, Медоуз. Аз чувам какви ли не слухове. Разбирате ли? Всички те стигат до мен. Всички знаят, че съм много запален на тази тема. Мислите ли, че Блечли не е такъв, за какъвто се представя?

— Това беше само предположение.

— Какъв е той според вас? Немец? Глупости, този човек е англичанин като вас и мен.

— О, да, не се съмнявам, че е напълно благонадежден. — Само че непрекъснато крещи да се открият нови лагери за интернираните чужденци. Забелязахте ли колко настървен е срещу тоя млад немец? Тук, струва ми се, има пълно право. Чух неофициално, от полицейския началник, че намерили достатъчно улики, за да обесят фон Дайним най-малко десет пъти. Имал план да отрови водата в цялата страна и фактически разработвал някакъв нов газ — и то в един от нашите заводи! Боже мой, колко късоглед народ сме ние! Представете си, пускат точно тоя човек на такова място. Нашето правителство вярва на всичко! Дойде някой младок в страната малко преди избухването на войната, захленчи, че го преследвали, а ние си затваряме очите и му доверяваме всичките си тайни. И с оня, Хан, гледаха така през пръсти…

Томи нямаше намерение да оставя капитана да продължава по този утъпкан вече път. Той умишлено изпорти един удар.

— Нямате късмет! — извика Хейдок и се прицели внимателно. Топката му се търкулна в дупката.

— Точка в моя полза. Днес май не сте във форма. Та за какво ставаше дума?

— Че Блечли е напълно благонадежден — каза Томи твърдо.

— Разбира се, разбира се. Тъкмо се сетих. Чух за него нещо много интересно. Навремето не му придадох особено значение.

Тук, за огорчение на Томи, ги прекъсна друга двойка играчи. Четиримата се върнаха заедно в клуба и се почерпиха. След това капитанът погледна часовника си и каза, че трябва да бързат с Медоуз — Томи приел покана да вечеря у него.

В „Контрабандистка почивка“ както винаги цареше идеален ред. Един висок слуга на средна възраст ги обслужваше с професионалната сръчност на келнер. Такова съвършено сервиране се срещаше само в лондонски ресторант.

Когато слугата излезе от стаята, Томи се изказа похвално за него.

— Да, имах късмет с Епълдор.

— Как го намерихте?

— Просто се яви по обявление. Имаше отлични препоръки, явно далеч превъзхождаше всички други кандидати и поиска удивително малка заплата. Веднага го наех.

Томи забеляза през смях:

— Не ще и съмнение, войната ни лиши от изрядно обслужване в ресторантите. Почти всички добри келнери бяха чужденци. Като че ли тази работа не иде отръки на англичанина.

— Защото е прекалено сервилна. Гордият англичанин не обича да се кланя и да раболепничи.

Докато седяха на открито и пиеха кафе, Томи запита предпазливо:

— Какво искахте да разкажете на игрището за голф? Някаква интересна история във връзка с Блечли.

— Аха, какво е това? Забелязахте ли? В морето се вижда светлина. Къде е бинокълът ми?

Томи въздъхна. Самата съдба като че ли беше против него. Капитанът изтича до къщи и изскочи отново. След като огледа хоризонта с бинокъла си, той обясни как врагът се свързвал чрез сигнали с избрани точки от брега (доказателства за това явно не съществувала), а после описа мрачна картина на успешно нахлуване в близко бъдеще.

— Ние нямаме нито организация, нито добра координация. Вие самият като доброволец от местната отбрана, Медоуз, знаете какво е. Щом старият Ендрюз командва…

Това беше изтъркана тема. Постоянен повод за оплакване на капитан Хейдок. Излизаше, че той трябва да командва и беше твърдо решен да се отърве от полковник Ендрюз, ако можеше.

Докато капитанът ораторствуваше, слугата донесе уиски и ликьори.

— …и продължаваме да гъмжим от шпиони. Навсякъде ги има. Така беше и през миналата война — фризьори, келнери…

Томи, излегнат на креслото си, следеше профила на. Епълдор, който се въртеше пъргаво около тях и си мислеше: „Келнери, а? Тоя приятел можеш да наречеш по-скоро Фриц, отколкото Епълдор.“

И защо не? Вярно, слугата говореше перфектно английски, но много немци също умееха това. Те бяха усъвършенствали своя английски с дългогодишна работа в английски ресторанти. А и по расов тип приличаха на англичаните. Руси, синеоки, но често ги издаваше формата на главата… да, главата… къде бе виждал напоследък такава глава?

Капитанът продължаваше да говори:

— Омръзна ни да попълваме тия проклети формуляри. Не виждам никаква полза от тях, Медоуз. Все идиотски въпроси…

Изведнъж, подтикван от някакъв вътрешен импулс, Томи се хвана за думите на капитана.

— Именно — каза тоя. — Например: „Как е името ви?“ Отговор: H или М.

Нещо се изплъзна, падна е трясък. Епълдор, съвършеният слуга, се бе изложил. По маншета и ръката на Томи се стичаше струйка ментов крем.

— Извинявайте, сър — заекна слугата.

Хейдок кипна:

— Защо не внимаваш, глупак такъв! Какво правиш, дявол да те вземе?

Обикновено руменото му лице бе поморавяло от яд. „Говори за държането на военните, ама и моряците не са стока!“ — мислеше си Томи. Хейдок продължаваше да сипе ругатни. Епълдор смирено се извиняваше.

На Томи му дожаля за слугата, но изведнъж, като по магия, гневът на капитана премина и той стана отново сърдечен като преди.

— Елате да се измиете. Страшно цапа тоя ментов крем.

Томи излезе подире му и след малко се озова в разкошната баня с безбройните приспособления. Докато миеше грижливо лепливото сладко вещество, капитанът говореше от съседната спалня. Той изглеждаше малко засрамен.

— Май се поувлякох. Горкият Епълдор! Но знае, че макар и често да избухвам, не съм лош.

Томи се извърна от мивката да обърше ръцете си. Не забеляза, че на пода бе паднало парче сапун. Настъпи го. А линолеумът беше много излъскан.

Миг след това Томи изпълни бърза балетна фигура. Преметна се през банята с разперени ръце. С едната си ръка закачи десния кран на душа, а с другата се удари силно в банското шкафче. Изобщо беше ексцентричен номер, какъвто се постига само при някаква катастрофа, както в случая.

Кракът му се плъзна и се удари силно във ваната.

И се получи нещо като фокус. Ваната се завъртя на невидима ос и се отдръпна от стената. Пред очите на Томи се разкри тъмна ниша. Той веднага разбра какво се намираше в тази ниша: радиопредавател.

Гласът на капитана бе секнал. Той се появи внезапно на вратата. В същия миг сякаш мозъкът на Томи изщрака и някои неща заеха местата си.

Как бе могъл да бъде толкова сляп досега? Това весело, румено лице — лице на „сърдечен англичанин“ — е било само маска. Как не бе прозрял какво е всъщност то — лице на заядлив, арогантен пруски офицер. Току-що случилото се най-после му бе отворило очите. Защото то му напомни за нещо друго — пруски грубиян се нахвърля върху свой подчинен и го наругава с истинска юникерска безочливост. Така именно се бе отнесъл капитан Хейдок към своя слуга тази вечер, когато последният неволно допусна грешка.

Всичко се обясняваше — изясняваше се като по магия. Двойната измама. Вражеският агент Хан, изпратен пръв, е подготвил мястото, като е използвал чужди работници, привлякъл е вниманието върху себе си и когато накрая е пристъпил към изпълнението на следващата фаза от плана, е бил демаскиран от храбрия английски моряк капитан Хейдок. И колко естествено е след това англичанинът да купи мястото и да разправя тази история наляво и надясно до втръсване. Така Н, спокойно настанен на избраното място, с осигурена връзка по море, с таен радиопредавател и свой щаб подръка в „Сан Суси“, е готов да осъществи плановете на Германия.

Томи не можеше да не се възхити искрено на тази находчивост. Цялата работа беше така добре изпипана. Самият той нито за момент не бе подозирал Хейдок. Смяташе Хейдок за такъв, за какъвто се представяше и само една съвсем непредвидена случка бе разкрила истинския му лик.

Всичко това премина през главата на Томи за няколко секунди. Той много добре съзнаваше, че се намира в смъртна опасност. Имаше един-единствен изход: да изиграе добре ролята на наивен, глупав англичанин…

Томи се обърна към Хейдок със смях, надявайки се, че той звучи естествено:

— Дявол да го вземе, човек непрекъснато среща изненади във вашата къща. Някакво ново приспособление на Хан ли е това? Вие не ми го показахте предишния път.

Хейдок стоеше като закован. Едрото му тяло, запречило вратата, беше някак напрегнато.

„Не ще мога да се справя с него — мислеше Томи. — Пък и този проклет слуга…“

За миг Хейдок остана като изваян от камък, после се отпусна.

— Голяма комедия беше, Медоуз — каза той през смях. — Вие се плъзнахте по пода като балетист! И хиляда пъти да опитате, пак не бихте успели да изпълните такъв номер. Избършете ръцете си и елате в съседната стая.

Томи излезе след него от банята. Той беше нащрек, всичките му мускули бяха обтегнати. Трябваше по някакъв начин да се измъкне благополучно от тази къща с това, което знаеше. Ще успее ли да изиграе Хейдок? Тонът на последния звучеше напълно естествено.

Прихванал небрежно с ръка Томи през раменете, Хейдок го поведе към всекидневната. (Ами ако го водеше на друго място?) Обръщайки се, той затвори вратата подире им.

— Слушайте, приятелю, искам да ви кажа нещо. Гласът му беше дружелюбен, естествен — само мъничко смутен.

Капитанът даде знак на Томи да седне.

— Малко неудобно е — подхвана той. — Дявол да го вземе, малко неудобно е! Е, нищо лошо няма, но все пак искам да споделя нещо с вас. Само че ще трябва да го пазите в тайна, Медоуз. Разбирате ли?

Томи се помъчи да изобрази на лицето си жив интерес.

Хейдок седна и приближи доверително стола си.

— Ето за какво става дума, Медоуз. Никой не знае, но аз работя в разузнаването. М. И. 42 БХ — такива са инициалите на службата ми. Сигурно за пръв път чувате това.

Томи поклати глава и подсили любопитното си изражение.

— Само че е много секретна. Нещо като вътрешен обръч, ако ме разбирате. Ние предаваме известни сведения оттук, но ще бъде катастрофално, ако се разчуе, ясно ли ви е?

— Разбира се, разбира се — каза мистър Медоуз. — Много интересно! Естествено, можете да разчитате, че няма да обеля нито дума.

— Да, това е много важно. Всичко е строго поверително.

— Разбирам ви напълно. Работата ви трябва да е страшно увлекателна. Да, страшно увлекателна. Много бих искал да науча нещо повече за нея, но не бива да разпитвам, нали?

— Не, съжалявам, но не бива. Много е секретна, разбирате ли?

— О, да, разбирам. Искрено се извинявам за случилото се, просто неочаквано…

А скришом се питаше: „Дали ще се излъже? Дали ще повярва, че ще се уловя на тая въдица? Едва ли.“

Но после разсъди, че суетността е погубила много хора. Капитан Хейдок се смяташе за умен човек, голям човек, а този жалък тип Медоуз е глупав англичанин… наивник, готов да повярва на всичко! Дано Хейдок да продължава да мисли така…

Томи не преставаше да бъбри. Той проявяваше благоприличен интерес и любопитството. Знаеше, че не бива да задава въпроси, но… Сигурно работата на капитан Хейдок е много опасна? Бил ли е някога в Германия, работил ли е там?

Хейдок отговаряше твърде охотно. В момента той беше отново английски моряк в стихията си — пруският офицер бе изчезнал. А Томи, който го гледаше cera с други очи, се чудеше как е могъл да се излъже. Формата на главата… очертанията на челюстта… в тях нямаше нищо английско.

Изведнъж мистър Медоуз стана. Предстоеше му решителното изпитание. Ще успее ли?

— Е, трябва да вървя. Става късно. Много се извинявам, но мога да ви уверя, че никому нито думица не ще продумам.

(„Сега или никога. Ще ме пусне ли да си отида или няма да ме пусне? Трябва да съм готов. Най-добре ще бъде право в челюстта…“)

Говорейки любезно и с въодушевление, мистър Медоуз се отдръпваше към вратата.

Беше вече във вестибюла, бе отворил външната врата…

През друга врата отдясно зърна Епълдор, който подреждаше на табла приборите за сутрешната закуска. (Тия глупаци май ще го оставят да се измъкне!)

Двамата мъже стояха в покрития вход и бъбреха — уговаряха нова партия голф за следващата събота.

Томи си мислеше тъжно: „Няма да има следваща събота за теб, момчето ми.“

От пътя долетяха гласове. Двама души се прибираха от разходка до носа. Томи и капитанът ги познаваха слабо. Томи ги поздрави. Те се спряха. Той и Хейдок размениха няколко думи с тях на портата. После Томи махна сърдечно за сбогом на домакина си и тръгна с двамата.

Бе успял да се измъкне!

Бе изиграл Хейдок, тоя глупак!

Чу как Хейдок тръгна обратно към къщата си, влезе и затвори вратата. Томи закрачи весело по нанадолнището с двамата си нови приятели. Забъбриха… Времето като че ли ще се разваля. Старият Мънро пак е играл лошо. Тоя тип Ешби отказва да постъпи в отряда за местна отбрана. Казва, че нямало полза. Било загубена работа. А младият Марш, който носи щеките за голф, отказва да служи във войската по лични съображения. Не смята ли Медоуз, че въпросът трябва да бъде отнесен до комитета? Оная нощ е имало страшно въздушно нападение над Саутхемптън, причинени са големи щети, Какво мисли Медоуз за Испания? Не кроят ли някакъв мръсен номер? Разбира се, откакто французите се сгромолясаха…

На Томи му се искаше да се разкрещи. Какъв приятен, непринуден, естествен разговор! Добре, че тези двамата се бяха явили навреме.

При външната врата на „Сан Суси“ се сбогува със спътниците си и влезе.

Тръгна по алеята за коли, подсвирквайки си тихо.

Точно когато зави край тъмния ъгъл с рододендроните, нещо тежко се стовари върху главата му. Той се строполи ничком, потъвайки в мрак и забрава.