Артър Кларк
Среща с Медуза (5)

5. КОЛЕЛАТА НА ПОСЕЙДОН

— Много ще се радвам, ако не изляза прав — бодро отвърна по радиото доктор Бренър. — Природата винаги поднася изненади. Не сваляй дългофокусната камера от обекта и ни дай възможно най-стабилна картина.

Нещата, които се движеха надолу-нагоре по восъчните склонове, все още се намираха много далече от Фокън, за да може да различи подробности, но сигурно бяха много големи, за да се виждат от такова разстояние. Почти черни, наподобяващи върхове на стрели, те маневрираха, като бавно се извиваха и много приличаха на гигантски манта — скатове, които плуваха над някакъв тропически риф.

А може би бяха небесни крави в облачните пасища на Юпитер, защото, изглежда, се хранеха от тъмните кафяво-червени жилки, които пробягваха като пресъхнали речни корита по склоновете на плаващите урви. От време на време някоя от тях се спущаше стремглаво в планината от пяна и съвсем изчезваше от погледа.

„Кон-Тики“ се движеше бавно с известна почит към облачния слой долу. Щяха да минат най-малко три часа, преди да се намери над тези ефемерни хълмове. Той се надбягваше със Слънцето. Надяваше се, че преди падането на мрака ще успее добре да разгледа не само мантите, както той ги нарече, но и крехкия пейзаж, над който се носеха.

Проточиха се три дълги часа. През цялото време той държеше външните микрофони на пълна мощност, защото си мислеше дали тук не се намираха източниците на нощния тътен. Наистина мантите бяха твърде големи, за да го породят. Щом направи прецизни измервания, той откри, че само размахът на крилата им бе почти сто метра. Това бе три пъти повече от дължината на най-големия кит, но се съмняваше теглото им да надхвърля няколко тона.

Половин час преди изгрев слънце „Кон-Тики“ се намираше почти над „планините“.

— Не — каза Фокън в отговор на повторните запитвания ог Центъра за управление относно мантите. — Все още не реагират на моето присъствие. Според мен не са разумни същества. Приличат на безобидни тревопасни. Дори да се опитат да ме подгонят, сигурен съм, няма да стигнат моята височина.

И все пак той беше малко разочарован, че мантите не проявяваха и най-слаб интерес към него, докато плаваше над пасищата им. Може би нямаше как да доловят присъствието му. Когато ги разгледа и засне през телескопа, той не видя и наченки от сетивни органи. Съществата бяха просто огромни черни делтаплани, люлеещи се над хълмове и поля, в действителност малко по-плътни от облаците на Земята. И макар да изглеждаха внушителни, той разбираше: стъпи ли някой върху тези бели планини, ще се сгромоляса през тях, сякаш са от цигарена хартия.

Наблизо видя безчет малки клетки или мехури, от които се образуваха тези планини. Някои бяха много големи, до един метър в диаметър, и Фокън се чудеше в какъв дяволски казан е врял този въглеводород. Изглежда, в атмосферата на Юпитер имаше толкова химически продукти, колкото са необходими да задоволят всичките нужди на Земята за един милион години.

Краткият ден почти си беше отишъл, когато той премина над гребена на восъчните хълмове и светлината бързо угасваше по ниските им склонове. Оттук, откъм западната страна, нямаше манти и релефът незнайно защо изглеждаше съвсем друг. Пяната, оформена на дълги равни тераси, наподобяваше вътрешността на лунен кратер. Дори си представи, че тези тераси са гигантски стъпала към скритата повърхност на планетата.

А на най-ниското стъпало, точно над извиващите се облаци, които планината беше разместила, издигайки се нагоре в небето, се открояваше груба овална маса, два-три километра в диаметър. Тя трудно се различаваше, защото беше малко по-тъмна от сивкавата пяна, върху която се намираше. Първата мисъл на Фокън беше, че наблюдава гора от хилави дървета, наподобяващи гигантски гъби, никога невиждали слънцето.

Да, това сигурно е гора. Той видя стотици тънки стволове, подаващи се от бялата восъчна пяна, където бяха посадени. Но те се намираха изумително близко един до друг, между тях нямаше почти никакво разстояние. А може би не беше гора, а едно единствено дърво от рода на източните огромни многостволни баняии. Веднъж Фокън видя на остров Ява банан сто и петдесет метра в диаметър. Но това чудовище тук беше поне десет пъти по-голямо.

Светлината почти изчезна. Облачният пейзаж стана пурпурен от отразените слънчеви лъчи, а след няколко секунди това също трябваше да изчезне. И в последния просвет на своя втори ден на Юпитер Хауърд Фокън видя, или поне така му се стори, нещо, което хвърляше най-мрачно съмнение върху тълкуването му за белите овални форми.

Ако слабата светлина не го мамеше, стотиците тънки стволове се люлееха напред-назад в пълен синхрон като широки водорасли по големи вълни.

А и дървото вече не беше там, където го видя първия път.

— Жалко — съобщи Центърът за управление веднага след залез слънце. — Но според нас до един час ще започне изригването на „Бета“. Вероятност седемдесет процента.

Фокън бързо погледна картата. „Бета“, Юпитер, сто и четиридесет градуса ширина, сега се намираше на тридесет хиляди километра от него далече зад хоризонта. Макар мощността на изригването да достигаше до десет мегатона, вулканът беше толкова далече, че ударната му вълна не можеше да представлява сериозна опасност. Друг въпрос беше радиобурята, която щеше да предизвика.

Взривове в декаметров диапазон, при които Юпитер понякога ставаше най-мощният източник на радиоизлъчвания по цялото небе, бяха открити още през петдесетте години на двадесети век и безкрайно озадачиха астрономите. Сега, след повече от един век, истинската причина за тях още си оставаше загадка. Симптомите се изясниха, но обяснение нямаше.

Теорията за „вулкана“ устоя проверката на времето, макар никой да не си въобразяваше, че на Юпитер тази дума има същото значение, както на Земята. В най-ниските атмосферни слоеве, може би дори на самата повърхност на планетата, на равни интервали, понякога няколко пъти на ден се извършваха титанични изригвания. Огромен стълб газ, висок над хиляда километра, се устремяваше нагоре, сякаш твърдо решен да излети в Космоса. Той нямаше никакви шансове срещу най-мощното гравитационно поле в Слънчевата система. И все пак част от него, някакви си няколко милиона тона, обикновено успяваше да достигне йоносферата. И тогава започваше този ад.

Пред гравитационните пояси около Юпитер земните изглеждаха нищожни. А когато издигащият се газов стълб направеше късо съединение, полученият електрически заряд беше милиони пъти по-голям от заряда на която и да е земна мълния. Той изпращаше колосален гръм във вид на радиошум, който се разливаше по цялата Слънчева система, а и извън нея, чак до звездите.

Установи се, че радиоизригванията идваха от четири основни зони на планетата. Може би там имаше неустойчиви места, от време на време пропускащи огъня от недрата навън. Учените на Ганимед, най-големият от спътниците на Юпитер, мислеха, че ще могат да предсказват декаметричната буря. Но техните прогнози щяха да са толкова точни, колкото прогнозите за времето от началото на XX век.

Фокън не знаеше да се радва ли, или да се страхува от една радиобуря. Наистина тя щеше да е много ценна за мисията му, ако успееше да оцелее. Курсът на полета беше така планиран, че той да остане колкото е възможно по-далеч от основните центрове на атмосферни смущения, особено от най-активния — вулкана „Алфа“. Но такъв му беше късметът — застрашаващият го „Бета“ беше най-близкият до него. Надяваше се, че разстоянието, равно на три четвърти от земната окръжност, щеше да се окаже безопасно.

— Вероятност деветдесет процента — обявиха от Центъра с отчетлив и напрегнат глас. — И забрави този час. Ганимед смята, че изригването ще започне всеки момент.

Операторът още не беше свършил и стрелката на уреда за магнитното поле се качи най-високо на скалата. Но преди да закове, тя се върна и започна да пада така бързо, както се беше покачила. Далече от него, хиляди километри надолу с титанична сила нещо разтърси разтопеното ядро на планетата.

— Ето, изригва — обадиха се от Центъра.

— Вече знам, благодаря. Кога ще връхлети бурята отгоре ми?

— Началото можеш да очакваш след пет минути. Върха след десет.

Далеч край хоризонта стълб от газ, широк колкото Тихия океан, се издигаше в Космоса със скорост хиляди километри в час. Гръмотевичните бури в по-долните пластове на атмосферата вече щяха да се разбушуват, но те не бяха нищо в сравнение с мощта, която щеше да се разяри, когато достигнат радиационния пояс и излишните електрони започнат да се стоварват върху планетата.

Фокън се залови да прибира всички инструменти извън кабината. Други предпазни мерки не можеше да вземе. Ударната вълна щеше да го достигне след четири часа, но радиосигналът се движеше със скоростта на светлината и щеше да дойде за една десета от секундата след взрива.

Проверявайки целия спектър от честоти, радиоприемникът не показа нищо необикновено, само нормалната каша от атмосферни смущения. И тогава Фокън забеляза, че нивото на шума започва бавно да пълзи нагоре. Експлозията набираше мощност.

От такова разстояние не очакваше да види нещо. Но изведнъж над хоризонта на изток затанцува някакъв отблясък от светкавица. И едновременно половината от електрическата верига изключи от главното табло. Светлината угасна, всички канали за връзка замряха.

Опита се да се раздвижи, но не можа. Обхваналата го парализа не беше само психическа. Изглежда, бе загубил пълен контрол върху крайниците си и усещаше нещо болезнено и парещо по цялото си тяло. Невъзможно бе електрическото поле да е проникнало през бронираната кабина. Но над таблото имаше трептящо сияние и той чу характерно прашене като при освобождаване на заряд.

След цяла поредица резки трясъци аварийната система заработи, предпазителите за свръхнатоварване се включиха сами. Лампите пак светнаха и парализата на Фокън премина така бързо, както и беше настъпила.

След като погледна таблото и се увери, че цялата електрическа верига отново работи нормално, той бързо се придвижи до илюминаторите.

Нямаше нужда да включва контролните лампи — кабелите, на които висеше кабината, като че горяха. От основния подемен пръстен до пояса на гигантския балон се проточваха в мрака ярки синкави ивици светлина. А край няколко от тях бавно се търкаляха ослепителни огнени кълба.

Гледката беше толкова странна и красива, че човек трудно можеше да предугади опасност в нея. Малко хора са виждали кълбовидна мълния от такова близко разстояние. А и да са виждали, никой не е оцелял, ако е трябвало да лети в земната атмосфера в напълнен с въглерод балон. Спомни си ужасната гибел на „Хинденбург“, унищожен през 1937 година от една случайна искра при спускане в Лейкхърс. А толкова често го бе правил преди. Страшните стари филмови кадри изникнаха в паметта му. Но такова нещо тук не можеше да се случи, въпреки че сега в балона над главата му имаше повече въглерод, отколкото в последните цепелини. Трябва да минат милиарди години, преди човек да успее да запали огън в атмосферата на Юпитер.

Със звук, наподобяващ пърженето на месо в горещо олио, каналът на микрофонната връзка се съживи.

— Ало, „Кон-Тики“, чуваш ли ме? Чуваш ли ме?

Думите идваха отсечени и изкривени, но се разбираха.

Настроението на Фокън се повиши — беше възстановил контакт със света на хората…

— Чувам ви — отвърна той. — Истински електрически спектакъл, но повреди няма. Засега.

— Благодаря. Вече мислехме, че сме те загубили. Моля, провери телеметричните канали — трети, седми, двадесет и шести. Нагласи и втората камера. Резултатите от външните проби на йонизацията нещо не ми се виждат много приемливи…

Фокън неохотно откъсна очи от пленителните фойерверки около „Кон-Тики“. Но от време на време пак поглеждаше през илюминаторите. Първо изчезна кълбовидната мълния. Огнените топки бавно се разширяваха, достигаха критични размери и спокойно се взривяваха. Дори час по-късно около всички издадени метални части от външната страна на кабината още имаше слабо сияние, а шумът в радиовръзката продължи и след полунощ.

Останалата част от нощта мина без каквито и да е събития. Едва призори Фокън видя нещо и тъй като то идваше от изток, прие го за първия признак на изгрева. Но после разбра, че до изгрева оставаха още десет минути, а появилото се на хоризонта зарево се местеше към него, местеше се дори докато той го наблюдаваше. То бързо се отдели от звездната дъга, бележеща края на планетата, и Фокън забеляза една сравнително тясна и много рязко очертана лента. Като че ли под облаците се движеше лъч от огромен прожектор.

Може би на стотина километра от първата напредваща светлинна лента успоредно със същата скорост се задаваше друга. А зад нея още една и още една, и така, докато цялото небе затрептя от редуващи се светли и тъмни пространства.

Фокън мислеше, че е свикнал на всякакви чудеса и му се струваше невъзможно такъв чист и беззвучен блясък да крие в себе си и най-малката опасност. Но всичко беше така изумително и неочаквано, че той усети вледеняващ страх в душата си. И кой би могъл да наблюдава подобна гледка, без да се чувствува нищожен в присъствието на сили извън неговите представи? Възможно ли беше в края на краищата на Юпитер да има не само живот, но и разум? Разум, който вероятно едва сега щеше да реагира на чуждото присъствие.

— Да, виждаме — обади се Центърът за управление с глас, който прозвуча като ехо на собственото му благоговение. — Нямаме представа какво е това. Стой така. Ще се свържем с Ганимед.

Картината бавно избледняваше. Лентите, идващи далече от хоризонта, ставаха все по неясни, сякаш пораждащата ги енергия бе започнала да се изчерпва. След пет минути всичко свърши. Последният слаб светлинен импулс трепна на западното небе и изчезна. Отмирането му остави у Фокън непреодолимото чувство на облекчение. Гледката бе толкова хипнотизираща и тревожна, че ако искаше да запази душевния си покой, човек трябваше дълго да я съзерцава.

Беше поразен по-силно, отколкото можеше да допусне. Електрическата буря разбираше, но това тук оставаше напълно необяснимо.

Центърът мълчеше. Фокън знаеше, че сега всички информационни блокове на Ганимед бяха в ход, тъй като и хора, и компютри търсеха отговор на въпроса. И не установеха ли там нещо, трябваше да повикат Земята. А това означаваше почти един час забавяне. Възможността дори Земята да не е в състояние да помогне, бе нещо, за което не искаше и да си помисли.

Гласът на Центъра го зарадва както никога досега. Най-после доктор Бренър влезе във връзка и заговори с явно облекчение, макар и глухо, като човек, който току-що е преживял голям шок.

— Ало, „Кон-Тики“, разрешихме въпроса, но още не можем да повярваме. Това, което виждаме, е биолуминесценция и много прилича на светлината, излъчвана от микроорганизмите в тропическите морета на Земята. Тук те са в атмосферата, а не в океана, но принципът е същият.

— Образът беше толкова правилен, като изкуствен. — възпротиви се Фокън, — и се простираше на стотици километри.

— Дори повече, отколкото можеш да си представиш. Ти наблюдава само част от него. Целият образ беше петстотин километра широк и приличаше на въртящо се колело. Ти видя само спиците, които се носеха край тебе със скорост около километър в секунда.

— В секунда ли? — не се сдържа Фокън да го прекъсне. — Нито едно животно не може да се движи с такава скорост.

— Не може, разбира се. Сега ще ти обясня. Това, което видя ти, беше породено от ударната вълна на вулкана „Бета“ и се движеше със скоростта на звука.

— А какво ще кажеш за образа? — настоя Фокън.

— Да, ето какво е най-учудващото. Много рядко явление, но подобни светлинни колела, само че хиляда пъти по-малки, са наблюдавани в Персийския залив и Индийския океан. Чуй това: корабът „Патна“ на компания от Британска Индия, Персийски залив, май, 1880 година, 11 часа и 30 минути сутринта — „огромно светещо колело се въртеше така, че спиците му сякаш докосваха кораба. Спиците бяха 300–400 метра дълги… Всяко колело се състоеше от около шестнадесет спици…“ А ето и още едно съобщение от Оманския залив с дата 23 май 1906 година: „Ярката луминесценция бързо ни застигаше, като отделяше на запад един след друг строго очертани светлинни лъчи подобно лъчите от прожектора на някой военен кораб… Наляво от нас се образуваше гигантско огнено колело със спици, които се губеха в далечината. Колелото се въртя две-три минути…“ Компютърът изрови от архивите на Ганимед около петстотин такива случая и щеше да изпише на екрана всички, ако не бяхме го спрели навреме.

— Убедихте ме, но още съм изумен.

— И нищо чудно. Пълното обяснение на това явление беше разработено едва в края на XX век. Изглежда, светлинните колела са резултат от подводни земетръси и винаги се появяват в плитки води, където ударната вълна може да се отрази и да породи стоящи вълни. Понякога като ленти, друг път като въртящи се колела. „Колелата на Посейдон“, така ги нарекоха. Накрая теорията беше потвърдена от подводните експлозии и от снимките, направени чрез спътници. Кой би повярвал на такова нещо?

Ето какво било, помисли се Фокън. Когато изригването стигнало кулминацията си, вулканът „Бета“ сигурно е изпратил ударни вълни във всички посоки — и през сгъстения газ в ниските атмосферни слоеве, и през здравото тяло на самия Юпитер. Срещайки се и пресичайки се, на места тези вълни намалявали, другаде се засилвали и, изглежда, цялата планета е зазвучала като камбана.

Но обяснението не унищожи чувството му на учудване и благоговение. Никога нямаше да забрави трепкащите ленти светлина, които се надбягваха в недостижимите дълбини на Юпитерианската атмосфера. Имаше усещането, че се намира не просто на една необикновена планета, а в едно омагьосано царство между митичното и реалното. В един свят, където абсолютно всичко можеше да се случи и никой не можеше да предвиди какво ще му донесе бъдещето.

А му предстоеше още един ден тук.