Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (18)

ГЛАВА X
ПОКАЗАНИЯТА НА ИТАЛИАНЕЦА

— А сега — каза Поаро със закачлив блясък в погледа — ще доставим удоволствие на господин Бук, като повикаме италианеца.

Антонио Фоскарели влезе във вагон-ресторанта с бързи, котешки стъпки. Лицето му сияеше. Беше типично италианско лице, лъчезарно и мургаво.

Говореше добре и гладко френски, с лек акцент.

— Името ви е Антонио Фоскарели?

— Да, мосьо.

— Както виждам, вие сте натурализиран американски поданик.

Американецът се захили:

— Да, господине. Така е по-добре за работата ми.

— Вие сте агент на автомобилите „Форд“, нали?

— Да, разбирате ли…

Последва многословно обяснение. След него не остана почти нищо, което тримата мъже да не научат за търговските методи на Фоскарели, за пътуванията му, неговите доходи, мнението му за Съединените щати и повечето от европейските страни. От него нямаше нужда да се измъкват сведения. Сведенията сами изтичаха.

Когато с последен изразителен жест той млъкна и избърса челото си с носна кърпа, добродушното му, детинско лице светна от задоволство.

— Както виждате — каза той, — въртя голяма търговия. Съвременен съм. Зная как се продава.

— През последните десет години вие често сте били в Съединените щати, нали?

— Да, господине. О, как добре си спомням деня, когато за първи път се качих на парахода, за да отида в Америка, толкова далеч! Майка ми, малката ми сестричка…

Поаро прекъсна потока възпоминания.

— По време на престоите ви в Съединените щати срещали ли сте починалия?

— Никога. Но аз познавам този тип хора. О, да. — Той щракна изразително с пръсти. — Те са напълно почтени, много добре облечени, но под външността им нещо не е в ред. От личния си опит мога да кажа, че той е бил голям мошеник. Това е моето скромно мнение.

— Вашето мнение е напълно вярно — рече сухо Поаро. — Ратчет е бил Касети, който се е занимавал с отвличания на деца.

— Нали ви казах! Научил съм се да бъде проницателен… да чета по лицето на човека. Това е необходимо. Само в Америка учат хората как да продават добре.

— Помните ли случая Армстронг?

— Не го помня добре. Името, да! Беше някакво малко момиченце — почти бебе — нали?

— Да, една много трагична история. Италианецът сякаш беше първият човек, който не се съгласяваше с тази гледна точка.

— А, да, случват се такива неща — каза той философски — в такава велика цивилизация като Америка …

Поаро го прекъсна:

— Срещали ли сте някога някой от членовете на семейство Армстронг?

— Не. Струва ми се, че не съм. Трудно е да се каже. Ще ви цитирам няколко цифри. Само миналата година продадох…

Мосьо, моля ви да не се отклонявате от въпроса.

Италианецът разтвори ръце в извинителен жест.

— Хиляди извинения.

— Кажете ми, моля, точните ви действия през миналата нощ, след вечерята.

— С удоволствие. Стоях тук колкото можах повече. По-забавно е. Говорих с американския господин на моята маса. Той продава ленти за пишещи машини. След това се върнах в купето си. Беше празно. Клетият Джон Бул^[1], който го дели с мен, беше отишъл да прислужва на господаря си. Накрая се върна — с печално лице както винаги. Той не говори — казва само да и не. Нещастна раса са това англичаните — не са симпатични. Седна в ъгъла съвсем вдървен и чете книга. После дойде кондукторът и оправи леглата ни.

— Номера 4 и 5 — измърмори Поаро.

— Точно така — крайното купе. Моето легло е горното. Качих се на него. Пуших и четох. Дребният англичанин го хвана, струва ми се, зъбобол. Извади някакво шишенце, от което миришеше много силно. Легна в леглото и започна да пъшка. Скоро след това заспах. Всеки път, когато се събуждах, го чувах да пъшка.

— Знаете ли дали е напущал купето през нощта?

— Не вярвам. Щях да го чуя. Светлината от коридора — човек се събужда веднага, като мисли, че е митническа проверка на някоя граница.

— Той говори ли ви нещо за господаря си? Изразявал ли е неприязън към него?

— Казах ви, че не обичаше да говори. Не беше симпатичен. Мълчеше като риба.

— Споменахте, че пушите; какво — лула, пури, цигари?

— Само цигари.

Поаро му предложи цигара и той я прие.

— Били ли сте някога в Чикаго? — попита мосьо Бук.

— О, да — прекрасен град, — но познавам по-добре Ню Йорк, Вашингтон, Детройт. Били ли сте в Щатите? Не? Трябва да отидете…

Поаро побутна към него през масата лист хартия.

— Подпишете се тук и напишете постоянния си адрес, ако обичате.

Италианецът написа исканото с размах. След това стана — усмивката му беше все така любезна.

— Това ли е всичко? Не съм ли ви необходим повече? Довиждане, господа. Иска ми се да се измъкнем от снега. Имам една среща в Милано… — Той поклати тъжно глава. — Ще загубя добра сделка.

Италианецът си отиде. Поаро погледна приятеля си.

— Бил е дълго време в Америка — каза мосьо Бук — и е италианец, а италианците използуват ножове! И са големи лъжци. Не обичам италианците.

— Вижда се — отвърна с усмивка Поаро. — Може би сте прав, но ще ви изтъкна, приятелю, че няма абсолютно никакви улики срещу този човек.

— А какво става с психологията? Нали италианците убиват с ножове?

— Напълно вярно — каза Поаро. — Особено при разгорещена свада. Но това престъпление е от друг вид. Имам малката идея, приятелю мой, че това е много внимателно планирано и режисирано престъпление. Престъпление, извършено с предвидливост и проницателност. Не е… как да се изразя… южняшко престъпление. Това е престъпление, което показва черти на хладнокръвен, изобретателен, обмислящ ум — струва ми се, англосаксонски ум.

Той взе последните два паспорта.

— Нека сега да видим мис Мери Дебенхем.