Фриц Риман
Основни форми на страх (21) (Една дълбинно-психологическа студия)

Хистеричният човек и любовта

Хистеричният човек обича любовта. Той я обича както обича всичко, което е в състояние да засили самочувствието му: възбудата, екстаза, страстта; той обича да достига върховите точки на преживяването. Ако можем да разгледаме Аполоновото начало като копнеж на един по-скоро натраплив човек, то Дионисиевото е копнежът на хистеричния. Преодоляващите граници преживявания го привличат; но не както при депресивния като отказ от Аз-а, а като разширяване на Аз-а, като апотеоз на Аз-а. Ако депресивният човек се опитваше да трансцендира себе си в снемащото границата на Аз-а отдаване и в симбиотичното сливане, то хистеричният се опитва да достигне до такава интензивност на преживяването, която да му позволи да израсне над самия себе си.

Затова човекът с хистерични черти е интензивен, страстен и изискващ в любовните си отношения. Той търси преди всичко потвърждение на самия себе си; той се опиянява от своята любов и от тази на партньора, и вижда в това една от кулминациите на живота. Той умее да създава еротична атмосфера и знае как да омагьосва, често е майстор на еротиката. Хистеричният умело свири на този инструмент и владее всички негови нюанси — от флирта през кокетството до прелъстяването. Той отлично знае как да даде на партньора чувството, че е достоен за любов, нещо, което много допринася за неговия чар и сексапил. Той притежава голяма сугестивна сила, от която човек трудно може да се изплъзне — той така убедително представя своите достойнства и очарование, че е трудно да не му се повярва.

В любовта хистеричният особено много залага на споменатата по-горе сила на желанието. Той е човекът на „veni-vidi-vici“ и завладява крепостта с щурм, а не чрез продължителна обсада. Той умее да общува с другия пол; контактът с него никога не е скучен. Той често обича любовта повече отколкото партньора и, изпълнен с любопитство и жажда за живот, иска да опознае възможно най-много нейни форми и образи. Той обича блясъка и великолепието, празненствата и забавите, винаги е готов да се весели, а и умее да организира празници; със своите чар, темперамент, обиграност и директност той обикновено е център на вниманието. Единственият смъртен грях е да не го сметнеш достоен за любов, това той трудно може да понесе, камо ли да прости. С него можеш да предприемеш всичко; колкото по-сензационен е животът, толкова по-добре — скуката е нещо убийствено, а когато е сам, тя лесно го връхлита. Хистеричните са такива — цветни, жизнени, раздаващи се партньори, спонтанни в своите чувствени излияния, способни интензивно да изживяват мига. Те обичат да се наслаждават, богати са на фантазия и гледат на всичко като на игра. Верността не е толкова важна за тях поне собствената; тайните любови притежават едно особено очарование и създават пространство за романтичната им фантазия.

В сексуално отношение нещата са малко по-трудни за хистеричните; често еротичната игра и нежната прелюдия са по-важни от задоволяването на сексуалните желания; те искат да кажат на мига поспри, ти тъй си хубав, дълбоко да му се насладят и да забавят идването на края. Те искат медения месец и сватбеното пътешествие да продължава;! вечно и трудно понасят потъването на брака във всекидневието. Те обичат разнообразието. Ако отсъства здравословна нагласа към собствения и противоположния пол, лесно се стига до увреждане на сексуалните способности, дори до фригидност и смущения в потентността. И двата пола обичат да гледат на секса като на средство за постигане на целта — както за засилване на самочувствието, така и на желанието им за власт над партньора; но не толкова, за да подчинят партньора, както натрапливите, а за да преживеят опиянението от властта, която самите те излъчват. По пътя на изнудването жените особено лесно злоупотребяват със сексуалността в себеотдаването или в отказа.

Колкото повече става дума за същински хистерични структури на личността, толкова повече се засилва изискващото поведение и се надценява потребността от намиране на потвърждение. Тогава любовната връзка се превръща в институция, която е необходима на човек за себеутвърждаването му, която постоянно трябва да представя свидетелства за неговата неустоимост. Защото самочувствието на хистеричните се гради преди всичко на такива успехи, на възхищението, отразено в очите на другия, на биването-желан. Естествено с годините това става все по-трудно, тъй като тяхната привлекателност, основана предимно на външността, отслабва, и тогава те преживяват дълбоки кризи, свързани с възрастта. Хистерикът се нуждае от партньора; но не защото смята, че не е способен да живее без него, както депресивният, а като огледало, в което желае да види отразен себе си като достоен за любов, като средство за повишаване на лабилното си самочувствие. Неговият нарцисизъм, неговата любов към самия себе си се нуждаят от непрекъснато потвърждение; затова той лесно се поддава на ласкателства, на които обича да вярва. Така че партньорът му е необходим преди всичко, за да го уверява в неговия чар, хубост, значимост и други достойнства. Затова той е склонен към нарцистичен избор на партньор; но не заради страха от „съвсем различното“ в противоположния пол, както шизодният, а защото търси в партньора нещо възможно най-подобно на самия себе си, защото иска да открива себе си и да обича себе си в партньора.

Нерядко обаче някои хистерични представители и на двата пола търсят незабележими партньори, в сравнение с които те изглеждат още по-блестящи, и които безрезервно им се възхищават. Това напомня на баснята за пауна, който искал да се ожени за една обикновена кокошка; в съвета служителката сврака изразила своето учудване от обстоятелството, че един толкова великолепен паун иска да сключи брак с невзрачната кокошка, на което той отвърнал тържествено: „аз и моята жена ме обичаме до полуда.“

Такива отношения, стъпили здраво на желанието за намиране на потвърждение, естествено в никакъв случай не са устойчиви на кризи; партньорът едва ли е в състояние напълно да задоволява тези потребности. Тогава човек си търси нов партньор, с когото се разиграва същата история. Към тази група спадат отявлените донжуани и мъжемелачките, които сякаш колекционират скалпове и чието самочувствие зависи от броя на техните жертви; за тях любовта е само една игра, в която те на всяка цена трябва да спечелят. Тъй като техните любовни претенции са твърде големи, животът им е низ от разочарования; недоволство, капризи, лошо настроение и оплаквания, изискване на все нови и нови доказателства за любов, за които не малка роля играят финансовите възможности и общественият успех на партньора, в които хистеричните искат да се отразят, сякаш са техни собствени. И понеже хистеричният човек извлича самочувствието си почти изцяло от доказателствата за любов, той е ненаситен в това отношение, а средствата и пътищата за тяхното изтръгване са най-разнообразни: сравняване на партньора с другите, които обичат „истински“; изтъкване на обстоятелството, че някой друг би направил всичко за него; сцени и страстни упреци, че твърде малко му се предлага; реакции като при катастрофа, когато партньорът се дистанцира. Във всичко това често се среща една трудна за разгадаване смесица от чувство и пресметливост, така че партньорът никога не знае, къде точно се намира.

Ако човек храни към любовта или към брака илюзорни очаквания и изисква повече, отколкото сам е готов да инвестира, той непрекъснато бива разочарован; обикновено той не схваща тази взаимосвързаност и остава в търсене на „голямата любов“. Затова в партньорските отношения на хистеричните се срещат най-честите раздели и завързване на нови контакти; тъй като новите връзки трябва да компенсират предишните разочарования, към тях още от самото начало се поставят прекомерни изисквания, в което пак е заложен зародишът на провала.

Ние всички придобиваме първия си опит с другия пол чрез нашите родители, братя и сестри. Отношението на родителите един към друг, представата за брака или за други общности, изградена чрез тях, опитът с нашите братя и сестри, оформят очакванията ни за партньорство, любов и сексуалност. Ако сме имали щастието да обичаме нашите родители и като семейна двойка, без да трябва да ги идеализираме, без от друга страна да трябва да ги съжаляваме или презираме, дори мразим; ако сме могли да съпреживеем тяхната ограниченост, техните грижи, проблеми и усилия, но и техните радости, взаимната подкрепа, разбирането и доверието им един към друг, тогава ние имаме по-големи изгледи да намерим партньор, който да отговаря на такива очаквания и в същото време разполагаме с един реално осъществим образ за собственото ни биване партньор. Родители, които смятат, че трябва да поддържат у детето представата за своето превъзходство и непогрешимост, които разиграват пред него образцов брак, изглеждащ съвсем различно зад кулисите, го карат да живее с идеята за един възможен идеален брак, който то по-късно ще се опитва да намери. А родители, които не могат да задоволят потребността на детето от образци, специфични да съответния пол, и с начина си на живот му предлагат нещо разочароващо и плашещо, обагрят негативно неговите очаквания от партньорството.

Любовният живот на хистеричните хора е затруднен от обстоятелството, че в сравнение с другите те по-дълго остават фиксирани към първите значими фигури от противоположния пол и по-трудно могат да се освободят от идентифицирането с тях. Това се дължи на факта, че хистерията се появява през последната фаза от детското развитие — приблизително от четвъртата до шестата година, — в която детето, както ще видим по-нататък, се идентифицира със заварените образци и придобива първите предформи на своята по-късна нагласа към собствения и другия пол. Принципно съществуват следните възможности: човек повтаря по отношение на партньора някогашната си детински-обожаваща или идеализираща нагласа към родителя от противоположния пол или към брата или сестрата, и следователно очаква от него мъжа-мечта или жената-мечта. Или човек пренася като очакване върху партньора старите разочарования, страх или омраза, породени от значимите фигури в детството и останали непреработени, следователно своя негативен опит, така че по-късните отношения от самото начало са обременени с предразсъдъка, че мъжете или жените са такива, каквито сме ги преживели за пръв път. Тогава човек проектира върху партньора някогашния образ на бащата или на майката и се настройва към тази своя проекция по същия начин, по който е бил настроен към праобразите, без да е в състояние да оцени справедливо нито партньора, нито своята собствена партньорска роля, защото е останал заклещен в старата си роля на син или дъщеря.

Разочарованият от майката син може да развие омраза към жените и да отмъщава на партньорките си за някогашните разочарования, като например подобно на дон Жуан ги прелъстява и изоставя, причинявайки им на свой ред това, което някога е преживял от майка си. Разочарованата от бащата дъщеря си отмъщава на мъжа по свой начин: тя може да развие омраза към мъжете, или да се превърне в криворазбираща еманципацията жена, която се стреми към равнопоставеност на половете не от чувство за справедливост и собствена ценност, а просто иска да обърне играта и да отмъсти: издигайки изискването за равноправност, тя всъщност има предвид надмощието на жените. Или се хвърля в краката на всеки мъж, за да нарани с това бащата (щом ти не ме обичаш, значи нищо не струвам и мога да се унижавам, колкото си искам — психодинамичните основания на някои проститутки). Или пък подобно на Кирка превръща мъжете в свине, както е описано в Одисеята, т.е. тя ги използва, уронва достойнството им и се опитва сексуално да ги закрепости. Подобна нагласа имат жените, които физически, духовно или материално насилват мъжа, използват го, изсмукват го, отнемат властта му, „кастрират“ го, обезценявайки неговата мъжественост. Романите и пиесите на Стриндберг често представят такива демонично-разрушителни жени. И най-накрая — и при двата пола разочарованията от противоположния пол или страхът от него могат да доведат до хомосексуалност. Разбира се, възможно е ролите на бащата и майката да бъдат представени и поети съответно от брат или от сестра.

Дълбоката свързаност с нашите първи значими фигури от противоположния пол е един общочовешки феномен, който французите изразяват по следния начин: „On revient toujours a ses premiers amours.“^[1]

Един следващ пример за зависимостта на хистеричните хора от най-ранните значими фигури, т.е. от техния „семеен роман“, е обстоятелството, че те нерядко попадат в любовни триъгълници, в които несъзнавано повтарят своето положение между родителите, което най-често се среща при единствени деца в семейството. Те попадат в тези любовни триъгълници неволно и сякаш съдбовно, както обикновено те се изразяват; такава очевидно е тяхната орис — всички жени, съответно мъже, които им харесват, вече винаги са обвързани. В действителност те търсят тъкмо такива обвързани партньори, влизат в интимни отношения с тях със съзнанието, че те не са свободни, и така повтарят старото съперничество, което като син или дъщеря са имали с бащата, съответно с майката. Те остават фиксирани към това, да нахлуват във връзката на двама партньори и да отнемат единия от другия, като си съперничат с партньора от техния пол и се опитват да го изместят; в същото време обаче те се боят от връзка, в която партньорът е свободен, защото по този начин към тях биха били отправяни по-сериозни и обвързващи изисквания.

Трябва да познаваме житейската история на тези хора, за да разберем тяхното поведение; те обикновено само предават по-нататък греховете, които са били извършени спрямо тях: в семейството те са нямали възможността здравословно да разгърнат своята женственост или мъжественост, твърде много са били обвързани със семейството си; или са нямали образци за развитието на своята полова роля, защото са били отхвърлени в нея, или пък защото пола в тях е бил пробуден твърде рано и неуместно, и така мъжкото и женското е констелирано, преди те да са придобили дотолкова идентичност и самочувствие, че да могат да развият мъжа или жената в себе си, следователно преди духовно да са съзрели за половото.

Основният проблем на хистеричните по отношение на любовта и партньорството може да бъде видян в техните илюзорни очаквания от живота, от любовта, брака и от другия пол. Изискващото поведение от една страна и готовността да даваш, от друга, обикновено не се намират в здравословно отношение помежду си и тъкмо този факт е непрестанен източник на разочарования за хистеричните, от които те биха могли да научат, че тяхната основна нагласа се гради на едно заблуждение (Tauschimg), което прави разочарованието (Ent-tauschimg)^[2] необходимо. Вечно будният копнеж и изпълнената с очакване претенция на хистеричните, които не се питат за своето собствено участие в случващото се, е тяхната проблемна страна.

При избора на партньор това намира израз дори в обстоятелството, че материалната и престижна гледна точка — положение в обществото, състоятелност, звания и външни достойнства на партньора — е по-важна за тях, отколкото личностните качества. Те и в това отношение дълго остават деца, лесно се впечатляват от външната страна на нещата, която сякаш им обещава безгрижен живот; разочарованията те обикновено прехвърлят върху партньора. Страхът от преживяването на себе си като нестойностен може да се превърне при хистеричните в пристрастеност към търсене на потвърждения, която, както всяка пристрастеност, никога не може да бъде задоволена, защото търси „навън“ това, което човек всъщност би трябвало да осъществи в самия себе си: в случая разгръщането на една истинска способност да се обича, която е в състояние да създаде истинско самочувствие.

Склонността да проектираш собствените си липси става особено проблематична в партньорството. Тя може да приеме всички степени — от вечния Някой е „виновен“ за нещо, през обвинения и тенденциозна, изопачаваща фактите логика, до клевети и интриги. Особено трудни са взаимоотношенията между един хистеричен и един натраплив партньор, които освен това са противоположни типове. Колкото повече натрапливият партньор неотстъпно и последователно настоява за точното разискване на конкретната ситуация, за да докаже, че той има право, толкова повече хистеричният се изплъзва посредством една непонятна „логика“, посредством „хода на коня“ в мисленето, както Шулц-Хенке сполучливо нарече този прийом, имайки предвид придвижването на коня в играта на шах; защото хистеричният ясно схваща тенденцията на другия, който иска, отрязвайки му всички пътища за изход, да го уличи в сторените грешки, на което той се съпротивлява с всички възможни средства. Ако натрапливият е по-гъвкав, ако му построи мост или остави отворен пътя за отстъпление, нещата се развиват много по-добре. Следователно вместо да го притиска към стената, натрапливият трябва по-скоро да се опитва да разбере ситуацията от позицията и преживяванията на своя партньор.

Хистеричният човек сякаш инстинктивно избягва шизоидни партньори — те лесно го разгадават и проявяват твърде малко готовност да задоволяват неговата потребност от потвърждение и възхищение. Напротив, той обича да си избира депресивни партньори, които притежават тази готовност, както и другата — да се подлагат на прекомерни изисквания; с течение на времето в една такава връзка всичко става за сметка на депресивния. Отношенията между двама хистерични партньори се развиват добре само тогава, когато хистеричната структура не е силно проявена — иначе съперничеството и желанието да се засенчат един друг се превръщат в неизбежно препятствие.

В литературата се срещат много примери на превъзходно обрисувани хистерични жени, като например Скарлет в романа на Маргарет Митчел „Отнесени от вихъра“. В писмата на Пушкин и фонтане добре могат да се видят трудностите в общуването с жени с изразена хистерична структура. Тук бихме могли да споменем и приказката „Рибарят и златната рибка.“^[3]