Ърл Стенли Гарднър
Случаят с непорочната скитница (6)

ГЛАВА ШЕСТА

Беше малко преди края на работното време, когато телефонът на бюрото на Дела Стрийт звънна. Тя вдигна слушалката и каза:

— Един момент, Гърти — обърна се към Мейсън и каза, — отново е Джон Рейсър Адисън.

— По телефона ли? — попита Мейсън.

— В кабинета.

Мейсън се намръщи и каза:

— Добре, Дела. Въведи го.

Дела Стрийт каза:

— Веднага излизам, Гърти — затвори телефона и излезе, за да придружи Адисън в личния кабинет.

— Здравей, Адисън — каза Мейсън. — Очаквам развитие по въпроса, за който се консултира с мен. Обаче нямам какво да обсъдя с теб, положението е…

— Не, не — каза Адисън. — Не е това.

— Седни — покани го Мейсън.

— Не мога да седна — каза Адисън, като се поклащаше безумно напред-назад в канцеларията с къси, нервни крачки. Ръцете му бяха сключени и той започна да изпуква кокалчетата си едно по едно.

Дела Стрийт показа с лека гримаса, че това я изнервя, но Адисън продължаваше да си изпуква кокалчетата и да върви.

— Какво има? — попита Мейсън.

— Продънило се е небето — каза Адисън.

— Пак ли твоята малка девица? — попита Мейсън.

— Моята девица?

— Скитницата-девица.

— О — каза Адисън, като че ли беше напълно забравил за това. — Какво направи по въпроса?

— Всичко е уредено, мисля — му каза Мейсън. — Помни, че ако някой те попита дали познаваш Ерик Хансел, не можеш да си спомниш това име и си абсолютно сигурен, че никога не си правил никакви сделки с него.

— Разбира се, разбира се — каза Адисън нетърпеливо. — За Бога, Мейсън, предадох случая в твои ръце. Очаквам ти да се погрижиш. Вземи толкова, колкото струва, но ме измъкни. Ще стигна до десет хиляди — по дяволите, ще стигна до толкова, до колкото е необходимо. Не ме занимавай с това сега. Имам си достатъчно тревоги!

— Доколкото разбирам — каза Мейсън, — това е нещо ново.

— Нещо ново — каза Адисън като гледаше почти ядосано към Дела Стрийт.

— Всичко е наред — му каза Мейсън, — Дела остава тук. А сега престани да отклоняваш въпроса. Какъв е проблемът?

— Съдружникът ми, Едгар Ферел, нали ти казах за него?

— Точно така, на ваканция на североизток, първо ще се погрижи за някаква сделка, а после ще ходи на риболов.

Адисън каза:

— Мейсън, това, което ще ти кажа е абсолютно поверително.

— Досега не си имал изтичане на информация, нали? — попита Мейсън.

— Това е нещо различно. Истинска бъркотия!

— Казвай.

Адисън каза:

— Ферел е странно същество. Женен е за много привлекателна жена. Не знам какво Лорейн Ферел е видяла в Едгар. Тя е едно чудо, хубава, умна, духовита, с много сексапил.

— Доколкото разбирам — каза Мейсън, — на твоя съдружник Ферел му липсва сексапил.

— Той е едно дърво, пън мекотело. За Бога, той е тъп!

— Продължавай.

— Ще трябва да започна отначало — каза Адисън.

— Тогава започвай — му каза Мейсън. — Достатъчно време изгубихме в заобиколки.

— Преди около три седмици — започна Адисън, — имах възможност да купя малка провинциална собственост. Беше на около двадесет мили извън града. Мястото беше запуснато. Първоначално към него са принадлежали триста акра. След това е било разделено, докато накрая е останало място, голямо едва дванадесет акра и старата фермерска къща.

— Продължавай — каза Мейсън, когато Адисън спря. — И по-добре седни. Ще чувам по-добре.

Адисън се поколеба за момент, след това се заклатушка към стола за клиенти и се друсна във възглавниците.

Столът беше дълбок и удобен, защото Мейсън считаше, че клиент, който е напълно отпуснат физически, ще бъде по-склонен да разкаже цялата си история, отколкото ако е седнал в твърд, неудобен стол.

— Продължавай — каза Мейсън нетърпеливо.

— Е, огледах мястото. Ферел беше с мен. Беше хубава собственост, ако имаш какво да я правиш. Аз нямах какво да я правя. Не си я представях като добра сделка, защото къщата беше твърде голяма, за да бъде оставена без надзор, а аз не исках да наемам пазач. Беше просто една западнала старомодна, двуетажна фермерска къща. Имаше много пространство в нея и около нея. Имаше хамбар и гараж и беше идеално разположена, що се отнася до уединеност, с малко, виещо се поточе с много храсталаци, много дъбове и равна земя зад фермата, много вода за всички обикновени нужди и тази западнала, старомодна дървена къща, можеше да бъде възстановена сравнително евтино.

— Купи ли я? — попита Мейсън.

— Отказах се — каза Адисън.

— Какво стана след това? — попита Мейсън.

— След два дни Ферел тайно е купил собствеността.

— Без да ти каже?

— Без да ми каже нито дума. Разбрах за това едва миналия вторник и то случайно.

— Разбира се — каза Мейсън, — тъй като ти не си искал мястото, всичко е наред. Но, ако си се дърпал, за да смъкнеш цената с намерение да направиш контраоферта, поведението на Ферел е било малко необичайно за един съдружник. Той не е обсъдил нещата с теб — не е питал дали ще имаш нещо против, ако той направи оферта?

— Ферел никога не би го направил! — каза Адисън. — Тази сделка показва що за гъсок е.

— За какво му е това място? — попита Мейсън.

— Ето на това — каза Адисън, — и аз не мога да си отговоря.

— Ти как мислиш? — попита Мейсън.

— Ти как мислиш?

Мейсън каза:

— Това, което аз мисля, не се връзва с твоето описание на Лорейн Ферел и характера на Едгар Ферел.

— Добре — каза Адисън, — аз ще ти кажа, каквото знам. Вероятно има много неща, които знам.

— Разбирам — каза Мейсън, — не си дошъл да се консултираш с мен за провинциалната собственост на съдружника си.

— Исках да ти обясня как стана така, че отидох там.

— Кога?

— Онази нощ, когато взех Вероника от пътя — вторник.

— Аха — каза Мейсън.

— Защо казваш „аха“ с такъв тон? — попита Адисън възмутено.

— Проклет да съм, ако знам — му каза Мейсън. — Продължавай с разказа си.

— Няма причина да ми говориш така — стресна се Адисън. — Събираш две и две и получаваш дванадесет. Слагаш каруцата пред коня…

— Просто ми дай фактите — каза Мейсън, — и след като получа цялата картинка, ще се опитам да я сложа в рамка.

— Добре — каза Адисън, — ето как стоят нещата, Мейсън. Отидох да погледна собствеността, струва ми се преди около три седмици. Както ти казах, не я исках. Не виждах причина, за да я купя. Във вторник следобед търговецът на недвижими имоти ми се обади, за да ме попита дали не искам да погледна нещо друго. Поговорихме по телефона и той ме попита дали моят съдружник харесва собствеността, която е купил. Аз не знаех за какво ставаше дума. Той обясни и се оказа, че Ферел е купил тази собственост.

Мейсън кимна.

— И още нещо — продължи Адисън, — търговецът на недвижими имоти каза, че Ферел ужасно бързал да приключи сделката и да получи право на притежание на собствеността.

— Не виждам нищо особено необикновено в това — каза Мейсън.

— Почакай малко. Помни, че този разговор се проведе във вторник. Търговецът след това ми каза, че Ферел му е казал, че трябва да получи право на притежание на собствеността до вторник, защото щял да прекара две-три седмици там от вторник следобед.

Мейсън се намръщи.

— И така — каза Адисън, — аз започнах да премислям цялата работа. Започнах да се чудя дали Ферел се опитваше да прекара мен или съпругата си и реших да отида там вторник вечерта и да разбера.

— И какво направи?

— Качих се в колата и отидох.

— Какво откри?

— Нищо, никакъв знак, че има някой там, въпреки че едно нещо ми се стори доста странно.

— Какво беше то?

— Че някой е бил там — спомняш ли си, че тогава валя — почакай малко, мисля, че беше понеделник вечерта и на едно място, близо до къщата, където земята беше достатъчно мека, се виждаха следи от автомобилни гуми. Виждаше се, че един или два автомобила са били там наскоро.

— Нещо друго?

— Не, тази работа ме притесни, това е всичко. Най-накрая стигнах до заключението, че Ферел е купил мястото като инвестиция, хванал е някой на въдицата, с когото си е мислел, че може да сключи сделка, завел е този човек, там, показал му е собствеността, човекът я е харесал и Ферел се съгласил да му предаде правото на собственост.

— Това ми изглежда като логично заключение — каза Мейсън.

— По онова време действително беше. Това беше обяснението, което ми хрумна и аз се задоволих с него. Почувствах, че Ферел е заминал на почивка вторник следобед. Затова е искал да приключи сделката във вторник, включително и със своя клиент. Така че той е напуснал магазина малко преди обед във вторник и е завел клиента си, за да му покаже мястото във вторник следобед, взел е чека му, дал му е фактура и е заминал на почивка.

— А защо не? — попита Мейсън.

Адисън извади една телеграма от джоба си.

— Ето — каза той и една телеграма, която е била изпратена сряда вечер и действително потвърждава това предположение.

Адисън подаде телеграмата на Мейсън. Мейсън взе телеграмата, но за момента не я прочете. Вместо това каза:

— Къде води всичко това, Адисън? Явно си получил друга информация, която те кара да мислиш, че това обяснение е вярно.

Адисън кимна и каза:

— Прочети телеграмата.

Мейсън разгъна телеграмата и прочете:

„Пристигнах в Лас Вегас без проблеми. Очаквам да пристигна в Рино утре вечер. Вдругиден Алтурас. Ще търся телеграми в Уестърн Юниън, но не пращай, ако не е важно. Пътувам бавно. Забавлявам се. Поздрави.“

Мейсън сгъна телеграмата и попита:

— Сега какво те кара да се притесняваш? Друга телеграма ли е пристигнала?

— Не — каза Адисън, — но съпругата му, Лорейн Ферел, видяла колата на Едгар Ферел на улицата днес следобед.

Мейсън повдигна въпросително вежди.

— Тя пазарувала по това време. Опитала се да я проследи, но не могла. Казва, че някаква сладка червенокоса мацка шофирала. Направо е разярена.

— Сигурна ли е за колата?

— Абсолютно сигурна, казва, че не само я е разпознала, но и успяла да види регистрационния номер и видяла, че бил същият.

— Какво е направила?

— Опитала се да хване такси и да проследи колата, но тя завила и се изплъзнала.

Мейсън прехапа устни замислено за момент, след това каза:

— Е, Адисън, ако твоят съдружник иска да има любовно гнездо, не виждам какво можеш да направиш.

Адисън започна да изпуква кокалчетата си.

— Нали? — попита Мейсън.

— Да — каза Адисън след малко.

— Какво?

— Намирам се в дяволско положение, Мейсън, дяволско затруднение!

— Защо?

— Ако Едгар използва онази стара фермерска къща за любовно гнездо искам да го заловя.

— Защо?

— Защото Лорейн ще може да поиска развод. И аз ще мога да откупя акциите на Едгар.

— Е — каза Мейсън, — аз не съм по-голям ясновидец от теб, Адисън.

— Искам да дойдеш с мен там тази вечер. Искам твоя съвет. Ако Едгар е там, ще си открием картите. Искам да бъдеш свидетел. Ще си взема чековата книжка.

— Постоянно говориш за Ферел като за свой съдружник. Аз си мислех, че вашата фирма е акционерно дружество.

— Сега е, за съжаление. Преди беше съдружие. Бащата на Ферел и аз открихме фирмата заедно. Малко преди смъртта на Франк Ферел създадохме акционерно дружество. Всеки от нас взе по четиридесет процента от акциите.

— Какво стана с останалите двадесет процента?

— Дадохме на старите работници възможност да ги купят, само хората, на които се доверихме. С малки изключения те никога не присъстват на срещите, подписват пълномощните съвсем формално. Получават дивиденти от акциите си. Това е всичко, което те искат. Ако напуснат нашата фирма, трябва да ни продадат акциите си. И така, Едгар наследи акциите на баща си и оттогава стана непоносим.

— Младият Ферел не притежава нито едно от добрите качества на баща си?

— Доколкото ми е известно — каза Адисън, — Франс Джайлс Ферел е направил само една грешка в живота си. Тази грешка се нарича Едгар и това момче е грешка отначало докрай. Франк не беше получил образование. Той е трябвало да работи много упорито. Едгар беше едно дете и Франк реши, че Едгар никога няма да работи така, както е работил той. Все една и съща история. Едгар получи кола веднага щом беше достатъчно голям да шофира. Получи образование в колеж и отстъпчивият му баща му внуши, че никога няма да е необходимо да се напряга.

— Защо му позволи да влезе във фирмата?

— Когато Ферел почина акциите останаха за момчето. Той не искаше да ги продаде на каквато и да било цена. Тогава направих най-голямата си грешка. Помислих, че ако влезе в бизнеса и му се наложи да работи, да бъде в канцеларията в работно време и така нататък, скоро ще му омръзне и ще поиска пари за акциите си.

— Не се ли получи така?

— Съвсем не. Първо на първо, той изобщо не идва в канцеларията редовно, а когато дойде, просто си играе с цифрите, бърка се в неща, от които не разбира и кара помощниците да… Какъв смисъл има да го обсъждаме, Мейсън? Кара ме да полудявам! Тази уредба на нещата е крайно незадоволителна.

— Добре. Искаш съпругата на Ферел да поиска развод?

— Заради бизнеса, да.

— Сигурен ли си, че няма друга причина?

— Не ме разбирай погрешно, Мейсън. Аз съм бизнесмен. Що се отнася до Едгар съм студен като риба. Ако Едгар е купил онова място за любовно гнездо, ако си играе с някоя сладурана и Лорейн го хване, тя ще поиска развод. Ще има подялба на собствеността. Схващаш ли?

— Нека да си помисля малко.

— При подялбата Лорейн ще получи част от акциите на Едгар. Аз ще откупя тези акции от нея на висока цена. След това ще държа контролния пакет акции и Едгар ще излезе от бизнеса и ще стои навън. Ще стои настрана и или ще ми продаде акциите си на прилична цена, или ще бъде като всеки друг акционер и ще получава съответните дивиденти, ще посещава събранията на акционерите, ще дава своите предложения като акционер и управителният съвет или ще възприеме тези предложения или ще ги изхвърли през прозореца, което от двете му е удобно да направи.

— Не харесваш своя съдружник?

— Не само че не го харесвам, ненавиждам го!

— Но не мислиш така за съпругата на съдружника си?

— Лорейн си я бива — каза Адисън. — Тя е изключително привлекателна. Не забравяй това, Мейсън. Мога да върша работа с нея. Ще бъде добре, разбира се, ако тя можеше да получи половината от акциите на Едгар. Но това наистина няма значение, стига да получи достатъчно, за да мога аз да взема контролния пакет от акции. Това е всичко, което желая. И ако Едгар си е направил любовно гнездо, той ще разбере, че аз държа юздите. Ще му кажа, че не можем да позволим фирмата да се намесва в скандал и ще изкарам чековата си книжка. Ако и ти си там да ме подкрепяш, няма да бъде трудно.

— Кога ще отидем? — попита Мейсън.

— Тази вечер, след вечеря.

Мейсън погледна часовника.

— Добре. Не се връщай в канцеларията си. Недей да стоиш там, където който и да било може да се свърже с теб. Чакай ме в „Елена“ в седем часа. Дотогава стой далеч от канцеларията си и полицията.

— Полицията?

— Точно така.

— Защо пък полицията?

Мейсън каза:

— Изиграх твоя изнудвач. Както се развиват нещата, сега може да съм избързал. Прави това, което казвам и не задавай въпроси.

— Полицията — Мейсън, това никак не ми харесва!

— На никого не му харесва — каза Мейсън като стана от стола си и отиде до шкафа с шапките.