Гюстав Емар
Мексикански разбойници (14)

14
ПЛЕННИЦАТА

Когато Балбоа отвлече Линда след отчаяна борба, която струваше живота на брат й, някакъв странен прелом стана с него. Треперещата от ужас млада девойка не го трогна, но той бе поразен от чудната и красота. Обзе го някаква нестихваща тревога.

По време на боя с дон Луис, когато Балбоа помисли, че доня Линда може да бъде изтръгната от ръцете му, го налегна страшно отчаяние. И той реши по-скоро да умре, отколкото да изгуби своята пленница. Любов или корист говореха у него? Човекът е изпълнен с такива тайни, които и най-проницателното око не може да открие.

Едно качество трябва да признаем на дон Орасио: към пленницата той се отнасяше с най-дълбоко уважение, изпълняваше всички нейни прищевки, безропотно се подчиняваше на заповедите й и търпеливо понасяше гордото и презрително държание на младата девойка.

На другия ден след разговора на Мос-хо-ке с Балбоа испанският отряд още при изгрев слънце потегли на път.

През цялото време дон Орасио като никога не се обърна към носилката на Линда, а вървеше пред отряда.

Младата девойка с престорено равнодушие гледаше встрани, но всъщност беше силно развълнувана.

Тя не видя жива душа в прерията. Местността ставаше все по-пуста, по-печална и по-неприветлива. В далечината мрачно се издигаха голи чукари. Дървета се виждаха изрядко. Няколко засети с памук ниви се бяха проснали край брега на Рио Хила.

Това бе истинска пустиня с цялото си диво величие.

Към десет часа отрядът спря на почивка край гора, чиито високи клонести дървета предпазваха от палещите лъчи на слънцето. След няколко минути лагерът бе построен и Линда влезе в своята палатка.

Едва бе закусила, когато завесата се отдръпна и се появи дон Орасио. Той почака с шапка в ръка младата девойка да го заговори. Но доня Линда се престори, че не го вижда, и продължаваше да разговаря тихо със своите прислужнички, които седяха в краката й.

— Извинявайте, сеньорина — започна той, — от доста време чакам да ме заговорите.

— А! Пак ли сте вие, сеньор? — обади се Линда.

Тя се прозина и с досада обърна прекрасното си лице към него.

— Да, пак съм аз, сеньорина — натъртено отвърна той.

Тя се обърна и отново заговори с индианките. Минаха няколко минути.

— Извинете моята настойчивост, сеньорина — отново започна капитанът, — но…

— Как? Вие сте още тук? — презрително каза тя.

Капитанът не можа да понесе тази обида. Той побледня, изправи се и скръсти ръце на гърдите си.

— Пазете се, сеньорина! — глухо извика той.

— Защо? — попита Линда, като впи поглед в него.

Балбоа отстъпи крачка назад. Лицето му пламна.

— Сеньорина… — тревожно избъбра той, като наведе глава.

— Вие се осмелявате да ме заплашвате, Орасио де Балбоа? — добави младата девойка. — Вие, бивш слуга на моя баща, приет по милост в дома му? Не, това е прекалено!

— Сеньорина! Толкова оскърбителни изрази…

— Никак не са преувеличени — прекъсна го Линда.

— Знайте, сеньорина, че преди да дойдат приятелите ви на помощ, които чакате…

— Нищо не можете постигна, сеньор! Зная, че сте жесток и подъл, но користолюбието ви стои на първо място. Не се боя от смъртта, с която ме заплашвате. Ако приятелите не успеят да ме спасят, сама ще свърша със себе си.

— Да, но аз ще ви попреча — иронично отвърна Балбоа.

— Опитайте се, сеньор. Зная, че искате чрез заплаха да ви открия богатството ни, за което тъй силно жадувате.

— Може би всичко ще науча от други — отвърна с усмивка Балбоа. — Имам човек, който, макар че не ми обеща да го открие, се съгласи да ме отведе при езерото Лагарто.

Линда слабо побледня.

— Какво ще правите там? — попита тя.

— Ще потърся скривалището на богатството.

— Прекрасно, но няма да можете да го откриете.

— Аз напълно вярвам в този човек, сеньорина, и той ще изпълни обещанието си.

— Толкова по-добре за вас, сеньор. Щом е тъй, защо не ме освободите от вашето присъствие?

— Може би ще искате да знаете кой е тоя човек, сеньорина? Той е индиански вожд, прочут със своя ум и храброст. Той ще бъде мой водач, защото му обещах великолепна награда…

— Предпочитам да не го познавам…

— Казва се Мос-хо-ке — рече Балбоа.

— Мос-хо-ке? — равнодушно отвърна тя. — Като че съм слушала това име.

— А знаете ли каква награда му обещах?

— Казахте великолепна — иронично подхвърли Линда.

— Казах му, че ще ви дам на него.

— Мен?

— Да.

Младата девойка пристъпи няколко крачки напред и с достоен жест посочи вратата на капитана.

— Махнете се! — глухо извика тя.

— Ще си вървя! Но знайте, че имате само едно средство да се спасите от ужасната участ, която ви чака. Трябва да ми откриете тайната и…

— Махнете се! — студено повтори тя.

Като се подчини неволно на заповедническия тон на девойката, капитанът излезе.

След неговото излизане Линда коленичи и отправи насълзен поглед към небето.

— Благодаря ти, Боже! — извика тя. — Незнайни са твоите пътища. Този човек искаше да ми причини зло, но ми внуши надежда за спасение. Да бъде благословено името ти, Господи!

И радостна усмивка се появи на устните й, макар сълзите й още да течаха.