Фредерик Пол
Петте ада на Орион (2)

II

Някой друг можеше. Някой следеше Хъръл Маккрей с клиничния интерес на биохимик, наблюдаващ движенията на парамеции в нов антибиотик — и с молитвеното вълнение на умиращ от глад моряк-корабокрушенец, следящ приближаващо се подмятано от вълните буре, в което може да има храна.

Да го назовем условно Наблюдател (а може да го наречем „него“). Наблюдателят не беше точно от мъжки пол, защото в расата му нямаше истински мъже, но имаше жени, а положително не беше такъв. Наблюдателят не приличаше в никакъв случай на човешко същество, ала чертите му имаха нещо общо с човешките.

Ако Наблюдателят и Маккрей успееха някак да завържат запознанство, може би щяха да се погаждат отлично. Наблюдателят, подобно на Маккрей, беше авантюрист по душа, млад, способен, сведущ в техническите науки на своята цивилизация. И двамата обичаха игрите: Маккрей — бейзбола, покера и триизмерния шах; Наблюдателят — редица спортове, неподдаващи се на човешко описание. И двамата заемаха постове с известна важност — като се има предвид възрастта им — в работите на съответните им светове.

Физически никак не си приличаха. Наблюдателят беше трифутово пихтиесто кълбо с твърда черупка. Имаше „ръце“ и „крака“, но те не бяха органически свързани със „самия него“. Бяха змиеподобни израстъци, които се подчиняваха на заповедите на мозъка му така, както вашето съзнание може да накара пръстите на краката ви да се свият, но нямаха пряк досег с него. Всъщност действуваха еднакво добре и на разстояние един ярд или четвърт миля, и когато почиваха — но това ставаше рядко — в цепнатините на „кожата“ му, от които бяха се образували. На по-големи разстояния действуваха не така добре по причини, които нямаха нищо общо със Закона за обратните квадрати.

Главната задача на Наблюдателя в момента се състоеше в това да ръководи „изследователската група“, която държеше Маккрей под наблюдение. И беше доста развълнуван. Крайниците му, разположени из помещението, където ги бе вмъкнал с различни поръчения, трепереха и се тресяха малко, но въпреки това бяха най-спокойните крайници в помещението; крайниците на другите членове на групата бяха в състояние на силна възбуда.

Изследователската група беше потресена.

— Паранормални способности — промърмори вторият по чин след Наблюдателя и останалите измънкаха в знак на съгласие. Наблюдателят заповяда да пазят тишина, докато изучават екземпляра от Земята.

След продължителна пауза отдръпна сетивата си от землянина.

— Невероятно… но факт — рече той. — Трябва да докладвам. Следете го — добави той, ала безспорно това беше излишно. Работата им беше да следят Маккрей и щяха да вършат работата си, и дори нещо повече — нито един от тях не можеше да извърне очи, за да не гледа такова странно същество и според тях така противно чуждо, както Хъръл Маккрей.

Наблюдателят бързаше през коридорите на голямата скрита под повърхността постройка, в която работеше, към мястото, където заседаваше постоянно съветът, контролиращ всички изследвания. Приеха го веднага.

Наблюдателят се представи и направи бърз, сбит доклад:

— Обектът се свести преди малко и започна да изучава помещението, в което е затворен. Той вършеше това, като привеждаше крайниците си във физически контакт с различните предмети в помещението. След като известно време наблюдавахме какво прави, решихме, че може би е неспособен да вижда, затова осветихме зрителното му поле. В началото това като че действуваше добре. Той изглеждаше сравнително спокоен. Но после пак прибягна до физически контакт, манипулирайки с известни приспособления от изкуствена кожа, с които го снабдихме. Сетне започна да разтърсва атмосферата с помощта на някакви резониращи органи в дихателния си канал. При това се оказа, че предметът, който държеше прикрепен за изкуствената кожа, задействува паранормални сили.

Контролният съвет се затресе от вълнение.

— Сигурен ли сте? — попита един от съветниците.

— Да, сър. Служителите тъкмо изготвят техническо описание на силите, но мога да кажа, че това са електромагнитни трептения, модулиращи носеща вълна с много голяма скорост, а самите те са модулирани от атмосферни трептения, причинявани от дишането на самия обект.

— Фантастично — прошепна съветникът с тон на изгряваща надежда. — А как е връзката с него, Наблюдателю? Има ли някакъв напредък?

— Хм… не особен, сър. Изведнъж се паникьоса. Не знаем защо, но решихме да се оттеглим и да го оставим да се съвземе.

Известно време съветът обсъждаше въпроса, а Наблюдателят чакаше. Всъщност за него това съвсем не беше загубено време, тъй като той следеше твърде отблизо събитията благодарение на органите, които бе оставил в стаята при наблюдателната група, и знаеше, че Маккрей отново рови из предметите в тъмното и че членовете на групата се бяха опитали да му осветят за малко помещението, но пак бяха предизвикали паника у него.

Все пак Наблюдателят беше неспокоен. Искаше да се върне обратно.

— Стига сте нервничили — заповяда рязко председателят на съвета. — Наблюдателю, вие трябва веднага да установите връзка.

— Но, сър… — Наблюдателят се приближи, дебелата му кожа леко потръпваше; щеше да зажестикулира, ако бе донесъл със себе си крайниците, за да жестикулира. — Ние направихме всичко възможно. Създадохме му уют… — всъщност искаше да каже „Затоплихме биофизичните нюанси на килията му…“ — и се опитахме да отгатнем нуждите му, само че го плашим почти до смърт. Не можем да действуваме по-бързо. Това същество, както знаете, никак не прилича на нас. Разчита на паранормални сили — топлина, светлина, кинетична енергия, — за да поддържа живота си. Химизмът му не е като нашия, мисловните му процеси не са като нашите, изобщо целият му организъм е по-близък до неодушевените камъни на морското дъно, отколкото до нашия.

— Разбрано, Наблюдателю. В първото си донесение вие изтъквахте, че тези същества са надарени с разум.

— Да, сър. Но не по наш начин.

— И все пак по някакъв начин, който вие трябва да откриете. Зная. — Един подобен на щипка на рак крайник се приближи до тялото на съветника и се вдигна в умолителен жест. — Трябва ви време. Но ние нямаме време, Наблюдателю. Не само вашата изследователска група работи върху въпроса. Групата за централните райони току-що представи крайно тревожен доклад.

— Сдобили ли са се с обект? — попита завистливо Наблюдателят.

Съветникът помълча.

— Нещо по-лошо, Наблюдателю. Боя се, че техните обекти са се снабдили с един от тях. Един вече липсва.

Настъпи кратко мълчание. Смразен, Наблюдателят можеше само да чака. Заседателната зала на съвета приличаше на жива картина в музей до момента, в който съветникът заговори отново, при което всеки член на съвета се надвеси над тялото му, а крайниците му се въртяха около него.

Най-после съветникът каза:

— Мисля, че изразявам общото мнение. Ако Старите са заловили някой от нашите изследователи, времето, с което разполагаме, значително намалява. Всъщност може изобщо да не разполагаме с никакво време. Вие трябва да направите всичко възможно, за да установите връзка с вашия обект.

— Но опасността за екземпляра… — възрази машинално Наблюдателят.

— … не е по-голяма — вметна съветникът — от опасността за всеки от нас, ако не намерим съюзници веднага.

Наблюдателят се върна мрачен в лабораторията си.

Нищо чудно, че съветът оказваше давление; той се славеше с това, че искаше резултати на всяка цена — дори ако се стигнеше до унищожаването на единственото нещо, което имаш и от което можеш да очакваш резултати.

На Наблюдателя не се харесваше идеята землянинът да бъде поставен в опасност. Не можеше да се каже, че беше емоционално засегнат; не от съжаление или от съчувствие отбягваше опасностите, които прибързаното установяване на връзка би причинило. Той дори не бе забравил напълно противните физически различия между землянина и неговите сънародници. Ала Наблюдателят не желаеше унищожаването му. И без туй докарването му тук бе струвало големи усилия.

Наблюдателят установи посредством крайниците, които бе оставил при другите членове на групата, че в момента няма нищо спешно, затуй реши да се нахрани. Расата на Наблюдателя вършеше това по начин, не съвсем приятен за земляните. Една цепка в долното полукълбо на тялото му се отвори като кесия и изпусна рядка, гноеподобна, зловонна течност, която Наблюдателят подхвана и изля в едно разпределително корито до стената на помещението за хранене. После натъпка цепката с кашава растителност, подобна на кафяви морски водорасли; цепката се затвори и по този начин тялото му получи храна за още един ден.

Той се върна бързо в помещението.

Помощникът му беше зает, затова докладва един от останалите членове на екипа — нищо ново — и попита за явяването на Наблюдателя пред съвета. Наблюдателят отмина въпроса. Мислеше да каже на подчинените си за изчезването на члена на Групата за централните райони, но реши да премълчи. Вярно, не бяха му казали, че е тайна. Но пък и не бяха му казали, че не е. Не беше разумно да се разгласява такъв важен факт. От безброй поколения над неговата раса витаеше заплахата от Старите — тези странни, почти митични същества от Централните райони на галактиката. Едно сблъскване с тях в далечни времена едва не бе унищожило сънародниците на Наблюдателя. Те бяха успели да се отърват само с бягство и укриване, при което бяха взели със себе си една от своите планети, а после я бяха изоставили — с цялото й население — като примамка.

Сега бяха открили картографски екипи на Старите в опасна близост до спиралното разклонение на галактиката, където беше разположена планетата им, и организирали изследователски групи, за да намерят някакъв начин да се бият с тях или отново да избягат.

Но може би самите изследователски групи издаваха присъствието им на враговете…

— Наблюдателю!

Повикването беше спешно; той побърза да види за какво е. Викаше го помощникът му, много развълнуван.

— Какво има? — попита Наблюдателят.

— Почакайте…

Наблюдателят беше търпелив; той познаваше добре помощника си. Очевидно назряваше нещо. Той използва това време, за да върне крайниците си обратно и да ги нахрани; те се пъхнаха отново в нишите си на кожата му, наместиха се в плитките си процепи, изпразниха отпадъчните си продукти обратно в кръвообращението му и погълнаха нужното им от поетата неотдавна храна…

— Ето! — извика помощникът. — Гледайте!

На това, което между сънародниците на Наблюдателя минаваше за наблюдателен пулт, се оформяше изображение. Всъщност самият помощник го оформяше; то не беше нито катодна следа, нито отразена сянка, ала показваше каквото бе нужно.

Наблюдателят се сепна.

— Още един! И… от друг вид ли е? Или просто от друг пол?

— Разгледайте сам образеца — подкани го помощникът.

Наблюдателят го изгледа смразяващо; в края на краищата търпението му не беше неизчерпаемо.

— Няма значение — каза той най-после. — Вкарайте вътре другия. — И добави със съвсем друго настроение: — Може би ще ни е много нужен. Може би в момента сме на път да убием първия.

— Да го убием ли, Наблюдателю?

Наблюдателят се изправи и се отърси, при което бездушните му крайници се разбягаха настрани, като кученца, прогонени от бозките на майка си.

— Такива са нарежданията на съвета — рече той. — Трябва веднага да пристъпим към фаза втора от плана.